Уилбър Смит
Мусон (86)

86.

Том и Аболи бяха така потънали в разговор, че никой от двамата не гледаше, къде ги кара кочияшът. Тесните улички дотолкова си приличаха една с друга, че нямаше начин да се ориентират. Докато каретата ги тресеше по калдъръма, Том разправяше на Аболи разговора си с Чайлдс.

Най-накрая Аболи отбеляза:

— Не е чак толкова лоша сделка, колкото си мислиш, Клебе. Имаш си „Лястовицата“ и екипаж за него.

— Ще трябва да платя на Люк Джарвис и хората, които дойдоха с нас в Кале от собствения си джоб — възрази Том. — Те очакват дял от плячката.

— Предложи им място на борда и пай от бъдещите плячки. Това ще ги въодушеви повече.

— От „Серафим“ ми останаха само шестстотин лири, с които трябва да оборудваме и снабдим с припаси кораба.

— Не — отвърна Аболи, — имаш хиляда и двеста лири.

— Що за дивотии дрънкаш, Аболи? — Том се извърна и го загледа втренчено.

— Все нещо ми е останало от всичките тия години, дето плавах с баща ти. Ще го добавя към твоите пари. — Аболи сви рамене. — И без това, няма какво друго да ги правя.

— Ще ми станеш равноправен партньор. Ще подпишем договор. — Том не направи опит да крие задоволството си.

— Ако ти досега не си спечелил доверието ми, какво ще помогне парче хартия? Само да се харчат пари за адвокати.

— С хиляда и двеста лири ще можем да преустроим кораба, както и да го снабдим с припаси и достатъчно стока за търговия. Няма да съжаляваш, стари ми приятелю, заклевам се.

— За малко неща в живота си съм съжалявал — отвърна безстрастно Аболи. — А когато намерим Дориан, вече за нищо няма да съжалявам. А сега, ако сме приключили с приказките, искам малко да поспя.

Облегна се назад и затвори очи. Том скрито заразглежда лицето му, възхитен от простата житейска философия и вътрешна сила, които правеха личността му така завършена и уравновесена. Той няма пороци, мислеше си Том, не го тревожат стремеж към власт или трупане на богатства, обладан е от могъщо чувство за лоялност и чест, стоик и човек с дълбока природна интелигентност, личност в пълно съгласие със себе си, способен да се наслаждава на всички дарове от своите неведоми горски богове, както и да понася всички трудности и злини, които съдбата може да изправи насреща му.

Гледаше черния полиран череп, върху който никакъв косъм — бял или черен — не издаваше възрастта му. Погледна лицето. Сложната плетеница на татуировката скриваше всяка следа, която времето би могло да остави там. На колко ли години е всъщност? Изглеждаше така извън времето, както парче обсидиан. И макар сигурно да бе доста по-възрастен от баща му, нито силата, нито ловкостта бяха отстъпили пред годините. Само той ми остана, мислеше си Том, смаян от силата и дълбочината на чувството, което го свързваше с този едър мъж. Той е мой баща и мой съветник. Нещо повече — той ми е приятел.

Без да отваря очи, Аболи изведнъж проговори и измъкна Том от неговия унес:

— Това не е пътят към реката.

— Откъде знаеш? — Том погледна навън и видя само тъмните фасади на сгради, които изглеждаха изоставени в мистериозната светлина на гаснещия ден. Тесните улички бяха пусти, ако не се смятат няколко случайни, увити в наметала фигури, тръгнали Бог знае накъде или застанали, злокобни и неподвижни в тъмни входове, с лица скрити, така че не можеше да се каже жени ли са или мъже. — Откъде знаеш? — повтори Том.

— Пътуваме в друга посока. Ако ни караше към кея на Тауър, отдавна трябваше да сме стигнали.

Том не се съмняваше в усета на Аболи за посока и време — те бяха безпогрешни. Той се подаде през прозореца и викна към кочияша на капрата:

— Къде ни караш, човече?

— Където нареди Негово Превъзходителство. На Спайтълфийлдс маркет.

— Не там, идиот такъв — кресна Том. — Искаме да отидем при Тауър.

— Трябва да съм разбрал криво, но съм сигурен, че Негово Превъзходителство нареди…

— Чумата да го тръшне Негово Превъзходителство! Карай, където аз ти казвам! Трябва ни лодка, да ни отведе нагоре по реката.

Като негодуваше на глас, кочияшът обърна каретата и запълни с нея тясната улица, а лакеят дърпаше предния кон за юздечката, за да го накара да се подчини.

— Ще стигнем Тауър след шест часа, предупреди кочияшът. — Никаква лодка няма да намерите по това време.

— Това е наша грижа — озъби му се Том. — Ти карай където ти казват, човече!

Начумереният кочияш подкара конете в тръс и те се залюляха и заподскачаха през локви и коловози назад по пътя, откъдето бяха дошли. Постепенно ги обгърна мека, стелеща се мъгла — предвестник на настъпващата вечер. Около къщите, покрай които минаваха, се увиваха сиви ластари дим и дори тропотът от копитата на конете и железните шини на колелата бе приглушен от дебела бяла пелена. Изведнъж застудя. Том потръпна и придърпа плаща около себе си.

— На удобно място ли ти е сабята, Клебе? — попита Аболи.

Том го погледна изненадано:

— Защо питаш? — каза той, но сложи ръка върху сапфира на ефеса и здраво стисна ножницата между коленете си.

— Може да ти потрябва — изсумтя Аболи. — Надушвам предателство. Дебелакът не ни е пратил за зелен хайвер току-така.

— Кочияшът е сбъркал — възрази Том, но Аболи се засмя тихичко.

— Не е сбъркал, Клебе. — Очите му бяха вече отворени, а собствената му сабя излезе на инч от ножницата, за да се върне на място с металическо щракване. След още една продължителна пауза, той се обади отново: — Сега сме близо до реката. — Том понечи да попита, откъде знае, но Аболи го изпревари: — Усещам влагата и мирис на вода.

Едва бе затворил уста и кочияшът изведе екипажа от тясната уличка и спря до ръба на каменен кей. Том надникна навън. Повърхността на реката бе така плътно застлана с гъста мъгла, че отсрещният бряг не се виждаше. Дневната светлина бързо чезнеше, а с тъмнината се спускаше някакво вледеняващо лошо предчувствие.

— Това не е мястото! — викна Том към кочияша.

— Вървете по брега в тази посока! — посочи с камшика мъжът. — Няма и двеста стъпки оттук.

— Закарай ни, щом е толкова близо! — Том бе изпълнен с подозрения.

— Каретата е твърде широка, за да мине оттук, а по околния път е много далече. Пеша ще стигнете за минута.

Аболи го докосна по рамото.

— Нека го послушаме. Ако това е капан, много по-лесно ще се отбраняваме на открито.

Те стъпиха в калта, а кочияшът каза усмихнат:

— Един истински джентълмен щеше да намери шестаче за всичките ми грижи.

— Аз не съм джентълмен, а и ти не си проявил никакви грижи — отвърна Том. — Следващия път слушай по-внимателно нарежданията и карай, където трябва!

Кочияшът изплющя ядно с камшик и каретата отгърмя в мъглата. Погледаха как се стопяват страничните й светлини и Том въздъхна дълбоко. Реката силно вонеше, влажно и лепкаво, с острата миризма на открити канали, които се изливаха направо в нея. Мъглата се сгъстяваше и разреждаше, като някаква приказна завеса. Пред тях се бе проснала крайбрежната алея. От лявата им страна се виждаше водата, на два фатома под тях, а отдясно алеята опираше в гола тухлена стена.

— Наблюдавай дясната страна — промълви Аболи. — Аз ще държа брега.

Том забеляза, че е преместил ножницата от дясно, така че ако се наложеше да се бие с лявата ръка, което естествено не би го затруднило ни най-малко, да не си пречат с Том.

— Тръгвай по средата!

Двамата поеха рамо до рамо по алеята, загърнали наметала до брадичките си, но готови всеки миг да ги разтворят и да оголят саби. Тишината и сгъстяващият се мрак им действаха потискащо. Отпред в мъглата мъждукаше някаква светлина, колкото ръбът на крайбрежната алея да не потъне в тъмнината. Том забеляза, че светлината идва от самотен фенер.

Като приближи още, видя спускащите се към водата каменни стъпала на пристана.

— Това е мястото — каза Том тихо, за да го чуе само Аболи. — Виж, има една лодка с лодкар.

Едрата тъмна фигура на лодкаря стоеше права в отвора на стълбището. Широкопола шапка скриваше очите му, а яката на пелерината бе вдигната пред устата. Лодката бе привързана за една от железните халки на каменната стена. Оставил бе запаления фенер на най-горното стъпало и той хвърляше огромната му сянка върху каменната настилка. Том се подвоуми.

— Тази работа не ми харесва. Прилича на сцена в очакване актьорът да си каже репликата. — Говореше на арабски, за да не бъде разбран от някой скрит слушател. — Защо ще чака лодкарят, ако не знае, че ще се появим.

— Спокойно, Клебе! — отвърна Аболи. — Не се оставяй да те заблуди лодкарят. Не той е опасността. Трябва да има други.

Продължиха с твърда крачка към фигурата, но погледите им шареха по околните сенки. Изведнъж от мрака изникна още един силует и препречи пътя им на сабя разстояние. Той отметна назад върху раменете капишона си и показа глава, увенчана с гъсти руси къдри, блеснали в оскъдната светлина.

— Добър вечер и добра среща, прекрасни джентълмени. — Гласът на жената беше дрезгав и лъстив, но Том забеляза отблъскващите петна руж по бузите и дебелия слой грим върху големи устни, засинели мъртвешки в слабата светлина на фенера. — За един шилинг ще отведа и двама ви пред райските порти.

Беше ги спряла в едно стеснение на алеята, където не можеха да се развъртят, а сега нацупи устни и се ухили срещу Том в ужасяваща пародия на прелъстителка.

— Отзад! — викна Аболи на арабски и Том чу леки стъпки по каменната настилка. — Аз ще го поема, а ти не изпускай курвата от око — добави Аболи. — Защото ако се съди по гласа, под полите си крие чифт най-обикновени ташаци.

— Шест пенса за двамата, скъпа — каза Том и пристъпи напред. В този момент чу Аболи да се обръща, но не отлепи поглед от пачаврата. Аболи се плъзна леко срещу първия от двамата мъже, изникнали от тъмното зад гърба им. Ударът беше толкова бърз, че жертвата му дори не успя да вдигне оръжието си за защита. Острието мина под гръдния кош и се показа от другата страна в областта на бъбреците. Човекът изпищя.

Аболи използва дължината на острието и силата на лявата си ръка, за да отхвърли тялото назад върху втория нападател, като нанизана на харпун голяма риба. Сабята се измъкна от корема и двамата мъже отстъпиха, вкопчени един в друг. Раненият продължаваше да пищи — див, злокобен звук в нощта — и пречеше на съучастника си да нападне. Вторият удар на Аболи бе нанесен над рамо към лицето на противника.

Улучен право в устата, човекът изпусна оръжието си и се хвана с две ръце за пострадалото място. Между пръстите му потече гъста тъмна кръв. Олюля се назад по алеята и падна възнак от ръба й. Чу се плисък, когато трупът удари тъмните води и потъна веднага под повърхността.

Другият се отпусна на колене, притиснал корем с ръце, а после падна ничком на земята. Аболи се извърна, за да помогне на Том, но закъсня.

Курвата бе извадила сабя изпод наметалото, а когато се хвърли към Том, перуката й падна и разкри остригано теме и грубовати мъжки черти. Том беше готов за атаката и я посрещна с контраудар. Убиецът беше изненадан: не очакваше такава бърза реакция и не успя да вдигне гарда си.

Том нанесе висок удар в основата на шията, където няма кости, за да отплеснат удара. Острието мина през трахеята и големите кръвоносни съдове и задра в гръбначния стълб. Том го измъкна и удари втори път един инч по-ниско. Сега сабята намери връзките между два прешлена и премина отвъд.

— Напредваш, Клебе. — Аболи подсвирна, когато курвата се строполи и остана неподвижна с поли разкрили тънки и космати, бели крака. — Но още не сме приключили. Ще има и други.

Наизлязоха от входове и сенки като бездомни кучета, надушили мърша. Том не си направи труд да ги брои, но бяха много.

— Гръб в гръб — нареди Аболи и прехвърли сабята в другата ръка. Сега тясната алея, която им се бе видяла като капан, стана тяхна крепост. Реката пазеше единия им фланг, а тухлената стена без прозорци на триетажна постройка — другия.

Том разбра, че от двете страни на алеята напират много нападатели, но те можеха да се бият само един по един. Следващият, който се изправи срещу Том, държеше обкована в желязо тояга и още от първия насочен към главата му удар стана ясно, че човекът владее отлично грозното си оръжие. Том изпита благодарност към Аболи, задето насила го бе карал да се упражнява с подобно в Хай Уийлд. Той се шмугна под тоягата, като не посмя да рискува тънкото острие на сабята си срещу такова брутално оръжие и се приготви за следващи удар. Знаеше, че ще бъде мушкане в главата. Не можеше да отскочи встрани, защото би оставил незащитен широкия гръб на Аболи. Шестфутовата дължина на тоягата позволяваше на нападателя да остане извън обсега на сабята, до момента в който нанесе втория мушкащ удар. Том отклони съвсем леко глава в последния миг и обкования край на тоягата мина като копие на инч от бузата му. После я хвана с лявата ръка и се остави мъжът да го придърпа към себе си. Замахна със сабята, а синьото острие изсъска и блесна като мълния.

Преряза гърлото на нападателя като бръснач малко под брадичката и въздухът излетя през отвора на трахеята с ужасяващо свистене.

Мъжът зад него наблюдаваше като хипнотизиран страховитата гледка, докато убитият все още се олюляваше, описвайки кръг с горната част на тялото си. Така се бе заплеснал, че не можа да посрещне достатъчно бързо следващия напад на Том. Той бе отново високо, към шията, но жертвата съумя да се отмести и острието потъна в рамото. Оръжието, което носеше, издрънча върху камъните. Човекът хвана раненото си рамо и с вик „За Бога, убиха ме!“, се извърна и блъсна в идващия след него. Те се сляха в движеща се човешка маса и за Том бе трудно да набележи определена цел. Той мушна три пъти напосоки в купчината, силно и бързо, като всеки път се разнасяше нов писък на болка. Единият се заклати назад и падна в реката, размахал бясно ръце сред облак пръски. Останалите се затътриха обратно, всеки притиснал раненото място, а лицата им сивееха в оскъдната светлина.

Том дочу звуци зад гърба си. Някой стенеше приглушено, друг хлипаше от болка, трети риташе на земята, като кон със счупен крак. Том не отделяше очи от хората пред себе си, но трябваше да се увери, че Аболи пази гърба му.

— Аболи, да не си ранен? — попита го тихичко.

И веднага един дълбок глас се обади отзад с презрение:

— Тия са маймуни, а не бойци. Оскверняват сабята ми с кръвта си.

— Не ставай капризен, стари приятелю. Колцина са още там?

— Много са, но май не им харесва нашето угощение.

Неколцина мъже се навъртаха пред Аболи малко извън обсега на сабята му. Той забеляза първите стъпки на отстъпление, отхвърли глава назад и нададе такъв рев, че дори Том остана смаян. Без да ще, обърна глава, за да погледне.

Устата на Аболи представляваше огромна червена паст, а плетеницата на татуировките му бе сгърчена в гримаса на животинска ярост. Това бе вик на мъжка горила, оглушителен, смразяващ кръвта звук. Хората побягнаха в тъмното, а над реката продължаваше да се разнася ехото от този вик. Мъжете пред Том също изпаднаха в паника. Те се обърнаха и търтиха надалеч. Двама куцаха и се олюляваха от раните си, но всички бързаха по една напречна уличка и скоро топуркането от тичащите крака заглъхна в мъглата.

— Предполагам, че след тоя рев нощната стража ще долети до минута — каза Том, като се наведе да избърше острието на сабята си във фустите на убитата курва.

— Ами да се махаме тогава! — съгласи се Аболи с глас, който звучеше нежно и успокояващо след отвратителния животински рев.

Прекрачиха сгърчените тела и затичаха към пристана. Аболи се спусна към завързаната долу лодка, а Том тръгна към лодкаря.

— Получаваш златна гвинея! — викна му Том, докато тичаше към него. Оставаха му по-малко от десет стъпки, когато той отметна пелерината си и вдигна скрития под нея пистолет. Том видя, че цевите са две, разположени успоредно, а дулата зееха като празни очни орбити.

Докато се бе вторачил в тия празни очи на смъртта, времето сякаш спря. Всичко придоби различен вид, като в сън. Макар зрението му да се изостри и всяко сетиво застана нащрек, движенията му се струваха забавени, като да се бореше с лепкава кал.

Видя, че и двете петлета са запънати. Изпод широката периферия на шапката над цевите го гледаше втренчено едничко черно око, а бледен показалец неумолимо се присвиваше върху извивката на спусъка.

Том видя, как ударникът на лявата цев щракна, чу се удар на стомана в кремък. Понечи да се хвърли встрани, но краката му се подчиняваха много бавно. Лодкарят държеше високо пистолета в изпъната ръка и той изрева със страшна сила. Пространството помежду им се изпълни със син пушек. В същия миг силен удар в тялото го блъсна назад. Падна тежко по гръб и остана възнак на каменната настилка. Ударен съм, помисли си той с изненада, проснат на най-горното стъпало на стълбището. Усети тежест в гърдите. Знаеше какво означава тя. Може би съм убит, бе следващата мисъл и тя го ядоса. Вдигна поглед към мъжа, който го застреля.

Сабята още беше в ръката му, когато пистолетът се наведе към него и с фатална неотвратимост насочи празния си поглед. Ако съм убит, значи няма да мога да замахна със сабята. Мисълта се задържа в съзнанието му и той мобилизира всяка фибра на дясната ръка.

За негова изненада, тя не беше загубила силата си. Стрелна се напред и сабята полетя като копие. Загледа се в полета й, устремен и стабилен, докато светлината на фенера изтръгваше златни искри от скъпоценната инкрустация на острието.

Наметалото на изправения над него лодкар се бе отворило и разкриваше гърдите му. Отдолу носеше само риза от черна коприна, завързана около шията. Преди да гръмне втората цев, стоманата се заби в меката материя под вдигнатата ръка и Том видя, как цялата й лъснала дължина потъна по някакъв магически начин в тялото на мъжа.

Лодкарят се изпъна в предсмъртен спазъм — сабята прониза сърцето му. После се люшна назад и обутите в лъснати черни ботуши дълги крака отказаха да го крепят. Падна възнак и се загърчи от болка, но движенията му стихнаха за миг.

Том се подпря на лакът и видя Аболи да изскача по стълбите.

— Клебе! Къде си ударен?

— Не знам. Нищо не усещам.

Аболи дръпна наметалото, разтвори ризата и заопипва твърдата младежка плът под нея. Том извика:

— По-внимателно, за Бога! Ако още не съм умрял, сега вече ще го сторя!

Аболи взе фенера, който още гореше в горния край на стълбите и го поднесе към оголените гърди на Том. Там имаше кръв, много кръв.

— Ниско вдясно — промърмори Аболи. — Сърцето не, но вероятно белия дроб. — Насочи светлината към очите му и видя, че зениците се свиват. — Добре! А сега се закашляй!

Том направи каквото му казаха и обърса уста с опакото на дланта си.

— Няма кръв! — съобщи той, като разглеждаше чистата си кожа.

— Благодари на всички твои богове, а и на моите, Клебе! — изръмжа Аболи, докато натискаше Том да легне. — Сега ще те заболи — обеща му той. — Ако искаш, викай, но аз трябва да намеря куршума.

Напипа входното отверстие и преди Том да се усети, навря там огромния си дебел пръст. Том се изви като дъга и писна като грубо дефлорирана девственица.

— Ударил се е в ребро и е бил отклонен от него — констатира Аболи, като измъкна окървавения си пръст от раната. — Не е успял да проникне в гръдната кухина. — Прокара лепкава от кръвта длан по гръдния кош и под мишницата, за да напипа подутината близо до плешката му. — Минал е под кожата. Ще го срежем по-късно.

Внезапно вдигна огромната си татуирана глава при вика, долетял откъм тъмната уличка, спускаща се към пристана. Тонът беше властен и груб:

— Станете и се предайте в името на краля, злодеи!

— Стражата! — каза Аболи. — Не трябва да ни сгащват тука, с тоя куп убити наоколо. — Изправи Том на крака. Давай, ще ти помогна до лодката.

— Пусни ме! — озъби се Том и се измъкна от могъщата прегръдка. — Няма ми сабята!

Сгънат на две, за да намали болката, той заопипва трупа на лодкаря. Стъпи върху гърдите му и изтръгна дългото блестящо острие. Понечи да побегне към стълбите, но някакъв вътрешен импулс го накара да свали с върха на оръжието шапката от главата на убития.

Втренчи се в мургавото красиво лице, увенчано с гирлянди черна нубийска коса, лъснала в светлината на фенера. Устните бяха отпуснати, загубили своята свирепост, а очите гледаха в нощното небе, празни и невиждащи.

— Били! — прошепна Том. Гледаше ужасен лицето на мъртвия си брат и усети краката си да треперят. — Били! Аз те убих!

— Това не е убийство. — Огромната ръка на Аболи го обгърна през раменете. — Но ако ни спипа стражата, може и да стане.

Помъкна Том по стълбите и го прехвърли в лодката. Сам се настани в нея. С един замах на сабята преряза въжето, което я държеше вързана към желязната халка и хвана веслата. Под напора на мускулите му, лодката се хвърли напред.

— Спрете! Предайте се! — викна дрезгав глас откъм брега. Разнесоха се стъпки и още гласове в мъглата. — Спрете или ще стрелям! Тук е кралската стража!

Аболи напъваше двете гребла, сумтейки от усилието, а около тях се стелеше мъгла. Тъмните очертания на каменния бряг потънаха в сребърните й облаци. Последва силен гръм и рой оловни пчели зажужаха през мъглата. Попадаха като градушка върху речната повърхност около лодката, а няколко чукнаха по дървения й корпус. Том беше свит на дъното, притиснал раната си. Аболи натискаше веслата, понесли ги все напред и напред по водната шир. Виковете на стражата бавно заглъхнаха и той спря да гребе.

— Моля те, не пикай отгоре ми! Дръж си го тоя черен питон в гащите — помоли Том с престорен ужас пред малко неприличния подход на Аболи, при лекуване на всякакви рани.

Аболи се ухили, докато отпаряше парче плат от ризата си.

— Ти не заслужаваш такова удоволствие. Що за глупашка идея, да предлагаш пари на врага? — Аболи измени глас, за да подражава на Том: — Получаваш златна гвинея! — Засмя се пак и добави: — Предполагам, че услугата му струва поне една гвинея.

Аболи смачка плата в тампон и го притисна върху огнестрелната рана.

— Дръж това там! — нареди той. — Натискай, за да спреш кръвта! — После пак се хвана за веслата. — Приливът е с нас. Ще стигнем Змиорковата баница, преди полунощ.

Помълчаха около час. Аболи гребеше по притъмнялата скрита река, сякаш бе пладне. Най-накрая Том се обади:

— Той ми беше брат, Аболи.

— Освен това ти беше и смъртен враг.

— Заклех се пред баща ни край смъртния му одър.

— Веднъж вече го пощади. Всички клетви пред баща ти, са станали невалидни.

— Ще отговарям за смъртта му в Деня на Страшния съд.

— До тогава има много време. — Аболи говореше в такт с движенията на веслата. — Остави нещата да престоят, а аз ще дойда да свидетелствам в твоя полза, ако вашият Бог е готов да приеме показанията на един езичник. Как е раната?

— Кървенето спря, обаче боли.

— Това е добре. Спре ли да боли една рана, пиши се умрял.

Замълчаха отново и Том чу часовника на някаква черковна кула от брега, да отброява осем. Изправи се с болезнена гримаса и каза:

— Никълъс Чайлдс трябва да е съобщил на Били къде да ни чака — тихо промълви той. — Посред разговора ни той внезапно излезе от стаята. Нямаше го дълго време, достатъчно дълго, за да напише писмо.

— Естествено. Изпрати ни да се лутаме насам-натам с каретата, за да има време брат ти да се подготви за посрещането ни — съгласи се Аболи.

— Чайлдс ще ни уличи в убийство. Магистратите ще изпратят приставите, да ни арестуват. Чайлдс ще разполага с много свидетели срещу нас. Стражата на пристана може да е видяла лицата ни. Пипнат ли ни, ще ни окачат на бесилото.

Истината беше толкова очевидна, че Аболи не намери за нужно да я коментира.

— Чайлдс иска „Лястовицата“. Затова се е сговорил с Били. Мислех си, че тая свиня се е задоволила с полученото, но той явно иска всичко — и товара, и кораба.

— Той е дебел и алчен — съгласи се Аболи.

— Чайлдс знае къде да изпрати хората си. Аз му казах, че корабът е на котва при Змиоркова баница.

— Не се самообвинявай. Не си могъл да знаеш отнапред какви са замислите му.

Том не можеше да си намери място — раната болеше все по-силно.

— Били беше пер на Англия, важна личност с могъщи връзки. Те ще се нахвърлят като булдози. Няма да ни оставят да си тръгнем току-така.

Аболи изсумтя, но не наруши ритъма на веслата.

— Трябва да отплаваме още тая нощ! — каза решително Том. — Не можем да чакаме утрото.

— Най-накрая прозря нещо, което си бе ясно от самото начало — поздрави го кисело Аболи. Том се облегна на скамейката. Сега, взел вече решението, можеше да диша по-спокойно. Заспа веднага, но час по час се будеше от болка.

Малко преди полунощ го разбуди смяна в ритъма на веслата и той отвори очи, за да види елегантните и красиви очертания на „Лястовицата“ да се открояват в мъглата. На мачтата й личеше навигационна светлина, а котвеният вахтен се надигна иззад фалшборда с думите:

— Кой е там?

— „Лястовица“! — извика Том традиционния при завръщане на капитана отзив и на палубата веднага се долови раздвижване. Когато приближиха борда, през него се протегнаха множество ръце, за да вдигнат Том.

— Трябва да изпратим за хирург — предложи Нед Тайлър, веднага щом видя кръвта и научи причината и сериозността на нараняването.

— Не! Стражата е по петите ни — спря го Том. — Налага се да отплаваме до час. Отливът вече започна. Трябва да се възползваме от най-голямата му сила.

— Работата долу не е приключена — предупреди го Нед.

— Знам — отвърна Том. — Ще потърсим някое безопасно пристанище по южното крайбрежие и ще я довършим там. Не можем да използваме Плимут — много е близо до дома. Там е първото място, където ще ни търсят. Доктор Рейнолдс живее в Каус на остров Уайт. Това е далеч в морето. Приставите няма да ни потърсят там веднага. Ще можем да извикаме хората, които са ни необходими и да довършим подготовката си за плаването към Добра Надежда.

Изправи се с мъка на крака.

— Къде е Люк Джарвис?

— На брега с жената и хлапетата — отвърна Нед.

— Прати да го извикат.

Люк се появи още сънен. Том му обясни набързо какво е положението, как Чайлдс е прибрал цялата плячка и колко е важно, веднага да отпрашат надолу по течението.

— Знам, че ти дължа твоя пай от плячката и „Лястовицата“, но в момента не мога да платя. Ще ти подпиша разписка за тоя дълг. Може и никога повече кракът ми да не стъпи в Англия, но веднага щом намеря парите, ще ти ги пратя.

— Не! — Люк се бе събудил напълно, докато Том правеше преглед на положението. — Не мога да Ви се доверя за такава голяма сума. — Гласът му беше дрезгав. Том се вторачи в него, не намирайки думи, но лицето на Люк изведнъж се отпусна в усмивка. — Ще трябва да дойда с Вас, та да съм сигурен за парите си.

— Май не разбираш — грубо каза Том. — Аз отивам към Африка.

— Винаги съм мечтал да си хапна кокосови орехи — отвърна Люк. — Трябва ми една минута, да си събера партакешите, капитане. Не тръгвайте без мен!

Том отказа да слезе в недовършената си каюта и Аболи му сложи един сламеник на откритата палуба с балдахин отгоре, та да го пази от мъглата. След десет минути Нед дойде при него с думите:

— Корабът е готов да вдигне платна, капитане.

— Къде е Люк Джарвис? — попита Том.

— Трябва да се появи всеки миг… — започна Нед, но бе спрян насред изречението от ужасяващ женски писък в нощта. Всички се стреснаха и посегнаха към оръжията си, а по дървеното кейче се появиха две тичащи фигури.

— Това са само Люк — каза с облекчение Алф Уилсън — и госпожата му след него. По-добре да тръгваме. Може да ни направи някоя беля.

— Отблъсквайте! — викна Люк от средата на кейчето. — Сатаната е по петите ми.

Отблъснаха от кея и хванаха фаловете. „Лястовицата“ се дръпна в реката. Люк спринтира последните няколко ярда с опасно скъсяващата дистанцията съпруга отзад. Тя пищеше от ярост и размахваше дълга тояга. Люк се хвърли през разстоянието, отделящо кораба от кея.

— Люк Джарвис! Веднага да се връщаш! Не можеш да ме изоставиш с тая пасмина копелдаци, дето ги наплоди в корема ми, без пукнат грош, та да ги храня и обличам. Няма да ти позволя да ми избягаш в Африка, за да клатиш ония черни диви пачаври.

— Сбогом, гълъбицата ми — отзова се Джарвис, окуражен от двадесетте фута вода, отделящи го вече от любимата. Прати й въздушна целувка. — Ще се видим пак след три години, или четири, а може и повече.

— Какво ще стане с мене и невинните ми дечица? — зави съпругата, обърнала друга страница. — Нямаш ли капка жалост? — Тя избухна в сърцераздирателен плач.

— Продай „Гарвана“ — викна Люк в отговор. — Ще стигне за тебе и цялото ти котило за двайсет години.

— Няма да те чакам, Люк Джарвис — отново смени тона жената. — Мъже, готови да заемат мястото ти в леглото, колкото щеш.

— Смели мъже ще да са тия. — Люк размаха шапка над главата си. — Заслужават те много повече от мене, малкото ми мушкато.