Дейвид Фарланд
Вълчето братство (68)

В изпепелените земи

След битката Ейвран остана с Боренсон. От Карис дойдоха някакви лечители и го прегледаха, но като разбраха какво е естеството на раните му, го оставиха и отидоха да търсят други, които бяха по-близо до смъртта.

Тя съвсем смътно можеше да предположи какво му е станало на едрия рицар. Въпреки че лечителите казаха, че няма да умре от раната си, една жена все пак му предложи куче грозде.

Боренсон само изръмжа ядосано и остана да лежи на земята, свит на кълбо като бебе.

Ейвран си намери наметало от един мъртвец. Огледа се за зелената жена, но Пролет явно беше избягала по време на битката — или я бяха убили. Ейвран не знаеше кое от двете и неволно започна да се безпокои и да се вслушва във всяко мляскане на стъпки в калта.

Час след като настъпи вечерта тя усети, че е огладняла, затова взе ножа на Боренсон за защита и тръгна през лабиринта от мъртви хали към Карис да намери нещо за хапване.

В Карис все още горяха сгради и тя успяваше да намери път между труповете на чудовищата под бледата светлина на далечния пожар.

Провлакът беше добре охраняван от хиляди мъже: воини на Карис, Непобедими и пехотинци от Индопал. Бяха разчистили повечето трупове на хали от пътя и ги бяха нахвърляли в езерото. Като че ли бяха наплашени, че халите може да се върнат под прикритието на тъмнината. Седяха край лагерните огньове и си разправяха истории, понякога се засмиваха плахо. Мирът помежду им все още беше изпълнен с напрегнатост, но Ейвран изобщо не си беше представяла, че могат да стигнат до примирие.

Но смехът, който чуваше из лагера, беше малко. На повечето места хората си предаваха един на друг неприятната мълва, че Земния крал е загинал или че просто ги е изоставил. Други с боязън споделяха как са видели в разгара на битката техният предводител да пада.

Ейвран се мъчеше да върне в ума си видението за Земния крал, но щом затвореше очи, не можеше да го види.

„Умрял е“ — реши тя.

В началото на провлака воините току-що бяха довлекли част от една огромна хала магесница, цялата мокра и почерняла. Огнени руни все още пламтяха около главата й, а устата беше задържана отворена с помощта на дълъг железен лост, за да видят всички колко широки са й челюстите.

— Какво е това? — попита тя мъжете, седнали на бивак наблизо.

— Злата магесница, или онова, което е останало от нея — отвърна един. — Извадихме я от езерото. Ама ти внимавай, че още мърда и може да те ухапе! — Всички наоколо се разсмяха на тъпата му шега. Дори едно деветгодишно момиче можеше да види, че тялото на злата магесница изобщо не мърда.

Безспорно това беше най-едрото убито днес чудовище, древно и по своему достолепно.

Ейвран я зяпна с удивление. После се качи в устата й, а мъжете запляскаха с ръце и завикаха:

— Я, колко е смела.

Ейвран пристъпи навътре в устата на чудовището и намери мекото място на небцето. Заби ножа си в него и бързо отряза, от страх да не би някой да я спре.

Беше гладна, а това бе единствената храна, която щеше да я задоволи.

Когато кръвта рукна надолу, тя вдигна колкото можа по-нависоко ръка и откъсна парче от мозъка на халата. Злата магесница беше толкова грамадна, че мозъкът й все още беше топъл и вдигаше пара.

Ейвран дълго време се тъпка с топлата плът, а после се отпусна на венеца на халата и я обзеха странни сънища, понесоха я през невъобразими места.

От злата магесница Ейвран започна да научава за магията на Истинската господарка. И това, което научи, я ужаси до дъното на душата й.

Отчаяно й се дощя да го каже на някого, особено на Земния крал. Но когато затвори очи и се опита да си го представи, отново не можа да го види.

— Ей, момиченце, какво правиш там? — извика някой отвън. Ейвран отвори очи. Ръката й все още стискаше кърваво месо и тя я изтри в езика на халата.

Мъжът стоеше пред устата на халата, вдигнал запален факел. Не беше рицар, просто обикновен селяк.

— Гледай ти! Не можеш да ядеш това. Ела, ще ти дам истинска храна.

Ужасът в широко ококорените му очи й даде да разбере, че не бива да го пипа. Мислеше я за луда и ако се приближеше много, можеше да я хване и да я затвори в клетка.

Ейвран грабна ножа си с две ръце и го вдигна нагоре, та да го види добре. После извика:

— Назад!

— Гледай ти! — отвърна човекът и боязливо отстъпи. — Чакай бе, нищо няма да ти направя. Исках само да ти помогна.

Ейвран скочи, шмугна се бързо покрай него и побягна надалече по провлака между лагерните огньове.

Когато стигна края на провлака, обърна се за миг и извика към насядалите на бивак изплашени воини.

— Халите няма да се върнат — нито тук, нито тази нощ! Не разбирате ли, те спечелиха тази битка! Унищожили са всичкия кръвен метал в земята, нямат причина да се връщат тук.

Всички я изгледаха, все едно е полудяла.

— Сериозно ви говоря! — извика им тя. — Истинската господарка приготвя Печатите на опустошението. Ако не я спрете, никое място вече няма да е безопасно!

Но разбира се, всички продължиха да я зяпат, взимайки я за луда. Никой нямаше да се вслуша в думите на едно лудо момиче. Тя се обърна и побягна.

— Милейди — замоли се Мирима на Йоме. — Бих искала да вляза в Карис. Там има други ранени, за които трябва да се погрижим. — Със закъснение усети, че използва израза „други ранени“, защото оглеждаше дълбоките рани по тялото на Габорн.

— Разбира се — каза Йоме и я освободи. Шестдесетимата воини се бяха струпали в кръг недалече от мястото, където се бяха сразили с Радж Атън.

Габорн вдигна очи към звездното небе.

— Твоят мъж е на половин миля на северозапад от замъка — каза й той. — Жив е, но от дълго време не помръдва. Съжалявам, че не мога да дойда с теб. Трябва да… трябва да говоря със Земята, а почвата тук е мъртва и безсилна. — Погледна на север, сякаш се канеше да тръгне натам.

Не каза нищо повече. Думите му я предупредиха, че Боренсон е ранен, че тя трябва да се стегне за онова, което ще завари. Не можеше да си представи своя мъж, един от най-могъщите воини на Мистария, да лежи ранен и близо до смъртта. Помисли си, че сигурно всичките му кости са потрошени или че вратът му е счупен.

— Моля ви, отидете с нея — помоли Йоме своите лордове. — Ще има много ранени. Трябва да направим каквото можем.

— Аз ще ви придружа на север — заяви Ерин Конал. — Трябва да уредя някои неща в собствените си земи.

Мирима и останалите обърнаха конете и поеха на юг, като оставиха Габорн, Йоме, Бинесман, вайлда, Ерин и Селинор сами. Лордовете яздеха няколко минути мълчаливо. Накрая един благородник от Оруин попита:

— Сега какво ще правим?

За да запълни неловката тишина, Мирима отвърна:

— Ще правим… каквото трябва. Продължаваме да се бием.

— А „тъмните времена, които идат“? Габорн каза, че ни е Избрал, за да ни спаси през тъмните времена, които идели.

— Времената ще стават още по-тъмни — подхвърли сър Хосуел.

— Ако стоим по-близо до Земния крал, той поне може да ни предупреди за опасността — намеси се друг мъж боязливо.

Мирима се помъчи да си представи бъдещето си, да се види до Габорн, Вълча господарка с неколкостотин други мъже и жени, криещи се из горите, мъчещи се да оцелеят от набезите на пълчищата на халите.

Но докато яздеше през опустошените земи и вдишваше миризмата на развала, вдигаща се с прахта около нея, осъзна, че няма да има гори, в които да се крият.

„Камъни тогава. Под камъните ще се крием — утеши се тя и мълчаливо се закле: — Ще направим каквото трябва.“

Стисна зъби, дръпна юздите на коня си и тъй като водеше колоната, другите лордове зад нея направиха същото и я загледаха с очакване.

— Сега аз съм Вълча господарка — каза тя и огледа лицата на мъжете. Бяха посърнали от скръб. — Никой няма да ни спаси. Но силарите на Радж Атън лежат скрити в кралските гробници в Хиърдън и може би с тях ще можем да се спасим сами.

Мъжете я запоглеждаха неуверено. Един горд рицар от Флийдс рече:

— Какво искате да кажете? Искате да станете наша предводителка? Това не е ли самонадеяно?

Мирима вдигна лъка си да го видят всички.

— Не искам да бъда ваша водачка. Никой не бива да иска тази чест. Отричам всички крале — заяви Мирима, — докато Земния крал не се върне.

— Но ви казвам едно — продължи тя. — Заклевам се във вярност към всички вас. Заклевам се във вярност към човечеството — сърце, сила, ум и душа! Който и да се окаже в нужда, ще ме видите да се сражавам до него, с каквито оръжия намеря: с даровете от кучета, със зъби и нокти, ако потрябва. Заклевам се във вярност към всички вас, заради човечеството, и заради Земята!

Лордовете зяпнаха удивено лъка й, а кръвта запя в жилите на Мирима. Ставаше свободен рицар на честта, заклел се да закриля човечеството. Хората, които яздеха с нея, бяха могъщи Владетели на руни, благородници с дълга служба на Хиърдън, Флийдс и Оруин. Не очакваше да последват примера й, но се смая и изпита благодарност, когато всички извадиха оръжията си и ги вдигнаха към небето, с вика:

— За човечеството. И за Земята!

Така в онзи тъмен ден се изкова Вълчето братство.