Дейвид Фарланд
Вълчето братство (41)

Приказки за лудост

Утрото завари Габорн дълбоко сред хълмовете на Флийдс. Северните земи бяха пълни с кошари и тесни пътища. Огромни скали, увенчани с криви борове, се издигаха покрай пътя като древни стражи. Звездната светлина падаше над околността тежка като сребърници.

Габорн не бе посмял да язди бързо в тъмното, колкото и голяма да беше опасността, която чувстваше, че надвисва над Карис, и поради това ядрото на войската му не се разкъса през нощта. Макар да беше започнал да получава дарове, едно падане от коня щеше толкова лесно да му счупи врата, колкото на всеки друг.

Но докато яздеше, усещаше как се изпълва, как нараства силата му. Преди по-малко от час беше взел дарове в замък Гроувърман. Беше взел по един на мускул, на метаболизъм, гъвкавост и жизненост. След това потегли, оставяйки облекчителя на Гроувърман да намери и други, желаещи да му отдадат даровете си, прехвърляйки ги през новите му Посветители.

Беше го предупредил, че до вечерта ще му трябват четиридесет дара, и получи уверенията му, че ще ги има.

Ето защо с всеки изминал час се чувстваше все по-бодър. Ставаше по-силен и по-бърз.

Макар това деяние да го отвращаваше, не можеше да отрече, че вкусът на злото е сладък, и неведнъж дори се улови, че неволно се пита: „Щом Радж Атън използва силарите в стремеж да стане Дар всечовешки, не мога ли и аз да направя същото?“

Но отхвърляше тази мисъл като недостойна за един крал.

Сега яздеше с чародея Бинесман и с още петстотин лордове от Оруин и Хиърдън. Беше осигурил подсилен кон и за своя Дни, за да не изостава.

По съмване спря и погледна надолу от билото на един хълм. Студеното слънце бавно се вдигаше от дрямката си на хоризонта и полята на Флийдс бяха покрити с рехава мъгла.

След малко спряха да напоят и нахранят конете до едно тясно езеро, обрасло с див овес и детелина. Ледената му вода беше възхитително чиста; между камъните се стрелкаха пъстърви.

Жълти чучулиги пееха във върбите край езерото.

— Напойте ги и ги оставете да пасат петнайсет минути — извика Габорн. — Ако продължим в галоп, до час можем да стигнем Тор Доуан. Оттам ще поемем бързо на юг. Надявам се до следобед да стигнем Карис.

Габорн ускоряваше графика си. Усещането за надвисналата над Карис обреченост ставаше смазващо и Земята го зовеше да удари.

— Следобед? — удиви се сър Ленгли. — Толкова ли е спешно?

Габорн беше толкова далече, че никой вестоносец не можеше да донесе по-пресни вести от вчерашните. Но ги изненада с това, което им съобщи.

— Да. Убеден съм, че Радж Атън е в града. Преди пет минути вестоносците ми бяха пред смъртна опасност… Усещането заглъхна след миг. Но сега отново изпитвам чувството за гибелна опасност, обкръжаващо Избраните ми там.

Благородниците заговориха шумно, заобсъждаха възможни стратегии. Радж Атън вече се бе прочул с бързото завземане на замъци. Малцина от тях вярваха, че Карис ще успее да издържи цял ден. Ако бе успял, прогонването му нямаше да е лесно.

Всички бяха съгласни, че ако Габорн обсади замъка, най-вероятно за кратко ще има успех. Но колко дълго можеше да издържи такава обсада? След като през границата продължаваха да прииждат войски, Вълчия господар едва ли щеше да чака повече от седмица, докато пристигнат подкрепления. Което означаваше, че Габорн или трябва бързо да атакува Радж Атън в укреплението му, или да отблъсква дошлите му на помощ войски.

И в двата случая беше ясно, че Габорн трябва да се подготви за сражение с епични размери.

Изглеждаше съвсем просто. Владетели от цял Роуфхейвън щяха да се стекат под неговото знаме. Той вече разполагаше с Белдинук и Флийдс, със свободните рицари на честта, с Хиърдън и Мистария. С толкова много войски съкрушаването на Радж Атън трябваше да е лесно.

И все пак Габорн продължаваше да изпитва дълбоко безпокойство. Усещаше как смъртта се промъква към всеки мъж и жена в обкръжението му. При Карис предстоеше битка и тя не можеше да се отлага за след седмица. Опасяваше се, че Радж Атън му устройва някаква клопка.

Безпокоеше се, че дори с помощта на Лоуикър и тази на Флийдс няма да може да събере достатъчно войска за сражението.

Отиде до брега на езерото, за да поостане насаме с мислите си. Между скалите имаше поникнали жълти цветенца. Той откъсна едно и го вдигна пред очите си. Като дете винаги се беше радвал на такива цветенца, смяташе ги за същинско съкровище, макар сега да виждаше колко са обикновени.

Като хората. Като мъжете, жените и децата навсякъде. Той все още ценеше живота на всекиго от тях, но Земята го бе предупредила, че може да спаси едва малцина.

Неговият Дни пристъпи до водата и смъкна качулката на наметало си, излагайки на слънцето късо подстриганата си коса. Мършавата му фигура приличаше на скелет, лицето му беше белязано от грижа. Той коленичи и гребна с шепи да отпие от бистрата вода.

— Какво става в Карис? — попита го Габорн.

Сепнат, схоларът разтвори пръсти и отвърна на Габорн, без да се обръща:

— Всичко с времето си, ваше величество.

— Не можеш просто да записваш смъртта на хората — каза Габорн. — Колкото и да се стараеш да го скриеш, все пак изпитваш нещо към тях. Вчера, когато падна Синята кула, видях ужаса на лицето ти.

— Аз съм Свидетел на Времето — отвърна Дни. — Не се намесвам.

— Смъртта дебне всеки мъж и жена в свитата ми. В Карис има стотици хиляди души и съм убеден, че смъртта дебне и тях. Нима просто ще останеш безучастен свидетел на всичко това?

— Едва ли мога да направя нещо, за да го спра — отвърна Дни. Обърна се и погледна Габорн. Една сълза блесна в окото му, озарена от утринното слънце.

„Какво ми казва? — зачуди се Габорн. — Че няма да го спре, или че не може?“

„Не може“ — реши той. Но ако беше така, що за капан им подготвяше Радж Атън — толкова коварен, че да не може да се избегне? Габорн трябваше да научи повече.

— Снощи ме попита дали някога бих Избрал някой Дни — заговори той. — Отговорът ми е да, ще го направя. Но само ако Дните се отдаде в служба на своите събратя.

— Стремите се да си спечелите моя съюз? — попита го Дни.

— Стремя се да спася човечеството.

— Стремежът ви може да се окаже напразен.

— Колко удобничко е просто да си останеш страничен наблюдател — ядоса се Габорн. — Да се преструваш, че безразличието е добродетел и че времето е подпечатало съдбите ни.

— Надявате се да ме предизвикате да наруша клетвите си? — каза Дни. — Не мисля, че такъв подвиг е достижим за вас. Мнението ми за вас се занижи. Ще го запиша в книгата на живота ви.

Габорн поклати глава.

— Просене, подигравка, дразнене, изнуда. Ако те моля за трудни неща, искам го не само за себе си. Предупреждавам те: няма да те Избера. Тръгвам на битка заедно с теб, но няма да те Избера. Най-вероятно днес ще умреш, ако не ми назовеш заплахата, която ни чака при Карис.

Дните потръпна, стисна зъби и обърна глава. Но треперенето му подсказа много на Габорн. При Карис ги чакаше опасност, толкова огромна заплаха, че Дни наистина вярваше, че днес ще умре.

Но предпочиташе забвението, вместо да наруши клетвата си за ненамеса в човешките дела.

След малко дойде Ерин Конал. Беше го предупредила, че иска да поговорят насаме, и сега седна до него и каза:

— Ваше величество, имам сведения за заговор срещу вас.

След това му описа накратко замисъла на крал Андърс да осуети претенциите на Габорн за трона.

Габорн се почувства смазан. Трудно му беше да си представи, че Андърс е способен на това. Да му се противопостави друг владетел беше толкова… разточително.

Беше си представял, че хората ще се възрадват, като чуят, че Земята е избрала нов крал. Но ето че от земята сякаш никнеха врагове, като… като тези жълти диви цветчета.

Габорн поговори няколко минути с Ерин, след което тя доведе принц Селинор, за да го запознае със същината на нещата.

Габорн го покани да седне и го разпита.

— Ерин ме предупреди, че баща ви заговорничи срещу мен. Колко сериозен е този заговор според вас? Дали ще тръгне на война срещу мен, или ще прати платени убийци?

Селинор отговори откровено, сякаш самият той беше премислял с тревога тези възможности.

— Не знам… Баща ми никога не е започвал война, нито е пращал убийци срещу някой владетел в Роуфхейвън. Никога не е говорил с мен за такава възможност. Но… напоследък сякаш не е на себе си. Поне през последния месец. Мисля, че той… полудява.

— Защо мислите, че полудява? — попита Габорн.

Селинор се огледа да се увери, че никой не ги подслушва.

— Преди три седмици, докато целият замък спеше, той се промъкна в стаята ми само с една запалена свещ в ръка. Беше гол и се усмихваше блажено, никога не бях виждал такава усмивка на лицето му. Гласът му беше тих и сънен. Той ми обяви, че е видял знак в небесата и знаел със сигурност, че той ще е следващият Земен крал.

— Какъв знак е видял? — попита Ерин.

— Твърдеше, че е видял три звезди да падат от небето, и трите наведнъж, ярки и огнени. После, щом доближили хоризонта, те изведнъж завили и обиколили замъка, като направили огнена корона, която обхванала целия Южен Кроудън.

Габорн се зачуди. В нито една легенда, свързана със земните сили, не се споменаваше за метеори.

— И той е помислил, че това е знак на Земята?

— Да — отвърна Селинор. — Но аз реших, че само му се е привидяло, и му го казах. За доказателство отидох да поговоря с далекогледеца на стените на замъка, както и със стражите, за да убедя баща си, че е сбъркал.

— Те какво казаха? — попита Габорн.

— Стражите в цитаделата на Посветителите не бяха видели нищо, защото в това време обикаляли долу, вътре в цитаделата. Оказа се, че четирима души липсват. Далекогледецът на наблюдателницата беше мъртъв.

— Мъртъв? — попита Ерин. — Как?

— Паднал от кулата. Дали някой го е бутнал, или се е подхлъзнал, или просто е решил да скочи — не знам.

— А изчезналите?

— Баща ми отказа да ми каже къде са отишли. Намеква, че са на някаква задача. Каза само: „Имат си задължения другаде.“

— Смяташ ли, че баща ти е убил далекогледеца и е отпратил останалите? — попита Габорн.

— Може би — отвърна Селинор. — Пратих хора да проверят по границите на Южен Кроудън и да ги потърсят. След седмица намерихме един селяк, който твърдеше, че бил видял един от липсващите рицари да препуска на юг. Каза, че го поздравил, но рицарят препускал като в сън… без да го вижда, без да му отвърне.

— Обзет от лошо предчувствие, се разтърсих още по-упорито и открих, че наистина и четиримата рицари са напуснали кралството — единият поел на юг, другият на север, третият на изток, а четвъртият на запад — продължи той. — И всеки от тях тръгнал, без дума да каже.

— Тук вони на вещерство — каза Габорн. Никак не му харесваше. Това нямаше нищо общо със земните сили. По-скоро намекваше за нещо много опасно.

— Ето защо се замислих — продължи Селинор. — Имахме една билкарка в хълмовете край замъка, старица, наричаха я Ореховата жена, защото все орехи събираше. Беше вещица, живееше в горите и се грижеше за катериците. Отидох при пещерата й да я помоля за съвет, да разбера дали това може да е дело на Земята… Но макар да бях чувал, че живее в пещерата от сто години, изведнъж се оказа, че е изчезнала.

— А ето го и най-странното — довърши Селинор. — Заедно с нея бяха изчезнали и всички катерици в горите.

Ерин нервно облиза устни. Тази Орехова жена явно служеше на Земята. Беше Земен пазител като Бинесман, само че с различна задача.

— Попитахте ли чародея Бинесман за това? — запита го Габорн.

Селинор поклати глава.

— Малко бяха доказателствата за тези мои тревоги. След онази нощ баща ми не проговори повече за заблудата си, макар да ми се струва, че тази негова самозаблуда ръководи всяко негово дело.

— Как? — попита Ерин.

— Той много кротко и последователно се свързваше със своите лордове и започна да укрепва отбраната си, удвояваше и учетворяваше стражата. В това нямаше нищо лошо, защото три дни преди Хостенфест той успя да избие група убийци на Радж Атън. Всъщност поведението на баща ми, разумната му реакция на тази налудничава заблуда ме убеди, че фантазията му може да се окаже нещо добро, че дори и да е изпаднал в самозаблуда, тя може да е от полза. И си признавам, че в един момент дори започнах да си мисля дали пък този знак не е бил истински. Но след това, преди седмица, се случи нещо друго. Баща ми изпадна в неописуем гняв, когато разбра, че има друг претендент за Земен крал. Закрещя и почна да хвърля каквото му попадне. Изпокъса гоблените, събори трона си. Наби слугата, който му донесе вестта. Когато най-сетне се успокои, твърдеше, че е трябвало да се сети, че ще се появят претенденти за трона му. И започна да замисля как да ви дискредитира — по-точно титлата ви. Историите му изглеждаха толкова убедителни, че дори и аз се зачудих дали не сте самозванец. Но баща ми изведнъж стана някак… нестабилен. Заговаряше за нещо, после изведнъж сменяше темата или изреваваше на слугите някаква несвързана заповед. Той… държи се странно.

— Баща ви, изглежда, е обезумял и… опасен — каза Габорн. — Защо не го споделихте с други? Защо чакахте чак досега?

Селинор скръсти ръце и го изгледа твърдо.

— Когато бях десетгодишен, дядо ми полудя. Страдаше от халюцинации. Заради собствената му безопасност, родителите ми го затвориха в една килия под цитаделата. Като дете често го чувах да мърмори и да се смее на глас — по цели нощи, — защото килията му се падаше точно под спалнята ми. По онова време баща ми ми каза, че над семейството ни тегне проклятие. Искаше да осигури на баща си да изживее в удобство последните си дни. Преляхме му метаболизъм през четирима слуги, за да остарее и да умре бързо, като в същото време разпространихме вестта, че дядо ми е починал. Тогава баща ми ме накара да се закълна, ако той самият някой ден прояви същите признаци, да се отнеса с него по същия начин — нито по-добре, нито по-зле. — Селинор въздъхна. — Винаги съм бил лоялен. Дори баща ми да е луд, смея да се надявам, че заслужава състраданието ни.

— Аз също — каза Габорн. Но имаше сериозно основание за тревога. По всичко личеше, че границите на Хиърдън са застрашени от един луд. Беше се надявал да спечели съюзник в лицето на Андърс, както бе успял с кралете Оруин и Лоуикър.

Малко след това Габорн нареди на хората си да яхнат конете и препусна в галоп към Тор Доуан с подновени сили. В ясното утро и по сухите пътища наваксаха доста време. Колоната изтъня — най-бързите коне поведоха, а другите изостанаха на мили назад.

Час по късно групата на Габорн, с чародея Бинесман и още неколцина лордове, изтътна по пътя Адърфили, към Тор Доуан. „Дворецът“ на Тор Доуан стоеше там, откакто свят се помни. Всъщност не беше никакъв дворец, поне според съвременните разбирания. Беше просто една огромна пурпурна шатра, кацнала посред кръг от грубо издялани бели камъни.

Част от камъните на билото на Тор Доуан бяха забити в земята като стълбове и след толкова векове се показваха над земята като проядени зъби, високи осемдесет стъпки и широки четиридесет. Над изправените камъни бяха поставени други. Те също бяха по осемдесет стъпки и тежаха хиляди тонове.

Никой не знаеше кой е подредил тези камъни, нито кога или защо. Древните сказания наричаха Тор Доуан „Мястото на Бялата кобила“, защото според тях някаква раса великани била построила тези камъни като стобор, в който да държат Звездната кобила, преди тя да избяга и да се превърне в съзвездие.

Разбира се, само гиганти можеха да са поставили камъните в кръг, но дори за великаните от хълмовете като онези, които все още живееха в Инкара, задача като тази щеше да е непосилна.

Но колкото до предназначението им? Определено не бяха построени за да държат гигантски кон. За конските кланове обаче всяко такова струпване на камъни трябваше да е приличало на стобор.

Габорн подозираше, че камъните обозначават гробницата на някой древен крал на планинските гиганти, макар че никой досега не беше изровил костите му.

Конните кланове на Флийдс се събираха за своите ежегодни игри и военни съвети на върха на Тор Доуан от три хиляди години и мястото постепенно се беше превърнало в постоянен стан за тяхната Върховна кралица.

Номадските Конесестри на Флийдс отдавна изпитваха презрение към народи с уседнал начин на живот. По тази причина „дворецът“ на кралицата при Тор Доуан бе огромна шатра, останала издигната между камъните в продължение на трийсет поколения. Покрай река Роуан на запад се бяха разраснали села, осемнайсет укрепления бяха осеяли долината. Но дворцовият павилион си оставаше символичния център на Флийдс.

Габорн изпита облекчение, когато заобиколиха хълмовете по пътя Адърфили и най-сетне видяха грамадния павилион на Червената кралица, кацнал сред каменния кръг. Над входа се издигаха две огромни бронзови статуи на кобили — предните им копита ритаха във въздуха.

Извън каменния кръг бяха издигнали шатрите си стотици кланови вождове, готови да тръгнат на бран. Но четта им беше забележително скромна и Габорн се угрижи. Беше се надявал, че кралица Херин Червената ще му предложи войска, която да продължи с него. Но твърде много мъже и жени бяха загинали в битката срещу Радж Атън, а още повече вече бяха тръгнали на юг, за да си върнат падналия замък Фелс.

Флийдс беше бедна страна и Херин Червената, изглежда, разполагаше с твърде малко бойци, които да му предложи. Беше горда жена и Габорн веднага разбра, че няма войска, от която да се лиши.

Все пак стотици млади воини пришпорваха диво конете си около двореца, защото според легендата всеки воин, който обиколи с коня си седем пъти около големия каменен кръг, без да спира да надува бойния си рог, ще има късмет в битката.

Габорн препусна със знатната си свита нагоре към двореца и чу възклицанията на онези, които не го бяха виждали досега.

Препускащите около пурпурния павилион млади конници дръпнаха юздите и зяпнаха със същото удивление да видят Земния крал.

Много млади жени — копиеносци и стрелци — накараха конете си да се вдигнат на задните си крака и да забият с копита във въздуха в знак, че са готови да отдадат себе си и конете си в служба на Габорн. Но той не посмя да Избере нито една, преди да поговори с кралица Херин Червената.

Габорн, Бинесман, Дните на Габорн и лордовете в свитата му преминаха под статуите на бойните кобили и слязоха от конете; притичаха слуги да отведат уморените животни в кралската конюшня.

Малко неща можеха да накарат Габорн да се почувства толкова нищожен, както преминаването под огромните статуи и високите древни камъни на двореца. Над хълмовете духаше хладен утринен вятър, плющеше в шатрата и издуваше червената коприна. Стражите пред огромния павилион им отвориха път.

Лордовете влязоха в преддверието на павилиона, помещение с осемдесет стъпки висок таван, а един от слугите отиде да извести кралица Херин Червената за пристигането им. Слънцето, греещо през горните пластове коприна, хвърляше пурпурна светлина и дори златните урни покрай стените бяха окъпани в ръждивочервено.

Мнозина от благородниците зяпнаха в няма възхита огромните гоблени на лявата и дясната стени. И двата изобразяваха символа на Флийдс: огромна ритаща във въздуха с предните си копита дореста кобила, от чиито ноздри изригват пламъци. Кобилата беше изобразена на зелено поле и по това поле ясно се открояваше всяко стръкче трева, всяко цветенце и всяка мравчица.

Отвън младите воини подновиха бясната си езда и отново надуха роговете си.

— Е — пошегува се сър Ленгли, — не знам какъв съвет ще проведем при тази врява.

Невежеството му беше извинимо, разбира се. Откъде да знаеше, че покоите на кралицата в средата на двореца са защитени от всякакъв външен шум.

А дворецът беше огромен. Покривът му беше направен от три пласта плат, един над друг, всеки с радиус от близо сто стъпки. Вътрешността беше разделена на стаи с огромни изрисувани завеси.

Нещо повече, под огромните чергила бяха построени от дебели дъбови греди подове и стълби, които допълнително разделяха павилиона на три отделни нива. По този начин дворецът на Червената кралица беше макар и по-малко безопасен от каменен палат, все пак много по-удобен от един обикновен павилион.

Скоро в преддверието дойде самата кралица Херин. Имаше огненочервена коса и светла кожа, а очите й бяха тъмносини. Беше висока, стройна и силна. Усмихна се, но в усмивката й липсваше радост.

Кралица Херин носеше броня, а на кръста сребърна тока със символа на Флийдс от червен емайл. Държеше кралския скиптър — златна пръчка, направена като камшик, с конска опашка в единия край.

— Ваше величество — поздрави кралица Херин Габорн и извърши немислимото. Смъкна се на колене и сведе глава.

След което поднесе скиптъра си.

Сред Конесестрите на Флийдс никоя върховна кралица досега не се беше кланяла на мъж.

Габорн се беше надявал да измоли от кралица Херин малко бойци и храна за хората си и за конете.

Вместо това тя му предложи кралството си.