Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Повелителите на руните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brotherhood of the Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–404–9

История

  1. — Добавяне

Мирисът на нощния вятър

Същата нощ Мирима взе силарите си, отиде в цитаделата на Посветителите и помоли облекчителя на херцог Гроувърман да извършат един акт, който винаги беше смятала за кощунствен.

Човекът беше уморен, но разбра припряността й. Покани я в една стая с кошницата с палетата й и я накара да седне на един студен стол.

Прозорците на кулата бяха отворени и лекият ветрец, нахлуващ в стаята, бе свеж и прохладен.

Жълтото кученце изскимтя в ръката й и докато го държеше, тя едва успя да сдържи сълзите си.

Беше взела дарове от майка си и сестрите си. По настояване на майка си беше взела нейния ум. По настояване на сестрите си беше взела тяхното обаяние, и всичко това — за да сключи добър брак и да им осигури добруване.

Но вкусът на този акт беше горчив.

Мирима знаеше, че е извършила злина, и сега седеше, за да я повтори. Но макар с повтарянето някои зли дела да ставаха по-лесни, други ставаха още по-непоносими.

Паленцето беше невинно, взираше се в нея с големите си кафяви обичливи очи. Тя знаеше за болката, която му предстоеше да изпита, знаеше колко тежко ще го нарани, ще извлече жизнеността му само затова, че я обичаше и че се беше родило с предразположение, позволяващо му да я обикне и да й служи. Погали го и се опита да го успокои. Палето близна пръстите й и леко захапа ръкава й.

Мирима беше дошла сама в стаята на облекчителя, в цитаделата на Посветителите на херцог Гроувърман. Беше дошла сама, тъй като Йоме беше изморена и си легна. Беше дошла сама, защото въпреки възгласите на лордовете на Хиърдън в нейна чест изпитваше срам от това, което предстоеше да извърши.

Главният облекчител на херцог Гроувърман беше дребен старец с мъдри очи и бяла брада, която стигаше почти до корема му.

Той грижливо огледа силара, който му беше връчила, преди да го вкара в употреба. По форма силарът приличаше на най-обикновено желязо за дамгосване. Единият му край служеше за дръжка, а формата на руната в другия край определяше какво качество магически ще бъде взето от Посветителя.

Занаятът на облекчителя беше древна практика, изискваща малко магия, но много учене. Сега старецът огледа руната за жизненост, всечена в кървавия метал. С една четчица от опашка на плъх грижливо започна да четка трошици от кървавия метал, като постави силара на една дъска, за да може да прибере всяко излишно късче от скъпия метал за повторна употреба.

— Кървавият метал е мек и лесно се поврежда — обясни облекчителят. — Трябва да се превозва много грижливо.

Мирима кимна мълчаливо. Проклетото нещо беше пропътувало хиляди мили, откакто го бяха изковали. Не я учудваше, че е малко поочукан. Но знаеше, че ако се наложи, облекчителят ще претопи силара и ще го изкове отново.

— Все пак изработката е добра — промърмори успокоително старецът. — Пимис Сучарет от Дармад е изковал този силар и работата му показва, че е гений.

Мирима рядко беше чувала похвала за човек от Индопал. Държавите от много време бяха във война.

— Сега дръж здраво палето — каза облекчителят. — Не му позволявай да мърда.

Мирима задържа кученцето, а облекчителят притисна силара към плътта му и запя заклинанията си с писклив като на птица глас.

След няколко мига силарът се нажежи и въздухът се изпълни с миризма на изгоряла козина и месо. Кутрето заскимтя отчаяно от болка и Мирима стисна крачетата му, за да не избяга. Палето захапа пръста й, мъчейки се да се отскубне, и тя зашепна:

— Съжалявам, миличкото ми. Съжалявам.

В този миг силарът засия нажежен до бяло и палето зави от болка.

Другите три палета обикаляха по пода на цитаделата, душеха килимите и ближеха пода с езици, търсейки късчета храна. Но когато палето в ръцете й нададе вой, едно от тях притича до Мирима и заджавка, извръщайки очи ту към нея, ту към облекчителя, без да знае кого да нападне.

Старецът вдигна сияещия силар и го огледа грижливо. После го размаха широко във въздуха и от него се разсипаха и увиснаха ленти от светлина, сякаш изрисувани в пушливия въздух. Той изгледа продължително светлите ленти, сякаш преценяваше дебелината и ширината им.

После, удовлетворен, пристъпи към Мирима. Тя вдигна крачола на панталона си за езда, за да може да постави дамгата малко над коляното й, където рядко щеше да се вижда под дрехите.

Нажежената до бяло пръчка прониза кожата й и облекчителят притисна дамгата на кървавия метал в плътта й.

Но макар да пареше, Мирима изпита екстаз. Усещането за живот изведнъж потече в нея и я облада възбуда.

До този момент не беше получавала дар на жизненост, дори не си беше представяла колко е възбуждащо. Усети, че цялата е плувнала в пот. Сладостта на изпитанието я премаза. Докато се мъчеше да опази разсъдъка и да потисне еуфорията, погледна палето в ръцете си.

Лежеше в прегръдката й, вяло отпуснато.

Само допреди миг очите на палето грееха от възбуда. Сега изглеждаха мътни. Ако го беше видяла на някое сметище, щеше да помисли, че е болно. Щеше да нареди на някой слуга да го удави, за да го отърве от страданието.

— Това ще го отнеса в кучкарника — каза старецът.

— Не — отвърна Мирима, макар да знаеше, че е глупаво. — Не съм свършила с него. Оставете ме малко да го погаля.

Кутрето й беше дало толкова много, искаше и тя да му даде нещо в замяна, а не ей така да го прати в кучкарника под грижите на някой друг.

— Не се безпокойте — успокои я старецът. — Децата в кучкарниците се държат добре с кучетата. Ще го хранят добре и ще се грижат за него като за свое, и на кутрето едва ли ще му липсва здравето, което ви даде днес.

Мирима усети, че умът й е изтръпнал. Със своята жизненост сега тя щеше да може по-дълго да се упражнява с лъка, да стане по-добър воин, по-бърз. Поемайки на плещите си тази вина, тя се надяваше да помогне на своя народ.

— Ще го задържа — промълви тя, подхвана кутрето с шепа под бялата брадичка и го погали.

— Това пале в краката ви, дето лаеше по мен, то също е готово — каза облекчителят. — Ще вземете ли дара му сега?

Тя погледна надолу към палето. Въртеше опашка и я гледаше с надежда. Беше палето със силния нюх.

— Да. Ще го взема сега.

 

 

Когато Мирима взе дара на мириса, светът се промени.

Само допреди миг просто си седеше в стола с палетата — и изведнъж от нея сякаш падна някакво було.

Миризмата на изгоряла козина, изпълнила въздуха, изведнъж стана по-наситена и потискаща, смесена с миризмите на восъчната свещ и на прах, и на боя, и на див джоджен, разхвърлян преди седмица по пода на кулата. Можеше да помирише дори топлината на паленцата.

Целият свят й се стори нов.

С жизнеността от едното пале, която усили запасите й на енергия, Мирима се чувстваше бодра и жадна за живот. С дара на другото пале, който усили обонянието й, светът й се струваше… подновен, сътворен сякаш отново, когато излезе от цитаделата.

Конската миризма, лъхаща от конюшните, беше съкрушаваща, а от ароматите на току-що опечено телешко в двора пред цитаделата на херцога й потекоха слюнки.

Но най-много я удивляваха хорските миризми. Тя остави палетата си при облекчителя и тръгна надолу през двора, където само допреди половин час тлееха готварските огньове — Габорн се беше погрижил да бъдат загасени преди да заговори открито за предстоящия бой с Радж Атън.

Сега Мирима крачеше в тъмното между воините, повечето от които седяха на земята и се хранеха или лежаха, загърнати с походните си одеяла.

Всеки воин притежаваше удивително съчетание от миризми: смазани метални брони, мазният мирис на непрана вълна, пръст по ботушите, конска пот и петна от храна, подправки и сапуни, наред с есествената им миризма на пот и урина.

Всяка миризма стигаше до нея усилена стократно. Много от миризмите, които улавяше, бяха за нея нови и й се струваха чужди, миризми толкова слаби, че човешкият нос не можеше да ги отличи: миризмите на треви, прилепили се към краката на хората, миризми от костените закопчалки по облеклото, от боите на плата или от кожените им колани. Тя установи, че тъмната коса мирише по-различно от светлата и че по кожата на човек може да подуши храната, която е ял преди часове. Хиляди нови и едва доловими мириси се разтвориха пред нея, чакащи да ги изпита.

„Вече съм Вълча господарка — помисли Мирима. — Вървя сред хората и никой не забелязва промяната в мен. Но досега бях сляпа, а вече прогледнах. Сляпа бях, така както са слепи всички тези около мен.“

С малко усилие щеше да се научи да надушва хората около себе си, така че да може да преследва някого по мириса или да го различи в тъмното. Това познание й внуши необуздано и главозамайващо усещане за сила, накара я да се чувства не толкова уязвима при мисълта за предстоящата война. Качи се на върха на една от кулите, застана на перилото и се загледа надолу към равнините.

Отчаяно й се прииска да сподели с някого това удивително усещане и мислите й се насочиха към Боренсон, който сега пътуваше по задачата си някъде далече на юг.

Страхуваше се за него. Долу в каменния двор някои воини, които или притежаваха висока жизненост и поради това нямаха нужда от сън, или бяха твърде възбудени, за да заспят, запяха бойни песни, в които се заканваха да избият враговете си и да дарят Земята с вкуса на кръв.

Нощта беше студена. Мирима копнееше за прегръдката на Боренсон. Сложи дясната си ръка на корема си и задуши в нощния въздух в очакване да изгрее луната.