Дейвид Фарланд
Вълчето братство (62)

В гаснещата светлина

Сафира запя с гласа на родната си земя, на тулистански, и тъй като притежаваше хиляди дарове на Глас, песента й закънтя по-силно от всичко, пято някога от простосмъртен.

Толкова красива бе песента й, че Радж Атън погледна от стената на замъка, откъдето бе наблюдавал гибелния щурм на Габорн.

Времето сякаш замря.

Толкова силна бе песента й, че даже на провлака много от халите се извърнаха и пипалата им се развяха във въздуха, сякаш се мъчеха да разгадаят дали гласът й представлява някаква нова заплаха, на която трябва да се опълчат.

За миг грохотът на битката заглъхна и мъжете се вслушаха в златния глас на Сафира.

Разбира се, повечето от мъжете на Роуфхейвън не можеха да разберат думите на Сафира. Тулистан беше малка държавичка в Индопал, незначителна. Човек можеше да я прекоси от граница до граница за два дни и една нощ. Но умолителният тон на младата жена порази Радж Атън до дъното на душата, накара го да закопнее да… да направи всичко, каквото и да е, за да утеши любимата си.

Тя седеше на коня си на хълма, а земята под нея бе почерняла от хали. В последните лъчи на деня роклята й с цвят на лавандула приличаше на тънък воал, едва скриващ съвършената й красота.

Грееше като най-първата и най-ярка звезда в среднощното небе, и навсякъде около себе си Радж Атън чу хрипливото вдишване на хиляди мъже, зяпнали от удивление.

Радж Атън моментално разбра какво бе направил Габорн. Разбра, че обаянието на всички негови конкубинки, на най-красивите жени от всички страни, които бе завладял, са събрани в едно. Чу сладостта на всеки мелодичен глас в харема си.

Сафира пееше най-обикновена люлчина песен.

Беше я пяла на първородния му син, Шанди, когато го залюля за първи път, преди пет години — преди свободните рицари да го убият, за да отърват света от потомството на Радж Атън.

Мелодията не беше изкусна, нито посланието й — сложно. Но все пак трогна Радж Атън до дъното на душата му.

И вече няма теб, и вече няма мен,

че сля ни любовта. Сега сме вече ние.

От всички мъже, които чуха тази песен, единствено Радж Атън разбра нейното послание. „Разбирам твоята омраза и гняв — казваше тя. — Разбирам ги и аз също ги изпитвам. Не съм забравила нашия син. Но сега ти трябва да се откажеш от гнева си.“

После Сафира призова на несъвършения си роуфхейвънски:

— Господарю мой Радж Атън, моля те да спреш тази война. Земния крал ме моли да ти донеса това послание: „Врагът на моя братовчед е мой враг“. Хора на Мистария, хора на Индопал — обединете се!

Тя махна с ръка на Радж Атън и в настъпилата тишина халите около нея се отзоваха и пристъпиха нагоре по хълма, привлечени сякаш от призива й.

Евнусите телохранители на Сафира — най-добрите от Непобедимите му — се втурнаха от двете й страни надолу, щом тя препусна на север, към силите на Габорн, на половин миля разстояние.

Твърде много хали имаше пред нея. Огромните чудовища стояха гръб до гръб около жалката армия на Земния крал, образували здрава стена. Радж Атън знаеше, че въпреки всичката сила на нейния кон тя няма да може да пробие през тази стена.

Тя го разбираше, естествено. Но въпреки това препускаше към гибелта, към сърцето на урагана.

Искаше да го привлече насила. Щом не искаш да дойдеш, за да спасиш него, ела тогава поне да спасиш мен, говореха действията й.

С вик на ужас и отчаяние, хората на Карис откликнаха на призива на Сафира.

Вече от няколко мига мъжете на Палдейн и гигантите главанаци бяха отблъсквали халите, бяха успели да се прехвърлят през грамадата от мъртви хали към провлака в езерото Донестгрий, след това ги изтласкаха на сто крачки към сушата. Самият провлак беше затрупан с мъртви хали.

Сега народът на Карис се понесе напред като един. С рев всички се втурнаха към сушата. Заклинанията на злата магесница, вселяващи умора, като че ли не съществуваха.

Навсякъде по стените и по градските улици хората награбваха кой каквото оръжие видеше и бързаха да се присъединят към Сафира и Земния крал.

Радж Атън гледаше стъписан.

Това беше грешка, знаеше го. Стотици хиляди мъже, жени и деца в Карис се бяха втурнали на щурм; огромно мнозинство прости граждани и селяци.

Халите щяха да ги излапат като за закуска.

Но те щурмуваха.

Не можеше да разбере какво ги привлича. Дали вярата в техния Земен крал, или желанието да се отзоват на призива на Сафира. Може би нито едното, нито другото. Може би се сражаваха просто защото не им беше останало нищо друго.

Той също се спусна по стъпалата на кулата, избутвайки по-бавните мъже, за да се включи в битката. Сърцето му блъскаше в гърдите. Непобедимите се спуснаха от улиците да го подкрепят.