Дейвид Фарланд
Вълчето братство (5)

Халите

— Небесен ездач Ейвран — каза зверомайсторът Бранд. — Ела.

Ейвран се обърна да го погледне в сумрачната предутринна светлина, предпазливо и без да бърза. В огромната сенчеста зала на гнездото на грааците усещаше къде е Бранд повече по звука на стъпките му, отколкото го виждаше. Хранеше няколко млади граака и не смееше да извърне очи от влечугите. Грааците се извисяваха на цели четиринайсет стъпки и лесно можеха да глътнат наведнъж дете като нея. Въпреки че я обожаваха, а тя ги хранеше, откакто бяха пробили с нокти кожестите обвивки на яйцата си, хапеха, когато са гладни. Понякога се опитваха да дръпнат месо от ръката й с някой от дългите нокти на крилете. Ейвран не искаше да изгуби ръката си, както се бе случило с Бранд преди време.

„Небесен ездач — помисли тя. — Нарече ме небесен ездач, а не «зверогледач».“ На девет години Ейвран беше твърде тежка за небесен ездач. Не й разрешаваха да лети вече втора година.

Бранд стоеше на прага на гнездото и смътната утринна светлина го очертаваше като в ореол. На колана му с въже беше вързано агнешки бут, примамка за грааците. Той примижа и погали сивата си брада с лявата си ръка.

Тя се зачуди дали не е прекалил снощи с младото вино, дали не е забравил колко е голяма.

— Дали сте…

— Сигурен? Да — изпръхтя Бранд. Думите му бяха отсечени, напрегнати. Тя изведнъж забеляза, че старият зверомайстор трепери. — И трябва да побързаме. — Той се обърна и тръгна нагоре към гнездата.

Заизкачваха се по стъпалата, изсечени в камъка, към леговището на горния етаж. Гнездата тук воняха силно. По-старите грааци имаха миризма не по-различна от змийската и след стотици години обитаване тя се беше просмукала в камъните. Ейвран отдавна беше почнала да харесва тази миризма, също както за някои хора разправяха, че им харесва миризмата на конска пот или на кучета.

Стълбите водеха към просторно помещение с един-единствен тесен проход, изсечен на източния склон на хълма. На смътната светлина Ейвран забеляза, че залата е празна. Грааците бяха излезли за сутрешния си лов. Прохладното есенно време обикновено ги правеше нетърпеливи и гладни.

Ейвран излезе с Бранд на площадката за кацане. Той постоя малко, свали агнешкия бут от колана си и се увери, че е стегнат здраво между сухожилието и костта на ставата. После се изправи и размаха тромаво примамката.

— Кожоврат! — извика Бранд. — Кожоврат!

Граакът беше обучен да се отзовава на името си. Агнешкото щеше да послужи като награда за послушанието на чудовището, когато дойдеше.

Ейвран се загледа в утринното небе. Влечугото не се виждаше. Кожоврат беше стар, звяр с много жизненост, но бавен на летеж. Напоследък рядко го използваха за езда. От миналото лято беше започнал да ловува все по-надалече из полята.

На запад се издигаха планините Хест, чиито стръмни върхове бяха покрити от навалелия снощи сняг. На планинския склон под гнездото на грааците се издигаше цитаделата Хейбърд — пет каменни кули, чиито стени се протягаха от двете страни на тесен проход, водещ към планините. В замъка тичаха и викаха хора. Някои все още носеха факли. Гласовете им звучаха смътно и далечно. Жени и деца се качваха по фургоните — бързаха да избягат.

Ейвран разбра, че става нещо ужасно.

— Какво става?

Бранд пусна на пода агнешкия бут, сякаш се беше уморил да го размахва, и я погледна.

— Преди малко пристигна щитоносец от хълмовете Мореншир. Снощи в планините Алкаир е избухнал вулкан и е изхвърлил прах. След него идат хали. Ездачът смята, че между тях има поне осемдесет хиляди оръженоски, поне хиляда по-малки магесници и поне една зла магесница. Над тях летят облаци мухи и затъмняват небесата. Трябва да занесеш вестта на херцог Палдейн в Карис.

Ейвран се помъчи да разбере следствията от току-що казаното от Бранд. Мореншир беше област в най-западната част на Мистария, там, където се съединяваха планините Хест и Алкаир. Тукашната цитадела Хейбърд, най-близкото укрепление, беше стара и яка. Служеше като убежище за пътници през планините, а войниците от местния гарнизон пазеха планинските пътеки чисти от разбойници, хали и други зли твари. Но крепостта нямаше да устои на сила като описаната от Бранд. Халите щяха да пометат стените й за час и нямаше да взимат пленници.

Херцог Палдейн беше кралският стратег. Ако изобщо някой бе в състояние да победи халите, това беше Палдейн. Но Палдейн беше твърде зает. Воините на Радж Атън бяха разрушили и завзели няколко замъка по границите и населението бягаше.

— Господарят смята, че избухването на вулкана е изхвърлило халите от леговищата им — продължи Бранд. — Това се е случвало веднъж, по времето на дядо ми. Вулканът е запълнил леговищата им с лава и чудовищата се побегнали. Но това изригване ще донесе по-големи беди от тогавашното. Халите се въдят безогледно по ония хълмове вече от дълго време. — Той поглади мустаците си.

— А вие? — попита го Ейвран. — Вие какво ще правите?

— Ти за мен не бери грижа — каза Бранд. — С една ръка ще ги оправя, ако трябва. — Размаха чукана на дясната си ръка и се разсмя на собствената си шега.

Но тя прочете страха в очите му.

— Тъй че не бери грижа за мен, а вземи стария Кожоврат — каза Бранд. — Но ще трябва да летиш без седло, храна и вода — за да смъкнеш от тежестта.

— Ами Деруин? — попита Ейвран. — Не трябва ли той да отнесе съобщението на херцог Палдейн? — Деруин беше по-малък. На петгодишна възраст той беше официалният небесен ездач на цитаделата Хейбърд.

— Него го пратих снощи по друга задача — отвърна Бранд и се загледа на юг, търсейки с очи звяра. После измърмори с горчивина: — Глупавият ни господар: да праща небесни ездачи да носят писма до любовницата му.

Ейвран знаеше това. Преди години самата тя често беше носила писма и рози от лорд Хейбърд до лейди Четъм в Ароушир. В замяна дамата пращаше свои писъмца с кичурчета от косата си или парфюмирана носна кърпичка. Лорд Хейбърд явно вярваше, че може да скрие изневярата си по-лесно, като използва за пратеници деца, вместо някой от по-възрастните си войници.

Плодородните низини на изток бяха загърнати в утринна мъгла, която се превърна в тъмно злато, щом я докоснаха първите слънчеви лъчи. Тук-там от мъглата се издигаше по някой зелен хълм, като смарагдов остров. Ейвран се загледа за някакъв признак от граака. Кожоврат щеше да е там, да търси нещо бавно и тлъсто, което да може да изяде.

— Кога трябва да се върнат грааците? — попита Ейвран.

— До два часа — отвърна Бранд. — Най-много.

Нямаше време за стягане на отбрана. Ако лорд Хейбърд потърсеше помощ от най-близките укрепления, щеше да е нужен цял ден, дори рицарите да яздеха подсилени коне. Тя се зачуди колко дълго ще удържат мъжете тук.

Бранд сви ръка пред устата си и извика отново. Ейвран видя в далечината откроилото се над мъглата светлокафяво крилато петънце, светнало на утринната светлина — Кожоврат се бе отзовал на призива.

— Кожоврат е стар — рече Бранд. — Ще трябва да спираш често, за да отдъхва.

Ейвран кимна.

— Лети над горите на север, после свий през ридовете на планините Брейс. Само двеста и четирийсет мили е — не е далече. До довечера можеш да стигнеш Карис.

— Почивките няма ли да ме забавят? — попита Ейвран. — Може би трябва да летя, без да спирам.

— Така е по-безопасно — каза Бранд. — Няма нужда да убиваш животното с бързане.

Какво ли имаше предвид? Разбира се, че трябваше да бърза… а смъртта на граака й беше нищо в сравнение със смъртта на толкова хора.

И веднага разбра истината. Цитаделата Хейбърд беше изолирана. Каквото и да направеше тя, беше без значение. Никаква помощ не можеше да дойде навреме. Лорд Хейбърд вероятно вече беше пратил вестоносци, яхнали подсилени коне. А конете щяха да постигнат по-добро време от нея. Върховата й скорост беше четиридесет мили в час, а да лети на север по това време на годината… сигурно щеше да й се наложи да се бори с насрещни ветрове. На бърз кон с дарове на метаболизъм, сила и жизненост, човек лесно можеше да взима по осемдесет мили в час.

— Вие не ме изпращате да занеса вест — каза Ейвран. Гърлото й се беше стегнало, сърцето й блъскаше в гърдите.

Бранд я погледна и се усмихна обичливо.

— Разбира се, че не. Спасявам живота ти, дете — призна той. — Все пак отнеси вестта на херцог Палдейн. Винаги е възможно конниците да не стигнат.

Наведе се към нея и зашепна заговорнически:

— Но ако послушаш съвета ми, на твое място не бих спрял там. Дворецът в Карис е смъртен капан. Ако халите се засилят натам, ще стигнат за два дни, а няма никаква гаранция, че Палдейн ще ти позволи да яхнеш отново звяра, на който си долетяла. Кажи му, че ти е заповядано да отнесеш предупредителната вест още по на север, до втория братовчед на господаря ни в Монталфър. Тогава Палдейн няма да посмее да те задържи.

Кожоврат се заиздига енергично от мъгливите низини, понесъл в огромната си паст овцата на някой задрямал овчар. Летеше нетърпеливо, малките му златисти очи святкаха.

Кацна на площадката — пляскаше с криле толкова силно, че косата на Ейвран изплющя — направи един тромав подскок и пусна овцата в краката на Бранд, сякаш беше гигантски котарак, показващ на господаря си убита мишка. Беше се задъхал и гънките по кожата на гърлото му затрепераха, докато се мъчеше да вдиша.

После се наведе и близна Бранд по гърдите.

Бранд се усмихна тъжно, посегна със здравата си ръка, потупа грозника по носа и измъкна едно парче месо, заседнало между острите като саби зъби на Кожоврат.

— Ще ми липсваш, старо гущерче — въздъхна Бранд. После подхвърли агнешкия бут колкото може по-нависоко. Кожоврат го сръфа още във въздуха.

— Знаеш ли, яздех го като малък, преди четиридесет години, заедно с крал Ордън. Ще яздиш кралски граак — каза Бранд на Ейвран.

Кожоврат беше един от най-старите грааци в гнездото — не точно този, който щеше да избере тя самата. Но беше добре обучен и Бранд винаги беше изпитвал особена обич към чудовището.

— Ще се грижа добре за него — каза Ейвран.

Бранд стисна юмрук с длан надолу и влечугото се наведе и се преви, за да може Ейвран да се качи. Тя се засили една крачка и скочи на гърба му. Като всички небесни ездачи, имаше по един дар на жизненост и на мускул. Притежаваше повече сила и издръжливост от всеки простосмъртен и с дребния си ръст можеше леко да скочи и да се изкатери на гърба на чудовището. Освен тези дарове имаше и един на ум, благодарение на което можеше да запомни дословно почти всяко съобщение, което господарят й поискаше да отнесе. Тези дарове я отделяха от другите деца. Беше едва деветгодишна, но за това време беше научила много.

Намести се удобно пред първата плочка на врата на звяра и го почеса по грапавата кожа.

— Да не падаш — заръча й Бранд. Това беше първото правило, което научаваше един небесен ездач като дете. Беше също така нещо като „сбогом“ между небесните ездачи, подкана за началото на всяко пътуване.

— Няма — увери го Ейвран. Той й подхвърли малка торбичка и тя я хвана във въздуха. Вътре издрънчаха монети. „Спестяванията от целия му живот“ — помисли тя.

После стисна крака около шията на граака и усети как здравите му мускули се напрягат и вълнуват в очакване на командата й.

Съжали, че няма повече време да се сбогува с Бранд. Отчасти не можеше да възприеме, че халите наистина идват. Тази сутрин цитаделата изглеждаше също като във всеки друг есенен ден. Тук, на площадката високо над замъка, между скалите бяха израснали девича коса и утринничета; яркочервените им цветове се бяха разтворили широко. Въздухът беше тих. От домовете долу навяваше миризма от кухненски огньове.

Умът й не можеше да се примири с мисълта, че трябва да тръгва. Обикновено щеше да нахрани звяра много по-добре преди такова дълго пътуване. И сега й се искаше да остави Кожоврат да хапне повече, но звярът едва ли щеше да понесе и нейната тежест, и тази на пълния си корем.

Ейвран усети, че гърлото й е пресъхнало. Горчиви сълзи опариха очите й. Тя подсмръкна и попита още веднъж, за последно:

— А ти, Бранд? Ти какво ще правиш? Ще напуснеш ли замъка? Ще ми обещаеш ли, че ще се скриеш… ако не за себе си, заради мен?

— То да бягаш пред халите си е жива смърт — каза Бранд. — Ще ме скълцат на две като наденица. А и се боя, че в сегашното ми състояние от мен ще излезе лош стрелец по бойниците.

— Скрий се тогава — помоли го Ейвран. Бранд беше всичко за нея — баща, брат, приятел. Тя си нямаше семейство. Баща й беше умрял в битка с хали още преди да се роди, а майка й издъхна след падане още когато Ейвран съвсем мъничка… падна от един стол, докато палеше фенер в цитаделата на господаря. Ейвран я видя как пада, но така и не можа да възприеме, че човек може толкова лесно да умре от едно падане. Самата тя беше падала от петнайсет стъпки височина неведнъж, когато влечугото й я мяташе от гърба си при кацане, но изобщо не беше пострадала.

— Обещавам — каза Бранд.

Тя се вгледа в очите му, за да се опита да разбере дали не я лъже. Но хич не я биваше във виждането зад очите на хората. Какво наистина мислеха другите, какво имаха предвид, за нея винаги си оставаше невъобразима загадка.

Затова трябваше да се задоволи само с надеждата, че Бранд ще се скрие, ще избяга или все ще се спаси по някакъв начин.

Бранд я гледаше. После очите му изведнъж се съсредоточиха на нещо зад нея и той затаи дъх.

Тя се обърна. И изведнъж ги видя на един далечен хълм над клисурата — халите, плъпнали напред на шестте си крака. На сутрешната светлина бръчкавите им кожи изглеждаха светлосиви и от толкова далече беше трудно човек да види по колко руни са дамгосани по тях. Виждаха се ножовете им, бляскащи под лъчите на слънцето, както и огнените им прътове. Отдалече шестокраките същества приличаха просто на някакви странни насекоми, изпълзели изпод някой камък. Но Ейвран знаеше, че всяко от тези зли създания е три пъти по-тежко от човек.

Зад тях летеше тъмен облак грий, стекли се на безчетни ята. Грий бяха по-малки от прилепите и малко по-големи от майския бръмбар. Понякога излитаха от пещерите. Ейвран никога не беше виждала толкова много — чак затъмняваха небето.

— Тръгвай веднага! — викна Бранд. При скоростта, с която тичаха, халите щяха да се стекат до стените след пет минути.

— Нагоре — извика Ейвран.

Граакът се засили и скочи от стръмнината. Когато летящият гущер започна да пропада, Ейвран за миг изпита замайване, после погледна назъбените канари на стотици стъпки надолу.

За миг забрави за халите. Много млади небесни ездачи бяха падали върху тези скали през вековете. Ейвран беше видяла как предната година падна малката Килис, чула беше смъртния писък на момиченцето. Сега за един безкраен миг изпита страх, че Кожоврат няма да може да понесе тежестта й и че ще отнесе и двамата към смъртта.

Но крилете на граака уловиха въздушното течение и тя се понесе нагоре.

Обърна се назад. Бранд й помаха с ръка от скалистата площадка и слънцето озари лицето му. После, без да трепне, тръгна към горните помещения.

На Ейвран й се стори, че планината сякаш го глътна. Почти се изкуси да покръжи малко над града, да види какво ще донесе идването на халите, но знаеше, че не иска такива спомени да я измъчват до края на живота й.

Затова с леки боцвания с пети Ейвран подкара Кожоврат на север, над гъстата мъгла, проблясваща като морски вълни, и отри от очите си горчивите сълзи.