Дейвид Фарланд
Вълчето братство (63)

Проломи

По пътя към Карис Боренсон отново и отново се чудеше за Сафира. Дали щеше да намери в себе си кураж да се опълчи на Радж Атън? Дали искрено желаеше мир? Нямаше ли да предаде Габорн и неговите хора?

Но ето че сега, при всичката опасност наоколо, тази жена — всъщност почти дете — се надигна в защита на Габорн.

Сафира свърши песента си. В един секващ дъха миг Боренсон седеше замаян, неспособен да мисли, неспособен да направи нищо друго, освен да скърби, че песента й е свършила.

Откъм града се надигнаха възгласи, гръмки възгласи като гласа на далечно море, даващи да се разбере, че хората на Роуфхейвън ще се притекат на нейния призив.

Храбростта на Сафира се бе оказала достатъчна. В този момент Боренсон я обичаше толкова пълно и невинно, колкото можеше да обича една жена. Сърцето му биеше лудо и той не искаше нищо друго, освен да е в нейната сянка, да вдишва сладкия й аромат и да се взира в абаносовата й коса.

Тя седеше изправена в седлото си и дишаше тежко. Светлината в очите й бе възхитителна — и както седеше, вслушана във виковете от Карис, сведе глава в безмълвно ликуване.

— Хайде, приятели — подкани ги Сафира, — преди да е станало късно. — Пришпори коня си на север и се спусна по склона в галоп към Габорн, но без да атакува пряко.

Завиваше на запад, по-надалече от главната сила на халите.

„Умно момиче — помисли Боренсон. — Преструва се, че атакува, надява се да отвлече силите на халите от Габорн, а всъщност завива на запад покрай Костения хълм.“ Оттам щеше да свърне обратно откъм северната страна и да стигне до Габорн откъм тила.

Ха’Пим и Маакет пришпориха конете с все сила, за да я догонят и да препуснат от двете й страни. Отпред се простираше Костения хълм — кръглият пашкул блестеше като ледени висулки във вечерта, а злата магесница на върха му сияеше в опалесцентните си руни, дамгосани по сивата й коруба.

Огромната хала стоеше на върха, вдигнала лимоненожълтия си прът към небето; пипалата по широкото й теме се надигаха и гърчеха, докато се мъчеше да улови миризмата.

Изведнъж грамадната й глава се изви към Сафира, сякаш я беше забелязала, и тя насочи тоягата си към нея.

„Мисли, че я нападаме!“ — разбра Боренсон почти със закъснение. Не разбра дали някой друг забеляза реакцията й.

— Свий наляво! — извика той.

Злата магесница изсъска и по кристалния й прът запулсира светлина. Въздухът избухна, щом от върха му се изтръгна тъмнозелено кълбо.

Сафира рязко свърна наляво, а зелената мъгла се изду и удари в земята пред тях — но вече малко встрани. Облакът носеше миризма на гнило, толкова мръсна, толкова скверна, че Боренсон не само я помириса, а направо тялото му се помъчи да откликне, сякаш кожата му щеше да се свлече и плътта му да окапе пред очите му.

Сафира покри лицето си с копринената си кърпа и продължи галопа си опасно близо до най-близката хала. Земята се разтърси.

Пащук и зелената жена бяха изхвърлени от седлото.

Пащук награби вайлда и бързо се опита отново да яхне коня. Вайлдът се замята в ръцете му, сякаш гореше от желание да се сбие с халите.

Сафира се озърна през рамо, видя затруднението му и спря да го изчака.

— Пази се! — извика детето зад Боренсон. Зад Сафира се беше втурнала една оръженоска. Пазачите й изреваха предупредително.

Сафира се сниши, дръпна юздите и пришпори коня, сякаш искаше да отвлече звяра от Пащук.

Почти небрежно халата замахна с огромните си нокти — нокти, които блеснаха злокобно.

Зашлеви коня на Сафира, прекърши му врата и го отхвърли настрани. Сафира се превъртя във въздуха, блъсна се в един от грамадните нокти и падна зад чудовището.

Други три хали затичаха към мястото на боя.

Ха’Пим извика отчаяно, дръпна юздите и скочи от коня. Още преди да е стъпил на земята, една оръженоска стовари отгоре му славния си чук. Кръв и мозък плиснаха в лицето на Боренсон.

Побеснял, Маакет препусна срещу халите и размаха бойната брадва. Скочи в устата на чудовището, което бе ударило Сафира, нанесе страхотен удар през небцето и пъргаво изскочи обратно навън и замахна към крака на друго чудовище. Движеше се като мълния.

Пащук пусна юздите и вайлда и се хвърли към най-близката нападаща хала. Скочи на няколко стъпки във въздуха и замахна надолу с бойната си брадва към основата на врата на чудовището.

Боренсон спря коня си. Шансът Сафира да е оцеляла беше нищожен. Ударът, който беше получила, сигурно бе натрошил костите й.

Но и да беше оживяла, сега тя се намираше зад три хали: или под тях.

Дори да не я убиеха, щяха да я премажат.

— Изведи ни оттук! — извика детето зад него; стискаше го за кръста. Миризмата, която бе изхвърлила злата магесница, го задушаваше.

Той стисна зъби в безсилие. Беше страж на Сафира. Тя го притежаваше по-пълно, отколкото можеше да си представи.

Но също така беше обвързан и с Габорн. Знаеше дълга си. Боренсон разполагаше с вайлда на чародея Бинесман. Зелената жена беше мощно оръжие. Трябваше на всяка цена да я отведе при Бинесман.

Чу немощния вик на Сафира:

— Ахретва! Ахрет!

Макар да не разбра молбата й, разбра, че е жива. Силата на нейния Глас се оказа по-властна от хладната логика. Жената, която толкова храбро се беше втурнала сред гмежта от чудовища, за да донесе посланието, държеше сърцето му твърде здраво и той не можеше да устои.

„Е — вяло си каза Боренсон, — ето го моето бойно поле. Тук ще се мре. Макар да не е бойното поле, което бих избрал.“

Без никакви дарове, на които да разчита, и без никакво извинение към детето, което яздеше зад него, Боренсон скочи от коня и се хвърли в битка.

 

 

За половин секунда Ейвран се стъписа. Боренсон и телохранителите на Сафира бяха изоставили конете си — за да защитят Сафира.

Зелената жена стоеше неподвижно. Две чудовища се спуснаха към нея.

Ейвран извика:

— Грозен избавител, Светъл разрушител: кръв, да! Убий!

Зелената скочи срещу най-близката хала толкова бързо, че Ейвран почти не я видя. Пролет заби юмрука си в мозъка на халата и пръсна черепа й, сякаш най-сетне беше разбрала, че това е най-бързият начин да си вземе от сладката каша, която толкова й харесваше.

Двамата индопалски телохранители сечаха предните лапи на една хала. Съществото се изправи на задните си крака и се опита да отстъпи. Макар и с ужасяваща мудност и тромавост — поне в сравнение с надарените воини — сър Боренсон се втурна под огромния му корем и почна да сече между дихателните плочи. Телохранителите се обърнаха към другата хала, за да си отворят път към Сафира.

Вляво и зад Ейвран прииждаха още хали.

— Помощ! — изпищя тя. — Помощ!

Но никой не й се притече на помощ. Тя нямаше обаянието на Сафира. Беше само едно малко момиченце.

Ейвран скочи от коня. Зад нея една хала замахна със славния си чук и премаза великолепния жребец на Боренсон сред гейзер от кръв и черва.

Ейвран изпълзя, сви се и се помъчи да се направи на малка. Отчаяно затърси някое място, където да се скрие.

Зелената жена тъкмо беше пребила още една хала. Съществото дишаше механично, с отворена паст, грапавият му език, широк близо две човешки стъпки, висеше от устата. На Ейвран й се дощя да се мушне под чудовището, да се скрие в скута му, но звярът беше паднал на земята.

„В устата му — помисли тя. — Мога да се скрия там.“

И скочи в зейналата като пещера паст на чудовището. Небцето оформяше кухина колкото човешки ръст, но страните бяха покрити със слуз. Покритата с брадавици плът на венците беше почти черна, а зъбите на халата около нея, ред след ред, бяха като добре наточени кристални ножове. Ейвран се хвана за два от най-дългите и увисна на тях, за да не пропадне.

Дъхът на халата миришеше на гнило и само усилваше ужасната воня, създадена от злата магесница. Ейвран почти си представи, че звярът гние в ръцете й. Дланите я засърбяха, по тях се появиха черни мехури.

Устата на халата потръпна механично и езикът помръдна. После устата бавно започна да се затваря.

Стомахът на Ейвран се сви от ужас. Тя натисна с все сила венците, мъчейки се да задържи устата отворена. Уплаши се, че макар халата да е умряла, може да я глътне. Беше виждала понякога умиращи животни да преглъщат по рефлекс.

— Помощ! — запищя тя. — Помощ!

— Идвам! — извика Боренсон.

Беше посякъл халата точно между дихателните плочи и сега отстъпваше, а тя залиташе към него и предните й лапи провиснаха почти над главата му.

„Идва да ме спаси“ — помисли Ейвран.

Но след като евнусите се счепкаха с оръженоската вляво от Боренсон, той се хвърли напред в тъмната грамада, образувана от няколкото трупа на чудовища. Втурна се към Сафира.

„Но аз помислих, че идваш да спасиш мен!“ — прииска й се да му извика.

Вече се смрачаваше. Земята беше покрита с мазна, задушлива мъгла, а в дълбоките сенки халите се извисяваха черни като монолити. Когато една нова нападателка се изкатери върху телата на мъртвите, светлината над Ейвран почти изчезна.

Ейвран се сви от ужас, помъчи се отново да натисне, за да задържи устата на чудовището отворена. Примижа и отново видя в ума си ярко горящия смарагдов пламък.

„Вече е близо — помисли тя. — Почти мога да го пипна.“ Този пламък я беше привличал от дни. Сега си помисли, че разбира защо.

„Спасение. Ще бъда спасена със Земния крал — каза си тя — спасена като негова Избрана.“ Прониза я дива надежда.

— Грозен избавител, Светъл разрушител — извика Ейвран, тласната от внезапен импулс. — Бягай доведи Земния крал! Той ще ни помогне!

И тогава устата на халата се затвори.

Ейвран изпищя.