Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Повелителите на руните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brotherhood of the Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–404–9

История

  1. — Добавяне

В очакване на мрака

Мирима се беше оказала права, когато каза, че на войниците от гарнизона ще им трябват часове да претърсят града.

Йоме все пак ги беше накарала да направят претърсването. Беше взела паленцата си и ги беше пуснала да потичат в двора отсам градските стени, докато тя водеше дворцовия съвет. И заповяда на градската стража да измъкне и да довлече пред нея всеки гражданин, намерен да се крие вътре.

Градът, който обграждаше замък Силвареста, беше стар град с хиляди домове. Някои бяха великолепни имения, като това на мадам Опиншър, други — паянтови съборетини, накацали над претъпканите пазарни улички покрай Складовата улица.

И навсякъде имаше хора. Войниците хващаха и крадци, ограбващи опразнените домове както на богати, така и на бедни.

Йоме не искаше да екзекутира крадците, но знаеше, че да ги остави или да ги затвори при идването на Сияйния на мрака е равносилно на това да ги убие. Повечето крадци не бяха толкова зли, колкото глупави — безмозъчни старци или старици, окаяни просяци, които не можеха да надмогнат изкушението, след като виждаха толкова празни домове.

На такива хора тя изземваше всичко налично и ги отпращаше, като ги предупреждаваше да спазват закона.

Но имаше и мародери с хитро шарещи очи и зъл поглед — Йоме не би искала да ги срещне в някоя тъмна уличка. Такива коварни и жестоки хора я безпокояха. Тя искаше да спасява хората си, не да отнема живота им.

Тези обаче не бяха глупци, изкушени от лесна плячка, а умни и коварни мъже и жени, за които правенето на зло на другите се бе превърнало в професия. Затова тя заповяда на стражите да ги хвърлят в тъмницата.

Но не всички, които намираха, бяха крадци. Някои бяха или грубияни, или просто невежи. Един стар чешит се оплака, че кралят вдигал „много шум за нищо“.

И всичко това продължаваше безкрай. Йоме изглеждаше решена да изпълни мечтата си, да се увери, че е последната от човешката гмеж, напуснала замък Силвареста.

От юг задуха силен напорист вятър, забутал пред себе си стоманеносиви облаци — надвиснаха тежко над хълмовете и предвещаваха пороен дъжд. Облаците донесоха мраз, от който Мирима настръхна. Притесни се за майка си и сестрите си, тръгнали на юг в такова лошо време.

Йоме все още не смееше да тръгне, макар да заповяда на градските стражи, които нямаха подсилени коне, да побегнат към Дънуд.

През целия ден чародеят Бинесман шеташе из кралската цитадела, ръсеше билки и рисуваше руни по вратите.

В два следобед заповедта на Габорн дойде по-силна от всякога: „Бягай веднага! Смъртта иде!“

Бинесман се спусна тичешком от кулата.

— Милейди — викна той на Мирима, тъй като Йоме се беше увлякла в спор с някакъв продавач на платове, който не искаше да напусне дюкяна си. Беше накиснал вълна в пурпурна боя и ако я извадеше преждевременно от казаните, щеше да стане калнорозова. Ако нямаше кой да обръща плата, щеше да стане на петна. А ако я оставеше за дълго, вълната щеше да се разтегли и платът да се развали.

— Милейди! — отново викна чародеят. — Трябва веднага да изведете от тук Нейно величество! Земният крал го каза! Не може да се бавите повече!

— Аз съм нейна слугиня! — отвърна Мирима. — Не съм й господарка.

Бинесман бръкна в джобовете на халата си и извади дантелена кърпа, пълна с листа.

— Дайте от това на Йоме, и на сър Донър и на Джюрийм. Това е златист лавър, корен от слез и листа от хризантема и равнец. Би трябвало да им осигури малко защита срещу Сияйния на мрака.

— Благодаря — каза Мирима.

Силата на Бинесман като Земен пазител му позволяваше да усили въздействието на всяка билка. Дори една шепа от билките му бе голяма придобивка.

Бинесман се обърна и забърза по Складова улица, към „Глиганите“.

Мирима отиде при Йоме.

— Милейди, моля ви, да тръгваме. По-голямата част от града вече е претърсена, а става късно.

— До вечерта все още имаме няколко часа — възрази Йоме. — Ще се намерят и други останали в града.

Джюрийм стоеше на няколко крачки встрани, преплел пръсти под брадичката си, и ги гледаше обезпокоено.

— Оставете градската стража да се погрижи за тях — замоли се Мирима. — Можете да назначите някой командир да взима решенията вместо вас.

Йоме бе притеснена. На челото й бяха избили капки пот.

— Не мога — прошепна тя, така че да не я чуе някой от стражите. — Виждаш ги какви са. Трябва да се погрижа за хората си.

Беше права. Капитанът на стражата беше изпълнен с възторг от това, че са хванали толкова много крадци. След толкова години лов на престъпници изглеждаше готов да убие едва ли не всеки, когото намереха. Йоме не можеше да разчита, че ще проявят същата сдържаност и състрадание като нея.

Мирима пак я замоли:

— Не забравяйте, че и вие имате дете, за което трябва да се погрижите.

Изразът на мъка на лицето на Йоме я накара да разбере, че е казала нещо не на място. Йоме мислеше за детето си. Едва ли нещо друго я тревожеше повече.

Но Йоме отвърна хладно:

— Не мога да позволя грижата за едно дете, което расте в утробата ми, да ме накара да пренебрегна задълженията си.

— Извинете — промълви Мирима. — Не помислих, ваше величество.

В този момент капитанът на стражата доведе от Складова улица някакво кривокрако момче. Не го влачеше като заловен крадец, а го крепеше за лакътя, за да върви по-лесно. Момчето беше изкривило лице от болка и едва влачеше единия си, чудовищно подут крак. Изглежда, се бе побояло да потърси помощ от другите, но и не бе могло да побегне само.

— Кое е това момче? — попита Йоме.

— Сирак — отвърна капитанът на стражата.

Мирима отиде да провери конете. Джюрийм вече беше приготвил всичко — храна и вода, беше събрал също и палетата в две кошници. Те заджавкаха и завъртяха опашки, щом Мирима се приближи.

Там беше и сър Донър.

— Милейди, трябва да тръгвате. Ще съм по-спокоен, ако поне вие напуснете замъка.

— Да оставя Йоме? — попита Мирима.

— Тя си има мен за охрана — каза сър Донър. — Нейният кон е по-бърз от вашия. Дори да се отдалечите на няколко мили по пътя с Джюрийм, ще получите добра преднина. Ще можете да се скриете в горите, ако се наложи.

Джюрийм, който вече бе яхнал коня си, заговори притеснено:

— Той е прав. Хайде поне да отидем до гората.

Тя въздъхна, кимна, яхна коня и изтрополиха по гредите на подвижния мост.

Мирима погледна към рова и видя въртящите се отчаяно във водата огромни есетри — продължаваха да рисуват руните си, въпреки че бяха тук вече цяла нощ и цял ден. Над полята се виеха на облак чучулиги — ятото менеше неспокойно посоката си, сякаш птиците се плашеха от приближаващата зима, но не знаеха накъде да отлетят.

Небето, което през последните няколко часа потъмняваше, сега бе станало оловносиво. Но отвъд него на Мирима й се стори, че вижда огромен черен буреносен облак, връхлитащ от юг.

Препускаха нагоре по хълма. Джюрийм зави към обещаващите подслон есенни гори. Палетата в кошниците заръмжаха и заджавкаха като ловни кучета, надушили глиган.

Докато препускаха под дърветата, Мирима напипа вързопчето с билки в джоба на елека си и се сети, че не ги беше раздала така, както й бе заръчал Бинесман.

Черният облак, прииждащ от юг, я разтревожи дълбоко. Тя вдигна очи към него и разбра източника на безпокойството си: облакът не се приближаваше с вятъра, а под ъгъл към него. В небесата блесна мълния и последва оглушителен гръм.

Сияйният на мрака нямаше да дочака да падне нощта. Той самият носеше мрака със себе си.

„А аз оставих милейди беззащитна“ — помисли Мирима.

Дръпна юздите от ръката на Джюрийм, обърна коня си и препусна обратно към замъка.