Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Повелителите на руните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brotherhood of the Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–404–9

История

  1. — Добавяне

Недостойният

Радж Атън не се изненада, като разбра, че момчето Габорн се стреми да спаси Карис даже от халите. Ходът беше зле обмислен и толкова глупав, колкото дързък и геройски — акт на самопожертвувание от страна на слабоумен идеалист.

Той изтича нагоре по стъпалата на една от кулите и погледна на север.

В равнините свободните рицари се вихреха в кръг при подножието на Костения хълм. По-нататък хиляда рицари щурмуваха през ниските хълмове на юг, разпръсквайки силите на халите, още една част атакуваше на север.

Дощя му се едва ли не да поздрави Габорн. Беше свършил чудесна работа с разпръскването на халите и разбиването на бойния им строй.

Гледаше как рицарите на Габорн напират към Костения хълм, видя как земята около тях се разтърси — откъртваше буци, хвърляше прах и камъни във въздуха, заравяше хали, изхвърляше други от ямите им и трещеше сто пъти по-силно от небесен гръм.

По причина, която така и не можеше да разбере, Радж Атън не можеше да види Габорн. Заклинание някакво тегнеше над това хлапе, такова, че го криеше от погледа му. Но Вълчия господар знаеше, че Габорн е тук.

Усети как трусът удари Карис и стените на крепостта се олюляха като пияни. Хората около него завикаха.

Само Земния крал можеше да пусне на свобода нещо толкова чудовищно. За едно изтупкване на сърцето Радж Атън усети опасността. Трусът щеше да срине града до основи.

И почти в същия миг чу как гласът на Габорн прокънтя в ушите му, когато направи своя Избор.

„Е, Земни кралю — помисли Радж Атън, — с един дъх ме Избираш и ме проклинаш?“

Бойците на Габорн настъпиха към Костения хълм и злата магесница. Той препускаше с две хиляди рицари зад гърба си, сякаш се надяваше, че с толкова нищожна сила ще може, по силата на някакъв невероятен късмет, да нанесе щастливия си удар.

Черен вятър лъхна над Карис, понесъл последното проклятие на магесницата.

Радж Атън вкуси миризмата, усети как умората изцеди силите му и я преведе така: „До смърт да се умориш дано!“

Да, могъщо беше заклинанието. Ако го бяха хвърлили към простосмъртни отблизо, всички щяха да рухнат с отпаднали сърца и с твърде изтощени дробове, за да могат да вдишат дори още веднъж.

По стените около него обикновените бойци почнаха да падат — бяха прекалено изтощени, за да се задържат на крака.

Но Радж Атън не беше обикновен.

Докато колелото на рицарите се въртеше на юг, оръженоските започнаха да се стичат на пълчища срещу Габорн. Навярно слисани от земния трус, те се бяха обърнали и сега нападаха от двете страни на Костения хълм. Всъщност дори халите близо до Карис се обръщаха, за да посрещнат новата заплаха.

За Радж Атън беше съвсем очевидно, че Габорн няма да може да отблъсне атаката. Редиците на халите бяха твърде гъсти. По негова преценка в битката за Карис досега бяха загинали не повече от петстотин чудовища. Все още бяха останали двайсет хиляди хали, нападащи на север. Само след няколко мига щяха да съкрушат силите на Габорн и да ги направят на кайма.

„Бягайте!“, прокънтя заповедта на Габорн през ума на Радж Атън.

Още докато Земния крал го изричаше, Радж Атън разбра колко глупаво би било да го послуша. Вярно, стените на Карис всеки момент щяха да рухнат. Но и да нападнеха халите, защитниците му пак щяха да умрат.

— Хитрец! — изсъска Радж Атън. Сега разбра замисъла на хлапето: Габорн просто искаше да използва него и хората му като пионки, за отвличане на вниманието, за да изтеглят халите от него самия.

Но Радж Атън също беше хитър и нямаше да се хване на тази игра.

Неговите Непобедими вече се изтегляха от сражението.

— Стой! — извика Радж Атън на воините си. А хората на Палдейн призова: — Дръжте пролома!

„Земния крал ще загине тук — каза си Радж Атън. — А аз… аз просто ще си стоя и ще гледам.“

Но когато погледна към пролома, забеляза, че бойците на Палдейн изведнъж започнаха да се сражават яростно като самите хали. Отначало реши, че отчаянието им е вляло нови сили. Но беше очевидно, че ги води някаква невидима сила. Тези хора долу бяха прости войници и воини с лоши пропорции. Видя как един обикновен войник примами едно от чудовищата, замахна с меча си срещу него, после рязко отскочи встрани. В отворилата се за кратко пролука двама други се хвърлиха напред с брадвите и посякоха ръката на халата. Когато чудовището изрева, един бързак скочи в отворената му паст и заби дългия си меч през небцето в мозъка му. Още преди звярът да е паднал, бойците се втурнаха напред да поразят следващия.

Неговите хора бързо се понесоха напред, за да се възползват от пробива, избягвайки ударите на халите. Забиваха и парираха с добре отмерени движения и скоро битката се превърна в нещо повече от отчаяно меле на живот и смърт.

Вече заприлича на жесток и убийствен танц.

За негово удивление, мъжете на Палдейн започнаха да се бият толкова добре, че халите при портите се поколебаха и се отдръпнаха объркани и неспособни да устоят срещу връхлитащия ги противник.

Хората на Палдейн стегнаха редиците си. Мъжете по стените започнаха да скачат върху могилата от трупове, понесоха се напред и принудиха халите да заотстъпват по провлака.

Навсякъде из замъка простите защитници тичаха надолу към двора, за да се подчинят на заповедта на Габорн да напуснат крепостта. Други се хвърляха от стените във водите на езерото.

Карис беше огромен, с близо четиристотин хиляди бойци на стените и още толкова войници в самия град. Сега тези хора се изляха по всяка тясна улица, бягайки от трусовете.

— Стой! — изрева им Радж Атън. — Стой, казах! — Гласът му беше толкова мощен и убедителен, че думите му се хлъзнаха като добре наточена кама в подсъзнанието на хората на Палдейн и повечето от тях спряха.

„Няма да ме измамиш“ — каза си Радж Атън. Усмихна се мрачно и изрева с толкова гръмък глас, че дори Габорн не можеше да не го чуе.

— Все още сме врагове, сине на Ордън!

 

 

На Роланд му се стори, че чува кучешки лай и ръмжене. Беше се озовал на някакво изсечено от камък дърво, високо над земята.

С мъка вдигна глава и видя огромни хали, тичащи през клоните горе. Зъбите им блестяха. Смаза го непреодолима умора. Падна по гръб. Дървото под него се разтърси и той чу как огромният му ствол изпращя.

— Стените ще паднат! Стените падат! — извика някой. Гласът на Радж Атън изкънтя през леса: — Към мен! Насам!

Мъже крещяха и гинеха, някъде наблизо Роланд чу някаква жена да вика за помощ. Погледна надолу от камъка, на който беше кацнал, и видя познатото, ухилено към него лице на барон Пол.

— Помощ… — немощно извика Роланд.

Баронът се засмя.

— Помощ? Искаш помощта на един мъртвец? Какво ще ми дадеш?

— Моля те… — промълви Роланд.

— Не преди да ми кажеш „сира“ — отвърна барон Пол и се ухили.

— Моля те, сира — примоли се Роланд.

— Е, да можеше и синът ти да каже тази дума — засмя се барон Пол, обърна коня си и препусна през някакво мъгливо поле.

Чуваше отдалече човешки писъци и съскащия дъх на хали. Болката беше толкова силна, че го правеше почти безчувствен.

Над главата му блесна мълния, пламъци играеха по една от горящите кули.

Роланд отвори очи и погледна рамото си. Беше овързано с кървав парцал. Около него лежаха трупове. От зъберите се стичаше кръв и слуз. Белите варосани стени на Карис ставаха пурпурни.

Сумрак изпълваше небето. Парцали сняг се сипеха отгоре като пепел. Не, наистина бяха пепел. Затвори очи — болеше го да гледа. Беше почти тъмно. Прецени, че е бил в несвяст цял час, ако не и повече.

Чу отнякъде бебешки плач и с мъка извърна глава. В двора точно под него една млада жена в сиво-синкав халат се опитваше да утеши изплашеното си дете.

Въпреки силната болка Роланд успя да се преобърне по корем. От превързаната му ръка закапа кръв. Той се изправи на колене и дълго остана така, стиснал ръката си, за да спре кръвта. Мъчеше се да осмисли видяното.

Освен него на южната стена никой не беше останал жив. По нея лежаха проснати хиляди трупове — е, и туловищата на няколко хали. От студеното небе падаше пепел и сажди.

Стените на замъка се люлееха, камъните стържеха един в друг. „Избирам те. Избирам те за Земята — прошепна глас в ума на Роланд. — Бягай!“

Роланд чу този зов далечно и смътно, през сриващите се останки на болезнен кошмар. Опита се да го осмисли.

Огледа се. Всички бяха избити, помисли той. Не, стената просто беше изоставена. Стените се тресяха, от тях падаха парчета мазилка и камъни.

Предните порти бяха рухнали, както и порталните кули. В замъка бяха нахлули хали. Долу в двора бойците на Карис се сражаваха на живот и смърт, напираха през грамада мъртви чудовища в усилие да си върнат провлака. Зад тях няколко гигантски главанаци се биеха с неистова ярост.

Равнината пред Карис беше почерняла от трупове — хиляди сиви туловища на хали. Към Костения хълм връхлиташе човешка рат — стотици рицари се вихреха в бясно колело на конете си, спиците на колелото им бавно се въртяха, отвсякъде стърчаха настръхнали пики.

Пиките трещяха при всеки сблъсък с редиците на чудовищата. Коне залитаха и бронираните ездачи падаха. Кристални мечове и славни чукове се вдигаха и спускаха в убийствени дъги.

А по средата на това настръхнало колело вятърът плющеше в диплите на едно знаме: зеленият рицар на Мистария, щандартът на крал Ордън.

В центъра на група рицари Роланд видя самия Земен крал, Габорн Вал Ордън — яздеше напред и напред, срещу злата магесница на Костения хълм. Обкръжаваха го охранници и гърдите на Роланд се издуха от гордост, щом си представи, че и неговият син е сред тях. Ах, да можеше само и Ейвран да види това!

„Истина е — помисли си Роланд. — Гласът, който чух в съня си: Земния крал ме е Избрал.“

„Но защо? — удиви се той. — Защо точно мен? Та аз съм недостоен. Аз съм убиец. Прост, недостоен човек. Дори воин не съм.“

Роланд не си падаше по фантазиите. Но дори да беше фантазьор, едва ли щеше да си въобрази, че Земния крал може да го Избере.

Изведнъж усети сълзите, стичащи се по бузите му, и се зачуди как по най-добрия начин би могъл да се отплати за този дар. „Благодаря ти“, прошепна, но не знаеше дали Земния крал ще го чуе.

В този момент над стените на замъка задуха сив вятър и завихри черните грий като пепел над пламъци, понесъл миризмата на проклятието на халата.

Роланд бе изтощен от раните; едва бе успял да се надигне на колене. Сега проклятието го прониза с отпадналост, която изцеди волята му до последната капка.

Той се свлече на плочника. Не можеше да събере сили, за да извика за помощ, нито да си поеме дъх, нито дори да примига.