Дейвид Фарланд
Вълчето братство (14)

Четвъртото ухо

Макар вятърът да менеше посоката си, Бесахан надуши дима от огъня на вестоносеца на три мили надолу по планинската пътека. Беше се изкачил високо в планините Брейс, сред големите борове. По залез-слънце облаците се бяха струпали с тежката миризма на дъжд и само след половин час дъждът заваля и западаха мълнии. Ветровете разтърсиха големите борове, закършиха клони покрай пътя, завъртяха се вихрушки от нападали листа. Ловният му кон не посмя да продължи в дъждовния мрак и затова се принудиха да спрат под дърветата. След час гръмотевиците затихнаха, само по някоя далечна мълния просветваше далече на хоризонта на север. Но дъждът продължи да вали.

Той приближи до дима съвсем тихо — стъпваше по пътя така, че да не вдига шум, ниско приведен, докато пушекът от изгоряло дърво не се усили съвсем.

Беше очаквал, че ще ги намери на бивак край пътя, но след като подмина източника на миризмата, разбра, че са проявили повече предпазливост. Бяха хванали една странична пътека и се бяха изкачили по планината до по-скрито място. От пътя не можеше дори да види огъня им.

Затова слезе от коня си, върза го за едно дърво и изпъна лъка си. После измъкна кивара си и го огледа. Беше почистил острието, след като обезглави старицата. Сега се позадържа, за да го наточи — действаше пипнешком в тъмното.

След като се почувства най-сетне подготвен, свали коравите си обувки, босите му крака стъпиха върху студената разкаляна пръст на пътя и той се приготви да изкачи хълма.

За майстор в Братството на мълчаливите не беше кой знае какво изпитание. Да се катериш сред храсти в тъмното не беше трудно, само студено, неприятно и понякога болезнено. Трябваше да си проправя път през трънливите храсталаци, опипвайки с пръстите на ръцете и краката си за клони, които очите му не можеха да видят.

Така започна бавното му изкачване. Пътеката не беше трудна. Мъхът беше дебел и скоро Бесахан запълзя през гъста папрат, по-висока от гърдите му. Дърветата бяха стари, поне на сто години, и отдолу почти нямаше сухи клони. Малкото, на които се натъкваше, бяха тънки и тъй като бяха влажни, стари и гнили, пукаха съвсем тихо. Папратта, както и леещият се дъжд, приглушаваха още повече звуците от счупените клони.

Само веднъж по целия път се натъкна на малка трудност. Докато пълзеше, дланта му потъна в дебелия мъх и се удари в нещо остро, сигурно разкъсана кост, оставена от някой вълк. Раната беше малка и плитка, почти не кървеше, а и Бесахан можеше да пренебрегва болката.

След половин час стигна до билото на хълма и видя огъня. Един голям бор беше паднал, дърво с може би двайсет стъпки диаметър, и лежеше под ъгъл спрямо склона.

Групата се беше прислонила под падналото дърво и го използваше за покрив. Бяха обелили част от сухата му кора за огън, но тя беше влажна и пушлива.

Сега лежаха загърнати в одеялатата си край огъня и си говореха. Грамадният рицар, едрият вестоносец с рижата коса и едно малко момиче.

— Престани да се вайкаш — каза едрият червенокос вестоносец. — Не можеш да заспиш от тия грижи.

— Но мина цял час, откакто я чухме. Ами ако се е изгубила? — попита детето.

— Толкова по-добре, според мен — избоботи дебелият рицар.

— Огънят ти я уплаши — обвини детето рицаря. — Много я е страх от него.

Бесахан спря с разтуптяно сърце. Беше мислил, че ще хване трима души, но изглежда, имаше и четвърти. Господарят му плащаше за убийствата на ухо. Трябваше да вземе ухо и от тази, четвъртата.

Ако тя ги търсеше, сигурно скоро щеше да се натъкне на бивака. Дори човек без дара на вълче обоняние щеше да надуши такъв огън.

Бесахан отстъпи назад, решил да изчака.

Но докато пълзеше назад по корем, изведнъж се блъсна в нещо кораво.

Обърна се. Отгоре му се усмихваше глупаво някаква гола жена с тъмна кожа.

— Здравей? — прошепна й той, надявайки се, че тя няма да извика за помощ.

— Здравей — прошепна тя в отговор.

Луда ли беше? Тя клекна до него и почна да го оглежда. На смътната светлина, отразена от клоните горе, той почти не я виждаше. Но беше дългокоса и с пищни форми.

Много дълго време беше живял без жена, затова реши първо да се позабавлява с нея, чак после да я убие. Посегна бързо, залепи ръка на устата й и се опита да я повали на земята.

Но тя се оказа по-силна, отколкото изглеждаше. Вместо да се прекатури върху него, просто сграбчи ръката му и я подуши с израз на неподправен екстаз, все едно че помирисваше букет цветя.

— Кръв — каза тя с копнеж, захапа китката му и внезапната болка го заслепи. Захапката й разкъса плът и жили и от една артерия бликна кръв като фонтан.

Той се опита да издърпа ръката си, но жената го държеше здраво. С трите си дара на мускул Бесахан задърпа с все сила, за да се освободи. Костите на китката му изпукаха, докато се мъчеше да я извие, но тя продължи да го държи здраво. Той зърна за миг ръката й и разбра, че това, което беше взел за женски нокти, са остри и дълги като на птица. Това не беше човек!

Жената отвори уста с удивление и възторг и загледа как кръвта блика от ръката му.

Бесахан вдигна кивара си и нанесе убийствен удар в гърлото й. Въпреки даровете му на мускул киварът дори не я поряза, а отскочи.

Лицето и ръцете му бяха в кръв. Жената коленичи над него, сякаш искаше да я оближе.

Той се замята мълчаливо, а тя го притисна към земята и заблиза лицето му с грапавия си език. Когато започна да дъвче брадичката му като котенце, ненаучило се още как да убива мишката, която яде, той се замята отчаяно. После зъбите на зелената жена намериха гърлото му и той най-сетне се усмири — само стъпалата му продължиха да ритат дълго след като загуби разсъдък.

 

 

Зелената жена влезе в бивака почти на съмване. Роланд беше заспал, но усети докосването й, когато легна до него.

Ейвран се беше свила до корема му, а зелената жена се опита да легне откъм гърба му. Трепереше от студ. От огъня беше останала само димяща пепел, а в последния час дъждът бе преминал в лапавица.

Роланд спеше под едно одеяло, върху което беше метнал новото си наметало от меча кожа. Полубуден, той хвана наметалото и го придърпа над голата плът на зелената жена, после я прикани шепнешком да се пъхне под одеялото при него и Ейвран.

Зелената жена се подчини колебливо, сякаш не беше сигурна какво точно иска от нея. След като я накара да легне между него и детето, където телесната топлина на двамата щеше да я стопли, Роланд преметна ръката си и единия си крак върху нея.

След няколко минути тя престана да трепери и се отпусна затоплена.

В предутринния полуздрач Роланд успя да види чертите на зелената жена. Беше една от най-красивите жени, които бе виждал, въпреки странния тен на кожата и тъмнозелените й устни.

Лежеше до него, но той забеляза, че гледа уплашено пушещите въглени в огъня.

— Спокойно — прошепна й той. — Няма да те нарани.

Тя сграбчи ранената му ръка и подуши превръзката.

— Кръв: не! — каза тихо.

— Точно така — отвърна Роланд. — Кръв, не! Умна си. И послушна. Качества, на които се възхищавам у една жена. Или каквото си там.

— Умна си — повтори тя. — И послушна. Качества, на които се възхищавам у една жена. Или каквото си там.

Роланд помириса косата й. Мирисът й беше странен, като мъх и дъхав босилек. Надушваше и сладникавия вкус на кръв. Беше едра — висока колкото него и дори по-мускулеста.

Той хвана палеца й и прошепна:

— Палец. Палец.

Тя повтаряше думите му и за няколко минути той я научи всичко за ръце, рамене и носове, след което мина на дървета, на есенни листа и на небе.

След като му омръзна, се унесе в дрямка, притиснал плътно зелената жена. Чудно му беше откъде ли се е взела и дали изпитва самота. Също като него и като малката Ейвран, доколкото разбираше, тя не бе свързана с никого. И тримата бяха съвсем сами на този свят, пометени от ветровете.

„Трябва да изцеря тази рана — помисли Роланд. — Мога да помоля Палдейн да стана настойник на Ейвран. Светът е пълен със сираци, а и тя има моята коса. Хората ще мислят, че ми е дъщеря.“ Обеща си да поговори утре с Ейвран за това.

Навярно защото държеше жена в прегръдката си и защото жадуваше за женска близост, а и защото още помнеше жената, която го бе отхвърлила преди двайсет години, се замисли за Сийра Крайър, както и за чувството за дълг, което го бе отпратило на север.

Спомни си как се събуди преди седем дни:

Докато навличаше широките си панталони, беше казал на Сийра Крайър:

— Дадох си даровете преди години, на един мъж на име Драйдън. Беше сержант в кралската гвардия. Знаеш ли го?

— Лорд Драйдън — поправи го тя. — Кралят му позволи да се оттегли на заслужен отдих в имението си преди няколко години. Доста стар е… мисля, че е взел не само твоя метаболизъм. Но все още ходи всяка година до Хиърдън за кралския лов.

Роланд кимна. Най-вероятно лорд Драйдън беше паднал от кон или го бе срещнал някой от старите глигани на Дънуд. Глиганите там бяха високи като коне и бяха отнели живота на не малко ловци.

Мисълта тъкмо бе минала през ума му, когато из тесните зали отекна вик:

— Кралят е мъртъв! Менделас Дрейкън Ордън е мъртъв! — А от друго място в цитаделата някой викна: — Сър Бофор е мъртъв! — Една жена извика: — Марис е мъртъв!

Роланд се зачуди защо толкова много лордове и рицари бяха измрели наведнъж. Тук имаше нещо повече от съвпадение или случайно нещастие.

И докато привършваше с обуването на ботушите, извика:

— Лорд Драйдън е намерил покой!

Посветителите в Синята кула продължиха един след друг да съобщават за смъртта на владетели и рицари и обикновени войници — много и много имена, така че всеки да разбере за нечия гибел.

Не можеха глигани да са избили толкова много мъже наведнъж. Трябваше да е имало някаква голяма битка. И докато гласовете на викащите продължаваха да се сливат в многогласен поменик, Роланд си помисли — не, не и битка дори. Това си беше цяло клане.

Изтича от килията си в дългия коридор и разбра, че тесният му приют се намира над едно стълбище. От близката килия излезе с олюляване някаква жена и заразтрива ръцете си, току-що върнала си отдадената гъвкавост. От другата страна на коридора един мъж примигваше удивен. Той пък си беше дал взора на някой господар.

Сийра Крайър го последва по петите.

Викове на скръб кънтяха из Синята кула и хората се стичаха по стълбите към Голямата зала.

Синята кула беше древна. Според легендата не беше построена от хора, защото никакви хора не бяха в състояние да одялат и вдигнат толкова масивни камъни като тези, които изграждаха преградните й стени. Според мнозина кулата бе издигната в древни времена от някаква забравена раса великани. Цитаделата се издигаше на трийсет етажа над Каролско море. Със своите десетки хиляди стаи Синята кула сама по себе си представляваше цял огромен град. В продължение поне на три хилядолетия тя беше приютявала Посветителите на Мистария, онези, които отдаваха своя ум, жизненост или мускул, своя метаболизъм, обаяние или глас.

Роланд притича покрай група хора, провря се покрай някаква дебела жена. Сийра забърза след него да не изостане. Той я хвана за ръката, провря се през претъпканите коридори, подуши покрай други, докато накрая двамата със Сийра не се озоваха зяпнали в края на една тераса в Голямата зала — великолепна зала, в която се събираха хиляди Посветители и слуги.

Виковете и плачовете се носеха отвсякъде. Някои викаха да им обяснят какво става, други плачеха открито заради смъртта на обичния си крал. Една старица се разпищя, сякаш бяха откъснали детето й от гърдите и се срина върху каменния под.

— Това е старата Лейрас. Готвачка е. Момчетата й са в кралската свита. Сигурно и те са умрели! — каза Сийра, потвърждавайки подозренията на Роланд.

Долу в голямата зала Посветителите — вече Възстановени — се трупаха на неудържима тълпа наред с готвачите и слугите, които обикновено се грижеха за тях. Избухна бой, когато един едър мускулест тип започна да налага човека срещу себе си, и суматохата стана пълна. Онези, които искаха да разберат какво става, викаха на всички останали да млъкнат. От това шумотевицата в залата само ставаше още по-силна и заотеква от стените.

Голямата зала имаше огромен куполест таван на около седемдесет стъпки височина и балкони, обкръжаващи залата на пет нива. В залата се бяха събрали поне три хиляди доскорошни Посветители. Сипеха се от всяка врата и стълбище и се навеждаха рисковано над дъбовите парапети на балконите.

Роланд трудно можеше да възприеме размерите на случващото се. Хиляди Посветители — възстановени наведнъж? Колко ли доблестни рицари бяха загинали в битка? И то наведнъж, толкова бързо?

Седем мъже на различна възраст заеха места около огромна дъбова маса. Един от тях заудря с огромен месингов свещник по масата и зарева:

— Тишина! Тишина! Нека всички да чуем историята! Кралските умове ще ни я кажат най-добре!

Седмината бяха умовете на краля — мъже, дарили самия крал Менделас Дрейкън Ордън с възможността да използва умовете им — черепите им да се превърнат във вместилище на спомените на някой друг. Въпреки че кралят беше умрял, части от неговите мисли и спомени щяха да живеят съхранени у всеки от тези възстановени хора. Те вероятно тепърва щяха да се окажат ценни съветници за новия крал.

След малко една разпищяла се жена беше извлечена от залата, а другите потиснаха хлиповете и виковете си. Сийра Крайър се притисна в гърба на Роланд и едва не се качи на раменете му, за да вижда по-добре суматохата долу.

На Роланд му се стори, че множеството задиша като един човек — всички чакаха с нетърпение да чуят вестта за битката.

Умовете на краля заговориха. Най-старият беше белобрадият Джеримас. Роланд го беше познавал в двора като дете, но сега едва го позна.

Джеримас заговори пръв.

— Кралят, разбира се, умря в битка — заяви той. — Спомням си, че виждах един враг. Мрачен мъж, облечен в южняшка броня. Щитът му беше с образ на червен триглав вълк.

Беше съвсем малък откъс от спомен. Образ само, нищо повече.

— Радж Атън — уточниха другите двама умове. — Сражаваше се с Радж Атън, Вълчия господар.

— Не. Нашият крал не загина в бой — възрази четвъртият ум. — Падна от една кула. Помня как падна.

— Беше се включил в змийски кръг — добави старият Джеримас. — Изпита болката от силар преди да умре.

— Даде метаболизма си — изграчи друг между тях, сякаш беше болен и едва можеше да говори. — Всички си дадоха метаболизма. Видях двайсет лорда в една стая. Светлината на силарите се гърчеше из стаята като светещи червеи, а мъжете викаха от болка при докосването им.

— Да, бяха оформили кръг. Змийски кръг, за да могат да надвият Радж Атън — съгласи се друг ум.

— Спасяваше сина си — каза Джеримас. — Сега си спомних. Принц Ордън беше отишъл за подкрепления… водеше армия от Лонгмът. Крал Ордън беше ранен и не можеше повече да се бие, затова си пожертва живота, надявайки се да прекъсне змийския кръг и така да спаси сина си.

Кралските умове закимаха. Веднъж като дете Роланд беше отишъл с няколко приятели при едни стари развалини, бившата къща на имението на някакъв лорд. След столетията на пода бяха останали плочки от мозайка. Роланд и приятелите му седнаха да сглобят плочките, за да разберат каква картина ще се получи. Оказа се образ на воден чародей и делфини, сражаващи се с левиатан в дълбокия океан.

Сега той гледаше как кралските умове събират плочките от спомените на Ордън и по същия начин се мъчат да ги съчетаят в цялостна картина.

Друг поклати объркано глава и добави:

— В Лонгмът има голямо съкровище. Всички крале на Севера ще го искат.

— Шшшт! — изсъскаха му едновременно неколцина от останалите. — Не говори за това!

— Ордън се сражаваше за свободата на Хиърдън! — извика един от седмината на онзи, който спомена за съкровището. — Не е искал никакво съкровище. Той се сражава за земята и за хората, които обичаше!

Настъпи дълга тишина — умовете на краля премисляха. Никой от тях не можеше да си спомни всичко, което беше знаел Ордън. Тук трошица, там — парченце. Образ, мисъл, отделна дума. Късчетата бяха налице, но колкото и да се стараеха кралските умове, не можеха да ги съберат в цяла картина. Много съществени откъси щяха да липсват — спомените, които Ордън бе отнесъл със себе си в гроба.

Един крал беше мъртъв.

 

 

Роланд помисли за своя дълг и разбра къде е той. В земята на Хиърдън бе умрял неговият крал. В земята на Хиърдън синът му служеше на новия крал.

— А принц Ордън? — извика силно Роланд. — Тук има ли някой Посветител на принца?

Роланд никога не беше виждал този принц — знаеше за съществуването му само от думите на Сийра Крайър. Крал Ордън се бе оженил едва седмица преди Роланд да стане Посветител.

Изчака няколко мига. Не му отговори никой. Никой от Посветителите на принца не беше станал Възстановен.

Роланд се обърна да избута от себе си Сийра. Започна да си пробива път през навалицата с намерението да излезе от цитаделата и да потърси лодка. Трябваше да напусне Синята кула колкото може по-скоро. На кралските умове сигурно щяха да са им нужни часове, докато съставят и разкажат дългата си и будеща страхопочитание история. Но той знаеше, че съвсем скоро други от Възстановените ще започнат да търсят начин да се върнат на континента при близките си. Искаше да ги изпревари.

Сийра го сграбчи за ръкава и го задържа.

— Къде отиваш? Ще се върнеш ли?

Той се обърна, видя изплашеното й, пребледняло лице. Знаеше, че отговорът му няма да е мил за слуха й, колкото и нежно да го изречеше, затова й отвърна грубо:

— Не знам къде отивам. Просто… просто трябва да се махна оттук. Но няма да се върна никога.

— Но…

Той опря пръст на устните й.

— Ти ми служи добре, толкова години.

Знаеше, че хората се научават най-силно да обичат онези, на които са служили с цялото си сърце. Сийра Крайър се беше грижила за него дълги години, изпитвала бе привързаност към него в дългия му сън, може би си беше мечтала за него, когато се събуди.

Онези, които служеха в цитаделата на Посветителите често бяха изоставени деца, поели най-тежката работа в замяна на най-необходимите неща от живота. Ако Сийра останеше тук, най-вероятно щеше да се омъжи за някой момък като нея и двамата щяха да създадат семейството си тук, в сенките на Синята кула. Можеше никога да не стъпи отново на зелената суша под яркото слънце; щеше да е принудена цял живот да слуша грохота на вълните и зова на чайките. Явно се надяваше на нещо по-добро. Но Роланд нямаше какво да й предложи.

— Благодаря ти за всичко, което си направила и за мен, и за моя крал — каза й той. — Но аз вече не съм Посветител и мястото ми не е тук.

— Аз… мога да тръгна с теб — предложи тя. — При толкова много Възстановени, освободени от службата си, никой няма да забележи, че ме няма.

„Аз съм добър слуга — помисли той. — Отдавам всичко свое на своя господар. И ти трябва да сториш същото.“

Свърна към най-близката врата — тъмен, изпълнен с човешки тела проход. Смяташе да изпревари всички. Малко бяха връзките му с живите. След двайсет и една години сън, кралят му беше мъртъв. Майка му и чичо му Джемин още тогава бяха стари. Най-вероятно щяха да са си отишли от живота. Роланд нямаше да ги види никога вече. Макар че хората щяха да го наричат „Възстановен“, имаше чувството, че е възстановен до едното нищо. Само едно му беше останало на този свят: синът му.

— Сийра — прошепна той, — погрижи се за себе си. Може един ден пак да се срещнем.

Обърна се и си тръгна. Беше първият, който стигна до малкия пристан на Синята кула…

Сега Роланд се усмихна, забил брадичка в косата на зелената жена, и се зачуди дали някой ден отново ще види Сийра.

 

 

Събуди ги барон Пол.

— Добро утро на всички.

Роланд отвори очи. Слънцето отдавна бе изгряло над хълма. Барон Пол го гледаше отгоре закачливо ухилен. Държеше комат корав хляб. Отчупи залък и го задъвка доволно.

Ейвран също се събуди, стоплена от прегръдката на зелената жена. Обърна се и я зяпна.

— Ама тя какво е яла?

Роланд се надигна на лакът. По-рано, в предутринния полумрак, не беше забелязал засъхналата кръв по брадичката на зелената жена.

— Май е хванала нещо — каза той.

— Не са нашите коне — въздъхна облекчено Ейвран. Конете бяха живи и здрави до падналото дърво.

— Хванала е не нещо — заяви с явно доволство барон Пол. — Хванала е някого. И доста добре го е подредила. Елате да видите доказателството.

— Някой пътник ли? — извика отчаяно Ейвран.

Барон Пол не отговори, само се обърна и ги поведе към склона. Роланд и Ейвран скочиха от постелята и го последваха. Зелената жена също закрачи след тях, явно изпълнена с любопитство какво ли е предизвикало възбудата им.

— Как го намери? — попита Ейвран.

— Търсех някоя щастлива фиданка, на която да си облекча мехура — подхвърли барон Пол, — и се спънах в останките. — Точно в този момент стигнаха до малката падина. Грозната гледка, която ги чакаше, щеше завинаги да се запечата в ума на Роланд.

Ейвран не извика от ужас, както щяха да направят други деца. Само отиде до останките и ги огледа с нездраво възхищение.

— Пълзял е към нас, мен ако питате — заключи барон Пол, — когато тя го е халосала отзад. Вижте, имал е лък и нож. Но е счупен.

Роланд беше служил като кралски касапин. Разбираше от ножове и веднъж бе купил от пазара един такъв.

— Кивар е — поправи го той. Мъжът беше носил черен памучен бурнус под наметалото си. Скъсаният наниз на раздраното му гърло беше отрупан със златни търговски пръстени. — Някой от убийците на Радж Атън.

— Имаше и една торбичка, пълна с човешки уши — потвърди барон Пол. — Съмнявам се да е бил хирург.

Роланд се наведе, дръпна наниза с пръстените и ги изсипа в джоба си, после се обърна към барон Пол. Баронът се ухили.

— Почваш да се учиш, човече. Няма полза да ги оставяме на мародерите.

— Кръв — каза зелената жена. След което добави по-тихо: — Кръв — не.

Ейвран се ухили и й каза по-високо:

— Кръв — да! — Отиде до трупа, престори се, че уж топи пръста си в съсирената кръв, и каза: — Кръв добре. Ммм… кръв… да!

Зелената жена я зяпна и в очите й просветна разбиране. Отиде до тялото и го подуши.

— Кръв — да. — Но явно не й се щеше.

— Сигурна ли си, че идеята е добра? — попита барон Пол. — Да я учиш да убива хора?

— Не я уча да убива — отвърна Ейвран. — Искам само да не изпитва вина за това, което е направила. Тя ни спаси. Не е направила нищо лошо!

— Тъй де, и понеже е изключила жаждата за кръв от системата си, сигурен съм, че днес цял ден ще ни е веселичка — каза барон Пол. — Но разбира се, щом пак огладнее, просто ще награби някого по пътя.

— Не, няма — заяви Ейвран. — Тя е много умна. Сигурна съм, че разбира много повече, отколкото мислиш. — Пресегна се и почеса зелената жена по главата, все едно че беше кученце.

— О, умна е, дума да няма — каза барон Пол. — Следващия път кралят като си прати бирниците, ще я викна да ми сметне колко ми е дългът.

Ейвран го изгледа сърдито.

— Барон Топчо, а случайно да ти е хрумвало, че може да ни е от полза? Ами ако е убила този човек, защото е разбрала, че е опасен за нас? Ами ако по пътя има още като него? Тя може да ги убие и да ни опази. Изглежда, има остър нюх, а всички те миришат на джинджифил и къри. Може да ги надуши. Не мислиш ли така, Роланд?

Роланд само сви рамене.

— Аз лично обичам по малко къри — възрази барон Пол. — И не ми харесва мисълта да ме изкормят, само защото в някой хан са решили да сложат къри във вечерята.

— А и освен това не е умна — продължи барон Пол. — Виждал съм гарги да подражават думите на хората също като нея.

Вярата на Ейвран в зелената жена изглеждаше твърде пресилена, помисли Роланд, но зелената наистина беше научила доста думи тази сутрин. Още ден-два и току-виж можеше да я научи да ходи на лов.

А по-важното беше, че и той не знаеше какво да правят с нея. Предния ден не беше имал късмет да я убие.

Бяха се опитвали да й избягат, да я оставят далече зад себе си, но тя просто затича след конете им на големи отскоци и викаше: „Кръв, кръв!“

Да, зелената жена си беше проблем, с какъвто може би щеше да са справи само кралят със своите съветници. Засега тя беше под опеката на Ейвран, а Роланд нямаше и най-смътна представа как да постъпят с нея.