Дейвид Фарланд
Вълчето братство (9)

Зелената жена

Ейвран летеше, без да спира да се озърта назад. Взираше се в далечината към крепостта и към зверомайстора Бранд за какъвто и да било признак, че нещата са се променили. Очакваше да види дим от горящите сгради или да чуе съдбовния гръм.

Но крепостта блестеше на утринното слънце, белият камък на кулите й просветваше както винаги, докато не се смали пред очите й и няколкото й високи кули не се превърнаха в бледо петънце на хоризонта. После бе погълната напълно от вдигащите се от низините облаци. Дори Ейвран да имаше очите на далекогледец, щеше да изгуби замъка сред мъглата.

Остана във въздуха с часове. Светът течеше под крилете на граака. В лицето й биеше хладен вятър, а слънцето стопляше хълбока и гърба й. Облаците продължаваха да се издигат в небето и някои се изопнаха нависоко, превърнаха се в кристални стълбове, в причудливи скулптури. Летенето в тях винаги бе погрешно, знаеше Ейвран. Бяха пълни с парчета смразен от вятъра лед, а въздушните течения наоколо им можеше да са опасни.

Дори да се доближиш до тях означаваше да усетиш ледената им захапка. Ейвран съжали, че не си носи кожените ръкавици, за да топлят ръцете й.

Присви се до врата на граака, да почувства топлината на тялото на Кожоврат и да се вслуша в тихия ритъм на дъха му, за да разбере, когато започне да се уморява.

На два пъти през деня беше позволила на Кожоврат да се спусне под мъглите и да отдъхне малко на земята. Граакът беше стар и лесно се уморяваше. Тя се боеше, че ако прекали с ездата, сърцето му може да спре от умора.

Докато летяха, планините Алкаир се смалиха и скоро се изгубиха в мъгла, а планините Брейс се надигнаха от облаците и се проточиха напред. Ейвран знаеше по име всеки връх и знаеше също така, че бързо се приближава към Карис, намиращ се точно зад една седловина на седемдесет мили напред. Съмняваше се, че ще стигне Карис до мръкване, и се надяваше само, че облачната покривка ще е тънка, за да може да види отгоре светлините на града.

Беше вече почти по здрач; Ейвран летеше със свит от глад стомах, устата й беше пресъхнала от жажда и не искаше да кара носачът й да търпи повече, отколкото бе способна да изтърпи сама. Беше се притиснала плътно до врата му, слушаше тихото и ритмично туп-туп, туп-туп на сърцето му и се чудеше дали да не му позволи отново да отдъхне.

Беше се разсеяла в може би най-важния миг в живота си. Защото тъкмо тогава зелената жена се спусна като комета от безоблачното небе.

Ейвран чу безсловесен вик — разкъсаш, слуха вой — и вдигна очи. Небето над нея беше съвършено синьо, като яйце на червеношийка.

А от небето падаше зелена жена.

Ейвран я зърна едва на двеста разкрача разстояние. Жената се премяташе презглава, гола като новородено бебе. Беше висока, тънка, ребрата й ясно се четяха под малките й гърди. Косата й и космите между краката й бяха с цвета на борови иглички, докато кожата беше с по-нежен оттенък, почти с цвета на човешка плът.

Ейвран не успя да различи много други подробности.

Погледна нагоре, за да види да не би жената да е паднала от някой небесен съд. Понякога в балони с горещ въздух се возеха огнетъкачи. Разправяха и че Небесните господари пътували на кораби от облак, въпреки че самата Ейвран никога не беше виждала такъв кораб.

Но нито горе, нито някъде наблизо се виждаше облак или балон.

В този момент Ейвран усети как студеният вятър задраска ръцете й и задуха през дупките по наметалото и в лицето й. И видя жената съвсем ясно. Съвсем ясно чу вика й.

Нещо в Ейвран се прекърши.

Беше видяла как майка й падна от стола и си удари главата в каменната настилка пред камината. Беше видяла как петгодишната й приятелка Килис се катурна от площадката за кацане и се разби долу в скалите.

Не можеше да гледа безучастно как друг човек пада и умира.

Забравила всякаква мисъл за задачата си да отнесе съобщение до херцог Палдейн в Карис, тя се приведе, стисна здраво Кожоврат с крака и му извика:

— Долу! Бързо!

Граакът прибра крилете си и се изстреля след зелената жена като ястреб, спуснал се за мишка.

За миг жената вдигна очи и се взря към Ейвран с протегнати за помощ ръце. Устата й беше зинала от ужас, дългите й зелени нокти се протягаха като нокти на птица.

„Не е човек“ — разбра Ейвран. Тази жена не беше човек. Все едно. Приличаше почти на човек, макар да беше трудно да се каже. След няколко секунди тя се спусна стремглаво през облаците и се изгуби от погледа й.

Ейвран я последва през мъглата. По кожата й полепнаха капки влага.

Кожоврат плесна с криле и забави, отказа да се гмурка слепешком в мъглата. Отдолу се чу пукот на кършещо се дърво и писъкът на зелената жена заглъхна.

Щом голямото влечуго излезе под ниския облачен таван, Ейвран видя зелената жена.

Беше паднала в някаква овощна градина, между три криви чворести дървета. Едно от дърветата се беше прекършило при сблъсъка и на мястото на горните клони сърцевината проблясваше бяла.

Граакът направи плавен кръг над градината. Умът на Ейвран сякаш беше изтръпнал, докато подкарваше Кожоврат към земята. Грамадният гущер плесна с криле и Ейвран скочи на земята миг преди той самият да я докосне.

След секунди вече стоеше до зелената жена.

Жената лежеше леко извърната на една страна, с дясната ръка над главата й, разкрачена. Беше се ударила толкова силно във влажната земя, че тялото й бе издълбало дупка.

Ейвран не можа да види някакви външни признаци за счупени кости. Нищо не се виждаше да стърчи от плътта на зелената жена. Но видя кръв, толкова тъмнозелена и мазна, че изглеждаше почти черна, потекла над лявата й гръд.

Ейвран рядко беше виждала гола жена — и никога не беше виждала такава като нея. Зелената жена беше не просто красива; беше неземно красива, като някоя дама от Владетелите на руни, надарена с толкова много дарове на обаяние, че една простосмъртна можеше да се отчае само като я види.

И в същото време, въпреки съвършените черти на лицето й, въпреки съвършено гладката й кожа, зелената жена очевидно не беше човек. Дългите й пръсти завършваха с нокти, остри като рибарски куки. От устата й, леко отворена, бликаше зелена кръв и се виждаха кучешки зъби, по-дълги и от мечешки. А ушите й бяха някак… сбъркани. Бяха тънки и изящни, но някак си… кривнати малко, като уши на сърна.

Зелената жена не дишаше.

Ейвран опря глава на гръдния й кош и се вслуша. Чу сърцето й — биеше тихо, дълбоко, сякаш зелената жена бе в дълбока дрямка.

Ейвран опипа ръцете и краката на зелената жена за рани. Изтри зелената кръв от шията й и откри нещо като порязване, вероятно от ноктите на самата жена. След това изтри кръвта от устните на жената и надникна в устата й.

Беше си прехапала езика при падането и кървеше лошо. Ейвран извърна на една страна главата на жената, за да не би обилно стичащата се в гърлото й кръв да я задави.

Зелената жена изръмжа ниско и гърлено — като куче, събудено, докато е сънувало лов.

Ейвран отскочи уплашена, че тази жена може да е някое животно. Хищно. Смъртно опасно.

Отнякъде излая куче.

Ейвран вдигна очи.

Намираше се в края на някаква ферма. Недалече беше къщата — струпана от събрани по полето камъни, със сламен покрив. В края на оградата лаеше свиреп вълкодав, но не смееше да се приближи до граака. От своя страна граакът само гледаше кучето гладно, сякаш се надяваше вълкодавът да му скочи.

Зелената жена отвори очи и сграбчи Ейвран за гърлото.

Ейвран изпищя.