Дейвид Фарланд
Вълчето братство (57)

Единствената руна

Пот се лееше на едри капки от челото на Габорн и мокреше кожения елек под ризницата му. Щом спря недалече от Карис, болезненото усещане, което го бе обзело, откакто започна да прекосява опустошените околности, се усили. Той стисна юздите на коня, разбрал, че без даровете си на жизненост вече щеше да е грохнал в седлото.

Взря се напред почти заслепен от потта и конят му се понесе с воините около него. Съвсем смътно чу как свободните рицари извисиха бойната си песен.

Като в мъгла, Габорн препусна на бой, преминавайки под каменната порта в Стената на Барън. Съвсем смътно си даваше сметка за положението, когато дръпна юздите на миля и половина от Карис и загледа горящите кули. Над армията му прелитаха грий и пърхаха с черните си криле.

Десет хиляди нишки го свързваха с мъжете и жените под негова команда. Усещаше смъртта, надвиснала над всички тях. Тежестта на нейната невидима черна прегръдка го смазваше.

Взря се към замъка, отвъд изпепелените земи. Никога не си беше представял такова опустошение, земята така мъртва и раздрана, с ордите щъкащи по нея хали.

— Сега накъде, милорд? — извика сър Ленгли до него. — Накъде да ударим?

Замаян и изнемощял, Габорн се огледа, помъчи се да се съсредоточи. Баща му беше велик стратег и като малък Габорн беше научил много от него. Трябваше бързо да състави план.

Няколко хали на четвърт миля пред тях усетиха миризмата им и предпазливо заситниха към тях. От това разстояние, както притичваха на къси тромави отскоци, му заприличаха на раци, пълзящи по брега на пустинен плаж.

Габорн огледа какво са направили чудовищата. Право на юг огромната застрашителна кула се накланяше като черен пламък по посока на замъка. При портите на замъка халите бяха избили широк отвор в западната стена и сега нахлуваха в града през грамадата от трупове на мъже и хали.

На север от Карис се виждаше странен малък хълм с полегат склон, изцяло обкръжен от пашкул с белезникави нишки. Костения хълм. Знаеше мястото му от изучаването на древни битки.

На върха му се трудеше една зла магесница, а по-надолу й слугуваха по-низши магесници. Около нея от хълма изригваха на спирали мръсни облаци. Призрачни светлини проблясваха под тяхната ръждива мъгла.

Дъхът на Габорн се учести. Костения хълм едновременно го отблъскваше и привличаше.

Отблъскваше, го, защото беше жигосан с руна, която сама по себе си вдъхваше отвращение с вида си и беше източник на болест и на болка. Само като погледнеше черните като брадавици пъпки по нея и кривите й черти, очите му пламваха и сякаш сами се мъчеха да се извърнат настрани. Руната на върха на хълма беше като огромно сърце, което помпаше отровна кръв до всеки пръст на ръка и крак на всякое човешко тяло.

И в същото време хълмът го привличаше. Той беше неговата цел.

„Удряй!“, мълчаливо го молеше Земята. „Удряй преди да е станало късно!“

Габорн се взря в руната с помощта на своя Земен взор и все едно че се вгледа в човешко сърце. Това, което видя, го изпълни с ужас.

Според древните сказания всички руни бяха само частици, откъртени от една голяма главна руна — тази, която контролира вселената. Сега той видя една голяма част от главната руна.

Земята таеше в себе си сила и властваше над растежа, живота и изцелението. Но в руната на хълма той видя оголен самия край на всички земни сили:

Където има растеж, да бъде застой.

Където има живот, да бъде пустош.

Където има изцеление, да бъде развала.

Където човеци се крият, да бъдат открити.

Габорн знаеше името на тази руна. Знаеше го с костите си: Печатът на опустошението.

Руната беше непълна, като наскоро изкован меч, но още незакален, и изтезаваше земята на мили околовръст.

Габорн се взираше в нея с няма почуда. Настръхна. Беше изминал стотици мили с надеждата, че ще се бие с Радж Атън. Беше обещал на воините си да ги поведе на битка.

Сега разбираше, че е призован не за да се бие с хали или с хора, или с каквито и да било живи същества. Трябваше да унищожи това изваяние, това оръжие. И това беше задача, неизпълнима за никоя армия.

Само един чародей, притежаващ огромни земни сили, можеше да направи това. Само Габорн можеше да го направи.

Трябваше да начертае Земна руна на разрушение.

Обзе го чувство на обреченост. Силите му бяха ограничени. Трябваше да се приближи, за да съсредоточи заклинанието си. Но колкото повече приближаваше, толкова по-смазваща ставаше вонята, излъчваща се от Костения хълм.

Габорн се обърна към Върховния маршал Скалбейрн.

— Ще атакувам Костения хълм и ми трябват отвличащи маневри. Вземи хиляда души и се спусни към долината, после препуснете с все сила към Черната кула и отблъснете армията на халите на сто крачки. Постарайте се да се приближите достатъчно, за да ви усетят. Ако не ви подгонят веднага, убийте няколко. Но не влизайте в бой с ядрото им! Пазете си хората! Искам само да ги отвлечете! А ако умра, ще ви трябват мъже да унищожат злата магесница. Ясно ли е? Тя не може да напусне жива това бойно поле!

— Както благоволи милорд — отвърна Скалбейрн, явно оскърбен от това, че ще бъде използван за отвличане на нечия чужда атака. Веднага обърна коня си и зарева заповеди, сбирайки под командата си останките от конницата си.

— А аз? — попита сър Ленгли.

Габорн въздъхна. Трябваше да го прати на още по-голяма опасност от Скалбейрн. Огромната сила на Ленгли щеше да е нужна, ако се наложеше сериозен сблъсък.

— Вземи други петстотин рицари покрай брега към Карис. Удари фланговете им при провлака, след което се оттегли. Както и на Скалбейрн, задачата ти не е да избиваш хали, а да разредиш редиците им. А ако умра…

— Разбирам, милорд — каза сър Ленгли също толкова нещастен, че го използват за отвличане, като Скалбейрн. Все пак задачата беше трудна. Халите при провлака бяха много нагъсто и нямаше много пространство за отстъпление.

Ленгли вдигна ръка и призова хората си.

— А ние? — попита кралица Херин.

— Вие ще яздите с мен — отвърна Габорн, — за да се сблъскаме със злата магесница. — Не го зарадва много жестоката усмивка, изписала се на лицето й.

— Аз лично ще й нанеса смъртния удар, ако благоволите — каза тя.

Габорн само поклати глава.

— Ще трябва да стигнем с бой до хълма, за да мога да я унищожа. Нищо повече. Руната, която тя чертае, трябва да се унищожи. След това можем да се прегрупираме и да решим как да се справим със злата магесница.

Върховната кралица кимна и каза:

— Добре.

Обърна се към рицарите си и спокойно им изрече заповедите си.

— А копиеносците и пехотинците? — попита Ерин Конал. — Можем ли да ги използваме за нещо полезно?

Габорн поклати глава. С изпращането на пехотинци срещу хали нямаше да се постигне почти нищо.

— Наредете им да останат зад Стената на Барън. Да убиват всяка хала, която се опита да я прехвърли.

Раздърпаната колона от хиляда рицари на Скалбейрн се спусна в равнината, за да удари западния склон на Костения хълм.

Докато яздеха, подхванаха бойната си песен. Тропотът на копитата и грохотът на ризниците и броните бе страховит съпровод на дълбоките им гласове.

Въпреки заповедите на Габорн Скалбейрн поведе бойците си право срещу няколко хали. Пиките пронизаха дебелите коруби и рицарите продължиха към зададената им цел.

Ефектът на отвличащата маневра беше смайващ. Равнините бяха осеяни със странни изкопи — кратери с тъмни отвори. До този момент на Габорн му се струваше, че равнината едва ли не е почерняла от хали, но сега още стотици изригнаха изпод земята — след няколко мига поне две хиляди хали гонеха мъжете на Скалбейрн на юг.

Зад гърба на Габорн мъжете нададоха гръмки викове и надигнаха оръжията си.

— Добре! — прошепна кралица Херин, явно доволна от видяното.

Габорн не почувства голяма заплаха за хората на Скалбейрн. Всъщност те не бяха особено застрашени, но бяха постигнали много.

Габорн кимна на сър Ленгли и той поведе пиконосците си наляво.

Ленгли също настъпи бавно към Костения хълм, този път откъм север. Но Габорн усети надвисналата над него заплаха. Ленгли беше в много по-голяма опасност от Скалбейрн.

Щом Ленгли приближи Костения хълм, халата магесница вдигна пръта си към небето и засъска. Гласът й отекна от ниските облаци по небето като гръм.

Тъмен вятър изригна от нея и хората на Ленгли закрещяха в ужас, обърнаха конете и препуснаха в галоп на изток към езерото, бягайки от тъмния вятър на заклинанието й; а шлемовете и броните им заблестяха в червено от пламъците на горящия Карис. Гонеха ги стотици хали.

Черният вятър догони мъжете близо до езерния бряг и изведнъж въздухът се изпълни с писъци. Рицарите започнаха да падат от седлата — Габорн не можа да разбере защо.

Каквото и въздействие да имаше заклинанието на злата магесница над тях, Габорн беше твърде далече, за да го усети. Рицарите на Ленгли се мъчеха да се задържат на седлата, а халите ги приближаваха.

„Стегнете се! — отпрати към тях зова си Габорн. — Стегнете се и се бийте на живот и смърт!“

След един секващ дъха миг Ленгли се изправи на седлото си, извика и пришпори коня си на юг. Последваха го само малцина — по-голямата част от войската му остана на място. Конете им подскачаха уплашено и бягаха от настъпващите хали.

Трийсетина рицари се хвърлиха срещу настъпващите хали и почти половината паднаха. Оцелелите побягнаха на север покрай езерния бряг, преследвани от неколкостотин хали.

Отвличащите удари на Габорн разтърсиха отбраната на пълчищата на халите. Чудовищата при провлака заотстъпваха, уплашени от атака по фланга, с което дадоха глътка отдих на бранителите на Карис. Други продължиха да тичат на юг след Скалбейрн.

За облекчение на Габорн, северният склон на Костения хълм за миг остана с по-малко защитници. Над изкопите имаше само двеста-триста хали — но и сто хали не бяха за подценяване… особено след като зад гърба им стоеше зла магесница.

Имаше само няколко секунди, за да удари.