Дейвид Фарланд
Вълчето братство (10)

Избавлението

Роланд и барон Пол бяха яздили здраво през целия ден със скорост, която щеше да убие един нормален кон. И изведнъж чуха лай на куче и детски писък.

Тъкмо бяха минали покрай едно село в подножието на планините Брейс и конят на Роланд бе забавил, заради насрещния вятър. Небето се беше заоблачило и тъй като хълмовете бяха много близо и нагъсто, вечерните сенки вече се сгъстяваха.

Когато чуха писъка, тъкмо наближаваха една малка ферма с градина с круши и ябълки зад нея.

Бърз поглед и Роланд видя един граак, кацнал сред градината — зъбеше се на огромен вълкодав, — а под сянката на едно дърво едно момиче пищеше от ужас.

— Сили небесни, див граак! — извика барон Пол и пришпори бойния си кон. Тук, близо до планините, дивите грааци често нападаха селски животни. Но беше рядкост да посягат на хора.

Сърцето на Роланд заби лудо.

Барон Пол се пресегна зад гърба си, извади брадвата си и пришпори коня си покрай къщата, като подплаши няколкото гъски, струпали се пред вратата. Конят му прескочи дървената ограда. Кучето, окуражено от появата на барон Пол, скочи след него и връхлетя срещу граака.

Конят на Роланд изведнъж прескочи оградата и Роланд осъзна, че и той напада граака, без да го е мислил. Бръкна под туниката си за късия меч, макар че едва ли щеше да му свърши много работа срещу грамадния гущер. Целият свят сякаш за миг се стесни. Роланд чуваше писъците на детето в градината и видя как огромният звяр се надигна и разпери криле. Конят на барон Пол се изправи на задните си крака и зарита във въздуха.

Гущерът, както изглеждаше, беше стар, огромен. Зъбите му бяха като ножове, златистите му очи светеха.

Псето скочи към него и граакът разтвори муцуната си и го спипа в дългите си челюсти. Разтърси го силно и костите на кучето изпращяха. В същия момент, докато гущерът се беше разсеял, барон Пол вдигна брадвата си с две ръце и с все сила го удари право между очите.

— Ха, така ти се пада, мръсна твар! — с малко смешно пресилен героизъм извика баронът.

Граакът дръпна главата си, сякаш стъписан от изненада. Кръв рукна от тежката рана, нанесена му от барон Пол. Граакът плесна веднъж с криле, после залитна на една страна и рухна.

Роланд поседя половин секунда в седлото си, изпълнен с триумфална възбуда и стиснал глупаво меча.

Обаче детето продължаваше да пищи.

След като тялото на граака се строполи на земята, Роланд видя детето по-добре, защото до този момент беше скрито зад крилата му — момиче на седем-осем години, коленичило до дърветата. Беше полуизвърнато към него. Пронизващо зелени очи и коса, също толкова рижа като неговата.

Носеше наметало с качулка, тъмносиньо на цвят, с кралския герб, извезан на него — образа на зелен мъж с лице, обкръжено от дъбови листа. Над него беше изшит с червен конец летящ граак.

Небесна ездачка. Роланд пребледня. Бяха убили граака на кралски вестоносец. С всичкото злато, което имаше, нямаше да може да се изплати на новия крал.

Детето отново изпищя и Роланд разбра още нещо. Дървото на киселицата, под която седеше детето, беше скършено, сякаш ударено от гръм. А във високата кафява трева под дървото лежеше нещо зелено.

И един от ноктите на това нещо се беше забил в наметалото на небесната ездачка.

Детето изобщо не беше нападано от граака. Нещо друго го беше спипало здраво.

— Помо-о-о-щ! — изрева детето.

Роланд притича още няколко крачки напред, за да погледне по-добре — и видя съвсем ясно зелена жена, легнала сред локва тъмнозелена кръв.

Такова чудовище не беше виждал никога. Зелената жена беше красива и невъобразимо странна. Държеше здраво дрехата на детето в ноктите си, просто я държеше и се беше втренчила в знака, извезан на гърдите на момичето. Хипнотизирана, тя въртеше момиченцето насам-натам, зяпнала в цветните нишки, оформящи лика на зеления мъж.

— Махни се от това нещо, дете — прошепна объркано той. — Спри да пищиш и остави наметалото си на звяра.

Момичето се обърна към него. Лицето му бе пребледняло като пепел. Спря да пищи, но почна да хленчи, докато се мъчеше да се измъкне от халата и да се отскубне.

Междувременно барон Пол беше слязъл от коня и се приближаваше с тежко пръхтене към тях. Вече бе прибрал брадвата.

Роланд скочи от коня си, вдигнал меча за бой.

Зелената жена почти не забеляза двамата мъже, докато момичето не се опита да се отдръпне от нея. Тогава замахна, спипа я за ръката и я изгледа с очите си, течнозелени като кръвта й.

— Пусни я! — извика Роланд, пристъпи напред и размаха меча си. Барон Пол пристъпи до него.

Зелената жена се извърна към тях, втренчи се в Роланд и някак през него. Отхвърли детето настрана като парцалена кукла, после се надигна на колене и задуши във въздуха като животно, малките й гърди се разлюляха, докато въртеше глава наляво и надясно да улови миризмата, после се втренчи съсредоточено в барон Пол.

Сърцето на Роланд биеше лудо от страх.

— Точно така — каза барон Пол. — Мен търсиш ти. Мен искаш. Кръв надушваш ли? Искаш ли? Ела я вземи.

Зелената жена скочи към Пол и преодоля на три крачки шестдесетте стъпки разстояние. Роланд се приготви за атаката. Заби стъпала в земята, вдигна меча и премери замаха си така, че да отсече главата на зелената жена. С мощен вик той размаха меча си тъкмо когато зелената жена се добра до барон Пол.

Вложи в удара цялата си тежест, стовари меча във врата на зелената жена и усети, че острието все едно се удари в камък. Издрънча в нея, отскочи от врата й и го плесна по лявата китка.

Болката го ужили, а от удара дясната му ръка изтръпна.

Зелената жена спипа барон Пол. Беше паднал на гръб, твърде слисан, за да се сети да замахне, а тя се беше изгърбила над него, стиснала дръжката на брадвата му.

Барон Пол се мъчеше да раздвижи оръжието, но въпреки даровете си на мускул почти не можа да го мръдне.

Тя задържа брадвата и я огледа. Подуши кръвта на граака, после изплези дългия си език и близна леко съсирващата се по острието кръв.

Роланд отстъпи крачка назад, а чудовището притвори чувствено очи, наслаждавайки се на вкуса на кръвта.

Момичето продължаваше да хленчи. Кръвта пулсираше в ушите на Роланд, а предницата на туниката му беше плувнала в пот.

Явно зелената жена жадуваше за кръв точно толкова, колкото удавник за още глътка въздух.

— Сили небесни, разкарайте я от мен! — изпъшка в ужас барон Пол. Държеше брадвата и се мъчеше да я издърпа; зелената жена започна да я облизва жадно.

Роланд никога не беше виждал такова нещо, никога не беше чувал за нещо като тая зелена жена. Трябваше да е някое призовано същество, може би някое зло чудовище, привлечено от Долния свят. От две малки рани на шията й се стичаше зелена кръв — зелена като зелени пламъци.

Кралската ездачка продължаваше да хлипа. Роланд й извика тихо:

— Махни се оттук, дете. Върви бавно. Не бягай. — Той самият заотстъпва, разбрал, че с нищо не може да помогне на барон Пол.

Зелената жена спря да ближе острието на брадвата, обърна се и го изгледа, след което повтори с тих глас, имитирайки съвсем точно всяка негова дума:

— Махни се оттук, дете. Върви бавно. Не бягай.

Роланд не разбра дали звярът заповядва на него, или просто повтаря думите му. Отстъпи крачка назад и един сух клон изпращя под петата му.

Зелената жена облиза острието на брадвата и извика на барон Пол:

— Мен търсиш ти. Мен искаш. Кръв надушваш ли? Искаш ли? Ела я вземи.

Барон Пол кимна, докато тя дооблизваше острието, и пусна брадвата.

— Кръв — прошепна той. — Кръв.

Зелената жена спря да ближе и го зяпна.

— Кръв — повтори тя и пак прокара език по острието. — Кръв.

Роланд беше отстъпил вече десетина крачки и се чудеше дали да не побегне и да не се спира. Човек никога не бяга от куче, знаеше той, или от глиган. Движенията на краката ти само възбуждат животните. Реши, че и той няма да бяга от зелената жена.

Само отстъпи и се обърна. За част от мига зелената жена скочи и го спипа изотзад.

— Не! — извика той, докато тя го поваляше на тревата и го обърна на една страна. Устата му се напълни с пръст и му замириса на моркови и на плесента по растящия наоколо ечемик.

Последва пареща болка — зелената жена заби един от дългите си нокти в китката му. Той се помъчи да се отскубне, опита се да я изрита в лицето. Тя го задържа, прокара езика си по лявата му китка и облиза кръвта.

Той я изрита в глезените. Макар да изглеждаше тънка като танцьорка, мускулите й се оказаха здрави като стоманени въжета. Борбата не му донесе нищо — тя само го стисна още по-здраво, готова да откъсне ръката му от рамото.

Той изохка от болка.

Зелената жена засмука от раната му, изтръгвайки жизнените му сокове с тих, мляскащ звук. Той извика и започна да се бори за живота си, уплашен, че всеки момент ще го захапе за гърлото.

— Помощ! — изрева Роланд и се озърна в паника към барон Пол. Но дебелият рицар едва се беше изправил на разтрепераните си крака и го гледаше в безпомощен ужас.

„Сили небесни — помисли той. — Да спя цели двайсет години и да се събудя само за да умра още първата седмица.“

Изведнъж детето притича до барон Пол, грабна брадвата му и скочи към тях.

— Не! Не! — извика й Роланд.

Момичето замахна с брадвата към зелената жена. Чу се тъп удар.

Зелената жена спря, надигна се и поосвободи хватката си.

Обърна се, втренчи се в детето и извика:

— Не! Не!

После го пусна и Роланд се озова на свобода. Понечи да тръгне залитайки през тревата, но само на три крачки се спъна и падна. Зелената жена го изгледа жадно.

— Не! — повтори детето. — Не него. — Замахна за втори път с брадвата и удари зелената жена в черепа.

Зелената жена се присви на земята. Вдигна очи към детето и повтори:

— Не.

Момичето пусна брадвата. Беше оставила само една драскотина по кожата на жената, съвсем лека резка. От нея се процеди тъмнозелена кръв.

Детето посегна с ръка и погали косата на жената. Зелената жена изви гръб, сякаш доволна от тази проява на внимание.

— Когато обучаваш опасно животно — тихо каза момичето на Роланд и на барон Пол, — трябва да го награждаваш за добро поведение и да го наказваш за лошо.

Роланд кимна. Разбира се, момичето трябваше да разбира от дресиране на зверове. Нали беше небесна ездачка в края на краищата и бе гледала грааци.

Преди да си даде дара, Роланд беше кралският касапин. Като дете едно от първите му задължения беше да носи кокали и обрезки при кучкарниците, за да може зверомайсторът Хамриксън да дресира бойните кучета на краля. Ето защо реши, че е разбрал за какво го моли момичето.

Той заотстъпва предпазливо, за да не привлече отново вниманието на зелената жена, след което скочи болезнено към убития граак.

— Не, аз ще го направя — спря го момичето. — Тя трябва да ме приеме за своя господарка.

Избърза покрай него и заобиколи гущера. Очите й изглеждаха пусти от скръб, когато го погледна. После се наведе и издърпа кучешкия труп от челюстите му. Не беше лесно. Вълкодавът беше грамадно куче, трябваше да има поне сто фунта. Въпреки това момичето го надигна с лекота.

„Какъв глупак съм — помисли Роланд. — Това момиче е небесен ездач, с поне един дар на мускул. Въпреки малкия си ръст е по-силна от мен. Мислех си, че я спасявам, а ето, че детето спаси мен.“

Тя пусна кучето в краката на зелената жена и прошепна:

— Кръв. За теб.

Зелената жена подуши кучето, после започна да ближе козината му. Когато сякаш се увери, че никой няма да издърпа плячката, заби зъби в трупа и започна да го разкъсва.

— Добро момиче — каза детето. — Много добро.

Зелената жена вдигна очи към детето. Кръв капеше от устата й, докато повтаряше:

— Добро момиче.

— И си умна — каза детето.

После посочи гърдите си и прошепна: „Ейвран, Ейвран“. Зелената жена повтори името й. После посочи Роланд и той каза своето име. Барон Пол се приближи и също каза своето. Тогава Ейвран посочи към зелената жена.

Зелената жена спря да яде и я зяпна тъпо.