Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Повелителите на руните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brotherhood of the Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–404–9

История

  1. — Добавяне

Дължими извинения

Непобедимите връхлетяха срещу Радж Атън от осем различни посоки. Някои удряха ниско, други високо. Някои замахваха към лицето му, докато други се опитваха да се промъкнат зад гърба му. Налитаха с бойни чукове, с ками, с юмруци.

Един боен чук го порази в дясното коляно, разкъса жилите и пръсна костта. Кама се плъзна през ризницата му и разкъса дроба му, а в същото време един меч поряза шията му, разсичайки сънната му артерия. Железен юмрук смачка шлема му и може би строши черепа. Другите рани не бяха толкова страшни.

Радж Атън успя да оцелее. Хиляди Посветители в Картиш му преливаха жизненост. Без да спира да се бие, Радж Атън се вкопчи в живота.

След няколко мига той посече и осмия, плъзна се долу от мъртвата хала и се помъчи да се изцери.

Раната на шията му се затвори бързо, плътта зарасна, макар че кръвта швиртеше отвсякъде. Главата го болеше, а когато смъкна шлема си, разсеченият метал изтръгна плът от нея.

Раната в коляното му причини най-силна болка. Чукът се беше забил дълбоко в костта, счупил беше колянната плочка и я беше огънал. Тя щеше да зарасне бързо, но накриво.

Когато се опита да стъпи на крака си, толкова го заболя, че се зачуди да не би шипът на чука да се е счупил и да е останал вътре.

Затова, когато Радж Атън побягна на север, изпитваше невероятна болка.

С толкова много дарове на метаболизъм, на гъвкавост и мускул, трябваше да може да тича с петдесет-шейсет мили в час. При нормални обстоятелства щеше да може да поддържа тази скорост цял ден. За по-кратък срок конят на Габорн може би щеше да го изпревари. Но Радж Атън можеше да тича вечно. Рано или късно щеше да догони хлапето.

И така, той затича през сумрака над опустошените земи. Профуча като мълния покрай Стената на Барън, на север по пътя през селата Кастир, Вент и Брейкхарт, докато звуците на битката не останаха далече зад гърба му.

Пот се лееше от него. Много дълго се беше сражавал. Въпреки че цялото меле бе продължило едва два часа и половина според обичайното време, с неговите шест дара на метаболизъм му се струваше, че се е бил петнайсет часа, без да спре. От обед нищо не беше пил и нищо не беше ял. Гнусните заклинания на злата магесница го бяха изтощили и зашеметили, а сега на всичко отгоре беше и много лошо ранен.

При тези обстоятелства беше пълна глупост да гони Габорн. Нямаше подсилен кон, хранен с богат милн и оставен да почива цяла седмица.

Припасите му бяха свършили от седмици, след като беше тръгнал първо на север за Хиърдън, с военната си кампания там, само за да бъде принуден да побегне на юг.

През последния месец беше измършавял. След това беше принуден да се бие цял ден. Макар раните му да зарастваха бързо, това все пак отнемаше енергия.

Така че докато бягаше, започна да го измъчва ужасна жажда. Повечето му жизнени сокове се бяха пресушили с потенето.

През целия ден ту валеше, ту дъждът секваше. На десет мили северно от Карис той се смъкна по очи край пътя и залочи жадно от една локва.

Тревата наоколо бе повяхнала, сякаш попарена от жарко слънце. Той се удиви как е успяла злата магесница до такава степен да прокълне тази земя и се учуди дали е безопасно да пие от такава локва. Водата имаше необичаен вкус… на мед, реши той. Или на кръв, може би.

Отдъхна за няколко минути. Стана и отново затича. След още пет мили все още не можеше да види Габорн. Но в мръсната мъгла успя да надуши миризмата на коне, както и на хората, които яздеха с Габорн.

Продължи да тича. Реши, че е сбъркал, като е облякъл ризницата си. Много тежеше; изтощаваше го. А можеше да е и от раната в коляното.

Зачуди се да не би да е изгубил жизненост, ако, да речем, някои от Посветителите му са загинали.

А може би Земния крал или неговият чародей бяха хвърлили заклинание върху него. Беше му някак необичайно трудно да продължи да тича.

А можеше и да е от земята. Самата земя беше прокълната, защо не и хората по нея?

Продължи да тича, докато не надуши пред себе си промяна. Навсякъде дотук тревата и дърветата бяха мъртви и миришеха на гнило и на развала.

Но сега той долови хладния мирис на тучни треви, на узрели в огрените от слънцето поля, и на мента; мирис на есенни листа и на гъби; медения аромат на фий и на диви бурени и цветя, които човек не забелязва, докато не повехнат.

На двайсет и осем мили северно от Карис той стигна до предела. Все едно че някой бе очертал гранична линия. На юг всеки стрък трева беше повехнал и мъртъв.

Но от другата страна на тази невидима черта хълмовете бяха тучни и пълни с живот. Дърветата бяха живи. Прилепи пърхаха в нощта. Чу се бухане на бухал.

От другата страна на невидимата черта Габорн седеше на жребеца си — той беше, макар че Радж Атън не можеше да види лицето му. По-скоро му заприлича на кратуна, едва крепяща се на седлото. От двете му страни яздеха благородници: едно принцче, в ливреята на Южен Кроудън, и млада жена от Флийдс. А зад тях се бяха струпали може би около шейсет други рицари от Хиърдън и Оруин. Габорн, изглежда, случайно се беше натъкнал на група от своите рицари, група, която бе видяла опустошението и се беше побояла да прекоси границата към изпепелените земи. Мъжете и жените в тази група стискаха лъкове и брадви. Сред тях беше й братовчедка му Йоме.

Чародеят Бинесман яздеше сивия имперски кон на самия Радж Атън. Държеше тоягата си високо вдигната в дясната си ръка. Около нея на облак се виеха светулки и озаряваха лицето му. В лявата си ръка чародеят стискаше няколко листа.

А до него стоеше неговият вайлд, жена в наметало от меча кожа, с кожа, зелена като авокадо.

Радж Атън спря. Беше я видял преди малко да язди зад седлото на Габорн. Тогава не се беше сетил какво е. Ако знаеше, че е вайлдът, може би нямаше да посмее да ги гони.

Постара се да се направи на безгрижен и приближи.

По тялото му изведнъж пропълзя странна изтръпналост, по лицето и по ръцете му, по всички оголени части на плътта му. Стана му трудно да си поеме дъх. Стана му студено.

Не разбра какво заклинание го е връхлетяло, що за билка е използвал чародеят, докато Бинесман не го предупреди:

— Стой. Не можеш да устоиш на вълчето биле. Ако продължиш още малко, сърцето ти ще спре.

Чак сега Радж Атън позна билката. Като дете се беше отривал в листа на вълче биле и беше усещал как изтръпва кожата му, но тогава тя не беше в ръцете на Земен пазител, не беше усилена от неговата вълшебна мощ.

— Достатъчно — спря го Бинесман. — Е, Радж Атън, защо си тръгнал след Земния крал? Да не би да си дошъл най-после да се покориш?

Радж Атън спря и отвори широко уста, за да вдиша, изтръпнал и вкочанен от глава до пети. Въпреки всичките си дарове не можеше да се бие с един Земен пазител — особено след като го пазеше вайлд и още шейсет благородници. Зелената жена вдигна нос във въздуха и задуши.

— Кръв… да! — извика тя с възторг, усмихна се и зъбите й блеснаха.

Радж Атън никога не се беше изправял пред човек, който иска да го изяде, но изобщо не се усъмни в значението, скрито зад блаженото й изражение.

— Още не — прошепна Бинесман на вайлда. — Но ако пристъпи още малко, можеш да си поиграеш с него.

Радж Атън едва преглътна.

— Ти държиш силарите ми — обърна се той към Габорн, опитвайки се да пренебрегне чародея. — Искам си ги — нищо повече.

— А аз си искам хората — каза Габорн. — Искам Посветителите, които ти уби в Синята кула. Искам баща си и майка си, малките ми сестри и брат ми. — На Радж Атън му се стори много необичайно да чува как тази кратуна говори. Вслуша се внимателно в гласа на Земния крал.

— За тях е твърде късно — отвърна Радж Атън. — Както е твърде късно за Сафира, жена ми.

— Ако търсиш отмъщение — каза Габорн, — вземи си го от халите. Ако някой от двама ни е уязвен, аз имам повече право, и ако исках мъст, щях да си я получа още сега.

Радж Атън се усмихна.

— Ти затова ли си тук, Габорн Вал Ордън — да ми отправяш жалки заплахи? Нима ти е нужна утехата на чародеи и на рицари, докато подсмърчаш пред мен? — Стоеше и дишаше задъхан, решен да скрие въздействието на вълчето биле. Искаше му се да види лице, да разбере какво мисли това момче.

— Не, не дойдох да ти отправям заплахи. Надявах се да те предупредя, че си в голяма опасност. Вчера самият аз усетих такава опасност, малко преди да унищожиш Синята кула. Беше неописуема, задушаваща развала. Казвам ти, Мистария не е единствената страна, където нахлуват хали. Боя се, че твоите Посветители ще са следващите.

Изглеждаше искрен, въпреки че нямаше основания да желае доброто на Радж Атън.

— Значи искаш да си избягам вкъщи? — каза Радж Атън. — Да гоня призраци, докато ти подсилваш границите си?

— Не — отговори Габорн. — Искам да се прибереш у дома си, за да спасиш самия себе си. Ако го направиш, ще използвам всичките сили, които са ми подвластни, за да ти помогна.

— Само преди половин час ти се опита да ме убиеш — изтъкна Радж Атън. — Какво толкова тласна сърцето ти към такава голяма промяна?

— Аз те Избрах — каза Габорн. — Не исках да използвам силите си срещу теб, но ти ме принуди. Моля те още веднъж: присъедини се към мен.

Значи момчето си търсеше съюзник. Страхуваше се, че не може само да спре халите.

Зачуди се дали все още би могъл да го убеди да му върне силарите.

— Огледай се, Радж Атън — намеси се чародеят Бинесман. — Погледни земята зад себе си, смъртта и погрома! Ти видя злата магесница. Това ли е светът, който искаш? Или ще дойдеш с нас, на тази земя, земя, която е чиста и зелена, тучна и жива?

— Предлагате ми земя? — възкликна Радж Атън разочаровано. — Колко щедро: да предлагаш земя на човек, който лесно може да си я вземе, земя, която си неспособен да опазиш.

— Земята ми повелява да те предупредя — заяви Габорн. — Над теб тегне черна плащаница. Не мога да закрилям човек, който не иска моята закрила. Ако останеш в което и да е от кралствата на Роуфхейвън, няма да мога да те спася.

— Не можеш да ме изгониш — отвърна Радж Атън, обърна глава и погледна към Карис, към собствените си войски.

В този момент нещо у Габорн се промени. Той се разсмя. И не с някакъв нервен кикот, а с дълбок и искрен смях, смях, извиращ от самата му душа, и Радж Атън се зачуди каква ли е причината за този смях. Съжали, че не може да види лицето на момчето.

— Знаеш ли — заговори му съвсем сърдечно Габорн. — Някога може би се страхувах от теб и от твоите Непобедими. Но току-що разбрах как мога да те победя, Радж Атън. Единственото, което трябва да направя, е да Избера твоите хора — мъж по мъж, жена по жена, дете по дете — и да ги направя свои!

Чародеят Бинесман се усмихна и също избухна в смях.

Радж Атън се сви, щом осъзна истината. Вече нямаше никаква армия в Карис. Усъмни се, че може да поведе дори и един човек срещу Габорн.

— Върни се при Карис, ако смееш — предложи му хладно Габорн. — Ти надви дванайсет Непобедими, но аз имам там стотици и хиляди следовници: твои хора. Ще се биеш ли с всички тях?

— Дай си ми силарите — настоя хладнокръвно Радж Атън; надяваше се, че с убедителната сила на своя Глас все пак ще може да постигне някаква отстъпка.

Но Габорн Вал Ордън изрева:

— Никакви сделки, мръсно вълчо пале! Предлагам ти дъх, нищо повече! Махни се, заповядвам ти за сетен път — или ще ти отнема и това!

Лицето на Радж Атън почервеня от гняв, сърцето му заблъска в гърдите.

И той изрева и нападна.

Десетина рицари стреляха. Той размаха ръце, опита се да отбие стрелите, но една се заби в раненото му коляно. Той стисна зъби да надмогне смразяващата болка, изцедила и последната енергия от сърцето му.

И тогава зелената жена полетя срещу него. Хвана го за ризницата и го надигна нагоре, ноктите й се забиха толкова силно, че парчета от бронята му се откъртиха като люспи.

Той посегна да я удари в гърлото с металната си ръкавица.

Силата на удара разтроши дясната му ръка, въпреки че изтласка също така зелената жена крачка назад. Тя като че ли остана изненадана, че изобщо са й посегнали — изненадана, но не и пострадала.

Изкрещя и надраска малка руна във въздуха, дясната й ръка като мълния се изви в сложен танц, от който погледът му се замъгли.

После го удари в гърдите. Ребрата му се пръснаха и се забиха в дробовете и сърцето. Радж Атън отхвърча и се превъртя във въздуха на десетина крачки, падна и остана да лежи за миг, задъхан, зяпнал във вечерното небе.

Чак сега забеляза, че облаците са започнали да се разпръскват, че ярките бели звезди пронизват небесата. Със своите хиляди дарове на зрение той можеше да види много повече звезди, отколкото някой прост човек, безкрайно много повече звезди, вихрещи се маси от светлина, зашеметяващи кръгове — всички много красиви.

Лежеше задавен в собствената си кръв и сърцето му биеше на пресекулки. Всяка фибра от гърдите му пареше, сякаш всеки отделен мускул беше разкъсан. Пот изби на челото му.

„Убиха ме — помисли той. — Убиха ме.“

Кръвта заби в ушите му, а зелената жена се хвърли към него и го сграбчи за гърлото, готова да изтръгне гръкляна му.

— Спри! — извика чародеят Бинесман.

Зелената жена го задържа. Тъмнозеленият й език се подаде навън, бавно заигра по горната й устна. В очите й се четеше безкраен копнеж.

— Кръв? — замоли се тя.

Бинесман подкара коня се към Радж Атън; няколко рицари го обкръжиха, с изпънати лъкове. За щастие, чародеят беше пуснал листа от вълчето биле. Той се обърна към Габорн и го попита с насмешлива искреност:

— Какво ще кажете, милорд? Сега ли да го довършим?

Радж Атън се изцеряваше. Потрошените кости в гърдите му зарастваха накриво; дясната му ръка пулсираше от пръстите до рамото. Започна да се изцерява и беше сигурен, че само след няколко минути отново ще може да се бие. Трябваше само да ги задържи.

Но се изцеряваше бавно. По-бавно, отколкото мислеше, че е възможно. Въпреки хилядите си дарове на жизненост не можеше да се изцери.

Лежеше на земята, останал на милостта им, а те го обкръжиха като хрътки.

 

 

Мирима погледна към Габорн, взря се изпитателно в Земния крал. Успя да долови справедливия гняв, блеснал в очите му, видя колко е почервенял. Мускулите по лицето му се бяха стегнали. Беше се смаяла, когато той поиска прошката на Вълчия господар, когато потърси неговия съюз, дори след всичко преживяно.

Но онова беше минало. Сега Габорн кипеше и тя помисли, че ще го убие лично, макар да й се искаше тя да получи тази чест.

Не беше излъгала преди няколко часа, когато заяви на Йоме, че близостта на Земния крал буди в нея желанието да убива. Габорн беше човек, за когото бе готова да умре.

Никой жив човек на земята не заслужаваше екзекуция повече от Радж Атън. Чувстваше се щастлива затова, че бе срещнала Габорн тъкмо тук, в тази чудесна вечер, за да присъства и да види с очите си края на Вълчия господар.

Но Габорн отговори на Бинесман с болка, със съжаление, но и категорично.

— Не. Оставете го.

— Милорд! — извика с гняв принц Селинор, а също и Ерин Конал и десетина други рицари. — Щом вие няма да го убиете, дайте на мен тази чест!

— Или на мен! — зареваха други.

Йоме се постара да запази спокойствие.

— Любими, тук правиш грешка — каза тя на Габорн през стиснати зъби. — Остави им го.

Гняв кипна в жилите на Мирима. Беше видяла бащата на Габорн жив в Лонгмът, пет часа преди замъкът да падне, и той й бе отказал да я пусне в крепостта, защото знаеше, че по този начин може би ще спаси живота й. Беше го видяла мъртъв и студен, заедно с още хиляди воини, по-късно същата нощ.

Спомни си за Хоби Холоуел и за Вайът Ейбъл, и десетки още момчета от Банисфер, които загинаха в онази битка, и как селяците около къщата й бяха избити от съгледвачите на Радж Атън, когато армията му се опитваше да се промъкне през Дънуд. Дори съседката й, деветдесет и три годишната Ани Койли, която не можеше да се дотътри до града, за да спаси живота си, и нея бяха заклали.

Жената на самия Габорн беше лишена от обаяние, беше видяла как майка й умира от ръката на Радж Атън. Беше присъствала, когато баща й бе убит заради делата на Радж Атън, а армиите й бяха разбити.

А Габорн имаше дързостта да му прости.

И докато Мирима оглеждаше вкочанените лица на рицарите, разбра, че няма и един човек между тях, чийто живот да не е засегнат от злото, наречено Радж Атън. Всички те бяха загубили своите крале и кралици от неговите убийци, бяха видели приятели, братя или родители да загиват от неговата ръка.

Да си помисли, че Радж Атън ще живее още една минута, й се струваше непоносимо. Кръвта пееше в жилите й, настояваше за мъст.

— Така, както обичате мен — каза Габорн на своите лордове, — както обичате собствения си живот, моля всеки от вас да го пощади. Земята ми повелява да го оставя жив.

Мирима се взря в очите на Габорн. Всеки мускул по нея се беше напрегнал. Тя бръкна в колчана си и извади нова стрела. Първата, която беше изстреляла, все още стърчеше от коляното на Радж Атън — беше се надявала да улучи в гърдите това проклето копеле.

— Това е безсъвестно! — викна сър Хосуел. — Да го оставите жив е безсъвестно!

Другите зареваха в съгласие.

Но Габорн само вдигна ръка, молейки за тишина, и каза мрачно:

— Избрах Радж Атън в миг на отчаяние, а после се опитах да го убия. Заради моя грях, Земята се отдръпна. Силите ми са се смалили и може никога повече да не си ги възвърна. Зная само това, че заради света, съм длъжен да потисна гнева си. Никой тук не иска да го види мъртъв повече от мен.

Габорн потръпна от безсилен гняв и изрева отчаяно. Сръга с шпори жребеца си и препусна на юг към Карис, сякаш не вярваше повече на себе си, че може да стои тук и да остави Радж Атън жив.

Отдалечи се на половин миля, спря на билото на хълма, сред изпепелената земя, и погледна назад.

— Хайде! — извика Габорн. — Махайте се оттам!

Листа на трепетлика изшепнаха зад Мирима във вечерния вятър. Тревата зашумя. Тя стисна зъби и зачака.

Бинесман се смъкна от коня си, докосна зелената жена по рамото и прошепна:

— Хайде. Да го оставим засега.

Вайлдът се изправи, макар че никой друг не помръдна. Рицарите седяха вкочанени на конете си, стиснали оръжията. Мирима чуваше тежкия дъх на гнева им, надушваше тежката им пот.

Радж Атън се надигна и издърпа стрелата от коляното си. Вайлдът беше скъсал връхното му палто и така беше раздрал бронята му, че тя приличаше на дрипа.

Вълчият господар изгледа благородниците, царствен и властен дори и сега. Вдиша хрипливо, сякаш имаше нещо разкъсано вътре.

— Ако аз бях Земния крал — промълви той, — нямаше да съм толкова жалък дребосък.

— Разбира се, че не, братовчеде — каза Йоме, — защото ти толкова държиш да се покажеш по-велик от всеки друг, че щеше да си много по-голям — и много по-жалък от него.

После обърна гръб на омразния Радж Атън и заговори на лордовете.

— Хайде. Да си вървим. — И пое към Габорн. Другите един по един подкараха след нея, отначало бавно, но после забързаха, защото ги беше страх да останат сами с Радж Атън.

Мирима обаче остана, решена да напусне последна, да не покаже страх. Сър Хосуел остана зад нея, Бинесман с вайлда също.

След като и те се махнаха, Мирима прикова Радж Атън с гневния си поглед. Седнал все така на земята, той вдигна очи към нея и я изгледа с насмешка.

— Ще съм ви благодарна, ако ми върнете стрелата — каза Мирима и кимна към ръката на Радж Атън. Искаше да му даде да разбере, че тъкмо тя го е пронизала — не че беше кой знае какво.

Радж Атън се изправи, подаде й стрелата и отвърна със съблазнителен тон:

— Всичко за такава красива жена.

Тя си взе стрелата и леко подуши към него да хване миризмата му, та ако се наложи някой ден да го проследи, да може да го направи.

Радж Атън каза:

— Три думи имам за теб, млада жено: Вълча… Господарка… Кучка.

После се обърна и закрачи през опустошените земи на югозапад.

Мирима остави кръвта по стрелата и я прибра в колчана си. Обърна коня си и пое след своя крал, макар че да остави жив Радж Атън беше най-трудното, което бе правила в живота си.

Дори не подозираше колко ще съжалява.