Дейвид Фарланд
Вълчето братство (6)

Мечи истории

— Та тогава синът ти хвърля копието по дъртия глиган — кискаше се барон Пол, — и нали се мисли за много точен стрелец, бие право между очите. Обаче дъртият глиган трябва да е имал череп дебел като на кралския шут, щото копието се тресна в черепа и се строши, само одраска звяра!

Барон Пол се усмихна на спомена, а Роланд се загледа напред. Все още бяха на половин ден път от Карис, яздеха бавно в следобеда, оставили конете да си поемат дъх.

— Та дъртият му нерез се побърква, смъква си зурлата, заорава в земята и по бивните му се стича кръв. Нали ги знаеш глиганите в Дънуд, високи са като коне и с рунтава козина като на як. А синът ти, нали беше само на тринайсет, вижда, че глиганът се кани да напада, но не му стига ум да направи каквото прави един истински мъж.

— А то е? — попита Роланд. Никога не беше ходил на лов за глигани в Дънуд.

— Ами, обръщаш коня и бягаш! — ревна барон Пол. — Ама не, синът ти си седи и гледа звяра, конят му трябва да е бил чудна мишена, и не се съмнявам, че до тоя момент вече си е подмокрил гащите.

— А оня ми ти дърт глиган напада и удря коня му точно под корема с една хубава забивка отдолу, тъй че изкарва червата на коня, а сина ти го хвърля на четири стъпки във въздуха — продължи барон Пол. — И та както казах вече, това става един час след като сме загубили хрътките и сме отпрашили да ги търсим. Е, чуваме ги да джавкат някъде по хълмовете, нали. А синът ти друсва от коня и куцук-куцук — тръгва да бяга. Добре, ама глиганът го вижда, нали, и синът ти така драсна, че кълна се в Силите, като го видях, помислих, че аха-аха и ще хвръкне!

Очите на барон Пол се бяха разширили от възторг, докато разказваше случката. Личеше, че я е разказвал много пъти и я е подсладил добре с подробности.

— Та тогава щитоносец Боренсон, като чува хрътките да лаят, си вика — както разбрахме по-късно — „Ще тичам при кучетата! Те ще ме защитят!“ И като драсва през папратта, с оня ми ти глиган право зад него… — Барон Пол се изкикоти. — По онова време, нали, синът ти току-що беше взел два дара на метаболизъм. Спринтира той с трийсет мили в час и реве: „Помощ! Проклятие, помощ!“, вдига вой до небесата и щом позабави — глиганът налита отзад и всява смъртен ужас в душицата му. И значи той вече е овършал половин миля все нагоре по хълма и аз почвам да си мисля, че май е време да го отървавам. И подкарвам моя кон нагоре, точно зад него и глигана. Добре, ама те тичат толкова бързо през храстите, че аз трябва да завивам покрай тях, да търся по-чиста пътека и все не мога да се доближа до глигана…

Пое си дъх и заразказва нататък:

— И тогаз твоя син стига при кучетата. А те клечат под едно голямо дърво, изплезили езици, и някое току нададе вой — ей така, колкото да прави нещо, за да мине по-бързо времето, а синът ти си мисли, аха, сега ще се кача на това дърво, а кучетата ще ме спасят. И значи мята се синът ти на дървото, кучетата скачат в очакване, гледат го и въртят опашки, а младият Боренсон драсва двайсет стъпки нагоре по дървото. И тогаз глиганът скача право между псетата. Явно, че тоя дърт бивняк си беше имал работа с ловци и ги мразеше толкова, колкото и сина ти, и като вижда, че са кльофнали и малко пообъркани от появата на хиляда и петстотин фунта звяр, си смъква зурлата — и хвърли първото куче поне на четирийсет стъпки нагоре, а следващото го разпра още преди да са се окопитили. Тъй че останалите — бяха само пет-шест — решават, че е крайно време да си приберат каквото е останало от опашките им между краката и да се отправят към най-близкото кръчме. А щитоносец Боренсон почва да ми пищи: „Помощ… кучи сине! Помощ!“ Добре, викам си аз, ама това не е най-добрият начин да се обръщаш към някой, когото молиш да спаси мизерния ти животец, както си беше, нали. И понеже го виждам, че е безопасно горе на дървото, почвам да забавям коня, уж да си поеме дъх, един вид. И точно тогаз чувам един много особен звук — оглушителен рев. Оказва се, че на дървото има мечки! Три големи мечки! Кучетата ги бяха накарали да се спасят на дървото!

Барон Пол зарева от смях и на очите му избиха сълзи.

— Синът ти значи се залепил на дървото, мечките отгоре му не са много щастливи, че го виждат при тях, под всичко това глиганът долу чака, а аз се смея толкова яко, че за малко да падна от седлото… А той ме псува здраво — не бяхме приятели, нали — и ми заповядва да го спася. Добре, ама аз съм с две години по-голям и на моите петнайсет си викам, проклет да съм, ако ще ми заповядва един сополанко, който само преди две седмици е навършил дванайсет. Държа се аз на прилично разстояние от дървото и викам: „Ти ли ме нарече кучи син?“ А синът ти вика: „Аз!“

— Това, че каза истината, не беше много важно — добави барон Пол. — Нямаше да търпя да ме ругае така един тринайсетгодишен. Затова му извиках: „Наречи ме «сира», или се спасявай сам!“

Барон Пол замълча и се умисли.

— И какво стана тогава? — попита Роланд.

— Лицето на сина ти потъмня от гняв. Никога не сме били приятели, както вече казах, но не бях допускал, че ме мрази толкова. Разбираш ли, аз винаги се държах безмилостно с него като дете, обиждах го, че е копеле, и мисля, че той е виждал вътре в мен. Разбирал е, че съм от долно потекло, и е мислел, че такъв като мене трябва да се държи с него по-добре от другите момчета, а не по-зле. Така че съм си заслужавал омразата му, предполагам, но представа си нямах, че едно момче може толкова много да мрази. Та той каза: „Когато умреш, ако умреш с чест, тогава ще те нарека «сира», нито миг по-рано!“

— И тогава извади ножа си — продължи малко по-сериозно барон Пол, — закатери се нагоре по дървото, почна да се смее и тръгна сам срещу мечките.

— Само с нож?

— Аха — каза барон Пол. — Имаше си дарове на мускул и жизненост, но все пак на ръст си беше момче. Мечките се бяха покатерили на едни дебели клони и не знам дали някой с капка ум в главата щеше да тръгне да се бие с тях така. Но момчето ти тръгна срещу тях, може би само за да ми докаже, че може да го направи.

— Мисля, че щеше и да ги убие. Но мечките го видяха, че иде, и заскачаха първи. Тъй че глиганът като видя мечки да падат като круши от дървото, реши да се откаже от сина ти и да се махне, да си потърси някъде жълъди вместо да… — Барон Пол се изкиска на спомена.

— И тогава най-напред разбрах, че младият Боренсон един ден ще стане капитан на кралската гвардия — продължи барон Пол. — Ако не се убие. А може би и двете.

— И двете ли? — Роланд погледна барон Пол в лицето. Мъжът беше огромен, триста фунта тлъстини, целият покрит с черни като нощта косми. Но лицето му беше замислено.

— Мъжете, които стават капитани на кралската гвардия, рядко се задържат дълго на поста си. Знаеш ли, че семейството на крал Ордън беше нападано от убийци три пъти през последните осем години?

Три нападения за осем години изглеждаше доста. Роланд не беше чувал за нищо подобно в новата история. Когато отдаде дара си на метаболизъм в служба на краля, не си беше и представял, че може да се събуди в толкова тъмни времена. А то — кралят му мъртъв, и цялото кралство Мистария нападнато от нашественици.

— Не знаех — каза Роланд. Беше проспал двайсет години и не беше имал възможност да следи новата история. Зачуди се дали Ордън не бе имал някакви местни неприятности — съседи, които може да са искали смъртта му. — Кой е пращал убийците?

— Как кой? Радж Атън, разбира се — каза барон Пол. — Така и не можахме да го докажем, но винаги сме го подозирали.

— Трябвало е да пратите някой убиец да очисти него — отвърна Роланд, кипнал от праведен гняв.

— А, пращахме ние. Не един, а дузини. Заедно с всички кралства на Роуфхейвън, пращали сме стотици, ако не и хиляди. Опитвали сме да убием и него, и наследниците му, да пометем Посветителите му и съюзниците му. А и свободните рицари си хабяха силите. Проклятие, това, в което сме се замесили, не ти е някой дребен граничен сблъсък.

Беше смайващо, че един Вълчи господар е могъл да отбие толкова много атаки и пак да остане толкова могъщ, колкото се мълвеше, че е Радж Атън.

Но доказателствата за това се виждаха навсякъде. През целия следобед срещаха бягащи от север селяци. Мъже и жени, теглещи коли, натоварени с вързопи с дрехи, малко храна и някои по-ценни вещи от домакинството. Виждаха следи и от наскорошни придвижвания на войски — воините на Мистария, тръгнали на север за битка.

Роланд се умълча.

— Охо — промърмори барон Пол. — Я да видим какво става тук?

Завиха и погледнаха надолу по склона. На пътя пред тях беше паднал един кон. Счупен крак, както изглежда. Животното беше вдигнало глава, озърташе се немощно, а ездачът му беше заклещен отдолу. Мъжът носеше униформа на кралски вестоносец — кожен шлем, зелен плащ и тъмносин елек с извезания на гърдите зелен рицар.

Вестоносецът ги беше подминал няма и преди един час, като им викна да се отдръпнат от пътя му. Сега горкият не помръдваше.

Роланд и барон Пол тръгнаха към него. Ниският участък от пътя се беше разкалял от дъждовете преди два дни — е, не толкова кален, че да го забележиш веднага — но Роланд забеляза къде конят се е подхлъзнал на завоя — явно беше изкълчил крак и беше паднал. Язденето на подсилен кон — с три дара на метаболизъм — беше опасно нещо. Кон, опитал се да вземе завой с шейсет мили в час, можеше да обърка крачка или да се натресе в някое дърво.

Вестоносецът явно беше мъртъв. Главата му се беше изкривила под грозен ъгъл, очите му се бяха изцъклили. Около изплезения му език танцуваха мухи.

Роланд скочи и измъкна пакета със съобщения изпод туниката на убития — дълга кесия за свитъци от боядисана в зелено кожа. Конят вдигна очи към него и изцвили от болка. Роланд рядко беше чувал такъв звук от кон.

— Дай му малко милост на животното — каза барон Пол.

Роланд извади късия си меч и когато конят извърна глава, му нанесе смъртния удар.

После отвори торбата, измъкна свитъка и го огледа. Не знаеше да чете, нито да пише повече от няколко думи, но мислеше, че ще може да разпознае печата на восъка. Оказа се непознат.

— Ще го отворим — каза барон Пол. — Най-малкото трябва да разберем къде е трябвало да стигне.

Роланд счупи восъчния печат, разгърна свитъка и видя, че съобщението е надраскано набързо. Позна някои от думите, но колкото и да се взираше, не можа да разбере какви са останалите.

— Чети де, мътните да те вземат! — ревна му Пол.

Роланд стисна зъби. Не беше глупак, но не беше и грамотен. Хвърли писмото на барон Пол.

— Не мога да чета.

— О, извинявай. — Барон Пол взе свитъка. Като че ли го прочете с един поглед.

— Сили милостиви! — изрева той. — Цитаделата Хейбърд е завзета призори от хали… били са хиляди. Пращат вест до Карис!

— Съмнявам се, че херцог Палдейн много ще се зарадва, като чуе още лоши новини — каза Роланд.

Барон Пол прехапа устна замислен. Погледна на юг, после на север, явно загрижен по кой път да хванат.

— Палдейн е роднина на краля, брат на дядо му — обясни той, сякаш Роланд можеше да го е забравил през последните двайсет години. — Сега управлява като регент вместо краля. Но ако е под обсада при Карис, което изглежда вероятно, ще може да направи адски малко с тия хали. Някой трябва да отнесе тази вест на юг в Дворовете на прилива, до съветниците, както и до краля.

— Не вярвам да са пратили само един ездач — каза Роланд.

— Дано.

Роланд понечи да се качи на коня си, но барон Пол се окашля гръмко и кимна към мъртвия вестоносец.

— Я му прибери кесията. Няма защо да я оставяме на мародерите.

Роланд изпита погнуса, че трябва да обере един мъртвец, но барон Пол беше прав. Ако не вземеха кесията на нещастника, следващият по пътя щеше да го направи. Освен това, щом щеше да носи кралско писмо, трябваше да получи и заплата на вестоносец.

Сряза кесията. Беше по-тежка, отколкото очакваше. Човекът сигурно си носеше спестеното от целия си живот.

Роланд поклати глава. За втори път през тази седмица се оказваше собственик на малко състояние. Зачуди се дали това няма да излезе знак, че тази война ще мине добре за него.

После скочи на коня си и извика на барон Пол:

— Ще те надбягам!

Препуснаха като буря. Конят на барон Пол беше по-бърз, но Роланд знаеше, че животното на дебелака ще се измори по-скоро.

 

 

На един хълм на десетина мили северно от мястото, където Роланд и барон Пол бяха намерили мъртвия вестоносец, далекогледецът Акулар се бе загнездил в дебелите клони на висок бял дъб. Подпря глава на един от клоните и загледа двамата мъже, препускащи на север по разкаляния път в ранния следобед.

Разбра, че не са селяци, побягнали от предстоящата битка при Карис. Нито пък бяха войници, препускащи на бран.

Не приличаха и на кралски вестоносци, защото не носеха полагащите се ливреи. Но Акулар се зачуди…

Хората му бяха убили няколко вестоносци през последната седмица, като разчистваха телата им от пътя. Може би кралските вестоносци бяха станали по-хитри и пътуваха предрешени?

Акулар имаше пет дара на зрение. Макар и от толкова мили, можеше да различи лицата им и изписаната на тях решителност. По-младият — плещест мъж на тънкокрак кон — носеше на кръста си кожена торба за съобщения. Другият, дебелият, беше добре въоръжен.

Да, кралските вестоносци бяха станали по-хитри. Вече яздеха без кралските цветове, а този водеше със себе си рицар, който да го пази.

Акулар изсвири на бивака под дървото. Хората му бяха на привършване. Тази седмица беше загубил трима убийци. Но извика на младежа, Майстор от Братството на мълчаливите.

— Бесахан, двама конници! Носят съобщение. — И посочи към пътя, въпреки че убиецът долу нямаше да може да види през дърветата. — Яздят бързо към Карис. Трябва да ги убиеш.

— Няма да стигнат Карис — увери го Бесахан, скочи на подсиления си кон и смъкна мръснокафявата качулка над лицето си. С едната ръка се пресегна зад седлото, за да се увери, че роговият му лък е здраво вързан над дисагите.

После пришпори коня и препусна надолу по планинския склон.