Дейвид Фарланд
Вълчето братство (52)

Странници на пътя

„Бягай!“ — изкънтя гласът на Габорн в ума на Боренсон и той дръпна юздите на коня и се загледа по пътя на запад към Карис, примижал, за да види по-добре в мрачината. Вдигна предупредително ръка на Пащук, Сафира и нейните двама телохранители.

Боренсон яздеше в челото, Пащук бе до него.

— Какво има? Засада ли? — Пащук примижа, мъчейки се да прониже с поглед тъмнината, хвърляна от дъбовете и боровете по склона отляво. През последните няколко минути Боренсон го беше очаквал. Пет мили по-назад бяха прекосили някаква невидима черта.

Растенията там димяха и вехнеха, поразени от някакво странно заклинание. Тревата свистеше, сякаш беше пълна със змии. Клоните на дърветата бяха провиснали унило. Лозниците по земята се бяха сгърчили като в болка и всичко това бе придружено от странна воня на преждевременно гниене и развала.

Колкото повече напредваха, толкова по-посърнала ставаше околността. Нищо не бе останало живо. Ниски кафяви валма дим се стелеха по земята.

Растителността беше поразена от проклятие, по-злокобно от всичко, което Боренсон бе виждал. Предчувстваше беда.

— Не знам… дали е засада — отвърна Боренсон. — Земния крал предупреждава, че отпред ни дебне опасност. Може би трябва да свърнем встрани и да тръгнем напряко.

Изведнъж, долу на пътя при следващия завой, изпод голите клони на един огромен дъб изтича момиче. Виковете му едва се чуваха:

— Помощ! Помощ!

Момичето видя Боренсон и надеждата преобрази лицето му. Беше малко момиче, с дълга рижа коса, същия цвят като на Боренсон, облечено в мръсна синя туника на небесен ездач.

Боренсон беше препускал в бесен галоп последния час, надявайки се да стигне Карис преди мръкване. Беше се опасявал да не срещнат хали и се беше надявал, че ако препускат достатъчно бързо, ще могат да ги надбягат. Но сега бяха забавили конете, за да си починат.

— Помощ! — извика момичето и зад него се появи една тичаща на широки отскоци жена. Двете тичаха под дърветата по увяхналата трева, сякаш бягаха от някакъв кошмар. Избледняващите лъчи на следобедното слънце ясно огряваха лицата им.

Отдалече жената изглеждаше сякаш бе паднала в казан със зелена боя. Носеше черно наметало от меча кожа — то се развяваше и се виждаше, че под това единствено облекло е гола. Имаше малки гърди и тънка фигура, а зелената боя като че ли наистина покриваше всяка част от тялото й. Но нещо във външността й накара Боренсон да се сепне, накара го да изпита неописуемо изумление. И това, което го изуми, не беше фактът, че е красива, нито че е полугола. По-скоро, макар и от двеста крачки, боядисаната в зелено жена му се стори позната.

Сърцето му заби лудо. Вайлдът на Бинесман! Въпреки че сам не беше виждал съществото, на всеки благородник в Роуфхейвън бе казано да го търси. Боренсон се зачуди как така се е появило точно тук.

Пащук се напрегна, а Боренсон посегна зад седлото си за бойния чук.

„Бягай!“ — отново го предупреди Земния крал.

— Проклятие, чух те! — изрева Боренсон в отговор на Габорн, макар много добре да знаеше, че няма как да го чуе.

— Засада ли е това? — попита Пащук. В Индопал понякога използваха жени и деца, за да примамят воините към гибел, но никой приличен благородник в Роуфхейвън не си позволяваше тази подлост.

— Да се махаме! — прикани ги Ха’Пим отзад и хвана юздите на коня на Сафира. Обърна го и се приготви да препусне в галоп през откритото поле.

В този момент от завоя се появи една хала — огромна, чудовищна, понесла грамаден славен чук.

— Аз ще взема момичето, ти дръж жената! — извика Боренсон на Пащук.

Заби силно петите си в хълбоците на коня и вдигна оръжието си. Не хранеше илюзии. Дарове не бяха му останали, нямаше в добавка мускул, гъвкавост и метаболизъм и едва ли щеше да може дори да се приближи достатъчно, за да замахне. Но все пак халата не знаеше това. Надяваше се, че като усети, че срещу него препускат двама воини, звярът ще спре достатъчно, за да може той да грабне момичето и да избяга.

Пащук препусна до него.

— Чакайте! Оставете ги! — извика Ха’Пим зад гърба му. — Трябва да пазим господарката!

Непобедимият дръпна юздите и когато Боренсон погледна през рамо, вече препускаше назад към кралицата си.

Боренсон не можа да прецени дали Пащук постъпи добре, или зле. Беше доловил ясно страха в гласа на Ха’Пим.

Той се приведе над конския врат, вдигнал високо оръжието си. Конят му притежаваше два дара на мускул и лесно можеше да го понесе заедно с момичето и вайлда. Но такава езда щеше да е мудна и Боренсон се усъмни, че ще може да спаси и двете. Всъщност вайлдът тичаше отзад доста тромаво и от време на време се обръщаше и поглеждаше назад, сякаш гореше от желание да се прегърне с чудовището.

Боренсон препусна към детето и забави достатъчно, за да може да посегне, да я хване и да я издърпа.

Но вече нямаше дарове на мускул и не прецени добре усилието. Детето подскочи, за да му помогне по-лесно да го издърпа на седлото.

Беше намислил да я метне на седлото пред себе си, но не можа да я хване добре под мишницата. Някакъв мускул в рамото му се изметна и болката така го опари, че се уплаши да не се е осакатил.

Все пак успя да издърпа детето на коня зад себе си, след което препусна към зелената жена.

Но когато погледна към вайлда, още три хали се появиха на завоя. Боренсон не можеше да стигне навреме. Халата надигна славния чук, втурна се напред и кристалните й зъби засвяткаха като кварц на слънчевата светлина.

Боренсон се опита да обърне коня — щеше да остави вайлда да загине.

Момичето зад него извика:

— Грозен избавител, Светъл разрушител! Кръв, да!

Зелената жена се закова на място, обърна се срещу халата, скочи и вдигна юмруци.

Действието й сякаш изненада халата. Тя препускаше след нея на пълна скорост. Сега спря и размаха славния си чук.

Ударът отхвърча далече встрани. Изкънтя върху черния път със звука на кършещо се дърво.

Това, което стана в следващия миг, Боренсон не можа да го повярва.

Главата на халата беше голяма колкото фургон. Пастта можеше да глътне Боренсон заедно с коня му. Ако чудовището паднеше върху него, петнайсетте тона плът щяха да го премажат в пръстта както воденичният камък стрива ечемика.

Но зелената жена изви ръка като в някакъв налудничав, зашеметяващ окото танц, все едно че беше магесница, рисуваща руна във въздуха.

А когато ударът й се стовари, все едно че тя самата боравеше със славен чук.

Кристални зъби се пръснаха и изхвърчаха като капки вода, уловили слънцето. Плътта на грамадната хала се отпра от лицето и откри черепа отдолу. Навсякъде швирна грозна, тъмна като индиго кръв.

Халата залитна от удара на зелената жена, сякаш се беше блъснала в каменна стена. Цялото й тяло се вдигна на шест-седем стъпки във въздуха и четирите й грамадни крака се сгърчиха като на паяк, мъчещ се да опази корема си.

Когато рухна с грохот на пътя, беше мъртва.

Боренсон зави към зелената жена, но нямаше нужда да си прави труда. Пащук се прояви като мъж, въпреки че Сафира му беше взела перлите, и сега препускаше към вайлда.

Но зелената жена не се задоволи с убийството на чудовището. Въпреки че към нея се носеха още трима негови събратя, тя скочи върху главата на мъртвата хала, натика юмрука си в черепа й, изтръгна парче мозък, почернял от кръвта, и го налапа.

Боренсон зяпна от изумление и дръпна юздите на коня. Пащук стигна до жената и я награби отзад.

Боренсон обърна коня и препусна на север към Сафира и двамата телохранители. Погледна през рамо да се увери, че Пащук се е разкарал, преди да са го застигнали халите.

Пащук нямаше време за учтивости. Сграбчи зелената жена през кръста като чувал с овес и я метна през седлото. Тя не се възпротиви и продължи пиршеството си с шепата мозък.

— Насам! — изрева му Пащук и обърна на югозапад.

Боренсон се огледа. Иззад хълма с тътен се приближаваха още хали оръженоски. Сред тях тичаше и една магесница, но чудовищата никога нямаше да догонят подсилени коне като техните. Върховата скорост на една хала достигаше четиридесет мили в час, и то само на кратки изблици.

— Ти ме спаси! — извика с радост момичето зад гърба му. — Знаех си, че ще дойдеш да ме спасиш! — Прегърна го още по-здраво.

Боренсон никога не беше виждал това дете и тонът му го изненада.

— Е, ти явно знаеш повече от мен — отвърна той саркастично. Не понасяше разните му факири, които се правят, че знаят нещата предварително, та дори да бяха само деца.

Препускаха няколко минути в тишина. Пащук успя да намести вайлда на седлото пред себе си. Момичето зад Боренсон непрекъснато се навеждаше на една страна да види Сафира, сякаш не можеше да откъсне очи от нея.

Накрая детето попита:

— А къде е барон Шкембо? Той не дойде ли с теб?

— Кой? — попита Боренсон.

— Барон Пол — каза детето.

— Ха! Надявам се, че не — рече Боренсон. — Ако го видя, ще му пръсна червата по целия път.

Детето го дръпна за наметалото и той се обърна към него.

— Много ли си му сърдит?

— Не, просто мразя този човек толкова, колкото самото зло — каза Боренсон.

Момичето го изгледа въпросително, но си замълча.

Небесата се изпълниха с ръмжащ звук, който стихна в далечен съсък, сякаш изведнъж си поеха дъх. В далечината, над стълбове издигащ се пушек, блесна огнена светлина.

— Бързо! — извика Пащук и препусна през мъртвите полета толкова бясно, колкото можеше. — Господарят ми се сражава при Карис!