Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Повелителите на руните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brotherhood of the Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–404–9

История

  1. — Добавяне

Хостенфест

Призори Мирима се събуди със сълзи в очите. Изтри ги и остана да лежи, учудена от странното чувство на меланхолия, което я обладаваше всяка сутрин от три дни. Не й беше ясно защо се събужда разплакана.

Не трябваше да се чувства така. Днес беше последният ден на Хостенфест — денят на големия пир — и трябваше да е най-щастливият ден на годината.

Нещо повече, през последните няколко седмици тя беше извоювала няколко малки победи. Вместо да спи в съборетината си извън Банисфер, се беше събудила в кралската кула на замък Силвареста. Беше се сприятелила с младата кралица Йоме Ордън и се беше омъжила за истински рицар, при това заможен. Сестрите й и майка й бяха тук в замъка, живееха в цитаделата на Посветителите и за тях щяха да се грижат до края на живота им.

Трябваше да е щастлива. И въпреки всичко се чувстваше, сякаш над нея е натежала ръката на ориста.

През прозореца й се чуваше монотонната птича песен на кралските облекчители в цитаделата на Посветителите. През последната седмица хиляди хора бяха предложили да посветят качествата си в служба на Земния крал. Въпреки че Габорн беше Клетвообвързан владетел и се беше заклел да не взима ничий мускул, ум или жизненост, ако не му е даден драговолно, а тези се предлагаха съвсем драговолно, досега той не беше взел нито един дар. Някои се опасяваха, че той напълно се е отрекъл от тази практика, въпреки че не забраняваше на рицарите си да вземат дарове.

Крал Габорн Вал Ордън, изглежда, разполагаше с неизчерпаеми запаси от силари и от седмица главният облекчител работеше с помощниците си ден и нощ — раздаваше като милостиня дарове на рицарите на Хиърдън, за да възстановят силите на изтощената кралска войска. Но цитаделата на Посветителите все още беше пълна само наполовина.

На вратата на Мирима тихо се почука. Тя отгърна сатенените завивки и погледна през прозореца. Лъчите на утринното слънце прозираха през образа на цветното стъкло — скръбни гълъбици, разперили криле в синьо небе, видени през гъстите листа на лозница. Чак сега разбра, че я е събудило също такова тихо почукване.

— Кой е?

— Аз съм — чу гласа на Боренсон.

Тя скочи, изтича до вратата и я отвори. Той стоеше на прага, със запален светилник в ръце. Малкият пламък примигваше в сумрачния коридор. Боренсон изглеждаше грамаден в тъмното, ухилен като момче, което се кани да разкаже някоя шега. Сините му очи блестяха, рижата му брада беше чорлава.

— Няма нужда да чукаш — засмя се тя. Бяха женени от четири дни, макар че той беше избягал и бе прекарал последните три на лов. По-лошото беше, че още не бяха консумирали брака си и за Мирима това изглеждаше странно.

Сър Боренсон изглеждаше влюбен до уши в нея, но когато се бе опитала да го вкара в леглото за брачната нощ, й каза:

— Как може човек да се захване с такива удоволствия, когато довечера отиваме на лов в Дънуд?

Мирима нямаше опит с мъже. Не знаеше дали е редно да е толкова уязвена от отказа му. Беше се чудила дали настина е превъзбуден от лова, дали това е естествено, или е получил някоя рана в битките, която му пречи да изрази чувствата си. Навярно Боренсон се беше оженил само защото Габорн го бе посъветвал така.

Трети ден се чувстваше уязвена и смутена. Копнееше Боренсон да се върне. И ето че сега той беше при нея.

— Мислех, че спиш — каза той.

Пристъпи напред и леко я целуна, без да пуска светилника. Тя го взе от ръката му и го окачи на стената.

— Не така. Женени сме. — Сграбчи го за брадата, дръпна го надолу, целуна го грубо и го поведе към леглото. Надяваше се, че най-после се е вразумил.

Съжали почти моментално. Целият беше покрит с прах, а ризницата му беше оцапана с кал. Щяха да й трябват часове, докато почисти нощницата си.

— А, това ще трябва да почака — ухили се Боренсон. — Но не много, разбира се. Само докато се почистя.

Тя се вгледа в лицето му. Меланхолията, която бе изпитала само преди няколко мига, съвсем се изпари.

— Иди се измий тогава.

— Чакай, още не — изсмя се Боренсон. — Трябва да ти покажа нещо.

— Убил си ми някой глиган за Хостенфест? — засмя се тя.

— Тоя Хостенфест ще е без глигани — отвърна той. — Ловът не мина, както се очакваше.

— Е, предполагам, че лордовете на масата ще минат с по някой заек — заяде се тя. — Макар че по-малко няма да приема. Не съм свикнала с вкуса на полски мишки.

Боренсон се усмихна загадъчно.

— Хайде. Побързай.

Отиде до гардероба и извади една от простите й сини рокли. Мирима смъкна нощницата си, навлече роклята и започна да връзва връзките на корсажа. Боренсон я гледаше очарован. Тя нахлузи някакви обуща и след няколко мига вече тичаше надолу по стъпалата на кулата, за да не изостане зад него.

— Ловът не мина добре — каза Боренсон и я хвана за ръката. — Дадохме жертви.

Това я учуди. Вярно, в леса все още имаше от черните рунтави върколаци и от великаните главанаци. Радж Атън беше побягнал на юг само преди седмица, изоставяйки онези от войската си, които бяха твърде уморени, за да бягат.

— Жертви?

Той кимна, но не й каза нищо повече.

Излязоха на покритата с камъни улица. Утринният въздух беше хапливо студен и дъхът на Мирима заизлиза на пара. Боренсон бързо я преведе през портикула на кралската порта и забързаха по Пазарната улица към градската порта. Там, малко след подвижния мост, вече се събираше огромна тълпа.

Полята пред замък Силвареста бяха пълни с яркоцветни шатри, пръснали се околовръст като цял град. През последната седмица тук се бяха събрали още над четиристотин хиляди селяни и благородници от цял Хиърдън и отвъдни кралства, за да видят Земния крал Габорн Вал Ордън. Полетата се превръщаха в безкрайни лабиринти от шатри и животни, толкова много, че шатрите вече покриваха близките хълмове, а по низините на юг и на запад изникваха цели селища.

Навсякъде търговци и продавачи вдигаха сергии и сред човешката гмеж никнеха импровизирани пазарища. Сред тълпата се носеше тежката, лютива миризма на печена наденица и тъй като беше празничен ден, стотици странстващи певци вече свиреха на лютни и арфи под всяко дърво.

Четири селянчета свиреха толкова лошо, че Мирима се зачуди сериозно ли го правят, или просто се подиграват на окаяните усилия на други.

Боренсон избута няколко селяци и изгони две-три кучета, за да може Мирима да види какво има в центъра на тълпата.

Това, което видя, я погнуси: на тревата лежеше голяма колкото фургон грамада от сива плът, безока глава на хала. Пипалата й висяха като мъртви червеи на тила, а редиците кристални зъби изглеждаха ужасяващо в лъчите на утринното слънце. Беше мръсна — нали я бяха влачили толкова много мили дотук. Но под мръсотията, по челото, Мирима видя жигосаните по плътта на чудовището руни — руни на сила, които от време на време проблясваха като смътни пламъци. Всяко дете в Роуфхейвън знаеше какво значат тези лицеви руни.

Не беше обикновена хала. Беше магесница.

Сърцето на Мирима се разтуптя, готово да изскочи от гърдите й. Тя усети, че диша на пресекулки и че всеки момент може да припадне. Изведнъж й стана студено и се остави топлината на чуждите тела да я сгрее. Няколко кучета душеха главата на халата и нервно поклащаха опашки.

— Хала магесница? — глухо попита тя. Никой не беше убивал хала магесница в Хиърдън от над хиляда и шестстотин години. Изгледа стъписана главата на звяра. Това чудовище можеше да разкъса на две цял боен кон. Да не говорим за човек.

Наоколо хихикаха селяци; деца протягаха ръце да пипнат ужасната твар.

— Спипахме я в Дънуд, по някакъв стар път, оставен от мътните, под земята. Имаше си самци и потомство, затова ги избихме всички и строшихме яйцата й.

— Колко загинаха? — попита стъписана Мирима.

Боренсон не отговори веднага.

— Четиридесет и един добри рицари — отрони най-сетне. — Биха се добре. Беше жестока битка. — И добави, колкото можеше по-скромно: — Аз лично я убих.

Тя се извърна разярена към него.

— Как можа да го направиш?

Стъписан от реакцията й, той заломоти:

— Н-не беше лесно, признавам. Доста ме затрудни тая вещица. Май никак не й хареса, че ще й вземат главата.

Изведнъж тя разбра всичко съвсем ясно: защо се беше будила всяка сутрин изпълнена с меланхолия, защо толкова трудно можеше да заспи вечер. Беше изплашена. Беше си търсила мъж заради богатството му, но вместо това се беше влюбила. Междувременно мъжът й като че ли повече го интересуваше как по-интересно да бъде убит, вместо да се люби с нея.

Обърна се и бързо закрачи през тълпата — избутваше зяпачите от пътя си — заслепена от сълзи.

Боренсон забърза след нея, хвана я при моста и я обърна към себе си.

— Защо си толкова бясна?

Гласът му прогърмя толкова силен, че стресна някаква риба в тръстиките край крепостния ров. Нещо едро отплува под водата и тя закипя след него. Тълпата запътили се към замъка хора се раздвои около Боренсон и Мирима като вода около остров.

— Бясна съм, защото ме оставяш.

— Разбира се, оставям те… след няколко дни — каза той. — Но не е по мой избор.

Боренсон беше убил крал Силвареста и Мирима знаеше, че това му е донесло позор, въпреки че Силвареста беше отдал дар на Радж Атън, отстъпил беше ума си на Вълчия господар. Макар Силвареста да беше добър човек, дал дара си по принуда, истината беше, че в ужасна война като тази приятел не можеше да щади приятеля. Брат не можеше да пощади брата.

Отдавайки ума си на Радж Атън, крал Силвареста се беше превърнал във враг на всеки справедлив човек, а Боренсон се бе почувствал обвързан с дълг да отнеме живота на стария си приятел.

След като деянието бе извършено, кралската дъщеря, Йоме, не искаше да накаже Боренсон, но не можеше и да му прости. Затова, в името на справедливостта, беше възложила на Боренсон изпитание, заповядала му бе да извърши Акт на покаяние — да отиде в земите отвъд Инкара, да намери легендарния Дайлан Чука, Дара всечовешки, и да го върне тук, в Хиърдън, за да помогне в борбата срещу Радж Атън.

Приличаше на подвиг, достоен за глупак. Макар че според мълвата все още беше жив, Дайлан Чука не можеше да е жив след шестнайсет века. Сър Боренсон като че ли изпитваше ужасна неохота да тръгне, след като виждаше по-добри начини да защити своя народ. Но все пак беше въпрос на чест да замине: и скоро щеше да тръгне.

— Не искам да замина — каза Боренсон. — Но трябва.

— Пътят до Инкара е дълъг. Дълъг път, за да го измине сам човек. Мога да дойда с теб.

— Не! — настоя Боренсон. — Не можеш. Няма да оцелееш.

— Защо мислиш така? — попита Мирима, макар че знаеше отговора. Той беше капитан от кралската гвардия, с дарове на мускул, на жизненост и метаболизъм. Ако изобщо имаше някой жив човек, способен да премине през вражеските територии, това беше Боренсон. Инкара беше опасно място: чужда земя, където не понасяха северняците. Нито той, нито Мирима щяха да могат лесно да пътуват през Инкара: кожата на всички инкарци беше светла като слонова кост и имаха права коса с цвета на сребро. Боренсон и Мирима не можеха да се предрешат толкова добре, че да скрият чуждото си потекло.

В по-голямата си част инкарците бяха нощни хора, работеха и излизаха предимно нощем. Денем прекарваха повечето си време по домовете или сред сенчестите гори. Да ги избягва човек беше почти невъзможно.

А ако хванеха Боренсон, щяха да го хвърлят да се бие на кървавите арени.

За да остане жив, щеше да е принуден да пътува скришом през нощта, избягвайки всякакъв контакт с инкарците.

— Не мога да те взема — каза той. — Ще ме бавиш. И ще ни убият и двамата.

— Това не ми харесва — отвърна Мирима. — Никак не ми харесва идеята да заминеш сам. — Един продавач, който теглеше ръчната си количка, мина покрай тях и Мирима се отмести от пътя му и придърпа Боренсон със себе си.

— На мен също, но и за миг не помисляй, че можеш да ми помогнеш.

Мирима поклати глава и сълзите й потекоха.

— Разказах ти за баща ми. Беше доста заможен търговец. Явно го бяха обрали и след това бяха запалили дюкяна му, за да прикрият убийството. Понякога се чудя дали не съм могла да го спася. В нощта, когато го убиха, той не беше нито най-богатият търговец в Банисфер, нито най-слабият. Но беше сам. Ако бях с него…

— Ако беше с него, сигурно и ти щеше да си мъртва — каза Боренсон.

— Може би — прошепна тя. — Но понякога си мисля, че е по-добре да съм мъртва, отколкото да живея, без да знам дали не съм могла да помогна.

Боренсон я изгледа твърдо.

— Възхищавам се на верността ти, ценя я. Но най-лошият ден в живота ми беше миналата седмица, когато разбрах, че си тръгнала към Лонгмът, за да си до мен в битката. Искам да спиш до мен, а не да се биеш до мен… въпреки че имаш сърце на воин. — Целуна я нежно.

Очите им се срещнаха. Тя задържа протегнатата му ръка. В молба.

— Щом не мога да дойда с теб — каза тя, — няма да съм щастлива, докато не се върнеш.

Боренсон се усмихна, наведе се и я целуна по нослето.

— Хайде да се разберем така. Никой от двама ни няма да е щастлив, докато не се върна.

Задържа я дълго. Тълпата се нижеше покрай тях.

Зад себе си тя чу двама да говорят.

— Да ми Избере оная курва Бони Клийдс, моля ти се! Няма и преди половин час! Ама защо Земния крал ще Избира такава като нея?

— Вика, че Избира ония, дето обичали хората — рече другият. — Аз пък не знам дали някоя е обичала повече от нея.

Мирима усети как Боренсон се вцепени в прегръдката й от тези злобни подмятания, но не се скара на говорещите.

След миг Мирима чу вик и плясък, сякаш някой беше хвърлил нещо в рова. Боренсон я пусна и се обърна.

Тя погледна да види какво е привлякло вниманието му. На стръмния насип стояха четирима мъже и гледаха надолу. Бяха се скупчили на едно малко възвишение, под огромна върба.

Слънцето грееше ярко и небето беше чисто. От тъмните води се вдигаше ранна утринна омара. Пред очите на Мирима някаква грамадна риба излезе на повърхността и заплува лениво. Един младеж я замери с копие, но рибата ловко се отклони и отново се гмурна.

— Ей! — ядосано извика Боренсон. — Момчета, какво правите?

Един от момците, кльощав, с коса като слама и остро лице, му отвърна:

— Ловиме есетра за Хостенфест. Тая заран в рова са излезли едри парчета.

Още докато говореше, една огромна риба, дълга поне осем стъпки, се издигна до повърхността и закръжи по водата на странни фигури. Подмина някакво пате, което ровичкаше с клюна си в близките тръстики. Едно от момчетата вдигна копието си.

— Спри… в името на краля! — заповяда Боренсон. Мирима се усмихна неволно, като го чу да се позовава на краля.

Вдигналият копието момък изгледа Боренсон, сякаш се е побъркал.

— Ама такава грамадна риба никога не е влизала в тоя ров — викна хлапакът.

— Тичай да доведеш краля… веднага! — заповяда Боренсон. — И магьосника Бинесман също! Кажи им, че е спешно, че в рова се е появила изключително странна риба. — Момчето изгледа със съжаление огромната есетра. — Тичай веднага! — ревна Боренсон. — Или се заклевам, ще те изкормя на място.

Момчето го погледна, погледна и рибата, после хвърли копието на земята и затича към замъка.

 

 

Когато Габорн стигна при рова с Йоме и Бинесман, на брега вече се беше сбрала тълпа. Хората изглеждаха едновременно смутени и ядосани от това, че един рицар е застанал и им пречи да си наловят от грамадните есетри, плуващи няма и на двайсет стъпки от брега. Чуваше се ръмжене и мърморене как „рибата била добра за кралския корем, но не и за нашите“.

Боренсон разпитваше за рибата вече от няколко минути. От съмване бяха забелязани девет есетри, влезли в рова от река Вий. Сега и деветте кръжаха на повърхността точно под стената на замъка, сякаш изпълняваха някакъв странен и сложен танц.

Йоме застана до Мирима, лъчезарно усмихната, че мъжът й се е върнал. Дните на Габорн и Йоме и този път не бяха ги оставили сами.

— Изглеждаш добре — каза Мирима. — Направо сияеш. — Беше си самата истина.

Йоме само се усмихна на подхвърлянето й. През последните няколко дни беше канила Мирима на всяко ядене, все едно че е родена в кралския двор дама. Мирима се чувстваше непривично и малко неловко от това отношение и се стараеше насила да играе добре ролята си на жена на благородник, макар че и Йоме като че ли беше доволна от компанията й.

Девата на честта на Йоме, Шемоаз, беше заминала в имението на един свой чичо на север. От шест години Йоме и Шемоаз бяха неразлъчни. Но сега, след като Йоме вече се беше омъжила, вече нямаше нужда една Дева на честта непрекъснато да е с нея. Все пак Мирима се чудеше дали не жадува за женска компания — Йоме определено се беше сприятелила с нея с голяма лекота.

Йоме целуна Мирима по бузата и й се усмихна.

— Ти също изглеждаш добре. Но за какво е тази суматоха?

— Заради големите риби — отвърна Мирима. — Нашите лордове и рицари все още са момчета в сърцата си.

— Наистина, нашите съпрузи днес се държат странно — каза Йоме, а Мирима само се засмя, защото и двете бяха женени едва от четири дни и нито тя, нито Йоме беше навикнала да говори за „нашите съпрузи“.

Младият крал Ордън коленичи до рова — тъмнокос и синеок младеж, присвил очи към дълбоките води до розовите водни лилии. Земният пазител Бинесман последва примера му, облечен в магьосническия си, вече ръждивочервен халат.

Габорн зяпна с откровено удивление и попита:

— Водни чародеи? Тук, в рова?

— Така изглежда — отвърна Боренсон.

— Какво искаш да кажеш с това „водни чародеи“? — попита Йоме Габорн. — Това са риби.

Земният пазител я изгледа търпеливо и поглади прошарената си брада.

— Не мисли, че за да си чародей, трябва непременно да си човешко същество. Силите често надаряват и диви животни. Сърни, лисици и мечки често научават някои магически заклинания, които им помагат да се крият в горите и да вървят тихо. А тези риби, изглежда, са доста мощни.

Габорн вдигна грейналите си очи към Йоме.

— Онзи ден ти ме попита дали баща ми е довел водни чародеи за годежа ни, а ето че сега Хиърдън ме изненадва със свои.

Йоме се ухили като дете и стисна ръката на Мирима.

Мирима зяпна удивена рибите. Беше чувала приказки за древна риба, обитаваща горните течения на Вий, за вълшебна риба, която никой човек не можел да улови. Чудеше се какво правят тези риби.

— Но дори да ги закрилят Силите, с какво могат те да са ни от полза? — попита Йоме. — Не можем да говорим с тях.

— Вярно, не можем — съгласи се Бинесман. — Но Габорн може да ги слуша. — Габорн го погледна, като че ли изненадан, че Земният пазител го смята за способен на такъв подвиг. — Използвай Земния взор — прикани го Бинесман. — Той е точно за това.

Няколко момчета бяха донесли рибарски мрежи, други държаха копия и лъкове с надеждата, че ще похапнат тлъста есетра, ако кралят позволи. Изглеждаха доста натъжени от възможността да ги лишат от толкова вкусен пир.

Сега, след като слънцето се беше издигнало малко по-високо и мяташе коси лъчи към водата, Мирима успя съвсем ясно да види черните гърбове на грамадните есетри. Кръжаха близо до повърхността, перките им бляскаха през водата, и плуваха на странни фигури. Някой случаен наблюдател щеше да помисли, че кръжат на повърхността като сьомги, готвещи се да си хвърлят хайвера.

— Какво ли е станало с водата тук в рова, откакто започна това? — запита се на глас Габорн.

— Нивото на рова се вдига — каза Бинесман. — Според мен тази сутрин се е вдигнало поне с една стъпка. — Слезе до ръба и топна пръстите си. — А водата е станала много по-чиста. Утайката се сляга към дъното.

Една от рибите описа лениво „S“, после се гмурна и се издигна отново, просто ей така, като за да сложи точката в края, след което зацепи през знака. Габорн го проследи с пръст.

— Виж — посочи му Бинесман. — Ей онази прави руни на защита.

— Виждам я. Обикновена водна руна, баща ми ме е учил на нея като дете. От какво според теб търсят защита?

— Не знам — отвърна Бинесман, втренчен съсредоточено във водата, сякаш искаше да намери отговора в окото на есетрата. — Защо не ги попиташ?

— След малко — обеща Габорн. — Не съм опитвал Земния си взор на животно. Нека първо помисля.

Покрай тях избръмчаха тъмнозелени водни кончета. Мирима и Йоме гледаха смълчани, хванати за ръце. Очите им следяха руните, изписвани от рибите… Забелязаха, че всяка от есетрите си е избрала място, чисто от тръстики и лилии.

Междувременно Габорн и Бинесман взеха да обсъждат смисъла на руните. Една от есетрите продължи да описва по водата руни на защита недалече от няколкото стръка папур. Според Габорн друга чертаеше руни на чистота — руни, които трябваше да прочистят водата. Трета рисуваше руни, които според Бинесман трябваше да са руни на цяр. И все така, без да спират.

Малко по-нататък една от рибите се гмуркаше в дълбините на рова и чертаеше руни, които нито Габорн, нито Бинесман бяха виждали. Дори Габорн, крал, отраснал в Дворовете на прилива, където водните магьосници бяха нещо обичайно, не можеше да разгадае предназначението на всички руни. Но Бинесман подхвърли предположението, че руната може би трябва да охлади водата.

— Мислиш ли, че наистина е изстинала? — прошепна Йоме на Мирима.

— Ще видя — каза Мирима, слезе и също топна пръсти във водата, въпреки че никой друг по брега не смееше. Бинесман беше прав. Водата беше студена, студена и чиста като в най-дълбоките планински езера. А нивото наистина се беше покачило.

Мирима погледна към Йоме и каза:

— Замръзва!

Габорн слезе на един голям плосък камък близо до Мирима, наведе се над гладката като стъкло повърхност и започна да чертае руни — най-обикновени деветки, означаващи закрила. Повтаряше фигурите на есетрата.

Една от грамадните есетри доплува до него, точно под ръката му, и тъмносиният й гръб почти го докосна. Хрилете й се разширяваха и свиваха ритмично, докато рибата го гледаше — следеше пръстите му, сякаш са нещо за ядене. Беше възбуждащо близо до Мирима.

— Точно така. Ще те закрилям, ако мога — прошепна Габорн на рибата. — Кажи ми от какво се боиш?

Продължи да рисува руни във водата, като се взираше в очите на рибата и в собствения си ум. После се намръщи, сякаш това, което виждаше, го смути.

— Виждам мрак във водата — промърмори той. — Виждам мрак и вкусвам метал. Усещам… задушаване. Вкусвам… метал. Идва нещо… червено.

Младият крал изведнъж замълча, сякаш беше престанал да диша. Очите му се подбелваха.

— Крал Ордън! — извика Бинесман, но Габорн не помръдна.

Мирима помисли дали да не го хване, за да не падне, но Бинесман слезе до водата и го докосна по рамото.

— Какво? — попита Габорн, събуждайки се от вцепенението си. Подпря се на близката скала.

— От какво се боят? — запита го Бинесман.

— Боят се от кръв, мисля — каза Габорн. — Боят се, че реката ще се напълни с кръв.

Бинесман притисна тоягата си към гърдите, намръщи се и удивено поклати глава.

— Не мога да го повярвам. Няма никакъв признак за приближаваща се армия, а за да се напълни реката с кръв, ще е нужна много голяма битка. Радж Атън е много далече. Но наистина става нещо странно. Усещах го през цялата нощ. Земята е в болка. Усещах болката й като убождания с игли… на север оттук, в Северен Кроудън, както и на юг. Тя трепери по далечни краища, но има слаби потръпвания и тук, под краката ни.

Габорн се опита да погледне на нещата откъм по-светлата им страна.

— Все пак ме успокоява, че си имаме тези магьосници в рова. — Той се обърна и заговори на тълпата с копията, лъковете и рибарските мрежи. — Нека никой да не лови риба от този ров, нито да замърсява водите му по какъвто и да било начин. Никой да не плува в него. Тези водни чародеи ще бъдат наши гости.

После попита Бинесман:

— Можем ли да отделим рова от реката?

Мирима знаеше, че няма да е трудно. Едно изкуствено малко отклонение горе по течението изливаше вода в канала, който захранваше рова.

— Разбира се — каза Бинесман. И се огледа. — Дафид, Хю! Тичайте при воденичния улей. Бързо!

Двама яки младежи веднага хукнаха нагоре.

Магьосникът вдигна очи към утринното слънце.

Мирима затаи дъх, напрегната да чуе какво ще каже Бинесман.

— Милорд — заговори той толкова тихо, че повечето от стоящите наблизо едва ли можеха да го чуят. — Земята ни говори. Понякога тя говори с движенията на птици и животни, друг път — с пукота на камъните. Но тъй или иначе ни говори. Не знам какво ни казва, но цялата тази работа с реки, пълни с кръв, никак не ми харесва.

Габорн кимна.

— Какво ще ме посъветваш да направя?

— Радж Атън имаше една могъща пиромантка в свитата си, онази, която убихте — замислено каза Бинесман. — Но съм сигурен, че все още се жертват цели гори за силите, на които служат пиромантите му.

— Да — каза Габорн.

— Не бих говорил за планове, които искам да се запазят в тайна точно сега, на дневна светлина. Нито бих го направил пред огън, дори той да е пламъкът на една свещ. Свиквайте си съветите на звездна светлина, ако трябва. Или още по-добре в някоя тъмна каменна зала, където земята може да прикрие думите ви.

Мирима знаеше, че могъщите огнетъкачи твърдяха, че слушат шепнещите езици на пламъците, че чрез тях могат ясно да чуват думи, изричани на стотици мили разстояние. Но никога не беше виждала огнетъкач, който да е способен на нещо толкова чудодейно.

— Добре — съгласи се Габорн. — Ще провеждаме съветите си в Голямата зала и ще се разпоредя да не се палят никакви огньове в нея през зимата. И ще дам заповед никой да не обсъжда военни стратегии или тайни с друг на дневна светлина или на светлина на огън.

— Така ще е добре. — Бинесман кимна.

След това кралят с Йоме, техните Дни и Бинесман отидоха да видят главата на халата, а после се върнаха пеш в замъка. Боренсон се позадържа малко и остави на пост няколко момчета да пазят рибата.

Мирима стоеше на брега и се чудеше. През последната седмица много неща в живота й се бяха променили. Но това, за което Бинесман бе предупредил Габорн, намекваше за лоши поличби. Реки от кръв. При стотиците хиляди хора, вдигнали стан около град Силвареста, сякаш цялата земя се стичаше към Хиърдън, към двора на Земния крал. Каквато и промяна да предстоеше, тя самата беше почти в центъра на всички събития.

Изкачи се на стръмния насип и се загледа към огромните тълпи, към шатрите и павилионите, които бяха изникнали като гъби след дъжд през последната седмица. На юг и на запад се вдигаше прах от многобройните пътници, прииждащи по пътя. Предната нощ Мирима беше чула, че са дошли богати търговци чак от далечния Лайсъл.

Цялата земя щеше да се събере тук, осъзна Мирима. Силите на един Земен крал бяха легендарни и се даваха само в най-мрачни времена. Всеки човек във всяка страна, който искаше да живее, щеше да дойде тук. В Дънуд имаше хали, в рова — чародеи. Скоро тук щеше да има достатъчно хора, за да се напълнят реките с кръв.

Това я накара да се почувства нищожна и безпомощна, разтревожена за бъдещето. А и Боренсон скоро щеше да замине и тя знаеше, че няма да може да разчита на него.

„Трябва да се подготвя за това, което предстои“ — помисли Мирима. Тръгна с Боренсон обратно към замъка. Спря се за няколко мига на подвижния мост и се загледа в грамадните риби, които пореха с перки водата на рова. Присъствието им й вдъхна чувство на облекчение. Водните чародеи бяха силни в изкуството на церенето и закрилата на живота.

 

 

Мирима закуси в кралската кула, с Габорн, кралица Йоме и техните Дни. Въпреки че се беше сприятелила с Йоме, все още изпитваше неудобство да се храни в присъствието на краля.

Всъщност храненето мина предимно в неловко мълчание: Габорн и Боренсон отказаха да обсъдят лова си от последните три дни и не говореха почти нищо. Габорн освен това беше получил тревожни новини от Мистария и изглеждаше измъчен, мрачен и вглъбен.

Почти бяха привършили закуската, когато на вратата на трапезарията се появи старият канцлер Родерман, бляскав с пищната си, грижливо сресана бяла брада и черния си сюртук.

— Милорд, милейди — обяви той. — Херцог Гроувърман чака в преддверието и моли за аудиенция.

Йоме погледна отегчено Родерман.

— Важно ли е? Не съм се виждала със съпруга си от три дни.

— Не знам, кисне тук от половин час — каза Родерман.

— Кисне? — засмя се Йоме. — Е, не трябва да го оставяме да се вкисне съвсем. — Въпреки че Йоме се засмя, Мирима усети, че херцогът не я интересува много.

Херцогът влезе. Беше нисък мъж с дълги ръце и крака, сухо лице и тъмни очи, разположени толкова близо едно до друго, че го правеха почти грозен. В семейство на воини и благородници изглеждаше не на място. Мирима беше чувала клюки, че истинският баща на херцога бил някакъв чистач на конюшня.

В чест на Хостенфест Гроувърман беше облякъл черен халат, извезан с тъмнозелени листа. Косата му беше току-що сресана, а посивялата брада — изрядно подстригана и раздвоена. За грозен човек като него изглеждаше наистина добре облечен.

— Ваше величество — усмихна се херцогът и се поклони ниско, — надявам се, че не съм развалил закуската ви?

Мирима разбра, че Гроувърман е помолил Родерман да изчака, докато кралят и кралицата привършат с храната, преди да ги уведоми за присъствието му.

— Ни най-малко — отвърна Габорн. — Много мило от ваша страна, че изчакахте толкова търпеливо.

— Честно казано, има нещо, което смятам, че е доста спешно — каза херцогът, — въпреки че други може би няма да се съгласят. — Погледна многозначително към Йоме. Мирима се зачуди какво ли може да означава такова едно предупреждение. Дори Йоме изглеждаше стъписана. — Донесъл съм ви брачен дар, ваше величество… ако ми е позволена тази дързост.

През последните дни всеки лорд в кралството отрупваше краля и кралицата с брачни дарове; някои от даровете бяха скъпи, поднасяни с надеждата да спечелят благосклонност. Повечето лордове водеха синовете си или доверени хора, за да помогнат в попълването на кралската гвардия. Такива синове изпълняваха четворна задача: те не само попълваха кралската войска, но служеха също така като постоянно напомняне на краля за верността на лорда. Един доверен син в двора също така можеше да ходатайства за баща си или да бъде негов шпионин. И на последно място, това позволяваше на самото момче да си създава връзки с други благородници, които живееха в отдалечени краища на кралството или дори в други държави.

През последните три дни редиците на новите войници се попълваха толкова бързо, че на Габорн като че ли нямаше да му се налага да обременява поданиците си с нови набори, въпреки че Радж Атън беше свел кралската гвардия до нищожен брой. На Мирима й се струваше, че Габорн по-скоро ще си има проблеми с намирането на постове за всички тези нови войници.

— Е? — попита Йоме. — Какъв подарък сте ни донесли, че е толкова спешно?

Гроувърман заговори по същество.

— Въпросът е доста деликатен — каза той. — Както знаете, съдбата не ме е благословила със синове или дъщери, иначе щях да ви предложа някой от тях да ви служи. Но съм ви донесъл дар, който е също толкова скъп на сърцето ми.

Плесна с ръце и погледна към вратата на трапезарията.

В залата влезе едно момче и тръгна напред с изпънати ръце. Във всяка ръка държеше за врата по едно жълто пале. Палетата се озъртаха жално с големите си кафяви очи. Мирима не познаваше породата им. Не бяха нито мастифи, нито някоя от известните породи бойни кучета. Не бяха и от хрътките, познати на ловците, нито приличаха на домашните любимци, популярни сред дамите в страни с по-студен климат.

Можеше дори да са мелези, въпреки че и двете бяха еднакви — къса светлокафява козина на гърба и малко бяло на гърлото.

Момчето, десетгодишно — с тежки кожени панталони и ново палто, чисто и добре сресано, също като херцог Гроувърман — връчи палетата на Габорн и на Йоме.

Едната купчинка козина помириса маста от наденицата по ръката на Габорн. Влажното езиче на палето запълзя по пръстите му, после то го захапа закачливо. Габорн го почеса зад ухото, обърна го да види дали е мъжко, или женско. Беше мъжко. То замята енергично опашка и се изправи, сякаш готово да сръфа не на шега пръстите на младия крал. Истински боец.

Той го огледа озадачено.

— Благодаря ви — каза Габорн изненадано. — Но не съм запознат с тази порода. Какво правят?

Мирима погледна към Йоме да види реакцията на кралицата и се стъписа. В очите й блестеше такъв гняв, сякаш тя едва се сдържаше. Погледът й не убягна на херцога.

— Чуйте ме — заговори той на Габорн. — Тези палета не ги поднасям с леко сърце, ваше величество. Вие не сте взимали дарове от хора и аз знам, че като Клетвообвързан изпитвате определена неохота да го правите. Всъщност въпреки че много хора са предлагали да служат като ваши Посветители през последната седмица, нито вие, нито кралицата сте взели дарове. Но все пак трябва да се подготвите за онова, което предстои.

Мирима се изненада, като чу Гроувърман да повтаря на глас мисълта, която й се въртеше в главата само преди час.

— Решението е тежко — съгласи се Габорн. Очите му бяха изпълнени с болка. Мирима се беше съгласила да получи дарове на обаяние и ум от сестрите си и майка си. Разбираше цената на чувството за вина, произтичащо от такава жестокост.

— Няма да взема с леко сърце сила, жизненост или ум от друг човек — каза кралят. — Но размислям дали все пак не трябва да го направя за доброто на кралството.

— Разбирам — отвърна откровено Гроувърман. — Но ви моля, милорд, милейди, да обмислите възможността да вземете дар от куче.

Йоме се вцепени.

— Херцог Гроувърман! — изсъска тя. — Това е кощунство!

Херцогът нервно потръпна. Сега Мирима позна породата. Въпреки че не беше виждала такива палета, беше чувала за тях. Палетата бяха отгледани за дарове — кучета, силни на жизненост и обоняние.

— Нима не е по-малко кощунство да се взимат дарове от човек? — защити се Гроувърман. — Казват, че са нужни петдесет дара на мирис от хора, за да се сравнят с обонянието на едно псе. Убеден съм, че носовете на моите палета са сто пъти по-добри от носа на един обикновен човек. Затова ви питам кое е по-добре — да вземеш дарове от сто човека или от едно куче? Колкото до жизненост, тези палета са от здрава порода. От хиляда поколения Вълчите господари са ги отглеждали, за да се бият в ямите, така че да оцеляват само най-силните. Нито един жив човек не може да ви осигури по-добър източник на жизненост.

— Метаболизъм и слух също могат да се придобият от такива кучета, макар да се опасявам, че са твърде малки, за да дадат мускул — продължи той. — И докато един човек трябва да отдаде дара си доброволно и поради това често пъти не успява да прехвърли качеството си изцяло, ако вие храните тези паленца и си играете с тях ден-два, те ще развият такава преданост към вас, че качествата им ще се прехвърлят без никаква загуба. Никое друго животно не обича човека толкова всеотдайно и няма да ви се отдаде толкова изцяло като тези паленца.

Йоме изглеждаше толкова разгневена, че не можеше да проговори. Взимането на дарове от куче се смяташе за гнусно и ненавистно деяние. Някои крале щяха да хвърлят херцога в крепостния ров само защото е предложил да се вземат дарове от куче.

Самият Габорн беше Клетвообвързан, а Йоме беше дъщеря на Клетвообвързан. Един Клетвообвързан се заклеваше да получава дарове само от онези свои васали, които ги отдават доброволно. Такива васали обикновено бяха мъже и жени, притежаващи някое силно развито и основно качество, като бърз ум или изключителна жизненост, но често им липсваха необходимите качества, за да бъдат добри воини. Осъзнали, че не могат да служат на своите господари като воини, те можеха да изберат да отдадат своя ум или жизненост в полза на господаря, подлагайки се на омразния силар заради общото добро.

Но не всички лордове в Роуфхейвън бяха Клетвообвързани. Приживе бащата на Габорн например се водеше „прагматик“. Така наречените „прагматици“ често си откупуваха дарове. Мнозина пожелаваха да продадат ползата било от очите, било от ушите си на своя господар срещу злато, защото много хора обичат златото дори повече от самите себе си. Но Йоме беше казала на Мирима, че дори бащата на Габорн в един момент се е отказал от навиците си на „прагматик“, не е могъл да е винаги сигурен в мотивите на един човек, който продава дарбата си. Често някой селяк или дори дребен феодал, затънал в тежки дългове, не виждаше друг изход, освен да продаде някоя от дарбите си за възможно повече пари.

Бащата на Габорн бе осъзнал, че прагматизмът му е безскрупулен — защото не можеше винаги да е сигурен какво е тласнало човека да отдаде даровете си. Дали алчност? Дали безнадеждност, или просто глупост го е накарала да изтъргува най-скъпото си качество срещу няколко жълтици?

Някои жадни за сила владетели обаче криеха хищната си алчност за чужди качества под наметалото на „прагматизма“. Такива владетели с радост приемаха дарове срещу отмяна на данъци и много често в подобни кралства, щом кралят вдигнеше данъците, селяните започваха да се чудят какво всъщност целят.

Най-лошите от всички бяха, разбира се, Вълчите господари. Тъй като васалът трябваше да „желае“ да отдаде дар преди качеството му да може да се прехвърли, Вълчите господари търсеха всевъзможни начини да накарат хората да го „пожелаят“. Изнудата и изтезанията, както физически, така и психически, бяха обичайната монета, с която Вълчите господари си купуваха могъществото. Радж Атън беше изнудил крал Силвареста да му отдаде ума си, като го беше заплашил, че ще убие единствената му дъщеря, Йоме. А след като крал Силвареста се бе покорил, Радж Атън бе принудил Йоме да му отдаде дара си на обаяние, за да не гледа как изтезават лишения й от разум баща, за да не убият приятелката й Шемоаз и да не й отнемат кралството. Радж Атън беше най-презреният и отвратителен от всички хора на този свят — Вълчи господар.

Евфемизмът „Вълчи господар“ първоначално беше възникнал, за да обозначи хора, обладани от такава хищна алчност, че да взимат дарове дори от псета. В тъмните, отминали времена някои бяха стигали дотам, че да взимат от кучета не само дарове на мирис, жизненост или метаболизъм, но дори на ум. Казваха, че това усилвало бойната хитрост на човек и жаждата му за кръв.

Поради това самата представа да се взимат дарове от кучета беше анатема в Роуфхейвън. Въпреки че Радж Атън, най-големият враг на Габорн, не беше престъпвал границата да вземе дар от куче, го наричаха Вълчи господар. А ето че сега Гроувърман се осмеляваше да оскърби Йоме и й предлагаше да стане Вълча господарка.

— Стига човек да не взима от куче дар на ума, практиката не е лоша — каза Гроувърман, окуражен като че ли от това, че никой не започна да спори с него. — Едно куче, лишено от обоняние, все пак си остава чудесен домашен любимец. Стига да имате добър кучкар, който да се грижи за него, то ще е добре, дори ще ви обича. То ще ви отдаде обонянието си, но децата ви ще могат да се боричкат с него на пода.

— Всъщност аз съм изчислил броя на фермерите, тепавичарите, строителите и шивачите, необходими за поддържането на един Посветител — продължи той. — По моя сметка, необходим е общият труд на двадесет и четирима селяци, за да се грижат за един-единствен Посветител, и още осем за един кон-Посветител. Но е нужен трудът само на един човек, за да се грижи за седем кучета-Посветители. Доста икономично е. А за един крал във война добрите кучета са също толкова необходими, колкото оръжието и бронята. Радж Атън има бойни кучета — мастифи с дарове. Ако не желаете да позволите тези паленца да служат като Посветители на вашите воини, помислете поне за възможността те да отдадат даровете си на бойните ви кучета.

— Това е кощунство! — заяви Йоме. — Кощунство и обида! — Погледна умолително Габорн.

— Моля за извинение. Не съм го мислил нито като кощунство, нито като обида — каза Гроувърман. — Само споменах, че тази възможност е практична. Докато вие се хранехте, стоях половин час отвън, а вие така и не разбрахте! Ако бях някой убиец, много лесно щяха да ви нападна от засада. Но ако притежавахте дар на мирис само от едно куче, нямаше да е нужно да ме видите или чуете, за да разберете, че се крия зад вратата ви.

— Няма да бъда наричана „Вълча господарка“ — възрази гневно Йоме и пусна палето на пода. То отиде при Мирима и задуши крака й.

Тя го почеса зад ухото.

Габорн не изглеждаше особено смутен от предложението. Мирима се зачуди дали не е заради влиянието на баща му. Винаги го бяха смятали за разумен човек. Можеше ли един човек с принципи да бъде едновременно Клетвообвързан лорд и Вълчи господар?

— Ваше величество — започна да го увещава херцогът. — Длъжен съм да ви помоля да обмислите следното. Само въпрос на време е кога Радж Атън ще прати убийците си. Нито вие, нито жена ви сте подготвени да срещнете един Непобедим, а вече се мълви, че сте Клетвообвързан. Не знам как смятате да се противопоставите на Радж Атън. Всъщност лордовете на Хиърдън напоследък ги тревожи само това и почти нищо друго. Но може да се окажете в ужасна нужда от Посветители, ако откажете да плащате на хората за техните дарове.

Габорн замислено погали дебелата топка козинка в ръцете си. Палето изръмжа и захапа силно палеца му.

— Прибирайте си мелезите и се махайте оттук — каза Йоме на Гроувърман. — Не искам да участвам в тази игра.

Габорн се усмихна жестоко, премести поглед от Йоме към херцога, след което само поклати глава.

— Лично аз нямам нужда от дарове на кучета — каза Габорн и се обърна към Йоме: — А щом и ти не искаш да ставаш Вълча господарка, така да бъде. Все пак можем да научим палето да джавка по непознати и да го държиш в стаята си. Ще ти бъде пазач и може би по свой начин ще спаси живота ти.

— Не искам да го виждам пред очите си — заяви Йоме. Мирима вдигна в скута си палето на кралицата, за да го защити. То пъхна муцунка между гърдите й и я загледа в очите.

— Значи решихме — каза Габорн на Йоме. — Но колкото за бойците, Гроувърман е прав. Ще са ми нужни съгледвачи и пазачи със силни носове, за да надушват засади. Ще оставя хората ми сами да преценят дали е достойнство, или проклятие да те нарекат Вълчи господар.

Габорн кимна благосклонно към дара на Гроувърман.

— Моите благодарности, ваша светлост.

После насочи вниманието си към момчето, което бе донесло палетата, и Мирима осъзна, че подаръкът включва не само кутретата, а и момчето. Беше тъмнокосо и стройно. Дългокрако като вълче.

— Как се казваш? — попита Габорн.

— Кайлин — отвърна момчето и коленичи.

— Кучетата са великолепни. Ти си гледачът им, както разбирам?

— Аз таквоз, помагам. — Момчето говори като селянче, но острият му поглед издаваше интелигентност.

— Палетата ти харесват, нали? — попита Габорн.

Момчето подсмръкна и примига да махне сълзата от окото си. Кимна.

— Защо си толкова тъжен?

— Гледам ги откакто са се родили. Не искам да им се случи нещо лошо, ваше величество.

Габорн погледна Гроувърман. Херцогът се усмихна и кимна към момчето.

— Тогава, Кайлин — попита Габорн, — би ли желал да останеш в замъка и да ми помагаш в гледането им?

Момчето зяпна стъписано. Мирима си помисли, че Гроувърман не го е предупредил за такава възможност. Габорн се усмихна на херцога и попита:

— Колко такива палета можете да ми осигурите?

Херцогът също се усмихна.

— С голямо удоволствие ги отглеждам вече от четири години. Бях надушил, че предстоят големи беди. Хиляда ще задоволят ли ваше величество?

Брачният дар се оказа твърде щедър, въпреки че Йоме изглеждаше готова да скочи от яд и да оскубе херцога.

— Смятате, че можем да получим толкова много до пролетта? — удиви се Габорн. — Броят е доста внушителен.

— Много по-скоро — отвърна Гроувърман. — Седемстотин палета чакат отвън — във фургони. Останалите ще са готови до няколко седмици.

Мирима знаеше, че есента на е най-добрият сезон за това. Повечето кученца се раждаха в ранна пролет и през лятото. Тези седемстотин трябваше да са родени преди три-четири месеца.

— Моите благодарности — каза Габорн. Пусна кученцето на пода и се наведе към масата. Гроувърман излезе от трапезарията. Кайлин вървеше по петите му.

Палето пристъпи до обувката на Мирима и се опита да я смъкне от крака й. Тя му пусна една наденичка от блюдото си.

Йоме изглеждаше толкова притеснена от присъствието на кутренцата, че Мирима предложи да ги изнесе отвън при другите. След като Йоме се съгласи, тя грабна двете палета и взе едно блюдо с наденички. Излезе и завари на моравата Кайлин, загледан някак тъжно към един от фургоните с кутрета.

Новият съветник на Габорн, Джюрийм, който съвсем доскоро беше служил на Радж Атън, стоеше до момчето с гръб към Мирима и даваше указания на Кайлин.

— Ти, разбира се, ще бъдеш неуморим в службата — наставляваше го Джюрийм. — Кучетата ще зависят от теб за храна, вода, подслон и къпане. Трябва да ги държиш силни.

Кайлин кимаше енергично. Мирима спря зад Джюрийм. Беше го виждала да наставлява домакинския персонал на замъка през последните няколко дни — гълчеше ту някоя слугиня, ту някой коняр. Сега изпита любопитство да чуе какво има да каже този бивш роб от далечна страна.

— Добрият слуга отдава всичко на своя господар — редеше монотонно и с малко смешно увлечение Джюрийм със заваления си тайфански акцент. — Той никога не си позволява да е уморен или да бяга от задълженията си. Трябва с жар и всеотдайност да се стреми да изпълнява задачите си колкото се може по-добре. Той служи на своя господар с всяка своя мисъл и действие, осигурява нуждите на своя господар още преди да са огласени. Той отдава целия си живот — сънищата и удоволствията си — в служба на своя господар. Способен ли си на това?

— Но… — измънка момчето — аз искам просто да се грижа за палетата.

— Като служиш на тях, ти служиш на своя господар. Това е задачата, за която той те е избрал. Но ако той реши да ти избере друга задача, трябва да си готов да изпълниш всяка негова заповед. Разбра ли?

— Искате да кажете, че могат да ме махнат от палетата? — изхленчи момчето.

— Някой ден — да. Ако вършиш тази работа добре, той ще разшири задълженията ти. В добавка към кучкарниците може да ти възложи да отговаряш за конюшните или да обучаваш кучета за война. Може дори да бъдеш призован да станеш гвардеец и да носиш оръжие… защото дори кучетата-Посветители в кучкарниците могат да се окажат целта на убийците на Радж Атън.

— Виж краля ни — продължи съветникът. — Той се труди неуморно за своя народ. Трябва да се учиш на преданост от него. Всички ние живеем в служба един на друг. Човек е нищо без своя господар. Господарят е нищо без своите слуги. — С това Джюрийм завърши поученията си и тръгна по други важни дела.

Момчето като че ли премисляше думите на съветника. После вдигна очи, видя Мирима и затаи дъх. Усмихна й се с онова изпълнено с надежда изражение, които придобиваха мъжете, откакто тя бе надарена с чар.

Тя пусна двете палета в краката си и ги погали, а те заръфаха гладно наденичките. До този момент самата Мирима не знаеше какво ще прави.

Но знаеше, че трябва да се подготви, и думите на Джюрийм само я убедиха, че трябва да започне да го прави неуморно, да се подготви за заплахата преди тя да е дошла.

— Палетата те харесват — замислено каза Кайлин.

— Ти познаваш ли ги добре? — попита го Мирима. — Знаеш ли кое пале от коя кучка е родено?

Кайлин кимна уверено. Разбира се, че ги познаваше. Това беше единствената причина Гроувърман да го доведе да служи при младия крал Ордън.

— Искам четири от тях — тихо каза Мирима, за да не чуе някой.

Беше ужасно гузна от това, че се кани да вземе тези палета от собствения си крал, без да е помолила. Но Кайлин изобщо нямаше да разбере, че ги краде. Не беше ли я видял току-що да се храни с краля и кралицата? Момчето щеше да реши, че е някоя господарка, която има право на палетата. А Мирима се надяваше, че ако се потруди здраво, може би наистина ще придобие това право. — Две за жизненост, едно за мирис и едно за метаболизъм. Можеш ли да ми подбереш най-добрите?

Кайлин закима енергично.

 

 

След закуската Йоме и Габорн се оттеглиха за малко в спалнята си — затвориха вратите и оставиха своите Дни в преддверието.

Йоме още не можеше да се почувства съвсем свойски в тази стая. Огромното легло с резбованите фигури на глупци и владетели по пилоните и ананасовите плодове отгоре беше ложето на майка й и баща й само допреди седмица. Парфюмите и козметиката на майка й бяха в раклата до еркера, където утринната светлина беше най-силна. Дрехите на баща й все още си бяха в гардеробите; Габорн беше донесъл малко свои дрехи от Мистария, но одеждите на баща й му прилягаха добре.

Но не толкова предметите в тази стая, самата й миризма напомняше на Йоме за родителите й. Още усещаше дъха на косата на майка си по възглавницата, мазилата й, парфюмите й.

„Дали да му го кажа?“ — зачуди се тя. Беше сигурна, че носи дете на Габорн. Бяха женени само от четири дни и тя още не изпитваше замайване. Едва след няколко дни щеше да разбере дали е пропуснала месечния си срок. Но изпитваше някаква странност в тялото си и Мирима го беше разбрала. Беше казала на Йоме, че „сияе“.

Но беше ли това достатъчно доказателство? Йоме се съмняваше. Все още не смееше да сподели надеждите си с Габорн.

Приседна на ръба на леглото, зачудена дали Габорн ще я поиска, но той отиде до прозореца и дълго остана там, загледан на юг и потънал в мисли.

— Реши ли вече какво ще правиш? — попита тя. Преди венчавката им той беше изпитвал постоянно вълнение, чудеше се как по най-добрия начин да се бори с Радж Атън, чудеше се къде Радж Атън ще нанесе следващия си удар. Като Земен крал, той беше закрилникът на цялото човечество, а сега се разтреперваше от самата мисъл, че трябва да отнеме човешки живот, дори живота на враг. Тази сутрин вестите за нападенията на Радж Атън го бяха разтревожили дълбоко.

Тя го беше окуражила да отиде на лова, та като прекара навън няколко дни, като потъне в рутината на мъжкото ежедневие, да прочисти ума си от мрачните мисли и в същото време да поразсее тревогите сред хората си.

— Ще вземеш ли все пак дарове? Вече хиляди души се предложиха за твои Посветители.

Габорн умислено сведе глава.

— Не мога — каза той. — Все повече се убеждавам в това.

Преди седмица бяха убити бащите и на двамата. След това Габорн беше поискал да вземе дарове, да вземе силата на хиляда мъже и ловкостта на други хиляда, и да вземе жизнеността на десет хиляди, и метаболизма на триста души… и да използва всичко това, за да отсече главата на Радж Атън.

Но сега това вече му се струваше непосилно. Взимането на дарове от човек беше рисковано. Човек можеше да ги отдаде съвсем доброволно, но опасност винаги съществуваше. Изведнъж можеше да се окаже, че човек, отдал мускула си, е с много слабо сърце и да умре след няколко мига. Човек, отдал гъвкавостта си, можеше да се окаже неспособен да смила храната си или да отпуска достатъчно дробовете си, за да може да издиша, и да стане жертва на глад или задушаване. Човек, отдал жизнеността си на своя владетел, можеше да умре от заразяване, ако замъкът бъде пометен от болест.

Така че човек, поел даровете на друг, можеше скоро да се окаже отровен от чувството за вина. Нещо по-лошо, след като един могъщ Владетел на руни се оказваше почти непобедим, то само глупак щеше да го нападне пряко. Вместо това жертвите на вражеската ярост се оказваха Посветителите на Владетеля на руни. Ако човек успееше да избие Посветителите, той прекъсваше магическата връзка, усилваща качествата на Владетеля, и по този начин го правеше повече човешко същество, по-уязвим на удари.

Преди седмица Боренсон беше избил Посветителите на самата Йоме. Болката от това беше стъписваща. Бяха загинали добри мъже и жени. Тя беше плакала горчиво заради това нощ след нощ, защото Посветителите често бяха приятели, хора, обичали своето кралство, и заради това се бяха стремили да го укрепят, отдавайки й сили, за да може по-добре да поддържа владенията си.

Като Земен крал, стремежът на Габорн беше да закриля хората. Можеше да затвори Посветителите си в кули, да ги пази с най-силните си рицари, да осигури най-добрите лекари, които да се грижат за тях. И все пак всичко това можеше да се окаже недостатъчно.

Аргументите на Габорн срещу взимането на дарове бяха обосновани морално. И все пак Йоме не можеше да прецени. Той беше Земния крал, надеждата на света. Но как можеше да е велик крал, ако се оставеше открит за вражески атаки?

— Миналата седмица — каза Йоме — ти ми се закле, че ще бъдеш Клетвообвързан лорд. Напълно ли отказваш да вземеш дарове? Не мога да си представя защо. Ти си добър човек. Ако вземеш дарове само от своите Избрани, знам, че ще ги използваш мъдро, разумно. Точно заради това ще бъдеш по-добър крал. И тъй като си Земния крал, ще знаеш кога твоите Посветители са в опасност и ще можеш по-добре да ги опазиш.

— Да знаеш, че човек е в опасност, и да го спасиш са съвсем различни неща — отрони тежко Габорн. — Въпреки всичките ми сили може да се окажа неспособен да ги опазя.

— А Радж Атън? Какво ще стане, когато той изпрати убийците си? Със сигурност ще го направи!

— Ако изпрати убийци, ще усетя опасността и ще я избегнем — каза Габорн. — Но няма отново да се бия с друг човек, освен ако не се окажа без избор.

Подобни разговори объркваха Йоме. Тя ценеше живота, а над всичко ценеше живота на своя народ. Но не можеше просто да обърне гръб на Радж Атън. Никога нямаше да може да му прости това, което бе направил. Бащата и майката на Йоме бяха загинали от неговата ръка. Майката и бащата на Габорн — също.

В този момент Габорн трябваше да крещи за отмъщение. Дори сега Радж Атън навлизаше в родната му Мистария. Всички съветници на Габорн бяха единодушни, че силите на Хиърдън са твърде изтощени, за да могат да подгонят Вълчия господар на юг. Липсваха им достатъчно воини и подсилени коне, за да го направят. Бойците на Радж Атън бяха отвели при бягството си всички добри коне в конюшните на Силвареста. Едно от първите неща, които Габорн направи, когато стигна в замъка, бе да научи от конярите името на всеки взет кон, както и имената на техните Посветители. След това беше изпратил списъка на херцог Гроувърман, където се пазеха конете-Посветители, и всички те бяха избити.

Това бе едно отчаяно усилие да се забави походът на Радж Атън към Мистария. Рицарите на Радж Атън щяха да бъдат принудени да яздят обикновени коне. Може би тъкмо заради избиването на конете-Посветители орди от свободни рицари можаха да устроят засади и да нанесат тежки щети на Непобедимите на Радж Атън.

Габорн беше спечелил на херцог Палдейн време, за да укрепи отбраната си срещу Вълчия господар, и можеше да се окаже възможно да срази част от силите на Радж Атън. Мистария беше най-богатото от всички кралства на Роуфхейвън. Една трета от всички бойци в Севера беше под командата на Палдейн Ловеца.

Но Йоме се съмняваше, че Палдейн ще може да спре армиите на Радж Атън. Можеше само да се надява, че Палдейн донякъде ще задържи Вълчия господар, докато кралете на Севера успеят да обединят армиите си. Габорн беше разпратил вестоносци из цял Роуфхейвън с молба за помощ.

И все пак не беше изпратил хора от Хиърдън да помогнат на Палдейн.

— Защо? — попита го Йоме. — Защо не искаш да спреш Радж Атън? Не си длъжен да го направиш сам. Тук се събират много хора, лордове от цял Хиърдън. Разполагаш с мъже, които могат да се бият, лордовете на Хиърдън горят от нетърпение да отмъстят! Аз самата ще се бия! Колебая се дали да те попитам, но да не би да се боиш от него?

Габорн поклати глава и я погледна, сякаш се надяваше да го разбере.

— Не се боя от него. Но нещо ме сдържа. Има нещо… Усещам го толкова дълбоко… а не мога да го изразя добре. Навярно изобщо не мога да го изразя. Но… Аз съм Земния крал и съм длъжен да спася семе от човечеството през тъмното време, което иде. Не чувствам народа на Индопал като свои врагове. Не мога да им навредя и няма драговолно да унищожавам мъже и жени. Не и след като се боя, че истинските ми врагове са халите.

— Нашият враг е Радж Атън — каза Йоме. — Той е не по-малко лош от хала.

— Така е — призна Габорн. — Но помисли за следното: на всеки четиристотин живи мъже и жени ние имаме само по един подсилен войник, само по един защитник, способен да спре една хала. И ако този единствен защитник умре, тогава е възможно заради неговата смърт да загинат четиристотин души.

Мисълта беше ужасяваща, а и самата Йоме не се беше занимавала почти с нищо друго, освен със сметки през последните седем дни, когато започна да обмисля сложността на проблема. Колко воини можеше да загуби Габорн в сраженията с Радж Атън? Дали само един от тях не беше твърде много?

Габорн много пъти й беше намеквал, че мисли точно така. С четиридесетте хиляди силара, които баща му беше пленил при Лонгмът, Габорн можеше да подсили четири хиляди воини. Броят беше десет пъти повече от това, с което бе разполагал бащата на Йоме. Но и това щеше да е нищожна сила в сравнение с броя, който можеше да изкара Радж Атън на бойното поле.

А освен това трябваше да се справи и със самия Вълчи господар. Самият Радж Атън притежаваше хиляди дарове. Габорн беше говорил, че ще използва силарите, за да се изравни с Радж Атън, за да може да се срази с Вълчия господар мъж срещу мъж.

Но ако го направеше, ако изцедеше даровете дори от неколкостотин души, това можеше да се окаже неоправдано прахосничество. Той не знаеше дали изобщо ще може някога отново да придобие силари. Джюрийм го беше предупредил, че мините с кръвен метал в Картиш са изтощени. Тези четиридесет хиляди силара бяха най-доброто оръжие на Габорн срещу халите.

Изведнъж Йоме се сети за нещо, което й се беше изплъзвало.

— Почакай, да не би да ми казваш, че не искаш да убиеш Атън? — До този момент си беше мислила, че Габорн просто ще остане тук в Хиърдън, ще се крие зад закрилящите го граници на Дънуд и ще остави на сенките на своите предци да го защитават от Радж Атън. Но Габорн изглеждаше нервен, в него се долавяше някаква напрегнатост, гледаше я и говореше някак умолително, за да разбере, че изпитва необходимост да й каже нещо, което тя не би искала да чуе.

Габорн я погледна с крайчеца на окото си, сякаш не смееше да се обърне с лице към нея.

— Трябва да ме разбереш, обич моя… хората на Индопал не са мои врагове. Земята ме е направила свой крал и Индопал също е мое владение. Трябва да спася онези, които мога. Народът на Индопал също има нужда от закрилник.

— Не можеш да отидеш в Индопал — каза Йоме. — Не можеш и да си помислиш такова нещо. Хората на Радж Атън ще те убият. Освен това си нужен тук.

— Съгласен съм — каза Габорн. — Но Радж Атън има най-могъщата армия на света и е най-могъщият Владетел на руни. Ако се бия с него, всички ще бъдем унищожени. Ако го пренебрегна, това, разбира се, ще се окаже гибелно за мен. Ако се опитам да му избягам, той ще ме хване. Виждам само една възможност…

— Да не искаш да ми кажеш, че смяташ да използваш силите си, за да го Избереш? След всичко, което той направи? — Йоме не можа да сдържи потреса и гнева си.

— Надявам се да уредя мир с него — призна Габорн и тя разбра по тона му, че решението е окончателно. — Обсъдих тази възможност с Джюрийм.

— Радж Атън няма да приеме мир — заяви убедено Йоме. — Освен ако не му върнеш силарите, които баща ти спечели с цената на живота си. А това няма да е мир; това ще е поражение!

Габорн кимна и я изгледа спокойно.

— Нима не разбираш? — каза Йоме. — Това няма дори да бъде поражение с чест, защото върнеш ли му силарите, Радж Атън ще ги използва срещу теб. Той няма да те остави на мира. Фактът, че Земята ти е дала власт над човечеството, не означава, че Радж Атън ще ти отстъпи тази чест.

Габорн стисна зъби. Терзанието се беше изписало на лицето му. Тя знаеше, че обича хората си, че иска да ги опази и че точно сега не вижда начин как да съкруши Радж Атън.

— Все пак трябва да поискам мир — отвърна Габорн. — И ако не мога да спечеля мир, то тогава… трябва да поискам почетни условия за поражение. Само ако не могат да се изпълнят тези условия, ще бъда принуден да се бия.

— Поражение не може да има — каза Йоме. — Баща ми прие поражението и веднага след като го направи, Радж Атън промени условията, както му изнасяше. Не можеш да бъдеш Посветител на Радж Атън и Земния крал!

— Права си — с тежка въздишка отвърна Габорн, седна на леглото до нея и хвана ръката й. Но дланта му беше студена, не носеше утеха.

— Защо просто не го убиеш и да се свърши? — попита Йоме.

— Радж Атън има навярно десет хиляди подсилени воини на служба — каза Габорн. — Дори ако го съкруша окончателно и загубя половината от този брой, ще си струва ли цената? Само помисли — четири и половина милиона деца, жени! Бих ли могъл съзнателно да отнема живота дори на едно дете? И кой може да каже, че всичко ще спре с това? И при толкова много жертви ще бъде ли изобщо възможно след това да бъдат спрени халите?

Габорн замълча. След малко вдигна пръст пред устните си, показвайки на Йоме да мълчи, и отиде до старата писалищна маса на крал Силвареста.

Извади от горното чекмедже една малка книга и започна да изважда страници, скрити в подвързията й. Донесе ги при Йоме и зашепна:

— В Къщата на Разбирането, в Стаята на сънищата, Дните ги учат така за природата на доброто и злото — каза Габорн. Това изненада Йоме. Ученията на Дните бяха скрити за Владетелите на руни. Сега тя разбра защо шепнеше. Дните им бяха зад вратата.

Габорн й показа следната диаграма:

brotherhood-wolf-diagrama.png

— Всеки човек вижда себе си като господар — каза Габорн, — и властва над три Владения: Невидимото владение, Общностното владение, и Видимото владение. Всяко Владение може да има много части. Времето на човека, телесното му пространство, свободната му воля, всички те са части от неговото Невидимо владение, докато всички неща, които той притежава, всички неща, които са зрими, са част от Видимото му владение.

— Когато някой наруши някое наше владение, ние го наричаме зъл — продължи Габорн. — Ако той се стреми да ни отнеме земята или съпругата, ако се стреми да унищожи общността ни или доброто ни име, ако злоупотреби с времето ни или отнеме свободната ни воля, ние ще го мразим заради това. Но ако някой разширява владението ти, ти го наричаш добър. Ако те хвали пред другите, ако укрепва положението ти сред общността човешка, ти го обичаш заради това. Ако ти дава пари или ти отдава чест, ти го обичаш заради това. Йоме, има нещо, което чувствам много дълбоко и което мога да изразя само по този начин… животът на всички хора, техните съдби, всичко това е тук, като част от моето владение.

Той посочи рисунката и бегло очерта Общностното владение и Невидимото владение. Йоме го погледна в очите и реши, че го разбира. Самата тя беше Владетел на руни през целия си живот и беше посветена в държавните дела. Приела беше надеждите, мечтите и съдбите на своите хора като част от своето владение.

— Разбирам — прошепна Йоме.

— Знам, че отчасти го разбираш — въздъхна Габорн, — но не напълно. Чувствам… чувствам, че приближава бедствие. Земята ме предупреждава. Наближава някаква голяма опасност, за теб и за мен, за всеки мъж, жена и дете, които съм Избрал. И аз трябва да направя каквото мога, за да ги защитя… всичко, което мога, за да ги защитя, дори да съм обречен на провал.

Помълча и добави:

— Длъжен съм да потърся съюз с Радж Атън.

Тя долови страстта в думите му и разбра, че той не просто споделя решимостта си. Търсеше одобрението й.

— А аз къде попадам в тези твои кръгове? — попита Йоме и посочи рисунката в скута на Габорн.

— Ти си всичко — отвърна Габорн. — Не разбираш ли? Това тук не е моето легло или твоето легло. Това е нашето легло. — Посочи себе си. — Това не е моето тяло или твоето тяло, това е нашето тяло. Твоята съдба е моя съдба, и моята съдба е твоя. Не искам между нас да има стени. Ако има, значи не сме истински венчани. Не сме истински едно.

Йоме кимна. Разбираше го. Беше виждала семейни двойки, виждала беше как споделят толкова много неща, стават толкова близки, че дори започват да възприемат един от друг най-странните навици и възгледи.

Копнееше за такъв съюз.

— Мислиш се за много мъдър — каза тя, — като ми цитираш забранени учения. Но и аз съм чувала нещо от Стаята на сънищата. В Къщата на Разбирането, в Стаята на сънищата, казват, че човек се ражда с плач. Плаче на майка си за гърдата й. Плаче, когато падне. Плаче за топлина и обич. И докато расте, се учи да различава желанията си. „Искам да ям!“, плаче той. „Искам топлина! Искам да се съмне!“ А когато майката утешава детето си, нейните думи са само плач: „Искам радост за теб.“

— Докато се учим да говорим, всички наши твърдения са само по-точно определени плачове — продължи тя. — Вслушвай се във всяка яка дума, която ти изговаря човек, и ще се научиш да чуваш молбите, вложени във всичко, което той иска да изрази: „Искам обич.“ „Искам утеха.“ „Искам свобода.“

Йоме помълча, за да въздействат думите й по-силно, и в тази дълбока и внезапна тишина усети, че изцяло е привлякла вниманието му.

И тогава каза молбата си:

— Габорн, не се предавай пред Радж Атън. Ако ме обичаш… ако обичаш своя живот и живота на народа си… никога не се предавай пред злото.

— Стига да имам избор — каза Габорн, най-после вслушал се в здравия разум.

Тя бутна книгата на пода, хвана Габорн за брадичката, целуна го и го притегли към себе си на леглото.

 

 

След около два часа стражите по стените на замъка се развикаха удивено и почнаха да сочат река Вий, която лъкатушеше през полята. В горното си течение реката беше станала червена, червена като кръв.

Кървавият поток носеше минералната миризма на мед и сяра. Беше само кал и тиня, достатъчно гъста, за да задръсти хрилете на рибите и да ги задуши.

Габорн и магьосникът отидоха да видят какво става. Бинесман нагази до колене, загреба шепа вода, опита я и се намръщи.

— Кал, дълбоко от земята.

— Как е излязла в реката? — удиви се Габорн. Миризмата на омърсената вода беше неприятна.

— Вий — каза Бинесман — извира дълбоко изпод земята. Калта идва оттам.

— Може ли да го е причинил земетръс? — попита Габорн.

— Да, разместване на земята може да го причини — каза Бинесман. — Но се боя, че не е това. Руините, където убихме халата магесница, са близо до изворите. Мисля, че халите ровят там тунел. Май не сме ги избили всички.

Толкова много лордове се бяха струпали около замъка за отпразнуването на Хостенфест, че не беше трудно бързо да се съберат достойни мъже и да препуснат на трийсет мили нагоре в планините. След шест часа, в ранния следобед, петстотин храбри воини стигнаха до древните руини на мътните. Водеха ги Габорн и Бинесман.

Руините изглеждаха досущ като предната нощ, когато Бинесман, Габорн и Боренсон бяха дошли тук. Корените на един грамаден дъб скриваха входа. Мъжете запалиха факли и започнаха да се спускат по древното полуразрушено стълбище. Земята бе напоена със силна минерална миризма. Габорн усети, че миризмата се е променила от предния ден.

Входът към древния град на мътните бе съвършен полукръг. Камъните на стените бяха огромни и всеки беше съвършено издялан и наместен така, че макар и след хиляди години зидарията бе все още здрава.

Още в началото имаше хиляди тунели и камери, къщи и дюкяни, някога обитавани от мътните. Сега всичко бе обрасло със странната подземна флора на Долния свят — тъмноръждиво мъжко ухо и гъбеста растителност, плътно прилепнала по стените. Мястото беше прочистено от артефакти на мътните още преди векове и сега бе обиталище на светещи тритони, слепи раци и други чудновати обитатели на Долния свят.

Не бяха слезли и на половин миля надолу, когато стълбището изведнъж прекъсна.

Пътят напред беше отрязан. Там, където стълбите трябваше да продължат надолу, много и много мили, чак до Идименско море, минаваше огромен тунел.

Бинесман пристъпи до последното стъпало, но камъкът изпращя и поддаде под краката му и той отстъпи назад. Вдигна фенера си и погледна надолу.

Отворът на тунела бе огромен кръг с ширина поне двеста разкрача и беше прокопан през твърда пръст и каменни отломки. Дъното беше мешавица от тиня и камъни. Никое човешко същество не можеше да е прокопало този проход. Както и никоя хала, впрочем.

Бинесман зяпна и поглади брадата си. После вдигна един камък и го хвърли надолу.

— Тъй. Усетих аз, че мърда нещо под краката ми — каза той. — Земята я боли.

Точно в този момент някакво ято дребни твари прелетя през черния тунел под тях — същества от Долния свят, които не можеха да понасят дневна светлина. Нададоха болезнени пискливи звуци и се скриха по-далече от светлината на фенерите.

Боренсон изнервено попита:

— Какво е могло да изрови такъв тунел?

— Само едно нещо — отвърна Бинесман. — Въпреки че моят бестиарий на Долния свят го описва като същество, видяно досега само от един човек, поради което го определя като легендарно същество. Такъв проход може да бъде прокопан единствено от хъджмот, световен червей.