Дейвид Фарланд
Вълчето братство (33)

Сбират се врани

Роланд се тътреше нагоре по витото стълбище на някаква влажна стражева кула. Мъглата беше толкова гъста, че сякаш бе загасила всеки втори факел. Имаше чувството, че от часове обикаля по стените на Карис, за да намери в тази скапана мъгла кула петдесет и едно и кула петдесет и две.

Цял час беше ровил из оръжейната, докато не разбра, че при толкова хиляди мъже, дошли преди него, не е останала нито една ризница, която да стане за човек с неговия ръст, нито дори някоя стара кираса или кожа. Единственото, което успя да намери след толкова зор, бе някакъв малък коннически щит с остър ръб от едната страна и някаква тъпа кожена шапка.

Стените на Карис се издигаха на дванайсет етажа над равнината. Замъкът беше стара крепост, огромна. В древни времена някакъв херцог от тази земя се сгодил за принцеса на Мътая, но когато жената се опитала да премине през една особено коварна част от Гълъбовия проход, мулето, което яздела, я хвърлило в пропастта.

Кралят на Мътая бил стар владетел и разбира се, направил онова, което диктувал обичаят. Изчакал година, определения за траур срок, след което изпратил вместо нея една от многото й по-млади сестри.

Но през това време херцогът хвърлил око на някаква тъмноока дама от Сюард. Оженил се за нея преди невястата-заместителка още да е прехвърлила планините. Когато принцесата на Мътая пристигнала, херцогът я отпратил обратно.

Някои от съветниците на херцога след това твърдели, че той изобщо не знаел, че идва невяста-заместителка и че е сгрешил само защото не познавал обичаите на Мътая. Но повечето историци в Къщата на Разбирането били съвсем сигурни, че херцогът се престорил на несведущ само за да утеши новата си невяста.

Отхвърлянето на дъщеря му разгневило краля на Мътая. Той се надявал да обедини двете кралства и зестрата му струвала огромно състояние. Чувствайки се измамен, той се обърнал към каифите на своята земя и настоял да му кажат как да постъпи.

Каифите му казали, че според древния закон всеки, който е признат за виновен в кражба, има две възможности: или да заплати тройно откраднатото, или да загуби дясната си ръка.

Кралят на Мътая изпратил трима каифи и тъмнокожата си дъщеря обратно през планините и предложил на херцога три възможности. Предложил херцогът да вземе дъщеря му като втора жена, след това да разтрогне брака си с дамата от Сюард, за да може с право да издигне мътаинската принцеса като своя първа жена. Според краля това щяло да уреди цялата работа и му се струвало единственото приемливо решение.

Или пък херцогът можел или да му върне сума, равна на зестрата, умножена по три, което щяло да се приеме като извинение, или да прати в Мътая дясната си ръка, признавайки по този начин, че е крадец.

Цялата дилема, представена по този начин на херцога, изглеждала доста сериозна. Никой владетел в Роуфхейвън нямало да посмее да вземе две жени или да прогони жена, която носи детето му. Нито имал пари, за да изплати тройно зестрата. Но се случило така, че същия следобед един от младите телохранители на херцога изгубил на дуел дясната си ръка.

За да успокои каифите, той повикал палача в покоите си и изиграл „осакатяване“. Увил с кървава превръзка дясната си ръка, уж че му е отсечена, след което сложил пръстена си с печата на пръста на отсечената ръка на телохранителя и я дал на каифите.

Деянието слисало и натъжило каифите, защото те били сигурни, че ще се ожени за хубавата млада принцеса или че поне ще заплати тройно зестрата. Но вместо това те се върнали в Мътая само с една отсечена ръка, като признание за кражбата на херцога.

Измамата свършила работа две години. Кралят на Мътая като че ли се усмирил.

Докато някакъв мътаински търговец не забелязал в Дворовете на прилива, че кой знае как отсечената ръка на херцога отново му е пораснала.

Избухналата заради всичко това война я нарекли войната на Тъмната дама, заради тъмнокожата принцеса на Мътая, както и заради тъмнооката дама на Сюард.

Десетина пъти рицарите на Мътая завзимали западна Мистария и успявали да се задържат там. Но рано или късно простолюдието ги отхвърляло, или пък рицарите на Роуфхейвън се съюзявали срещу тях.

Така в западна Мистария вдигали замък след замък и непрекъснато ги рушали. Понякога ги строели мътаинците, а понякога мистарийците — докато земята не била наречена с право Руините.

И тогава дошъл лорд Карис. Четиридесет години успял той да удържи владението си срещу мътаинците, като през това време събрал достатъчно камък, за да издигне своя огромен укрепен град, който мътаинците така и не могли да превземат.

Лорд Карис умрял мирно в леглото си на преклонна възраст: на сто и четири години — подвиг ненадминат в предходните триста години.

Това станало преди близо две хиляди години, а Карис още си стоеше — най-голямата крепост в западна Мистария и опората на целия Запад.

Укрепеният град покриваше един остров в езерото Донестгрий, така че повечето му крепостни стени не можеха да бъдат преодолени, освен по вода. Но дори и с лодки не можеше да се постигне кой знае какво, след като стръмните стени на замъка се издигаха на сто стъпки над водата.

Бяха измазани с вар, така че ако човек се опита да ги изкачи, да не може да намери пролука, за която да се захване или да стъпи.

От стените бойците можеха да пускат стрели през тесните процепи на амбразурите по всяка лодка. Поради това не бяха нужни подсилени воини с големи дарове, за да бранят повечето стени на Карис. Ето защо тези, които искаха да превземат крепостта, имаха само три възможности. Можеха да се опитат да проникнат тайно в Карис и да го завземат отвътре, можеха да наложат обсада или можеха да пробват фронтална атака, като се опитат да пробият през трите барбикана в същинската крепост.

Замъкът беше падал само четири пъти в цялата си история. Много замъци в Роуфхейвън имаха по-дебели и по-високи стени, или повече метателни машини, но малко от тях бяха с по-стратегическо разположение от Карис.

Роланд изкачи осемте етажа на влажната стражева кула и стигна до горе. Един стюард му отключи тежка желязна врата, водеща към горното стълбище до върха на стената.

Беше очаквал мъглата горе да е толкова гъста, че да търси с часове своя пост. Но щом стигна, откри, че мъглата се е разнесла, и дори видя последните лъчи на вечерното слънце преди то да се спусне зад хълмовете на запад.

Когато стигна до бойниците, си запробива път през войниците, насядали в десет редици по пасажите. Навсякъде по стените се виждаха струпани грамади от камъни и купчини стрели. Много бойци бяха налягали да поспят зад прикритието на бойниците, загърнати само с тънки одеяла.

Роланд подминаваше кула след кула, докато не стигна до хлебарската. От нея се носеше миризма на прясно опечен хляб. Кулата беше толкова топла, че отвсякъде се тълпяха войници да поспят до стените й в хладната вечер.

Не можеше да мине през тази навалица, затова газеше направо през тях, съпровождан от викове и ругатни.

Селяни вдигаха с въжета отдолу храна — печено агнешко, топъл хляб и пресен сайдер — и я раздаваха на бранителите. Роланд се мъчеше да избегне пълните халби и да не стъпи в нечие блюдо.

Без да спира, грабна комат хляб и го разчупи, след което пъхна в него мръвка агнешко. Тук горе духаше вледеняващ вятър, прелитаха чайки и поглеждаха гладно храната. Вятърът го накара да съжали, че бе дал дебелото си наметало от меча кожа на зелената жена.

Замисли се къде ли е тя сега и дали Ейвран се е скрила добре.

Най-сетне намери поста си на южната стена и много лесно забеляза барон Пол. Тъй като Карис беше разположен сред езеро, не бяха вдигнати никакви прегради, които да предпазват замъка от метателни машини. Дебелият барон беше седнал на един зъбец и клатеше крака. Приличаше на мрачен каменен водоливник.

Самият Роланд никога нямаше да посмее да увисне така на стената. Високото толкова го плашеше, че сърцето му се сви само като видя приятеля си да седи на такова опасно място.

Мъглата стигаше почти до краката на барона.

Над нея прехвърчаха врани и гълъби.

Баронът го видя и помръкналото му лице светна от радост.

— А, Роланд, приятелю, значи се отърва жив все пак! Мислех, че хората на Радж Атън вече си пият виното с черепа ти.

— Не става — ухили се Роланд. — За малко да ме хванат, но разбраха, че мозъкът ми е колкото лешник. Сигурно са решили, че черепът ми няма да побере достатъчно, за да стане добра халба от него. Оставиха ме и хукнаха из горите да търсят тебе.

— Тогава къде беше целия ден? — попита го изненадан баронът.

— Въртях се из мъглата — отвърна Роланд.

Баронът погледна мъглата, къдреща се около краката му, и се изплю през стената.

— Мда, човек не може да си намери копчалъка да се изпикае в тая мъгла. Аз се оправих лесно, но сигурно помогна това, че половината си живот съм живял тук, така че знам пътя.

Роланд застана до барона и загледа птиците.

— Значи тук горе сме при птиците. Изглежда, не смеят да кацат тук.

— Врани — мъдро каза барон Пол. Беше се оказал прав. Враните знаеха къде ще намерят храна и разбираха, че предстои битка.

Барон Пол погледна нагоре към една кула в централната цитадела — беше по-висока от всички, с изключение на кулата на херцога — кулата на граака. Там бяха накацали десетки хищни птици.

Роланд погледна надолу, зачуден как може толкова ниска мъгла да е толкова гъста. Постави малкия си щит на един зъбец като голямо извито блюдо, сложи върху него пълната си халба и комата с агнешкото и започна да се храни. Почувства се гузен, че има толкова добра храна, след като Ейвран тази сутрин се оплака, че е гладна. Момичето сигурно пак щеше да остане гладно тази нощ. Собственият му стомах къркореше, докато вървеше през мъглата, но изведнъж си беше спомнил, че бе набрал няколко ореха за Ейвран, а после, когато побягна от войниците на Радж Атън, беше забравил да й ги остави. Беше бръкнал в джоба си и засити глада си с тях.

Сега се загледа към помръкващите околности. Все още се виждаха три синкави облака долу в низините, но се бяха приближили към Карис и вече бяха на пет мили оттук.

— Какви са новините? — попита той барона.

— Малко новини, повече догадки — отвърна барон Пол. — Ония мъгли ей там пълзят вече цял ден, не спират. Като стражи, крачещи по стена, само че понякога вземат, че стигнат до ръба на нашата мъгла и се отдръпват. Мисля, че войските продължават да се движат наоколо в случай, че лорд Палдейн реши да удари.

— Ако са се приближили, не е ли възможно да крият само огнетъкачи, а всички войски на Радж Атън да са на сто разкрача от замъка?

— Възможно е — отвърна баронът. — Преди по-малко от час чух долу кучешки лай. Подозирам, че там долу са бойните кучета на Радж Атън. Ако чуеш някой да се катери по стената — да пръхти и да пухти, — няма да е зле да му хвърлиш един камък отгоре. Но мисля, че стените са толкова хлъзгави, че дори Непобедимите на Радж Атън нямат шанс да ги изкачат.

Роланд изпъшка и продължи да се храни. Сайдера си го остави за накрая.

— Вярно ли е за Синята кула? — попита той.

Баронът кимна мрачно.

— Вярно е. Проклет да съм, ако сега повече от един на всеки десет рицари тук го бива за бой.

— А ти?

— Аз? Моите Посветители са скрити добре — каза баронът. — Още мога да ям камъни за закуска и след това да дрискам пясък цяла седмица.

Това беше донякъде успокоително. Въпреки че баронът нямаше дар на метаболизъм и затова не можеше да се мери по скорост с един Непобедим в битка, имаше мускул и гъвкавост на воин. Все пак беше по-добре да имаш половин воин до себе си, отколкото никакъв.

— Е, какво пазим тогава? — Роланд надникна надолу през мъглата. Не можеше да разбере защо трябва да седи на ръба на тази стена. Никой не можеше да се изкачи по гладката й повърхност. Дървесни жаби сигурно щяха да могат, но не и човек.

— Нищо особено — каза баронът. — Кейовете са от другата страна на замъка, на север, и хората на Радж Атън могат да се опитат да пробият оттам. Но тук за нас няма нищо.

Умълчаха се. От изток задуха студен вятър. С него се разнесе и вълшебната мъгла, обкръжила замъка, и се разтегли по гънките на равнините като пръсти, търсещи нещо из полята.

Същият вятър започна да издухва и синкавата мъгла, проснала се над войските на Непобедимите, и някои от мъжете по стените заговориха възбудено, щом видяха първите признаци за войските на Радж Атън.

Пред мъглата крачеха двама гиганти главанаци с огромни месингови щитове.

От такова разстояние, Роланд, разбира се, не можеше да ги види добре. Дори един великан от такова разстояние приличаше на джудже и макар някои да викаха, че виждат бойни кучета и Непобедими пред гората, Роланд не можеше да види нищо по-дребно от великаните.

Приличаха на хора толкова, колкото котка или крава можеш да сравниш с човек. Козината им беше като тъмно злато, рунтава по раменете. Огромните им муцуни бяха по-дълги от конски, с дълги остри зъби, с малки, прилепнали кръгли уши. Тежките им черни ризници покриваха късите им опашки, а щитовете си държаха над широките колани. Носеха грамадни, обковани с желязо криваци.

На Роланд му заприличаха на грамадни плъхове или торбалани, въоръжени и в броня.

Гигантите вдигнаха муцуни и зазяпаха гладно към замъка. Устата на единия от тях зейна. Малко по-късно Роланд чу рев и реши, че гигантите са гладни и копнеят за човешка плът.

Довърши яденето си и върза щита си на гърба, да го пази от захапката на ледения вятър. След час вятърът стана непоносим.

Когато се стъмни, забеляза лумнали в мъглата червени светлини, някъде далече на запад. Там гореше огън, голям огън.

— Трябва да е село Засадата на Гоуър, ако не е Сетеким — каза унило баронът. Роланд се зачуди защо огнетъкачите на Радж Атън ще палят селото, но отговорът изглеждаше очевиден за всички останали. Принасяха го в жертва на Силата, на която служеха. На Роланд му беше все едно. Съжали само, че не може да е по-близо до пламъците, за да си сгрее ръцете.

Щом тъмнината се сгъсти, на север и юг също пламнаха села, а сухите полета на запад лумнаха ярко.

Огнетъкачите като че ли се канеха да подпалят цялата долина.

Към десет вечерта един син шпионски балон с форма на гигантски граак се издигна във въздуха на източния бряг на езерото Донестгрий. Увисна над замъка и тъмното му кълбо закри звездите. Далекогледците на балона се носеха поне на хиляда метра над замъка, така че никой не можеше да ги простреля отдолу, колкото и силен да е лъкът му. Вятърът ги тласкаше бързо и скоро балонът кацна далече на запад.

Разтревожени мъже заговориха по стените:

— Готвят нещо голямо. Отваряйте си очите!

От север беше стигнала вестта, че Радж Атън оставил огнетъкачите му да унищожат целия замък Лонгмът. Били призовали същества от долния свят, които залели стените му с огнена вълна и избили хиляди хора.

Такъв план не може да подейства в Карис, подхвърляха други. Карис беше защитен с вода, а Лонгмът беше разчитал само на вградените в него земни руни.

Все пак тази мрачна вест сви натъпкания с хляб и месо стомах на Роланд.

Знаеше ли човек какво могат да направят огнетъкачите? Може би палеха околностите, за да вдигнат някое толкова мощно заклинание, че никой воден чародей да не може да го отблъсне.

Той стоеше на поста си в жестокия студ, но нищо повече не се случи. Пожарите горяха по полетата и хълмовете. Шпионският балон прелетя още два пъти.

Мъжете седяха по стените на замъка над мъглата, разправяха си глупости или пееха, така че нощната стража по-скоро приличаше на празненство.

Когато балонът прелетя за трети път, в три заранта, Роланд се беше свил до барон Пол, трепереше и съжаляваше, че няма одеяло, защото херцогът бе забранил да се палят огньове заради близостта на огнетъкачите — да не би магьосниците да обърнат пламъците им срещу тия, които са ги запалили.

Баронът само зяпаше проклетия балон.

— Ти що не поспиш? — каза той на Роланд. — Ако стане нещо, ще те събудя.

Разтреперан, Роланд отпусна гръб на камъка и затвори очи. Щеше да заспи дълбоко, ако не беше този ужасен студ.

На няколко пъти задряма, но го събуждаше или вятърът, или някой тръгнал в тъмното и спънал се в него. Веднъж се събуди от дрънкащите струни на лютня. Някакъв шегобиец редеше безкрайна неприлична балада.

Той се заслуша разсеяно, почти заспал. В песента се разправяше за омразата между двама мъже в кралската гвардия и за мръсните и опасни номера, които непрекъснато си погаждали един на друг.

Почти не слушаше, докато песента разказваше за някакъв млад скуайър, който си уредил среща с момиче край един вир по мръкнало, само че съперникът му нагласил работата така, че на младежа възложили друга задача. След това отишъл вместо него при вира под прикритието на тъмнината. Роланд се събуди напълно, когато позна името…

Дошъл тогава скуайърът да спипа съра Пол,

но не целувал той костур в дълбокия подмол.

Че хванал бил момето му добрият ни сър Пол

и пляскал във водата задникът му гол —

Ъх-ох, дидили-ох,

и слушайте нататък.

Роланд разбра, че е пропуснал повечето от песента, защото в следващото куплетче скуайър Боренсон скачаше във вира и подгонваше сър Пол, „но без късмет, и врякал като гъска“.

Добрият скуайър накрая сгащил сър Пол, „и много искал нашият младок мръсника да изкорми като тлъст рибок“.

Но повлеканата във вира успяла да върне живота на сър Пол и станала неговата свадлива жена. Всеки куплет на баладата завършваше с хоровото „Ъх-ох, дидили-ох! И слушайте нататък.“

Роланд погледна да види реакцията на барон Пол. Той го понасяше стоически. В края на краищата нищо не можеше да направи. Бардовете бяха като историци, а песни за живи благородници можеха да се пеят само с изричното разрешение на техния крал. Значи синът на Роланд и барон Пол толкова бяха ядосали краля, че като част от наказанието им техните деяния бяха открити за „подигравките на бардове“.

Роланд съжали, че не беше чул цялата песен. Когато барон Пол му каза, че ще чуе историята му от устата на странстващите певци, не беше го взел на сериозно. Обикновено само най-страхливите врагове на краля се осмиваха толкова грубо.

Но и друга мисъл порази Роланд. „И слушайте нататък…“ Сега и той самият беше участник в тази история и може би един ден бардовете щяха да добавят някой стих и за него.

Стана му толкова студено, че се промъкна към хлебарската кула и топлината на пещите. Но около кулата бяха налягали толкова много хора, че нямаше никакво място.

Върна се при барон Пол.

— Не можа ли да си намериш топло място за сън?

Роланд само поклати глава. Беше твърде уморен, за да отговори.

— Ела да видиш как се прави — каза баронът. Върна Роланд при хлебарската кула и ревна: — Стани, кръшкачи такива! Марш по постовете, псета мързеливи, или до един ще ви хвърля от кулата!

Започна да рита заспалите и скоро няколко десетки души се пръснаха от топлата кула. Тогава барон Пол се поклони на Роланд и направи сервилен жест, като иконом, бързащ да зарадва дошлия на гости благородник. — Леглото ви, уважаеми сър.

Роланд се ухили. Голям хитрец беше барон Пол.

Изтегна се до топлата стена. Зъбите му още тракаха, но скоро се стопли. Барон Пол пак отиде на поста си. Скоро мъжете започнаха да се връщат и да лягат до Роланд.

Той остана да лежи с надеждата, че все ще се стопли до съмване и ще може да поспи малко.

Но час след това всички се развикаха, защото някакъв град на юг лумна в пламъци. Роланд беше твърде уморен, за да стане да гледа представлението на огнетъкачите. Освен това реши, че ако замъкът наистина бъде залят от огромна огнена вълна, най-безопасното място може да се окаже точно тук, зад дебелата каменна стена.

Няколко мига по-късно чу дълбок тътен, който изпълни цялото небе. Стените на Карис потрепераха и той усети, че кулата се поклаща. Хората около него запищяха от ужас, защото Радж Атън беше сринал Лонгмът, Тол Римън и други замъци със силата на своя Глас и всички си помислиха, че същото става сега с Карис.

Но след като тътенът заглъхна, а Карис продължаваше да е невредим, Роланд изпита силно облекчение — което обаче продължи само няколко секунди. Защото тътенът веднага беше последван от мъжки викове от околните стени:

— Замък Тревърсуърти е паднал! Дошъл е Радж Атън!

Роланд погледна на юг, накъдето сочеха всички. Там наистина гореше някакъв град и пламъците подскачаха високо в небето.

Замъкът Тревърсуърти, на четири мили на юг, не беше голям като Карис, нямаше дори гарнизон и той не го беше видял досега. Намираше се на един хълм и се беше издигнал като маяк над мъглата. И кипеше в адски пламъци — нагоре в нощта се издигаха огромни облаци пушек, а бели пламъци ги облизваха отдолу.

На тяхната светлина Роланд успя да види какво е останало от замъка: каменна грамада, две полусрутени кули и части от крепостна стена. От замъка се вдигна прах и пред очите му едната кула се килна и се срина в развалините.

Не Карис беше център на атаката. Жертвата беше Тревърсуърти. Роланд се върна на поста си.

— Е — избоботи барон Пол, — поне ни предупреди честно.

— Какво искаш да кажеш? — попита Роланд.

— Искам да кажа, че хората на Радж Атън са били принудени да вземат на бегом поне хиляда и осемстотин мили през последните две седмици и той знае, че не може да ги гони повече. — Баронът се изплю от стената на замъка. — Затова му трябва някое хубаво, топло местенце, където да се свре за няколко месеца, а Карис е най-доброто, което Мистария може да предложи.

— Значи иска да завземе замъка? — попита Роланд.

— Естествено! Ако искаше да го срине, стените вече щяха да са на прах. Помни ми думата — до час ще ни предложи условия да се предадем.

— Палдейн ще приеме ли? — попита Роланд. — Той каза, че до призори ще се стигне до ръкопашен бой.

— Ако не се предаде — каза барон Пол, — само слушай оня звук, дето го издава Радж Атън. Когато го чуеш, засили се и скочи от стената, колкото можеш по-надалече във водата. Ако падането не те убие и ако някоя скала не те халоса, и ако не се удавиш, може и да се оправиш.

Роланд се стъписа.

След още един дълъг час небето на изток изсветля в утринния хлад.

Роланд така и не видя Радж Атън, но много добре видя работата на неговите огнетъкачи.

Изпод мъглата се надигна ярко сияние, сякаш долу по земята се запали огромен огън, но това сияние се придвижваше напред със скоростта на крачещ човек. Придружаваше го дрънченето на конски сбруи, случайното потракване на щитове в броня, мъжко покашляне или кучешки лай.

Армията на Радж Атън се придвижваше към Карис почти вяло; войските в Карис ги посрещаха също така сдържано. Херцог Палдейн и неговите съветници тежко се изкачваха по стълбите над портите на крепостта. Когато се озоваха горе, така че Палдейн да може да вижда над мъглата, той извика:

— Стрелци, зареди!

Но настъплението на Радж Атън не спря. Когато светлината стигна до началото на пътя по тесния насип на запад от Карис, Роланд зачака с нетърпение хората на Палдейн да открият огън.

Но вместо това сиянието под мъглата се усили, сякаш самото слънце блесна там за няколко мига, докато накрая чисти лъчи светлина започнаха да раздират виолетовите мъгли. Роланд вдигна ръка да заслони очите си. Светлината пресуши вълшебната мъгла на стотина разкрача във всички посоки.

Там, на самия ръб на насипа беше Радж Атън на сив имперски боен кон, а до него сияеха двама огнетъкачи, като стълбове от жив огън. Пламъците се гърчеха по голите им тела.

Радж Атън носеше прост пехотински шлем и черна броня под златисто копринено палто. Изглеждаше уморен, мрачен.

Роланд усети, че сърцето му ще се пръсне в гърдите, а дъхът му заизлиза бързо. Радж Атън беше най-красивият мъж, когото бе виждал, по-блестящ от всичко, което човек можеше да си въобрази, и това беше съвсем неочаквано. Беше си го представял чудовищен, жесток и смъртно опасен.

Но Радж Атън сякаш въплъщаваше всичко, което Роланд някога се беше надявал да види у един владетел. Изглеждаше храбър, горд и властен, могъщ и в същото време — способен на безмерна щедрост и добрина.

Трябваше само да си отвори устата и можеше да срине стените на Карис, както беше съборил толкова много замъци през последната седмица.

„Ако ще ме убие — помисли Роланд, — по-добре да го направи веднага и да се свършва.“

Никой от градските стени не стреля.

Зад Радж Атън яздеше цяла армия. Роланд можеше да види само първите редици пред линията на мъглата. Двайсетина гиганти главанаци стояха като живи стени, с мрачни и угрижени лица. Грамадните черни мастифи в нозете им бяха настръхнали зад боядисаните в червено кожени маски. Отзад Непобедимите на Радж Атън оформяха стройни редици — мъже в черна броня и кръгли месингови шлемове, които отразяваха светлината на огнетъкачите като стотици блеснали жълти очи.

За миг не проговори никой. После Палдейн извика:

— Ако искаш битка, тогава излез срещу нас! Но ако се надяваш да намериш убежище в Карис, надеждата ти е напразна. Няма да се предадем на никаква цена.