Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Повелителите на руните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brotherhood of the Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–404–9

История

  1. — Добавяне

Жертви в мрака

Наблюдателят наду рога, за да призове войските на Габорн да се подготвят за тръгване, и Мирима изпита безпокойство. Гореше от нетърпение да тръгне към Карис. Среднощната езда щеше да е възбуждаща, а и тя се радваше, че вече ще трябва да носи със себе си само две кутрета, а не четири.

Оседла коня си и се залови с коня на Йоме. Палетата бяха около нея, в конюшнята, тичаха насам-натам, душеха из яслите и се дърпаха за опашките.

Тъкмо беше поставила чула на коня на Йоме, когато влезе Джюрийм.

— Не си правете труда — каза й той с грубия си тайфански акцент. — Нейно величество благоволява да не пътува тази нощ. Ще изчака до утре.

— До съмване? — възкликна Мирима. Така щяха да прахосат цели шест часа.

— По-късно — отвърна Джюрийм. — Сутринта смята да се нахрани, а след това да си вземе даровете от кутретата. Не иска да носи кученцата си в боя, а конят й е достатъчно бърз, за да догони войската.

Мирима и Йоме си бяха избрали палетата по едно и също време. Ако Йоме беше права, Мирима също можеше да вземе даровете от последните си две палета на заранта. Наистина щеше да е по-добре да ги вземе преди да тръгне на път. Йоме нямаше да може да пътува до Флийдс с четири палета — всички в Роуфхейвън щяха да я набедят, че е Вълча господарка.

Мирима не искаше да чака. Това чакане заради Йоме вчера едва не й струваше живота.

Но и не можеше и да тръгне без Йоме. Кралицата имаше нужда от жена, която да я придружава, и Йоме мислеше за нея като за своята Дева на честта, макар че Мирима се надяваше да се окаже нещо повече.

— Е, добре — каза Мирима и се закле наум, че няма да си прахоса нощта. Можеше поне да си вземе лъка и да се поупражнява още малко.

Тя го взе, грабна двете кутрета с една ръка и се запъти към вратата на конюшнята — и тъкмо тогава влезе Габорн.

Тя го подуши преди да го е видяла, и това, което помириса, беше най-ужасна смърт, воня, от която й се дощя да завие и да повърне.

Миризмата сякаш се протегна от едната стена до другата, смъртна воня, която като че ли я стисна за гърлото. Притъмня й пред очите и едва не изгуби свяст.

Мирима пусна палетата и лъка и извика стъписана:

— Чиба!

Кученцата заскимтяха от страх, избягаха в една празна ясла и започнаха да лаят и да вият.

Мирима се свлече на пода, сви се на кълбо и покри главата си с ръце. Всеки мускул по тялото й сякаш се сви от болка.

— Назад, господарю! — изплака тя. — Моля ви, назад!

Но Габорн стоеше на прага, на по-малко от четиридесет стъпки от нея, и я гледаше разтревожено.

— Какво? — попита той. — Какво съм направил? Зле ли ти е?

— Моля ви! — проплака Мирима и се заозърта къде да се скрие. Но конюшнята не беше обикновена. Тук се гледаха подсилени коне, всеки от тях се пазеше зорко и единственият изход беше през вратата, на която стоеше Габорн. — Отдръпнете се! Носите миризма на смърт!

Габорн я изгледа продължително, после се усмихна.

— А, вече си Вълча господарка?

Мирима само кимна. Не можеше да проговори. Габорн бръкна в джоба си и извади едно-единствено заострено тъмнозелено листо.

— Това е тайна, нищо повече. Намерих я да расте на улицата.

Миризмата се усили петдесетократно, след като той протегна листото към нея, и ужасът, който предизвика у Мирима, беше като нажежено желязо, забито в корема й. Тя изплака, обърна лице към стената и затрепера.

— Моля ви, милорд. Моля ви… — Виждаше листото и знаеше, че силите на Габорн като Земен крал усилват многократно обичайните му свойства. Разбираше, че точно този единствен лист е източникът на ужаса, който я бе обладал.

Но след като бе взела дара на мирис от куче, съзнаването не можеше да помогне. Неописуемият ужас, който събуждаше тази миризма, бе неподвластен на разумно обяснение.

Габорн се отдръпна от прага. След като се махна, тя награби скимтящите кутрета и изхвърча през вратата.

Видя го от другата страна на улицата — пускаше ужасното листо на земята.

— Надявах се, че ще ми помогне да отблъсна Радж Атън и неговите убийци — каза й той. — Съжалявам, че не съобразих как може да подейства на теб или на херцог Гроувърман.

— Боя се, че вече ще ви пази от мен… и от жена ви.

Габорн кимна.

— Благодаря за предупреждението. Ще хвърля тази дреха и ще се измия с отвара от магданоз, тъй че при следващата ни среща да не съм чак толкова непоносим.

— Голяма чест ми оказвате, ваше величество — отвърна Мирима, спомнила си най-после дворцовата учтивост.

— Всичко си има цена — каза Габорн. — Дано даровете ви служат добре.

Мирима се съвзе достатъчно и вече не трепереше. Отиде на зелената морава зад Голямата зала на херцога. Беше устроена за учебно стрелбище.

Пусна кученцата и те се заиграха в тревата.

От северната страна беше издигнат стръмен насип и по него бяха наредени сламени чучела.

Мирима измери осемдесет крачки и огледа чучелата. Имаше само три затъпени стрели за упражнения. Останалите бяха за истински бой.

Изпъна разсеяно лъка си. Беше го купила само преди два дни. Харесваше й твърдото дърво, силата му. Не беше крехък лък от бряст или ясен. Беше си истински боен лък, направен от тисово дърво, и сър Хосуел я бе уверил, че притежава подходящото съотношение на здравина и гъвкавост. Беше с повече от педя по-дълъг от самата нея и се изпъваше трудно.

Хосуел я беше предупредил да полага грижи за лъка си, та да не се изкриви от влага или да загуби гъвкавостта си, ако стои дълго време изпънат.

Беше й показал как да го смазва, втривайки грижливо маслото в жилите на дървото по посока на часовниковата стрелка, а след това — обратно. Научил я беше и как да намазва с пчелен восък тетивата от котешки черва.

След като изпъна лъка, Мирима опита тетивата, за да се увери, че е изсъхнала добре. Боеше се за оръжието си, защото лъкът беше паднал във водата.

На всеки лък със смес от брезова смола и прах от въглен в двата края, където тетивата се стягаше на жлебовете, се залепваше парче волски рог. Рогът предпазваше дървото от влагата, когато лъкът се опре в земята, но сър Хосуел бе предупредил Мирима, че и рогът трябва да съхне на огън веднъж или два пъти в годината, а след това да се натопи в масло от ленено семе, тъй че и самият той да е предпазен от влагата. И че не бива да опира края на лъка в земята. Мирима опипа и двата рога, за да се увери, че и те са сухи.

Взе една учебна стрела и я опипа.

Всички благородници в Роуфхейвън наточваха стрелите си по един и същи начин, но Хосуел я бе предупредил да не използва стрела, направена през последните няколко седмици. Майсторите стрелари на Хиърдън се бяха трудили напоследък денонощно — изправяха пръчки от сурово дърво, а то можеше да се извие. Такива стрели не летяха в права посока и щяха да се огънат, щом улучат ризница, вместо да я пронижат.

Хосуел я беше научил и на видовете „шила“ — дългите остриета на стрели, използвани в бой, и я беше предупредил да използва само такива, които са със синкав цвят, защото те били от най-здравата стомана и можели да пробият и индопалски шлем. Казал й беше, че трябва добре да заточва всяка стрела в колчана си преди да влезе в битка и да топва върха в катран, за да се задържа по-добре и да пробива бронята.

Мирима сложи затъпената учебна стрела на тетивата, изпъна я до ухото си и задържа дъх, преди да я пусне. Погледна как лети стрелата — високо и надясно, след което опита втори изстрел, като оправи стойката си, за да се прицели по-добре.

Втората стрела също отлетя високо и вдясно, но не толкова високо.

С третата стрела улучи сламената фигура в рамото.

Не бе видяла къде точно паднаха стрелите. Успя да ги намери по насипа по мириса, заедно с още една стрела, която някой беше изгубил. Без дара на обоняние изобщо нямаше да може да ги намери в тъмното — звездната светлина не беше достатъчно силна, за да освети белите им пера.

Чу сигнала на рога, призоваващ бойците да се качат по конете. Чу дрънченето на брони и приглушените викове на мъже, усмиряващи подсилените коне. Полята бяха окъпани в звездна светлина, като копринено сияние. Лунният сърп с мъка се катереше над хълмовете на изток.

Мирима съжали, че не може да тръгне с Габорн и останалите воини.

Мъжки глас я поздрави от тъмното.

— Много добре. Използвате времето за упражнения. — Тя се обърна.

Към нея крачеше сър Хосуел.

Мирима се сепна — беше сама с него в тъмното и никой нямаше да може да ги види.

— Какво правите тук? — строго попита тя. Бръкна в колчана си, извади една стрела — добре изгладена и с тежко острие, за разкъсване на ризница. Беше готова да простреля Хосуел, ако се наложи.

Сър Хосуел спря и я изгледа, без да трепне.

— Утре излизаме на бой, а аз съм стрелец — преди всичко — заяви спокойно Хосуел. — Дойдох да се поупражнявам. Не знаех, че сте тук. Не ви задирям.

— Защо ли не ви вярвам? — попита Мирима.

— Защото, съвсем честно казано, не съм заслужил доверието ви — отвърна Хосуел. — Нито уважението ви, нито приятелството ви. Боя се, че никога няма да ги заслужа.

Мирима се замисли за момент. Предния ден, когато беше в опасност, Габорн я предупреди със своите земни сили. Сега не изпитваше страх, нито долови някакво предупреждение.

Но не вярваше на Хосуел. Сърцето й биеше силно и тя следеше всяко негово движение. Той имаше дарове на метаболизъм и можеше за няколко мига да преодолее осемдесетте разкрача — но не и преди тя да успее да стреля. Дори на звездната светлина се виждаше, че лицето му още е подуто от шамара на Ерин Конал.

— Махнете се оттук — каза Мирима и изпъна лъка.

Сър Хосуел вдигна високо лъка и колчана си и я изгледа хладнокръвно. Усмихна се почти одобрително.

— Трудно е да застреляш човек, нали? Добре се владеете. Добре задържате дъха си, ръката ви е стабилна. От вас ще стане чудесен убиец.

Мирима не отвърна нищо. Не й трябваха похвалите му.

— Ще броя до три — предупреди тя.

— Когато стреляш нощем — продължи Хосуел подигравателно, — умореното око не преценява добре разстоянието. Снишете малко прицела си, Мирима, иначе изобщо няма да ме улучите.

— Едно! — каза Мирима и съвсем малко сниши прицела.

— Ето — каза Хосуел. — Така вече ще ме пронижете хубаво. А сега се поупражнявайте в бърза стрелба. Ако не можете да пуснете петнайсет стрели в минута в близък бой, няма да сте от голяма полза.

— Две! — хладно каза Мирима.

Хосуел улови за миг погледа й. Пръстите на Мирима се бяха запотили и тя тъкмо реши да пусне стрелата, когато Хосуел й обърна гръб и бавно си тръгна.

— Ние сме на една и съща страна, лейди Боренсон — каза той с гръб към нея. Мирима все още се колебаеше дали да го прониже. — Утре вечер може да се сражаваме заедно.

Мирима не отговори. Той я погледна през рамо.

— Три! — каза тя.

Сър Хосуел започна да се отдалечава. Погледът й бе прикован в гърба му. Той измина няколко крачки, след което спря и заговори високо през рамо.

— Вие сте права, лейди Боренсон. Тази нощ наистина ви проследих. Дойдох тук, защото честта ми го изискваше — или по-скоро безчестието ми. Дойдох да ви поднеса извинението си. Извърших зло и съжалявам.

— Задръжте си извинението. Страхувате се, че ще кажа на съпруга си. Или на краля.

Сър Хосуел се обърна към нея.

— Кажете им каквото искате. Като нищо могат да ме убият за това, което направих, както и вие можете да ме убиете сега. Животът ми е във ваши ръце.

Трудно й беше да приеме мисълта за прошка. Не знаеше дали ще може да я понесе. По-скоро щеше да прости на самия Радж Атън.

— Как мога да ви вярвам? — попита Мирима.

Сър Хосуел сви леко рамене.

— Онова, което стана… никога не бях правил такова нещо. Беше глупаво, импулсивно… тъпашко. Стори ми се, че сте благосклонна, и се надявах, че ме желаете, също както аз ви желаех. Ужасно сгреших.

— Но мога да ви се отплатя — продължи уверено Хосуел. — Животът ми е ваш. Утре, когато тръгнем на битка, ще бъда до вас. Заклевам се, че докато съм жив, ще живеете и вие. Ще бъда вашият защитник.

Мирима отново провери душата си. Предния ден, когато бе изпаднала в опасност, Габорн я предупреди със земните си сили. Сега не чу никакво предупреждение. Раздвояваше я само естественият й страх от този човек. Подозираше, че предложението на Хосуел е искрено. Не искаше извинението му, нито закрилата му, и накрая може би само една мисъл го опази жив. „След като Габорн е в състояние да прости на Радж Атън — помисли тя — не мога ли и аз да простя на него?“

Сър Хосуел си отиде.

Мирима постоя дълго, докато сърцето й не се успокои.

Когато слънцето изгря, се беше упражнявала няколко часа.