Дейвид Фарланд
Вълчето братство (28)

Изгубен в мъглата

„Толкова пари дадох за един добър кон, а сега просто трябва да го убия“ — помисли Роланд, докато препускаше към Карис, преследван от рицарите на Радж Атън.

Бойният му кон изтрополи по някакъв дървен мост и препусна сред полята. Пъхтеше, сякаш всеки дъх му беше последен. Ушите му бяха клепнали, на устата му се беше насъбрала пяна и капеше от юздата. Подсиленият кон с лекота пробягваше по шейсет мили в час, но Непобедимите ги догонваха.

Конят на барон Пол се беше отвял напред, на половин миля от Роланд. Препускаше по един хълм. Пол беше далеч напред и нямаше за какво да се тревожи.

По майчина линия Роланд произхождаше от семейство на корабостроители. Зачуди се дали няма да набере повече скорост, ако изхвърли нещо. Но нямаше нито доспехи, нито оръжие; всъщност нямаше нищо и в дисагите си. Беше дал на зелената жена тежкото си наметало от меча кожа. Само кесията му беше пълна със злато. Макар никога да не беше изпитвал сантиментална привързаност към богатството, реши, че по-скоро ще умре с него, отколкото без него.

Единственото, което всъщност му натежаваше, беше късият меч, даден му от барон Пол, но той прецени, че може би ще е по-добре да е в ръката му, отколкото не.

Затова препускаше и пришпорваше коня.

Карис беше само на осем мили, загърнат в гъста мъгла; вече се виждаха кулите му, издигащи се над мъглата.

Той погледна назад. Непобедимите го догонваха, деляха ги само двеста крачки. Първите двама бяха изпънали късите си лъкове, готови да стрелят. Роланд се понесе по склона към билото; конят му за миг сякаш полетя, после копитата му отново затрополяха по черния път.

Подсиленият кон стъпи встрани, за да избегне дълбокия коловоз. Само това спаси живота на Роланд, защото точно в този момент две стрели избръмчаха покрай рамото му, като пропуснаха целта само на стъпка. Конят се втурна към малка горичка дъбове.

Роланд се надяваше, че пътят ще започне да лъкатуши, защото тогава дърветата щяха да му предложат повече прикритие. Препусна към горичката и пак погледна назад.

Непобедимите спряха на билото и утринното слънце просветна отразено от шлемовете им.

Погледнаха към гората, след което обърнаха конете и тръгнаха назад.

Роланд се зачуди. Дали не се бяха уплашили от засада? Може би сред дъбовете се криеха приятелски войски?

Или може би ги пазеха други патрули на Радж Атън. Така че той продължи да препуска, но не видя никого — нито приятелски войник, нито противник.

Излезе от гората и огледа виещия се път. От барон Пол нямаше и помен. Широкият път водеше нагоре през хълмовете, през някакво малко селце. Отляво имаше жив плет, отдясно — каменни огради. А от барон Пол — ни вест, ни кост.

„Изгубил съм го“ — помисли Роланд.

В гората беше зърнал две пътеки, отклоняващи се неизвестно накъде. Барон Пол, изглежда, беше тръгнал по едната, но по коя — Роланд не знаеше и нямаше намерение да се връща.

Продължи да язди през хълмовете, после мина през селото. Пътят се спусна стръмно сред облак гъста мъгла. Вече беше близо до Карис, само на пет мили. И ако Пол беше прав, тази мъгла криеше приятелски войници, войниците на херцог Палдейн.

След като навлезе десетина крачки в гъстия облак, разбра, че Пол е прав: тази мъгла не беше естествена.

Никога не беше виждал толкова гъста мъгла, дори в Дворовете на прилива. Мъглата беше гъста като масло и макар само допреди няколко крачки утрото да беше светло и топло, тук изведнъж стана мрачно и хладно като в нощ. Не можеше да види дори пътя под краката си.

Побоя се да не би конят му да се спъне в някоя издатина, затова се смъкна от гърба му. Приклекна и се взря в земята, но и така едва успя да различи пътя в краката си и тревата отстрани.

Поведе коня през непрогледната мъгла.

Беше видял издигащите се над мъглата кули на Карис и беше преценил, че дотам няма повече от пет мили.

Но след като слезе от коня и продължи да го води с часове през бялата пустош, съвсем се обърка.

Трудността с намирането на вярната посока многократно се увеличаваше, щом влезеше в някое градче или село, защото тогава пътят се разклоняваше накъде ли не, и на два пъти той се улови, че обикаля около едно и също място.

Пътят се виеше като змия и след около три часа той разбра, че се е отклонил някъде, защото определено беше изминал повече от пет мили.

През цялото това време не забеляза нито един войник на Мистария, нито един защитник. Мъглата на един воден чародей можеше да скрие сто хиляди войници покрай пътя на разстояние един изстрел с лък, но той така и не забеляза нито един.

Безпокоеше се за Ейвран. Знаеше, че детето е изплашено до смърт, и се ядосваше, че като последен глупак го е оставил само.

А и честно казано, даваше си сметка, че не по-малко се безпокои за зелената жена. Тя не му беше направила нищо лошо — е, само дето се опита да му изсмуче кръвта. Но чувствата му към нея далеч надминаваха простото състрадание.

Не знаеше точно как да го изрази. Тя беше красива като истинска Владетелка на руни. Макар да не беше завеян момък, Роланд разбираше, че красотата й го привлича.

Но пък се съмняваше, че би могъл да се влюби в жена с нокти като на хищна птица и със зелена кожа.

Нито пък можеше да твърди, че го привлича силата на характера й. Доколкото можеше да съди, тя изобщо нямаше характер. Не знаеше доколко притежава вярност, или благодетелност, или увереност, или каквато и да било друга човешка добродетел.

Но едно нещо можеше определено да каже за зелената жена: предния ден той беше открил, че се чувства… в безопасност, когато тя е до него.

А освен това имаше чувството, че и тя се нуждае от него, нуждае се от ума му и от съветите му; беше й нужен, за да я научи на името на синия цвят, как да носи обувки и как да язди кон.

Никоя друга жена досега не беше му се струвала толкова великолепна и в същото време — така уязвима.

За него тя беше непроницаема като мъглата. Самата загадка около нея го привличаше.

И той се закле, че веднага щом предаде съобщението на херцог Палдейн, ще се върне и ще потърси Ейвран и зелената жена.

Роланд не хранеше илюзии за себе си. Не вярваше, че зелената жена може да го обикне.

В края на краищата той беше един нищожен човек — всички му го казваха. Жена му непрекъснато му го беше натяквала. Кралят му беше решил, че не го бива за нищо друго, освен да си даде дара на метаболизъм. Не отбираше нито от писмо, нито от четмо, и да се бие не можеше.

Сети се за Габорн и си даде сметка, че изобщо не се беше замислял как да реагира на издигането на Земен крал.

Сега разбра, че е все едно. Никой Земен крал нямаше да Избере човек като Роланд Боренсон, човек, на когото не бе останало нищо, което да предложи. А това означаваше, че краткият и горчив живот на Роланд щеше да си остане точно такъв — кратък и горчив.

Когато най-после успя да се изтътри от мъглата, откри, че съвсем се е изгубил. Слънцето отдавна беше превалило и той все още можеше да види кулите на Карис в далечината, на около пет мили. Но странно как беше подминал замъка, защото сега Карис се падаше на юг.

Спря. Ризата му беше мокра от мъглата, толкова подгизнала, че той я свали и я изстиска — водата се изсипа в калта пред краката му. После отново я навлече и се затътри обратно в проклетата мъгла. Зачуди се дали няма да вижда по-добре, ако запали факла.

След час отново излезе от мъглата и пак беше далече от Карис, само че този път западно. Вече беше късен следобед.

Стисна зъби и отново влезе в гадната мъгла, в сивия сумрак, като се закле тоя път много да внимава накъде върви.

Не беше стигнал далече, може би беше изминал около две мили, когато чу вляво от себе си звън на камбана — шест пъти. Ставаше късно и Роланд унило си даде сметка, че съобщението, което трябваше да предаде до изгрев слънце, ще пристигне чак вечерта. Беше загубил цял ден в мотаене из тази проклета мъгла.

Намери някакъв водещ наляво път и след около миля чу благословените звуци на живия замък: кънтежа на ковашки чукове, ругатните на някакъв лорд, който се караше на васалите, че не са укрепили добре стените, кукуригането на петли с последните лъчи на слънцето.

И освен всичко това чу грака на врани, гукането на гълъби и крясъка на чайки.

Остави се ушите му да го поведат към града и намери някакъв тесен път, минаващ по насип. Разбра, че е провлак, защото чу плисъка на вода от двете страни на пътя, а мъглата изведнъж замириса на водорасли.

Накрая стигна до грамадна каменна порта.

Мъглата беше толкова гъста, че когато приближи до портата, никакъв страж не излезе да го посрещне — защото и те не го виждаха по-добре, отколкото той — тях.

— Ей, има ли някой? — извика Роланд.

Отгоре изкънтя басов смях.

— Има. Милион сме. Кого по-точно търсиш?

— Имам съобщение за херцог Палдейн — отвърна Роланд и се почувства глупаво. — Писмо от барон Хейбърд, от цитаделата Хейбърд.

— Добре. Ела при малката порта, та да те видим.

Роланд тръгна покрай желязната врата вдясно и стигна до една тясна кула с амбразури за стрелци и няколко дупки за пиконосците. Надникна през една от дупките и успя да надникне в кулата. Горяха факли и вътре седяха поне двайсет мъже. Един го видя, замахна на шега с пиката си към него и му изрева:

— Бау!

Роланд тръгна още наляво и стигна до малка арка с няколко стражи, които го чакаха. В мъглата не можа да ги види много добре — бяха само смътни сенки.

— Ще прощавате, ама не мога да видя дори краката си в тая мъгла.

— Ще предам на чародеите поздравленията ти — каза старшият на стражата, взе писмото от ръката на Роланд и огледа печата. — Печатът е счупен.

— Аз всъщност не съм вестоносец — призна Роланд. — Намерих вестоносеца мъртъв край пътя и взех писмото. Трябваше да го отворя, за да разбера къде да го занеса.

— Умник си — каза командирът на стражата.

После отвори вратата на портикула и подкара Роланд през подвижния мост към втори барбикан, после — до трети. Всеки следващ каменен портал беше с все по-силна отбрана. Отдолу бяха поставени на позиции мъже с бойни чукове и пики, а отгоре по стените се виждаха заплашителните силуети на стрелци и метателни машини.

Мъглата беше толкова гъста, че Роланд не можеше да види водата от двете страни на мостовете, макар да я надушваше и да чуваше плясъка й в каменните брегове на рововете.

Докато обикаляше миля след миля из мъглата, Роланд беше започнал да се тревожи, че замъкът е съвсем незащитен. Не беше видял и един войник на пост по пътищата.

Но след като се озова вътре, стана ясно, че е пълно с войска. В междинните полоси бяха вдигнали биваците си хиляди рицари, а стените направо гъмжаха от войници.

Но едва след като мина през третата полоса и навлезе в укрепения град, той започна да си дава сметка колко много хора са потърсили спасение тук. Когато стражът на стената му каза „тук сме милион“, Роланд го беше взел за шега.

Все пак Карис представляваше голям остров, точно както го беше видял отдалеч. По дебелите външни стени стърчаха многобройни стражеви кули, а отбраната вътре в самия град включваше укрепени имения и малки крепости. Улиците бяха пълни с босоноги хлапета, жени с угрижени лица и войници, войници, войници — гъмжаха навсякъде.

Врани, чайки и гълъби бяха накацали по всеки покрив. Миризливи кози дъвчеха ниско окачено пране; боязливи ярки притичваха в краката му; гъски се поклащаха и съскаха; коне цвилеха в конюшните, а кравите стояха по улиците и кротко преживяха.

Огромното множество от хора и животни, събрани толкова нагъсто, излъчваше тежка, непоносима миризма. Само след няколко минути ходене сред тази воня на Роланд му се дощя да избяга на някоя от кулите или стените… или още по-добре да се махне оттук и да намери Ейвран и зелената жена.

Стражите го придружиха през града до главния двор на замъка, а оттам до цитаделата на херцога — огромна кула, която се издигаше над всичко наоколо.

Вътре беше като в кралски дворец. Всички врати, столове и маси бяха излъскани до блясък. Декоративните месингови стойки за лампи по стените бяха с глобуси от скъпо стъкло от Ашховън. Килимите бяха дебели и меки, а боядисаните стени бяха изкусно изрисувани с поля с червени макове.

Херцогът, грубоват мъж с тясно лице, беше събрал около себе си на най-горния етаж на кулата съветници, които Роланд познаваше. Бяха мъже, дали дара си на ум на крал Ордън, и бяха Възстановени в Синята кула преди седмица.

Един от съветниците кимна към стоящия наблизо кралски вестоносец и каза:

— Щом Земния крал ни е заповядал да бягаме, значи трябва да бягаме.

Но херцог Палдейн удари с юмрук по дъбовата маса.

— Имам да се погрижа за четиристотин хиляди цивилни, а войските на Радж Атън са ни обкръжили. Не мога да им наредя да бягат! Непобедимите ще ги изколят просто за забавление.

Старият съветник Джеримас поклати побелялата си глава.

— Щом Земния крал ни е предупредил, трябва да го послушаме, милорд.

— Какво да послушаме? — попита херцог Палдейн. — Посока не ни е дал. Да бягаме? Някъде да бягаме? Как? Кога? От какво?

— Държите се така, все едно сте убеден, че стените на Карис могат да ни защитят — каза старият Джеримас. — Голяма вяра залагате в камъка, и то след всичко, което се случи. Може би трябва да вложите повече вяра в своя крал.

— Вярвам аз на краля — възрази Палдейн. — Но защо той ме обременява с противоречиви заповеди?

Съветниците изглеждаха угрижени. Роланд разбра, че имат много въпроси и недостатъчно отговори. Изглеждаха така, сякаш вече са победени.

Херцогът вдигна глава, видя Роланд и зяпна от изненада.

— Сър Боренсон? Какво правите тук? Носите ли някакво по-точно указание от краля?

— Не — отвърна Роланд. — И не съм сър Боренсон, макар че сме роднини.

Подаде кесията с писмото на херцога, а той разви свитъка, прочете го и му го върна с краткото „Благодаря“.

Хали бяха превзели цитаделата Хейбърд, а херцог Палдейн даже не мигна.

— Милорд? — попита Роланд.

— Знам — каза херцогът. — Барон Пол ми донесе същото съобщение преди няколко часа. Нищо не може да се направи. Ние сме под обсада, а кралските вестоносци ме молят да побягна ей така!

— Обсада ли, милорд? — изненадано попита Роланд. Радж Атън не беше придвижил обсадни машини към стените. Всъщност неговите войски бяха на много мили оттук.

— Да, обсада — повтори херцогът, сякаш Роланд беше идиот.

— Милорд — каза Роланд. — Надявах се да напусна замъка. Оставих едни приятели да се скрият на юг, едно малко момиче, което има нужда от помощта ми. — Искаше му се и да помоли за правото да стане настойник на Ейвран, но прецени, че моментът не е подходящ.

— Никой не може да напусне — каза херцогът. — Прекалено опасно е, а и след като Синята кула беше унищожена, стените ни са ужасно отслабени откъм защитници.

— Синята кула? — попита изумен Роланд.

Херцогът кимна и се навъси.

— Всичко, до последния камък.

Роланд преглътна. Беше служил двайсет години като Посветител в Синята кула. Можеше сега да е убит там, в съня си. Беше се спасил тъкмо навреме.

Но без подсилени войници по стените на Карис онези, които бяха загинали в Синята кула, можеше да се окажат щастливци.

— Но как е паднала? — осмели се да попита Роланд.

Палдейн сви рамене.

— Не знам, но доколкото мога да съдя, преди четири часа всички в кулата са били избити. — Огледа критично Роланд. — Много приличаш на Боренсон. Кажи ми, имаш ли опит във война?

— Аз съм касапин по занаят, милорд.

Херцог Палдейн изсумтя, после погледна късия меч на кръста му и каза:

— Вече си страж. Поемаш южната стена — между петдесет и първа и петдесет и втора кула. Кормиш всеки човек или звяр, който прехвърли стената. Ясно? До съмване тук ще падне здраво клане и един касапин ще ми е от полза на стената.