Дейвид Фарланд
Вълчето братство (61)

Костения хълм

„Как да ги спася всички?“ — чудеше се Габорн.

Беше се свързал със стотици хиляди хора в замъка Карис и се чувстваше смазан от усещането за гибел, надвиснала над всички тях. Последва трети трус и земната твърд се надигна и заигра.

При портите на замъка хиляди мъже се сражаваха за живота си. Габорн се съсредоточи върху тях, защото тяхното положение беше най-тежко. Но Радж Атън го отхвърли, коварно предпочете да задържи хората си от щурма. Непобедимите, разбира се, можеха да отворят със сеч пътя по провлака.

Умората го разкъсваше, докато бавно напредваше към Костения хълм — дълбока и непреодолима умора, стигаща до костите. Колкото повече се приближаваше, толкова по-парализираща ставаше тя.

„Избирах твърде безразборно“ — помисли той. Водеше напред група дрипави и отчаяни воини. Останали без коне и без пики, те вече не бяха страховити конни рицари, но напредваха мъжки, тласкани сякаш от едната си воля.

Габорн се смъкна от седлото и се помъчи да ги изведе още няколко крачки нагоре, но въздействието на злото заклинание беше толкова силно, че той едва можеше да държи юздите на коня.

На юг Върховният маршал Скалбейрн се канеше да поведе отчаян щурм. „Назад!“, отпрати към него посланието си Габорн. „Спасете себе си, ако можете!“

Съсредоточи се върху това, което трябваше да направи сам, с надеждата, че воините, които го пазят, ще могат да отблъснат щурма.

Огромният пашкул беше на двеста крачки от тях, злата магесница бе на върха на хълма. Хали се стичаха от двете страни на Костения хълм. Щяха да са тук след секунди.

След като не можеше да продължи напред от умора, Габорн се смъкна изнемощял върху пръстта и започна да чертае втора руна на Земно разрушение.

Отчаяно се взря в злата руна — търсеше слабостите й, недостатъците в градежа й, във връзките.

Вълна от хали се спусна към бойните му редици, на петдесет крачки от двете страни. Близо до подножието лежеше краят на една нишка от пашкула, изпъваща се на двеста крачки нагоре.

Габорн вдигна очи към Костения хълм, за да види целта на заклинанието си. Хали преграждаха гледката му, катереха се на стада по огромната стена на пашкула. Ръцете им бяха по-дълги от човешки бой. Когато чудовищата се приближиха още повече и го обкръжиха, вече не можеше да види нищо зад тях.

Но мъжете около него удържаха строя, готови да се бият.

Габорн коленичи сред вонящата мъгла и зачерта руната.

Една хала се спусна към Земния крал и без да спре, се изтъркаля върху двама мъже и ги премаза с огромното си туловище. Ерин Конал извика отчаяно и се втурна срещу нея.

— Удари я отдолу, аз я взимам отгоре! — извика зад гърба й Селинор.

Тя се затича напред като звяр. Съществото надигна славния си чук. Ерин извика, удари чудовището в лакътя и чукът й се заби дълбоко в ставата, точно под защитния костен шип.

Ударът за миг смрази чудовището от болка, или може би го разгневи.

Но халата пак замахна със славния си чук — осемстотин фунта стомана в края на дългия двайсет стъпки прът и Ерин чу предупреждението на Земния крал.

Прътът се стовари върху рамото й, отхвърли я от земята и я завъртя като вретено. Халата надигна лапата си в юмрук, готова да я смаже.

Селинор скочи над Ерин, замахна и удари звяра между дихателните плочи. Ударът му не беше достатъчно мощен — от корема на чудовището не се изсипаха вътрешности.

Халата изсъска и отстъпи.

Селинор скочи напред и нанесе втори удар. Този път вътрешностите на халата се изсипаха като мръсен порой, чудовището отскочи назад и се блъсна в друго.

Принцът на Южен Кроудън се обърна, сграбчи ръката на Ерин, надигна я и каза:

— Две!

Ерин се изчерви — може би от унижение.

Габорн довърши руната на Земното разрушение, вдигна юмрук и погледна нагоре.

Халите налитаха с ужасен грохот, тъпчеха бойците му, притискаха ги.

Вляво от него едно чудовище премаза някого със славния си чук. Тялото се превъртя два пъти във въздуха и полетя в дъга право към Габорн.

Селинор вдигна щита си, хвърли се пред Габорн, но трупът го блъсна и го събори на земята.

Всичко почерня.