Дейвид Фарланд
Вълчето братство (45)

Пат

Злата магесница стоеше пред стените на Карис, прътът в ръцете й пулсираше с болезнено жълтеникавата си светлина, а огнените руни, дамгосани в корубата й, сияеха. Размахваше пръта към стените и Роланд си представяше, че всеки миг ще хвърли някакво ужасно заклинание и кулите ще се стопят на шлака или ще рухнат.

Но тя само насочваше пръта към портата на замъка и дълго време не се случи нищо.

Роланд беше добър плувец. Можеше да се хвърли от стената на замъка, да преплува около миля на юг, а после да обърне към брега. Оттам можеше и да се спаси.

И тогава той най-сетне разбра плана на халата.

Тя не хвърли никакво заклинание.

Вместо това от редиците на десетките хиляди хали напред закрачи една-единствена хала. Беше сравнително дребна. Малка, невзрачна и покрита със стари белези.

Съществото закрачи само към замъка, към деветте огненозелени руни, поставени за преграда.

Всички веднага схванаха замисъла. Капитанът на артилерията изрева на хората си да стрелят. И те стреляха, и още как.

Само че както и преди, железните пръти отхвърчаха встрани от целта, а дребната хала продължи да се тътри към началото на провлака сред сияйните зелени щитове.

Роланд не видя какво се случи след това. Залегна да се прикрие преди малката хала да задейства огнените прегради. Само усети как стената на замъка се разтресе и как знойната вълна помете отгоре. Във въздуха се завихриха светлина и прах.

И тогава защитните прегради на замъка изчезнаха.

Огнетъкачите, бранещи Карис, бяха изразходвали силата си напразно. Роланд се надигна и се обърна към тях. Двама от тях, оголени вече и от пламъците си, заслизаха унило по стълбите, а третият остана на мястото си, оглеждайки с безсилна ярост рухналите си прегради.

След като преградите се махнаха, злата магесница се обърна и закрачи на север, сякаш замъкът престана да я интересува.

Но кохорта от хиляда оръженоски остана на място, оформяйки пред замъка дълга стена, само на няколко стъпки от обхвата на балистите.

Намерението им беше ясно. За бранителите на Карис нямаше никакво измъкване.

Злата магесница поведе ордата си на север и Роланд много се зарадва, като видя, че се маха. Но тя не стигна далече.

На север от замъка имаше едно малко възвишение, наречено Костения хълм — там десетки владетели се бяха сражавали от столетия в стремежа си да завземат Карис.

Злата магесница стигна до подножието на хълма и смъкна главата си до земята като куче, жадно да улови миризмата на дивеч. После бавно започна да обикаля в кръг около хълма. Слугите й останаха на сто крачки назад.

След като го обиколи веднъж, злата магесница забърза, като ровеше земята с глава. После препусна в галоп за трети път — разширяваше изкопа.

Другите хали засъскаха.

След малко вятърът донесе миризма — изпод снега и пепелта, — несравнима с нищо, което Роланд бе помирисвал. Беше по-сладка и от розов нектар.

От всичко, на което се бе оказал свидетел през този ден, тази миризма му се стори най-удивителното нещо. Той вдиша дълбоко, за да напълни дробовете си със замайващия аромат.

— Каква е тая миризма? — попита шепнешком някакъв селяк.

— Нещо, което правят халите — отвърна барон Пол.

— Но… винаги съм чувал, че халите нямат миризма, че даже кучетата не могат да ги проследят.

Барон Пол поклати глава.

— Човече, и най-умният на света може да събере всичко, което си мисли, че знае за халите, в книжка от десет страници, а след като я прочетеш, спокойно можеш да я хвърлиш в огъня. Някои ще ти кажат, че халите нямали миризма, други — че имитират миризмата на околната среда. Чувал съм да разправят, че могат да произведат каквато си искат миризма. Но… война с хали на повърхността не е имало от две хиляди години. Повечето от онова, което някога са знаели хората, отдавна е изгубено. Останали са само преувеличения и полуистини.

Злата магесница обиколи хълма още шест пъти, после се изкачи на билото му.

Стотици хали извадиха кристални черепи от носилката на предводителката си и ги подредиха около нея така, че да гледат във всички посоки.

Злата магесница вдигна пръта над главата си, а по-дребните хали се строиха в кръг около хълма. Всяка носеше мъртъв или полужив мъж в челюстите си и сега магесниците заразкъсваха труповете като дрипи. Кръв и черва се изсипаха в рова. После хвърлиха труповете върху тях.

Докато халите магесници изцеждаха жертвите си, започна да се вдига нова миризма — отвратителна воня, приличаща на смес от пушек и гнилоч.

Тогава виячите и оръженоските напуснаха Костения хълм и се пръснаха из околностите. Започнаха да рушат всичко, издигнато от човешка ръка, да събарят крепости и къщи, да изтръгват из корени дървета и да опустошават градини, да ломят каменни огради, стояли по местата си стотици и хиляди години.

Рушаха всичко, не щадяха нищо и се трудеха с ужасяваща скорост и ефикасност.

Лепкавите почнаха да ядат всяко растение, да сдъвкват цели дървета и сламата от покривите на къщите, след което го изплюваха на лепкава слюнка. Виячите изтегляха сдъвкания пулп на дебели въжета, които бързо се втвърдяваха. Повлякоха въжетата до основата на Костения хълм и почнаха да го увиват с тях, като пашкул — преграда, зад която халите магесници продължаваха работата си. Бяха започнали да прокопават хълма, оформяйки по склона му странни криви шарки.

В подножието му оръженоските копаеха ями за укрепления.

След час ниската мъгла, оставена от чародеите, най-сетне се вдигна и Роланд вече можеше да вижда на няколко мили. И щом погледна, се смръзна от ужас.

На юг се виждаше безкрайна колона от хали, спускащи се от високите планини към Карис. Тези около двайсет хиляди хали, които държаха Карис под обсада, бяха само авангардът на огромна армия.

Роланд се беше надявал, че халите ще се запътят на север. Но те като че ли бяха намерили онова, което търсеха — своя нов дом.

 

 

Радж Атън стоеше на кулата над портата и наблюдаваше хълмовете на юг. На всяка четвърт миля виждаше по три до девет хали — образуваха дълга редица, която стигаше от Карис чак до планините Брейс и отвъд. Гледката беше влудяваща.

Стената от оръженоски извън градските порти щеше да спре всеки опит за щурм.

Огнетъкачите и съветниците му стояха малко по-назад, а зад гърба му стоеше неговият Дни. Лорд Палдейн Ловеца също се качи на кулата и каза умолително:

— Милорд. Може ли да поговорим?

Радж Атън го изгледа с любопитство. Поведението му изразяваше пълно покорство. Но херцог Палдейн беше умен, прозорлив човек и прочут стратег. Според Радж Атън, ако се срещнеха с Палдейн в открито сражение, херцогът щеше да се окаже един от най-страховитите му противници. А сега беше дошъл при него като куче, подвило опашка между краката си.

— Да?

— Обмислях план за напускане на замъка — каза Палдейн. — Има един голям акведукт при северната стена.

— Знам — отвърна Радж Атън. — Преди седемстотин и четиринайсет години, по време на обсадата на Пиърс, херцог Белонсби се престорил, че напуска града, като накарал част от хората си да гребат с лодки през него нощ и ден. Но когато хората на кайфба Хариминах най-накрая влезли в града и глупаво се напили, за да отпразнуват победата, хората на Белонсби излезли от кралските мазета и ги изклали.

Радж Атън всъщност казваше на Палдейн, че е очаквал това предложение.

— Вие, разбира се, имате много лодки, нали?

— Да — каза Палдейн. — Разполагам с близо осемстотин. Още сега можем да започнем да евакуираме жените и децата на източния бряг на езерото, по десет хиляди души на един път. По моя преценка можем да правим по един курс на всеки два часа. Повече от сто хиляди души на ден. Ако халите не нападнат до шест дни, целият замък ще бъде опразнен.

Радж Атън го загледа замислено. Жени и деца. Спасяването им, разбира се, щеше да е първата грижа за тези мекушави северняци.

Едва не се разсмя. Тези хора бяха неговите стари врагове.

Освен това замисляли ли се бяха изобщо северняците за добруването на неговите жени и деца? През последните пет години северняшките убийци удряха най-вече по неговото семейство — баща му и сестрите му, жени и синове. Войната межда Радж Атън и владетелите на Роуфхейвън беше станала кървава и лична. Нахлувайки на север, самият Радж Атън я беше направил кървава и лична.

Лесно можеше да изведе своите Непобедими с една флотилия и да остави хората на Карис да се бранят сами. Или да започне още сега да евакуира всичките си воини и да приключи до края на деня.

— Кое ви кара да мислите, че на източния бряг ще е безопасно? — попита той. — Не е ли възможно халите да са поставили стража около цялото езеро?

Езерото Донестгрий беше голямо, четиридесет мили дължина от север до юг, близо три и половина мили от източния бряг до западния.

— Може би — предпазливо отвърна Палдейн. — Но моите далекогледци в кулата не забелязват там стражи. — Радж Атън почти виждаше съмненията, вихрещи се в главата на Палдейн, тревогите и страховете му.

Той кимна към халите, маршируващи от планините на юг.

— Може да се окаже, че чакат още подкрепления. Или че са скрили войски зад хълмовете. Не бих подценил злата магесница. Би било глупаво да изложим жените и децата на още по-голяма опасност.

Знаеше, че по източния бряг на Донестгрий има пръснати селца и дори няколко малки укрепления, които хората му можеха да бранят. Но брегът беше толкова скалист и земята — толкова планинска, че я обитаваха само пастири и дървари. Радж Атън се обърна към стария си съветник Фейкаалд.

— Вземете двайсет лодки и ги напълнете със смесена част от нашата войска и хората на Палдейн. Накарайте ги да проверят източния бряг на езерото за хали, след което да навлязат в сушата на няколко мили, за да се уверят, че брегът е безопасен. Когато свършат, да се укрепят в някоя крепост и да ме уведомят.

Фейкаалд го изгледа изпод дебелите си вежди, прикривайки усмивката си. Разбираше играта на Радж Атън. Проучването на брега и осигуряването на опорен пункт за пробив си струваше, защото Радж Атън искаше да измъкне своите хора.

— Ще бъде изпълнено, о, Светлина на вселената.

После веднага извика няколко капитани и започна да съставя групата съгледвачи.

— Милорд — каза Палдейн, — освен това тук имаме много дървен материал — за барикади, греди за къщите и така нататък. Можем да заделим хора да работят при източната стена, да сглобят салове. С достатъчно салове можем много бързо да евакуираме по около сто хиляди души повече.

Радж Атън го погледна. Палдейн беше слаб, с изпито лице и тъмна коса, вече почти побеляла. Тъмносините му очи издаваха бистър ум.

— Още не — възрази Вълчият господар. — Ако започнем преждевременно да правим салове, това ще насочи умовете на хората към бягство, вместо да мислят как най-добре да се защитават. Първата ни грижа е отбраната на Карис.

— Милорд — каза Палдейн, — предвид подкрепленията хали, които прииждат от юг, подозирам, че бягството е нашата най-добра — ако не и единствена — възможност.

Радж Атън се усмихна с добре отработената си усмивка, включваща не само движение на устните. Мускулите около очите му също се присвиха.

— Свободен сте.

 

 

След като мъглата се разнесе, по стената на замъка се пръсна мълва, че Радж Атън изпраща части на изток, за да може замъкът да бъде евакуиран.

Вестта повдигна донякъде духа на Роланд. Едва сега той за пръв път можа да види самия град. Под него имаше домове и едно бадемово дърво, израсло до стената толкова високо, че можеше да скочи в горните му клони, без да пострада. Намираше се точно зад градината на някакъв благородник, а градът се простираше на север.

На запад се трупаха хиляди хора. Конете на рицарите на Радж Атън стояха навързани по коневръзите покрай улиците.

Срещу западната стена на външната полоса се бяха струпали около четиридесет гиганти главанаци, всеки по двайсет стъпки висок. Жълтата козина под ризниците им изглеждаше по-тъмна от обичайното, защото беше овлажняла от дъжда. Гигантите го гледаха с огромните си сребристи очи, някак тъжно и уморено. Великаните често имаха нужда да хапнат прясно месо и на Роланд не му хареса начинът, по който поглеждаха към децата, които надничаха от вратите и прозорците.

Не по-малко страховити от великаните бяха бойните кучета на Радж Атън: имаха маски и нещо като ризници от боядисана в червено кожа, както и нашийници с грамадни остри шипове. Бяха подсилени псета, гледани за бой и дарени с дарове на мускул, жизненост и метаболизъм от други кучета.

Но колкото и страховити да бяха тези зверове, Роланд знаеше, че още по-страховити са воините на Радж Атън. Всеки от Непобедимите имаше поне двайсет дара. В битка Непобедимите бяха наистина непобедими.

Освен от тези сили, стените на Карис се бранеха от над триста хиляди обикновени бойци от Мистария, Индопал и Флийдс. Всъщност мъжете бяха струпани по стените и натъпкани по кулите като мляно месо в наденица. Полосите, дворовете и улиците гъмжаха от копиеносци.

Една толкова голяма сила би трябвало да може да отблъсне всеки щурм. Но Роланд разбираше, че ако халите нападнат, всички тези хора няма да са достатъчно.

Докато гледаше как малката флотилия от двайсетина лодки гребе на изток, изпитваше искрена надежда, че скоро ще се върнат и евакуацията ще започне. Обмисли и собствения си курс във водата в случай, че се наложеше.

Халите продължиха похода си от юг през цялата сутрин. Четта им около Карис бе невъзможно да се преброи, но със сигурност десетки хиляди препускаха из околностите и се трудеха трескаво.

Никой жив днес човек не беше виждал как се труди хала — не беше виждал тяхната ловкост, ефикасност и смайваща скорост.

Вятърът задуха свирепо и два часа след съмване заваля ситен дъжд. Кожестите гърбове на халите лъснаха от водата. Дъждът и облаците донесоха на хората в Карис плаха надежда, защото всички знаеха, че ако засвяткат мълнии, халите най-вероятно ще си заминат.

Виячи сновяха навсякъде, събаряха в калта зидове и отбранителни валове. Изравяха дупки. Копаеха ровове на юг и на запад, пълнеха ги с вода от езерото Донестгрий, оформяха от тях странна мрежа от канали.

Звуците, които се вдигаха от полята западно от Карис, бяха странни, чужди: грохотът и хрипливото съскане на халите, от нищо непредизвиквания и необясним вой на виячите, мляскащите звуци, които издаваха лепкавите, докато се трудеха. Над всичко това се носеше един постоянен звук, подобен на скърцането на кости, издаван от прелитащите сред ордата грий. Роланд имаше чувството, че е пренесен в някакъв друг свят.

На север хали магесници и лепкави се трудеха при Костения хълм, трупаха канари и оформяха някакво си тяхно чудновато ваяние, странно, криво и някак злокобно. Лепяха по него камъни и буци с помощта на течностите, които излизаха от долните им отверстия, и от това се разнасяше воня като от гниеща леш.

А на една миля южно от Карис започнаха да градят някаква странна кула — черна и усукана като рог на нарвал, но леко килната под странен ъгъл, сякаш сочеше право към Костения хълм.

Освен кулата на брега на езерото строяха и няколко огромни купола от камък, слепен с кашата, изхвърляна от лепкавите. Някои предположиха, че това са полози за снасяне на яйцата или нещо като люпилни.

Но халите не нападаха Карис.

Събаряха села, които се помнеха от памтивека. Сриваха крепости и използваха камъните им за градежите си. Разравяха пътища и градини.

Но не нападаха. Докато оръженоските блокираха единствения път за влизане и излизане от града, никой не можеше да се надява, че ще избяга или ще пробие с щурм. Но пък докато халите не щурмуваха градските порти, Роланд се чувстваше… спокоен.

Денят бавно се точеше и той постепенно започна да забравя онова прокрадващо се усещане за заплаха и ужас от сутринта, виковете на пехотинците на Радж Атън, останали извън стените на сигурна гибел. Обнадежди се. От заранта хората по стените стояха смълчани, но към обед започнаха оживено да си приказват.

Лодките бяха тръгнали преди часове и разбира се, трябваше скоро да се върнат. Но пък и можеше ли някой да ги обвини, че не бързат да се върнат в Карис?

Но минута след минута, час по час, мъжете оглеждаха водите и не виждаха лодки да се връщат от изток.