Дейвид Фарланд
Вълчето братство (17)

Кръпки от мъгла

Ездата от планините Брейс към Карис се стори на Роланд прекалено лека. През цялото време имаше чувството, че нещо не е наред. Тази сутрин той, барон Пол, Ейвран и зелената жена си прекараха добре по планинския път, главно защото пътищата бяха пусти.

Това само по себе си му се струваше не наред. Знаеше се, че главният съветник и стратег на крал Ордън, Палдейн Ловеца, трябва да е в Карис. Човек можеше да очаква да види бойците му, тичащи по главния път да заемат позиции за предстоящата битка.

Докато се спускаха от планините през горичките от бор и трепетлика, Роланд често се спираше, за да огледа каменистите поля долу за някакъв знак за войска. Между потоците се бяха проснали кръпки от мъгла, толкова гъста, че под нея можеше да се крие всякаква войска. Отвъд полята имаше какви ли не места, в които също можеше да се крие всякаква войска — гористи хълмове и дълбоки долини между планинските ридове на запад. Градове и селца се виждаха навсякъде.

Стената на Барън на север беше с ширина от осем мили и се протягаше между два високи хълма. Преди векове Мътая и Мистария бяха воювали за тази област много пъти. Фактът, че Мистария не винаги беше печелила, се набиваше в очи със самото разнообразие на архитектурата: навсякъде из градчетата се мяркаха куполести постройки с покрити портици и изкуствени езерца. Улиците бяха много по-широки, отколкото в Дворовете на прилива, където беше отраснал Роланд.

Имената на селищата също отразяваха факта, че за тази земя са се водили много битки. Между градчетата с имена като Асвандер, Пастек и Кишку се срещаха села с имена Засадата, Падането на Гилън и Отстъпление.

Тъй или иначе, Роланд гледаше замислено надолу и си мислеше, че теренът е великолепен избор за сражение от стратег като Палдейн Ловеца. Няколкото укрепления можеха да послужат като бази за щурмове. Представяше си как стрелци могат да се укрият зад каменните зидове или конница да се крие зад портите на някоя по-голяма крепост.

И въпреки всичко не можеше да види никакъв признак за войски из равнините — никакво проблясване на утринната слънчева светлина по метална броня, никакъв пушек, вдигащ се от лагерни огньове, нито палатки, вдигнати в някоя далечна долчина.

Всъщност поне оттук, от хълмовете над Карис, пейзажът изглеждаше мъртъв. Роланд, барон Пол, Ейвран и зелената жена стояха на едно възвишение вече от петнайсет минути и гледаха примижали към долината под тях. Роланд виждаше стотици фермерски къщи и десетки купи сено. Поля и градини бяха нашарили земята — светли редици на едни места, тъмни лозя на други, конопени насаждения на трети. Каменни огради заобикаляха фермерските дворове. Оттук, от високото, можеше да се види, че в Карис камъкът е в изобилие — достатъчно, за да се вдигнат от него домове и огради, и дори май беше в повече, защото на много места фермерите просто го бяха насъбрали на купове, за да разчистят полята. По билата на много хълмове се виждаха мътаинските слънчеви куполи — изградени от камък така, че да наподобяват залязващото слънце. Те бележеха места на стари сражения.

Древна беше земята на Карис. Разправяха, че крепостта тук била от незапомнени времена, още когато Ерден Геборен дошъл със своите сто хиляди рицари, за да я защити. Много от „слънчевите куполи“ долу бяха служили за места за изгаряне, в които победителите хвърляли победените. Такива места бяха обладани от духове.

Но и да имаше духове наоколо, те явно не досаждаха на местните хора. Самият Карис едва се виждаше от толкова далече — все още беше на двайсет мили. Древната крепост беше построена на един полуостров в дълбоко езеро. Езерото беше покрито с гъста мъгла, но крепостта я разкъсваше и гранитните й стени и високите наблюдателни кули проблясваха като злато в утринното зарево. Над замъка се виеха пушеците на кухненските огньове.

Над замъка излетя граак, понесъл небесен ездач. Ейвран въздъхна, сякаш изпитала копнеж тя да е сега на врата на звяра.

Но по-наблизо не се мяркаше никакъв дим над нито един дом. Не духаше вятър. Не се мяркаха животни в полята.

Мъртво. Цялата равнина на Карис изглеждаше съвсем мъртва, освен няколкото ята гъски, които летяха ту на една страна, ту на друга. Дори тук, на склона, беше някак твърде тихо: не крякаха сойки, не притичваха катерици.

— Не ми харесва това — каза Роланд. — Много е тихо.

— Тъй е — кимна барон Пол. — Аз съм се родил в тоя край. Като дете съм тичал тук като луд. Такова нещо не съм виждал никога.

И посочи към някакви нивя вляво, само на две мили под тях, при някаква овощна градина, пресичаща редица от дъбове.

— По това време на годината тук винаги долитат ята врани от север. Ако прокараш черта по небето над линията на ония дъбове, ще получиш добра представа накъде летят. Но днес не виждам нищо такова. Нито една врана. Враните са умни птици. Усещат опасността по-добре от хората. Разбират къде предстои битка и следват войниците с надеждата, че ще има добра плячка.

— Погледни ей там надолу, където кръпките мъгла са легнали над низините. — Той посочи почти право напред, на пет мили от подножието на хълма. — Виждаш ли ония гъски, дето летят над нея? В полята там има хубав овес и езера, в които да плуват. Всяка гъска, заслужаваща гъсок, сега ще е там долу. Но не, тия гъски кръжат над полята, за да са сигурни, че е безопасно да кацнат. Летят от една кръпка мъгла на друга, защото знаят, че не е безопасно, и не смеят да кацат.

— Защо? — попита Ейвран.

— Изплашени са. Много хора има там, скрити в мъглата.

Ейвран го изгледа накриво, сякаш убедена, че барон Пол приказва така само за да я уплаши. На Роланд момичето му се струваше уморено, дори болно. Очите му бяха зачервени и се гушеше в наметалото си, сякаш му беше студено.

— Сериозно говоря. Виждаш ли онази кръпка мъгла вляво, над ей онези хълмове? Трябва да е на двеста стъпки по-високо от всяко друго парче мъгла и цветът й е малко прекалено тъмносин. И вижте как се движи над хълма, вместо да се издига, стоплена от слънцето. Обзалагам се, че това са хора на Радж Атън, с огнетъкачи, които ги скриват. Съгледвачите казват, че е използвал такава мъгла да се крие в нея в похода си през Хиърдън. Влезеш ли в нея, ще се натъкнеш на бойни псета, главанаци и стотици Непобедими. А ей там, малко по-надалече отвъд хълмовете, има още една кръпка мъгла. С онзи мазно синкав цвят, виждате ли я? А сега погледнете още по-наляво. Към тях приближава трета колона.

Барон Пол, изглежда, беше прав. Трите кръпки мъгла се сливаха, без никакви въздушни течения да бяха задухали така, че да ги приближат.

— А сега погледнете ето там, надолу, отвъд Карис, покрай реката. Обзалагам се, че там действат водни чародеи. Виждате ли онова грамадно петно мъгла?

— Ако се съди по цвета му, бих казал, че мъглата си е естествена — каза Роланд.

Баронът вдигна вежда.

— Може. Обаче се вдига само от реката. Да знаете, че е работа на водни чародеи. Тяхната мъгла е с по-добро качество, по-естествена е, не като дима на огнетъкачите. Тая мъгла, мен ако питаш, крие подкрепленията на Палдейн, дето идват от юг, от Черланс. — Баронът придърпа гащите си като селяк. — Трябва да внимаваме. Пътищата отпред изглеждат пусти, но това може да е измамно.

Зелената жена посочи към мъглата в низините и попита:

— Мъгла?

— Аха, мъгла — отвърна Роланд, прибавяйки още една дума в речника й.

Тя посочи един облак в небето.

— Мъгла?

— Облак — каза й той и помисли как да й помогне да ги различава по-добре. Примижа към слънцето и посочи. — А там горе е слънцето. Слънце.

— Слънце, не — промълви зелената жена, погледна боязливо към яркото кълбо и придърпа наметалото от меча кожа на раменете си.

— Казах ли ви, че не е същество на огъня — рече Ейвран, отиде при зелената жена и смъкна качулката над очите й. — Не харесва слънчевата светлина, както не хареса и огъня.

— Май си права — каза барон Пол. — Моите извинения към дамата с цвят на авокадо, дето яде черва.

Роланд се засмя.

Ейвран изгледа барона ядосано.

— А пък аз ще ви кажа нещо друго. — И вдиша дълбоко, сякаш се готвеше да съобщи нещо много важно.

Но мигом пребледня, смълча се и придърпа наметалото около себе си, сякаш и тя искаше да се скрие от слънцето.

Очите й бяха помръкнали и Роланд разбра, че трепери не защото се бои, че барон Пол няма да повярва на думите й, а защото това, което се кани да каже, я плаши.

— Добре де, кажи… — подкани я барон Пол.

— Барон Пол — попита тя с някак отчужден глас, — какво ще правим със зелената жена?

— Не знам — отвърна баронът. — Но ако престане да върви е нас, ще съм по-щастлив.

— Ако ни последва до Карис, какво ще й направи херцог Палдейн?

Барон Пол се обърна към зелената жена.

— Не знам, дете. Мисля, че ще я затвори в тъмницата. Много е силна и е опасна, а и ние не знаем нито откъде е дошла, нито какво иска.

— А ако започне да му се противи? Ако се опита да се защити?

— Ако нарани някой от поданиците на Негово величество, ще я затвори.

— А ако убие някого?

— Знаеш наказанието — отвърна барон Пол.

— Ще я екзекутира, нали? — попита Ейвран.

— Така мисля — отвърна барон Пол, като се помъчи да вложи в гласа си нотка на съжаление, каквото не изпитваше особено.

— Не можем да позволим да я убие — каза Ейвран. — Не можем да я заведем в Карис.

— Имаме да занесем съобщение — каза барон Пол. — Според всички правила трябваше да продължим снощи през бурята, само че идеята да се натъкнем в тъмното на войските на Радж Атън никак не ми хареса. И все пак, имаме да занесем съобщение и ти, небесен ездач Ейвран, си се заклела да носиш всяко съобщение, което ти се възложи.

— От какво те е страх? — попита Роланд, защото момичето явно беше уплашено до безумие.

— Никой в семейството ми никога не е получавал Предвещание — промълви Ейвран.

— А ти смяташ, че си получила? — попита Роланд.

Момичето закърши ръце и затрепери от вълнение.

— Току-що видях нещо. Видях зелената жена мъртва, набита на един кол извън стените на замъка.

Роланд не беше грамотен, но всяко дете в Мистария беше слушало за древните Предвещания.

— Ако наистина е Предвещание, значи е било само да те предупреди и можеш да го предотвратиш.

Барон Пол примижа и приклекна до детето.

— Искаш да избегнеш Карис ли? Е, можем да го заобиколим, но поне един от нас трябва да влезе. — Премисли тази възможност само за миг и добави по-убедено: — Не, пътищата няма да са безопасни! По-добре ще е да останем заедно. Сигурен съм, че ще мога да вкарам всички ни в Карис, но повече не мога да обещая.

Роланд знаеше, че барон Пол искрено вярва в думите си: в мъглите в равнините се криеха войски и хората на Радж Атън дебнеха за пратеници по всички пътища.

— Оставете ме някъде, докато отнесете съобщението — замоли ги Ейвран. — Зелената жена ще тръгне с мен, не с вас. Ще остане там, където ме оставите. После можете да се върнете и да ме вземете.

Барон Пол се Почеса по брадичката. Влизането в Карис щеше да е достатъчно опасно, а сега детето настояваше да рискува живота си, като влезе и излезе. Затова той заговори с властен тон, сякаш искаше с това да сложи край на спора.

— Прекалено опасно е. Няма да го позволя.

— Първо казвате, че няма да ме вземете с вас на север до Хиърдън, а после казвате, че няма да ме оставите тук! Нямам ли и аз дума по въпроса? — попита Ейвран.

— Не — отвърна благоразумно барон Пол. — Може да съм дебел стар рицар, но все пак съм благородник, а ти не си. Във война сме. Правя само онова, което е най-добро за теб.

— Правите само онова, което е добро за вас — извика Ейвран. — За мен ви е все едно.

— Мисля само за това, което е най-добро за хората, а не за… — махна пренебрежително към зелената жена, — а не за някакво си зелено чудовище.

— Аз знам кое е най-добро за мен! — заяви Ейвран.

— Така ли? — учуди се барон Пол. — Снощи се цупеше, че искаш да те заведем в Хиърдън. Сега й се прищяло да остане тук. Е, и кое е най-доброто?

— Мога да си променя решението — кресна му Ейвран.

— Да, ама не можеш да промениш моето.

Сграбчи я грубо за ръката и я задърпа към коня си. Момичето зациври и той го плесна отзад.

— Проклето дете! Ако ни доведеш войниците на Радж Атън с твоя рев, заклевам се, че ще ти резна гърлото преди да са ме хванали, дори това да е последното нещо, което ще направя.

Въпреки тромавото си на вид тяло, баронът се метна леко на седлото и понечи да издърпа Ейвран след себе си.

— Чакай! — спря го Роланд. — Да дойде при мен. И няма да позволя да пердашиш детето и да го плашиш, че ще му режеш гърлото!

— Тебе какво те интересува? — попита барон Пол. И двамата с детето го изгледаха изненадани. Роланд не беше нито рицар, нито войник, който да може да се мери по сила с барона в бой, но въпреки всичко го заяви много рязко.

— Интересува ме — каза Роланд, загледан в детето. — Мислех си снощи, ме мога да помоля Палдейн да й стана настойник… баща.

В неловката тишина, която последва, момичето разбра, че го казва не само като намерение, а и като въпрос.

— Да! — извика Ейвран и затича към него.

Роланд се качи на коня и я взе на седлото пред себе си. След малко вече препускаха надолу по склона, а зелената жена тичаше отзад на широки отскоци. Когато доближиха равнината, барон Пол изведнъж зави и препусна през дърветата, по една от планинските пътеки, отъпкана от дивеча. Зелената жена тичаше след тях, без да изостава. Роланд беше удивен, че изобщо може да издържи толкова. Никое човешко същество не можеше да тича толкова пъргаво и леко.

Баронът, изглежда, не искаше да се довери повече на пътя, а страхът му като че ли бе заразил и Ейвран, защото и тя се умълча. Конете препускаха. Роланд стискаше здраво детето, уплашен, че всеки момент може да паднат и да се затъркалят надолу. Но барон Пол не спираше.

След няколко минути съсипваща езда поеха по някаква просека, после прецапаха малък поток, прескочиха един синор и препуснаха в галоп през пасището.

Яздиха така още няколко минути, като непрекъснато се озъртаха. Зелената тичаше няколко крачки зад тях.

Стигнаха до едно голямо село, профучаха между къщите и спряха конете чак когато излязоха извън селото. Покрай пътя растяха орехи — плодовете им бяха започнали да разпукват зелените си обвивки и Ейвран, все още свита в наметалото си, се загледа жадно в тях.

— Няма ли да ядем днес?

— Като стигнем в замъка, може да ти дадат нещо за вечеря — каза баронът.

— Ама и снощи не ми дадохте нищо за вечеря, а сега не мога поне малко да хапна за закуска! В замъка вече са приключили със закуската и няма да ядат чак до довечера. От вчера не съм хапвала.

— Ами толкова по-добре за теб — каза барон Пол. — Ще ти помогне да поддържаш тънка фигура.

— По-добре опитай ти — заяде се Ейвран. — Конят повече ще те харесва, ако го направиш.

Баронът я изгледа предупредително. Детето имаше дар на ума, но барон Пол си имаше повечко, а и можеше да я напердаши.

Роланд реши, че е много суров човек — да мъчи така детето с глад.

— Ще ида да набера малко — каза той и скочи от коня.

Зелената жена беше поизостанала, но само след няколко мига се появи, цялата в пот и задъхана.

Барон Пол, изглежда, се побоя, че Ейвран може да им избяга, затова приближи коня си до нея, сграбчи я и я прехвърли на своето седло.

От коня на Роланд се лееше пот, дробовете му се издуваха като ковашки мехове. Тук, в северния край на селото, имаше няколко струпани една до друга къщи. Тревата край пътя беше опоскана от овце. Но сега от тях нямаше и помен. Сигурно ги бяха откарали в замъка. След като нямаше нищо друго за пасене, конят му отиде до сандъчето на прозореца на една от къщите и почна да яде здравеца — толкова бързо, колкото може да яде само кон с дарове на метаболизъм.

Роланд поогледа за нападали по земята орехи, но напразно. Прасета бяха ровили тук и ги бяха изяли. Накрая се качи на един орех да набере.

— Пишка ми се — каза Ейвран и се завъртя в седлото.

— Ще издържиш още някой час — каза баронът, без да я пуска. — Момиче с дар на мускул може да стиска мехура си цял ден.

— Стискам се от снощи — възрази Ейвран.

Барон Пол завъртя очи с досада.

— Добре, върви тогава. Зад къщата трябва да има нужник.

Ейвран се смъкна от коня и заситни през тревата. Зелената я последва по петите като вярно куче.

Роланд се покачи на един дебел клон и почна да пълни джобовете си с орехи. Тъкмо беше откъснал няколко, когато погледна към пътя на юг.

Оттам, откъдето току-що бяха дошли, се задаваше облак прах. Конниците все още бяха на няколко мили, но при скоростта, с която можеше да препуска един подсилен кон, можеха скоро да ги настигнат.

— Конници! Идват бързо! — извика той на барона. Сърцето му заблъска в гърдите. Ако не се беше качил на дървото, нямаше да ги види.

— Какви са цветовете?

Той погледна отново и зърна жълто.

— На Радж Атън. По петите ни са.

Скочи от дървото толкова лошо, че глезените му изпукаха.

— Ейвран! — извика барон Пол. — Ела веднага!

И пришпори коня си към ъгъла на къщата, като ръсеше проклятия. Роланд се метна на своя, заобиколи къщата и го видя как изрита ядосано полусрутения нужник отзад. Вътре нямаше никого.

— Проклетото момиче е избягало! — изрева баронът.

Роланд прехапа устна. Не искаше да изгуби детето, нито да допусне да пострада. Искаше да й помогне, но разбираше страховете й и се възхити на куража й да направи това, което смяташе, че е добро.

Къщата бе отделена с каменен зид от другите дворове и градини и той нервно се заоглежда. И помен нямаше нито от Ейвран, нито от зелената жена.

— Не може да са отишли далече — каза Роланд. Но знаеше, че това вече е без значение. Дори момичето да се криеше наблизо, щеше да загуби много време, докато го търси.

— Остави я! — извика барон Пол. — Искаше да остане, нека остане!

Барон Пол препусна към пътя. Роланд го последва, но много бавно. Боеше се да остави зелената жена и Ейвран тук сами. Грижа му бяха повече, отколкото можеше да си признае.

Надигна се от седлото и затърси с очи детето, с напразната надежда, че ще зърне поне зелената жена. Барон Пол вече се отдалечаваше. След няколко мига Роланд чу тропот на копита от другия край на селото.

— Желая ти късмет! — извика Роланд на Ейвран. — Ще се върна да те взема, дъще!

И препусна към Карис.

 

 

Ейвран се беше сгушила зад един люляк до някаква ограда и гледаше как барон Пол и Роланд се отдалечават на север. Беше смъкнала наметалото от меча кожа от гърба на зелената жена и сега кожата й се сливаше с люляковия храст и я криеше.

Ейвран я притисна до себе си и й зашепна тихичко, за да не помръдва.

Не можеше да обясни на Роланд и на барона защо трябваше да ги остави. Нямаше да я разберат. Но от предния ден странното усещане беше започнало да се усилва.

Тъкмо то я беше накарало предната нощ да поглежда нервно към пламъците на огъня, а тази сутрин очите й пламнаха от слънцето. А и когато коленичи над трупа на убиеца на Радж Атън, изведнъж бе изпитала жажда да вкуси кръв.

Мислеше, че вече знае от какво има нужда зелената жена. Разбираше го може би по-добре от самата нея.

Имаше нужда от Земята. Имаше нужда от силата й, за да се обнови.

И така, Ейвран притискаше до себе си зелената жена, докато барон Пол ръсеше проклятия, а Роланд й обещаваше да се върне. Притискаше я и се мъчеше да сдържи сълзите си.

Беше се изненадала, че той я помоли да й стане баща. Изненадала и зарадвала. Искаше й се някой да се грижи за нея, да й бъде приятел. Но точно сега трябваше да остави собствените си желания настрана. Осмели се само да прошепне:

— Тогава ела да ме вземеш, татко. Когато можеш.

След малко по пътя минаха двайсет рицари на Радж Атън; броните им дрънчаха, копитата на тежките бойни коне кънтяха по спечената земя.

Зелената жена не помръдна, свила се в прегръдката на Ейвран, докато Непобедимите не отминаха. После вдигна нос във въздуха като куче, мъчещо се да улови миризма, и попита тихо:

— Кръв, да?

— Кръв, да — повтори Ейвран, зарадвана, че зелената разпознава миризмата на войниците на Радж Атън. — Но не сега. Сега трябва да си починеш. Знам от какво имаш нужда.

Ейвран беше сигурна, че го е видяла насън. Не разбираше какво е видяла, но то я привличаше с някаква настойчива необходимост, стигаше чак до костите й. Зелената жена беше същество на Земята и точно сега се нуждаеше от нейната прегръдка.

Все още се боеше да помръдне. През селцето въздъхна утринен вятър и раздвижи клоните на люляка. Зелената жена се вгледа в листата, сякаш виждаше в тях нещо страшно и злокобно.

— Няма нищо — успокои я Ейвран. — Само вятърът. Вятър.

Вдигна ръката й, за да усети вятъра между пръстите си. Но зелената жена дръпна ръката си в ужас.

— Вятър, не! — каза тя и се заозърта отчаяно, сякаш търсеше къде да се скрие.

Непобедимите се бяха отдалечили достатъчно, реши Ейвран. Хвана зелената жена за ръка и я отведе в градината с каменна ограда зад една от къщите. Почвата беше мека и добре поддържана, но стопаните бяха избягали. Преди това обаче бяха извадили морковите и ряпата.

Ейвран огледа меката почва и я одобри. Намери мотика в кошарата и бързо изкопа плитък ров.

Без някой да я убеждава, зелената жена легна в него и се изпъна — гола, отпусната, доволна от допира до пръстта.

Ейвран застана над нея, готова да я зарине с пръст, но точно тогава самата тя изпита копнеж също да легне. Слънцето силно нагряваше врата й, а когато примижа нагоре, очите я заболяха.

Наметалото й се стори прекалено тънко, за да я защити от лъчите му. Погледна ръката си — предния ден там бяха паднали няколко капки от кръвта на зелената жена и тя се бе опитала да ги измие.

Тъмнозелените петна още си бяха там. Не се бяха махнали, колкото и да се беше мъчила да ги изтрие. Напротив, зелената кръв се бе просмукала надълбоко в кожата. Сега изглеждаше, сякаш се е татуирала. Разбра, че петната сигурно ще останат завинаги. И сигурно щяха да попият още по-надълбоко и да се влеят в костите й.

— В нас вече тече една и съща кръв — каза Ейвран на зелената жена. — Аз дори не знам какво си, но двете с теб вече сме едно.

После съблече дрехите си и влезе в плиткия ров до зелената жена. Засмъква буци пръст и започна да зарива краката и тялото си, за да се скрие от слънцето, но не можеше да се зарови добре.

В някакво внезапно вдъхновение се притисна плътно до зелената жена и заповяда на земята:

— Покрий ме.

Земята откликна и се изсипа върху нея като вода.

Ейвран се зачуди дали Роланд или някой от Непобедимите ще се върнат и ще забележат плиткия им гроб. И да го забележеха, какво щяха да направят? Да ги изровят?

„Не — осъзна тя. — Сега сме в безопасност. Спасени от слънце и от огън. Спасени, макар за малко. Докато падне нощта.“