Дейвид Фарланд
Вълчето братство (64)

Най-ярката звезда на Индопал

Радж Атън се втурна от каменните стени на Карис, за да стигне пръв при Сафира. Разбута някои от по-бавните мъже по стъпалата, после скочи на гърба на един мъртъв великан и закачи стъпалото си в плетената му ризница. Издърпа го.

След като се освободи, заскача от гърба на една мъртва хала на друга — използваше мъртвите зверове като гадни камъни за минаване през поток. Така стигна до рухналите порти на крепостта много преди повечето други хора. Пред него по провлака имаше само няколко войници на Палдейн.

За половин миг той се задържа върху трупа на една хала над провлака и усети земния трус. Той разтърси самите основи на Карис, с рев по-силен от най-силната морска вълна. Щом удари брега, се надигна мощна вълна.

Най-добрите бойци на Палдейн напираха напред, вкопчени в кърваво меле.

Можеше да си представи как се чувстват.

Той се втурна на дълги отскоци по гърбовете и коремите на мъртвите чудовища.

Когато трусът разтърси една хала под него, Радж Атън подскочи във въздуха и стъпи върху главата на една жива. Стовари бойния си чук дълбоко в сладкия триъгълник на съществото и го уби моментално.

Сто хиляди човешки гласа изреваха като един, когато земетръсът кипна под крепостта. Радж Атън погледна през рамо точно когато западната стена на Карис рухна с оглушителен грохот.

Не се поколеба. Скочи от хлъзгавата глава на халата и затича към Сафира.

Не искаше да гледа рухването на Карис, но го чу, подуши киселата миризма на каменна прах във въздуха. Карис се сриваше и хората отзад виеха от ужас. Рухваха кули. Падаха дюкяни и къщи.

С шестте си дара на метаболизъм, Радж Атън се биеше мълниеносно и яростно, с дръзки атаки, на каквито никога нямаше да се осмели, ако не беше Сафира. Скачаше върху главите на халите и се стремеше да ги разбие с чуковете си. Профуча покрай едно от чудовищата, спря се колкото да разбие единия му крак, за да се справят мъжете зад него по-лесно. Всичко около него се превърна в мръсен сън за смърт и клане; хората на Палдейн и Непобедимите се сражаваха редом с него.

Зад себе си чуваше стотиците хиляди прости люде, втурнали се към Сафира, напиращи за битка срещу гъстата гмеж от чудовища. Беше си чисто самоубийство, помисли Радж Атън. Но в сърцето си разбираше, че да не го направят също е самоубийство.

В града пламнаха няколко кули и докато рухваха, изхвърлиха горящи парчета дърво високо във вечерното небе.

Докато хората на Палдейн довършваха една хала, Радж Атън се покачи отгоре й, за да си поеме дъх. Хората бягаха от замъка: воини и търговци, жени с бебета на ръце, благородници и бедняци.

Радж Атън се удиви колко много са преживели земетръса — ако не ги беше видял с очите си, щеше да си помисли, че не повече от неколкостотин ще се спасят от рухващия Карис.

 

 

Струваше му се, че се сражава вече цял час, въпреки че не можеше да са изтекли повече от десет минути по мерките на обикновените хора. Лордовете на Палдейн и Непобедимите му се биеха зад него, а обикновените граждани на Карис се вливаха в бойните редици.

Ефектът от намесата им изуми Радж Атън: много от халите започнаха да отстъпват предпазливо, стъписани от предизвикателството. Оказали се пред десетина души, повечето хали отстъпваха.

До този момент нито една от неговите тактики не беше впечатлила халите. Но толкова много хора — гъста маса от хора, напиращи като един — ги накара да се сепнат. Не беше трудно да се предположи защо: халите не можеха да различават обикновен човек от Владетел на руни. Всички хора миришеха еднакво. За една хала всеки човек, дръзнал да я нападне, представляваше гибелна заплаха.

„Ние сме като оси за тях — осъзна Радж Атън. — Но те не мотат да разберат дали имаме жила.“

Гнездата на съпротива се усилваха около неговите Непобедими и лордовете на Палдейн. Но макар повечето хали да се спираха и да отстъпваха, все още не бягаха.

Оръженоските газеха между простите хора и причиняваха ужасна касапница, избивайки хиляди и десетки хиляди мъже и жени.

Хората на Карис се хвърляха срещу гъстите редици на халите, обикновени хора, стиснали секири и ковашки чукове. Отдаваха живота си за своя Земен крал така, както никога нямаше да го отдадат за Радж Атън.

Усилията на простолюдието бяха почти напразни, освен че осигуряваха известно предимство на онези воини, които имаха необходимите за битката гъвкавост, мускул и метаболизъм.

Ето защо борбата им не беше съвсем безсмислена. Но Радж Атън никога нямаше да забрави гледката пред портите на Карис: пороищата кръв, пръснатите кости, разкъсаната плът, ужаса в очите на мъртвите жени.

Продължи да си пробива път с бой, сражаваше се с безбройни пълчища, за да достигне една невидима цел. На два пъти получи рани, които щяха да убият всеки друг, и похаби ценни секунди, изчаквайки огромната му жизненост да извърши своето чудо с изцелението.

По ирония на съдбата към Сафира го отведе гласът на някакво дете.

Зад него лордовете се сражаваха на трийсет или четиридесет различни фронта. Към целия този хаос се добавяха и виковете на рицарите на Габорн, някъде северно от Костения хълм — рев на умиращи мъже.

Въпреки даровете си на слух Радж Атън можа да чуе сред съсъка и грохота на халите несекващия вой на някакво момиче:

— Помощ! Помощ!

Чу детето и се втурна през бойните редици към него. С шестте си дара на метаболизъм, профуча покрай няколко хали преди да успеят да реагират.

Пред него, като в злокобен лабиринт, навсякъде по земята лежаха мъртви и ранени хали. Той скочи между крайниците на две оплели се чудовища и се промъкна през тясната пролука.

След миг се добра до някаква поляна. Дузина твари лежаха там мъртви в неправилен кръг, между грозните им туловища имаше малка пролука.

Той скочи сред поляната до един мъртъв кон и някакъв рицар. Чу наблизо някакви мъже, счепкани в бой с едно от чудовищата.

Момичето се оказа заклещено в устата на една мъртва хала. Радж Атън го остави да пищи от ужас.

Но раната на халата, в която се беше скрило, го заинтригува. Някой беше пръснал черепа на чудовището. Освен някой главанак, размахал огромния си боздуган, Радж Атън не можеше да си представи никакво оръжие, способно да я потроши така жестоко.

Той се втурна покрай извивката на хълма и видя Пащук, облян в кръв и със счупен крак — но все още се биеше като звяр. Маакет до него също не отстъпваше.

Една хала се опитваше да се промуши между два огромни трупа и да ги нападне. Радж Атън не можа да види Сафира, но с толкова много дарове на мирис я намери лесно. Деликатният мирис на жасминовия й парфюм го привлече към мястото, в малка падина вдясно от него.

Лежеше премазана под лапата на паднала хала. Човекът на крал Ордън, сър Боренсон, лежеше при нея, обгърнал я с ръце, и се мъчеше да я защити. Едва дишаше под тежестта на лапата на звяра, която го беше притиснала.

Огромна рана беше посякла Сафира през челото и от нея се лееше кръв.

Радж Атън сграбчи лапата на чудовището за единия дълъг пръст. Тежеше поне осемстотин фунта. Издърпа я от Сафира и рязко избута настрана червенокосия рицар.

Зад Радж Атън, навсякъде около Карис, се сражаваха хиляди и хиляди хора. Но мъртвите хали наоколо оформяха здрава стена, която щеше да ги задържи навън. Онези, които се бяха устремили към Сафира, най-вероятно щяха да подминат това място.

Очите на Сафира бяха изцъклени и тя дишаше на пресекулки. Той разбра, че скоро ще умре.

— Тук съм, моя любов — промълви Радж Атън. — Тук съм.

Сафира стисна ръката му. Имаше само три дара на мускул и затова докосването й му се стори леко като перце.

Сафира се усмихна.

— Знаех, че ще дойдеш.

— Земния крал ли те накара да направиш това? — попита Радж Атън. Гласът му беше нажежен от ярост.

— Никой не ме е карал — промълви Сафира. — Исках да те видя.

— Но кой те прикани да дойдеш?

Сафира се усмихна тайнствено.

— Чух… Чух за Земен крал на север. Пратих вестоносец.

Беше лъжа, разбира се. Никой от дворцовите стражи не можеше да говори открито за войни и конфликти. Никой нямаше да посмее.

— Обещай ми, че няма да се биеш с него! Обещай ми, че няма да го убиеш! — помоли го тя.

Закашля и от устата й захвърчаха капки кръв. Радж Атън замълча.

Изтри кръвта от брадичката й и я притисна до себе си. Звуците на битката му се струваха далечни, като рев на чудовища в някаква далечна пустош.

Не разбра кога точно издъхна Сафира. Но когато погледна надолу в настъпващия мрак, видя, че се е отпуснала. Със смъртта й даровете на обаяние, които бе получила, се върнаха при нейните Посветителки.

Сафира увяхна като розов цвят, сгърчил се пред ковашка пещ — сега младата жена в ръцете му беше само бледа сянка на самата себе си.

Най-великата красавица на всички времена вече я нямаше.

 

 

Съзнанието на Габорн плуваше в някакво място, където нямаше нито настояще, нито болка, нито разбиране.

Беше място с виолетови небеса от спомена за някой залез, поляни, обсипани с цветя, по които сигурно беше лудувал в детството си.

Мирисът на лято беше обилен, богат, тучен, пълен с корени, почва и листа, съхнещи под слънцето. Щедри маргаритки бяха разтворили златните си цветове. Миришеха по-горчиво от тревата, но с това само усилваха земния дъх.

Габорн лежеше в мъгла. Отдалече чу зова на Йоме, но мускулите му се бяха отпуснали, не можеше да откликне.

Йоме. Желаеше я отчаяно, жадуваше за нейния допир, за целувката й. „Тя трябваше да е с мен — помисли той. — Трябваше да е до мен.“

Тя трябваше да види това съвършено небе, да докосне тази съвършена земя. Габорн не беше виждал нищо по-красиво, откакто бе стъпил в градината на Бинесман.

— Милорд? — извика някой. — Милорд, добре ли сте?

Габорн се опита да отвърне, но не можа да измисли нищо.

— Вдигни го на коня, ранен е! Махнете го оттам! — извика някой. Сега Габорн позна гласа. Селинор. Викаше Селинор Андърс — тревожеше се за него.

— Добре… — опита се да го успокои Габорн. — Добре съм. — Помъчи се да вдигне глава, залитна и… и осъзна нещо удивително. Умората му, усещането за болест и за болка, което бе изпитвал от часове, почти напълно се бяха махнали.

Чувстваше се, сякаш е стоял на свеж пролетен въздух, напълно ободрен. Докато лежеше неподвижно, това усещане се усили.

Земна сила. Усещаше земната сила, също както я беше почувствал в градината на Бинесман, или при Седемте стоящи камъка в Дънуд. Тя укрепваше. Нарастваше у него. Можеше почти да обърне лицето си към нея, както цвете обръща листата си към слънцето.

„Йоме идва — разбра той в полусън. — Това е.“

Изведнъж чувството стана много силно и той усети топлина на бузата си, сякаш го погали слънчев лъч.

Очите му се отвориха.

В полумрака стоеше жена, облечена само в наметало от меча кожа. Не беше Йоме.

Но той я позна мигновено. Лицето й беше красиво, невинно, чисто. Малките й гърди стърчаха под наметалото. Кожата й беше нежнозелена. Габорн усети мощта, тлееща в нея. Тя посегна надолу и нежно го хвана за гърлото. С това докосване цялата му умора и болка изчезнаха.

Той я позна веднага: вайлдът на Бинесман.

Чародеят я беше вдигнал от пръстта на Земята преди малко повече от седмица, вдигнал я беше в нощта, придавайки й облик, който бе извлякъл от собствения си ум. Бинесман беше казал, че се надявал да сътвори велик воин, като онзи зелен рицар, помагал на предците на Габорн. Но вайлдът беше скочил високо нагоре и беше изчезнал.

Очите на Габорн бавно се разшириха — вайлдът го вдигна леко с едната си ръка.

— Иди доведи Земния крал! — изломоти тя.

Смътно, Габорн осъзна, че зелената жена го е търсела, че иска да го отведе някъде. А може би самата Земя я беше изпратила? Габорн се огледа. Намираше се сред бойното поле на стотина крачки назад от предишната си позиция. Принц Селинор, Ерин Конал и още няколко рицари се бяха отдръпнали от зелената жена и я гледаха слисани.

Рицарите на Габорн бяха оставили конете си и сега се сражаваха в близък бой с халите, в разкъсан фронт. Халите ги изтласкваха назад. Накъдето и да погледнеше, една след друга връхлитаха твари, напираха да разбият строя им като кучета, налитащи на зайци. Още докато размътеният му поглед обхождаше бойното поле, видя как десетина мъже изпопадаха под замаха на огромните мечове на оръженоските.

На Костения хълм, обкръжена от слугите си, застанала в защитния си пашкул, злата магесница надигаше отровножълтия си прът към небето — готвеше се да изрече поредно проклятие. Въздухът вече се беше изпълнил с неописуемо гнусна воня. Но призрачни светлини примигваха в основата на руната, изведнъж разгорели се като никога допреди.

— Доведи Земния крал — повтори вайлдът и задърпа Габорн към бойната линия.

Той разбра. Някой беше изпратил тази жена при него. Но Габорн беше присъствал на сътворяването й, знаеше истинското й име. И Габорн стисна китката на вайлда и го призова да му служи:

— Грозен избавител, Светъл разрушител! Стой с мен.

Зелената жена се закова на място задъхана, сякаш изведнъж забравила доскорошната си поръка.

„Удари сега“ — прикани го Земята.

Габорн коленичи, хвана единия пръст на вайлда, съсредоточи се и започна да чертае руна на Земно разрушение в разкаляната пръст.

Но докато оглеждаше скверната руна на хълма пред себе си, не можеше да види никакъв пропуск, никакъв начин да бъде унищожена.

Странно, но му хрумна някакъв образ. Не руна на земно разрушение, но все пак руна. Странно извита форма, обкръжена от кръг, само с една точка отгоре.

Той начерта руната, след което събра дланта на вайлда в юмрук.

После погледна нагоре.

Като започна от злата магесница над нейното чудовищно творение, Габорн си представи анихилация. Представи си как почвата изригва нагоре, как хълмът се пръсва и руната престава да съществува — пръсната от ветровете толкова надалече, че съвсем е заличена и никога вече не може да бъде съградена отново.

Не знаеше дали ще може да го направи. Можеше ли земя да унищожи земя?

— На прах стани! — изрева Габорн.

Две дълги секунди задържа юмрука си стиснат, в очакване земята да откликне.

Далече отдолу земната твърд започна да трепери. Отначало бавно, с далечен тътен, който ставаше все по-мощен, сякаш се надигаше трус, много по-огромен от всичко, което беше изпитвал. Усещаше трупащата се там мощ, мъчеща се да се освободи. Земята наоколо затрептя, ударена сякаш с огромен юмрук.

Злата магесница вдигна пръта си във въздуха, руните в плътта й засияха като дреха от светлина, хитиновата обвивка заблестя с вътрешна светлина.

Тя нададе съскащ рев, който отекна от небесата; екът отскочи от стените на замъка Карис, а после от близките хълмове. Непроницаемо черен облак започна да се оформя в краката й, сливайки се с ръждивите мъгли, извиращи от Печата на опустошението — проклятие, от което, представи си Габорн, хората нямаше да оцелеят.

Все пак Габорн остави земната сила да се натрупа още и още, неизмерима сила, която напираше нагоре към него. Задържа в ума си образа на разрушението, остави го да се уголеми и разшири, докато повече не можеше да го задържи.

После отвори юмрука си и освободи силата.