Серия
Забравените кралства 1 — Долината на мразовития вятър (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Halfling’s Gem, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 22 гласа)
Сканиране, форматиране
Диан Жон (2010)
Корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Камъкът на полуръста

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо ДАР“, София, 2004

ISBN 954—761—107—0


Пролог

В погледа на магьосника се четеше колебание. Младата жена беше обърната с гръб към него и той виждаше само гъстите червеникавокафяви къдрици, разпилени по раменете й. Ала още преди да я бе погледнал в очите, той знаеше какво ще открие там — дълбока, затрогваща тъга. Тя беше съвсем млада, почти дете, а красивото й лице излъчваше невинност.

И все пак, именно това красиво дете бе забило меч в гърдите на възлюбената му Сидни.

Харкъл Харпъл прогони неканения спомен за мъртвата си любима и пое надолу по хълма.

— Прекрасен ден — жизнерадостно отбеляза той и застана до момичето.

— Дали вече са достигнали кулата? — попита Кати-Бри без да откъсва поглед от хоризонта на юг.

Харкъл сви рамене.

— Ще пристигнат съвсем скоро… ако вече не са там.

Магьосникът се вгледа в Кати-Бри и усети, че не изпитва никакъв гняв към нея. Вярно е, че бе убила Сидни, ала трябваше само да погледне чистото й лице, за да разбере, че не злоба, а отчаяна нужда я бе накарала да вдигне меча си. И сега Харкъл изпитваше само искрена жал към нея.

— Как си? — топло я попита той, смаян от храбростта на това момиче, което съвсем наскоро бе преживяло ужасни премеждия и горчиви загуби.

Кати-Бри кимна и се обърна към него. В дълбоките й сини очи наистина проблясваше тъга, ала много по-силен от тихата печал в тях гореше решителен пламък, който разсейваше всяка следа от слабост. Беше загубила Бруенор, джуджето, което я бе осиновило и отгледало като собствена дъщеря още от най-ранните й години, а другите й приятели се намираха някъде из южните земи в отчаян опит да заловят зловещия убиец.

— Колко бързо се промени всичко — промълви Харкъл, изпълнен с дълбоко съчувствие към младата жена.

Прекрасно си спомняше как само преди няколко седмици Бруенор Бойният чук и неговият отряд бяха дошли в Дългата седловина в търсене на Митрал Хол, древното царство на неговите предци. Времето, което прекараха заедно, бе изпълнено с веселие, разказаха се не една и две интересни истории, прозвучаха искрени обещания за приятелство с харпъловия род. И никой дори не подозираше, че точно в този миг още един отряд, предвождан от злия убиец и Сидни, любимата на Харкъл, се кани да потегли по следите на джуджето, водейки Кати-Бри като заложница. Бруенор успя да открие Митрал Дол, но Залите се превърнаха в негов гроб.

А Сидни, младата магьосница, която Харкъл пламенно обичаше, също бе виновна за трагичната смърт на джуджето.

Харкъл си пое дълбоко дъх и на лицето му се изписа мрачно изражение.

— Бруенор ще бъде отмъстен! — тържествено заяви той.

Кати-Бри го целуна по бузата и тръгна нагоре по хълма към Бръшляновото имение. Момичето прекрасно разбираше болката на магьосника и искрено се възхищаваше на решимостта му да й помогне да изпълни своята клетва да се върне в Митрал Хол и да го спечели обратно за рода Боен чук.

Харкъл нямаше друг избор. Онази Сидни, която бе обичал, не бе нищо друго освен лъжлива фасада, благовидна обвивка на едно безсърдечно чудовище, обсебено от желание за власт и могъщество. А той, макар и несъзнателно, също бе изиграл роля в последвалата трагедия, разкривайки на магьосницата местонахождението на Бруенор и приятелите му.

Харкъл проследи с поглед Кати-Бри, която бавно се изкачваше по хълма, свела рамене под тежкото бреме на тревогите си. Не можеше да й се сърди. Постъпките на Сидни бяха довели до положението, в което Кати-Бри нямаше друг избор, освен да довърши онова, което магьосницата сама бе започнала. Харкъл обърна поглед на юг. Той също мислеше и се тревожеше — за Елфа на мрака и за младия варварин. Само преди три дни те с последни сили се бяха добрали до Дългата седловина, изпълнени с горчива тъга и отчаяно нуждаещи се от почивка.

Ала за тях нямаше да има покой, не и сега, когато злият убиец бе избягал, отвеждайки със себе си последния участник в малкия им отряд, полуръста Риджис.

Толкова много неща се бяха случили през тези няколко седмици. Целият свят на Харкъл бе преобърнат надолу с главата от тази чудата смесица от герои, дошли чак от далечната земя, наречена Долина на мразовития вятър, и от една красива млада жена, която не можеше да бъде винена за стореното от нея.

Както и от неговата най-съкровена обич, която се бе оказала ужасяваща лъжа.

Харкъл се отпусна на тревата и се загледа в пухкавите облаци, които плуваха в спокойното, лятно небе.

* * *

Отвъд облаците, там, където звездите грееха и ден, и нощ, пантерата неспокойно крачеше напред-назад. Много дни бяха изминали, откакто господарят й, Мрачният елф, наречен Дризт До’Урден, не я бе викал в Материалната равнина. Гуенивар усещаше всяко излъчване на малката ониксова статуетка, която представляваше връзката й с нейния господар; въпреки огромното разстояние, което я делеше от това отдалечено място, магическата котка бе в състояние да долови и най-слабото потрепване на фигурката, когато господарят й я докоснеше.

Ала сега котката бе притеснена — твърде отдавна не бе усещала тази магическа връзка с Дризт и по някакъв свой свръхестествен начин разбираше, че фигурката вече не е притежание на елфа. Гуенивар прекрасно си спомняше времето преди Дризт, когато служеше на друг Елф на мрака, зъл и жесток. Макар че в същността си бе животно, тя притежаваше достойнство — качество, от което предишният й господар я бе лишил напълно.

Гуенивар никога нямаше да забрави онези времена, когато бе принуждавана да причинява зло на беззащитни създания, само за да достави удоволствие на жестокия притежател на статуетката.

Ала нещата се бяха променили коренно, откакто тя премина в ръцете на Дризт До’Урден. Той притежаваше чувствителна съвест и висока нравственост и между двамата се бе зародила искрена обич и привързаност.

Пантерата се отпусна на земята под едно дърво, в чиято корона грееха звезди, и изръмжа гърлено. Ако имаше кой да я чуе, би си помислил, че магическото животно въздъхва примирено.

Още по-тежко щеше да въздъхне котката, ако знаеше, че сега ониксовата статуетка е притежание на Артемис Ентрери, безмилостният убиец.

Карта