Дейвид Фарланд
Вълчето братство (29)

Разкрит заговор

Ерин Конал стигна до замъка Гроувърман на река Уайнд, но нямаше на какво да се радва. Вярно, Габорн се беше съвзел от припадъка си преди час и беше съобщил добрата вест: Сияйният на мрака бе мъртъв — или поне обезтелесен и много по-безопасен.

Но Ерин беше останала без коня си, а принц Селинор беше ранен. Кожата на врата му бе изгоряла и подута. С даровете си на жизненост, принцът щеше да оживее, но възстановяването му нямаше да е лесно. Докато Ерин го измъкваше изпод горящите дървета, болката от раните му го караше да скимти и да плаче като дете. Скоро след това беше изпаднал в безсъзнание и се наложи един от хората на херцог Гроувърман да го качи на седлото зад себе си.

Ерин влезе след един рицар от Джоник в двора пред цитаделата на херцога. Още с влизането си разбра, че не е първата, пристигнала тук — съвсем не.

Стотици рицари вече бяха пристигнали и празнуваха. Слугите на Гроувърман бяха изнесли в двора кошници с хляб, а слугинчетата наливаха ейл. Покрай източната стена горяха огньове и десетки ратайчета въртяха шишове с телешко. На една тераса свиреха менестрели, а един викач при градската порта приканваше всички с викове:

— Яжте на корем, господа! Яжте, не се притеснявайте!

Херцогът не пестеше нищо за армията на Земния крал. Но на Ерин не й беше до ядене.

Тя отиде да потърси Селинор. Хората на Гроувърман го бяха положили върху конски чул до една стена. Покрай стената растяха маргаритки и белите им цветчета се бяха разтворили широко за нощния въздух и за мушиците, хранещи се с нектара им. Един войник се беше навел над Селинор и се мъчеше да налее уиски в гърлото му.

— Пийте, сър — подканяше го рицарят. — Ще облекчи болката.

Но Селинор беше стиснал зъби и със сълзи на очите извръщаше глава. Рицарят се помъчи да извърне главата му и да го накара да отпие насила, явно убеден, че принцът не е с ума си.

— Аз ще се оправя с него — каза Ерин. — Маков сок ще е по-подходящ.

— Може би. — Рицарят сви рамене. — Макар че не разбирам защо ще предпочете горчивия мак пред сладкото уиски.

— Намерете лекар и го помолете за мак — каза Ерин, коленичи до Селинор и избърса челото му. Беше се изпотил и я гледаше с изпълнени с болка очи.

— Благодаря ти — едва едва прошепна той.

Земния крал му бе повелил да се откаже от пиенето. Сега Ерин се увери, че той е готов да го направи.

— Няма за какво — отвърна тя и сложи ръка на челото му. Той като че ли заспа.

На моменти проговаряше несвързано, сякаш потънал в кошмари. Веднъж извика насън и се опита да я избута.

Но след малко се събуди. Очите му се бяха изцъклили от болка, челото му плуваше в пот.

— Земния крал е изгубил даровете си. Чух, че някой го каза. Вярно ли е?

— Да — отвърна Ерин. — Сега е обикновен човек — ако един Земен крал може да се нарече „обикновен“.

— Значи човек може да го види без обаянието му. Ти видя ли го?

Беше го видяла тази вечер на път към замък Гроувърман, дълбоко заспал. Младежът не беше чаровник дори с дара си на обаяние. Изглеждаше съвсем обикновен.

— Видях го със собствените си очи — отвърна Ерин. Мислеше, че Селинор просто бълнува.

Тя го потупа по бузата, за да се свести, и забеляза, че носи на шията си сребърна верижка със сребърен овален медальон с капаче.

Веднага разбра какво е това — медальонът на вричането. Много благородници поръчваха на някой художник да изрисува миниатюрен портрет на детето им и след това портретът се слагаше в такъв медальон. След това медальонът се изпращаше в далечни земи, за да бъде показан на родителите на предполагаемата годеница или годеник, така че благородниците да могат да изберат подходяща партия за своя син или дъщеря, без дори да са виждали с очите си въпросната личност.

На такива медальони не можеше много да се вярва. Художниците обикновено не изобразяваха недостатъците на детето и наблягаха на красотата му дотолкова, че образът на медальона съвсем слабо приличаше на оригинала.

И все пак такива медальони често събуждаха романтични чувства. Ерин си спомни, че когато беше на дванадесет години, майка й й беше показала лика на един млад лорд от Интернук. Беше носила медальона му няколко месеца, изпълнена с мечти за прелестния русокос момък, докато не стана ясно, че момчето също е видяло нейния лик на медальона й за вричане и не се е впечатлило особено.

Селинор бе твърде голям, за да бленува по някакво дете на медальон. Беше поне на двадесет и пет и беше нормално отдавна да е женен. Но пък Ерин си даваше сметка, че никоя благоразумна млада дама не би го приела за съпруг.

— Какво, татко? — представи си тя как пита някое дванадесетгодишно момиче. — Искате да се омъжа за пияницата на Южен Кроудън?

— Не за момчето — щеше да отвърне бащата. — Само за кралството. И докато той се напива и бърза да се вкара в гроба, ще наплоди копелета на всяка кръчмарска слугиня в три кралства околовръст. И след като ги избиеш всички тия копелета, Кроудън ще бъде твой.

Не можеше да си представи, че едно нормално момиче ще приеме с радост такава партия.

Но ето че Селинор носеше медальон на вричане като някое поболяло се от любов момче.

Зачуди се кое ли дванайсетгодишно момиче е привлякло въображението му. Погледна крадешком Селинор, който лежеше и дишаше тежко, явно заспал.

Отвори крадешком малкото капаче на медальона и затаи дъх. Дванайсетгодишното момиче беше със сини очи и дълга тъмна коса. Веднага позна рисунката — защото това бе нейният портрет, правен преди десет години, когато тя самата си беше въобразявала, че такива портрети означават нещо.

Затвори капачето. Никой ухажор не беше идвал да моли за ръката на момиче от конните кланове на Флийдс. Самата тя не беше сигурна как щеше да постъпи, ако беше дошъл ухажор. В края на краищата тя беше воин, а не някаква си превзета дама, отгледана с единственото предназначение да ражда синове на мъжа си. А единствено в кралства като Интернук се случваше понякога пълководец да си търси жена, достатъчно силна, за да се сражава редом с него на бойното поле.

Но ето че Селинор носеше на шията си нейния медальон. Нима го беше носил цели десет години?

Майка й може и да беше изпратила медальона в Южен Кроудън, но никога не й беше споменавала за възможен брак със Селинор. Ерин достатъчно добре познаваше майка си, за да е сигурна, че дори крал Андърс да е предлагал такъв брак, тя е щяла да откаже.

Но ето че Селинор носеше медальона й. И го беше носил десет години.

Нима беше мечтал за такъв брак? Изглеждаше донякъде логично. Южен Кроудън имаше граница с Флийдс. Селинор и Ерин можеше да се оженят, да разширят кралствата си въпреки различията в културите.

Но от гледна точка на крал Андърс такава партия нямаше да е добра. Флийдс в края на краищата беше бедна страна, нямаше какво да му предложи. Дори родителите им да бяха разменили медальони, това би било само проява на учтивост. Никой от двамата владетели не би пожелал такъв брак.

Но Селинор беше носил медальона й десет години.

Селинор пияницата.

Тя го погледна. Беше се събудил. Гледаше я с присвити, пълни с болка очи.

Сърцето й заблъска в гърдите.

— Кажи ми — каза Селинор с изненадваща суровост, — младият крал Ордън наистина ли прилича на теб?

— Какво? — изуми се тя. — Щях да съм окаяна гледка, ако си приличахме.

— Прилича ли на теб? — попита отново Селинор. — Като брат на сестра, както казва баща ми? Тази тъмна коса не ти е дадена от някой червенокос мъж от Флийдс.

Ерин се изчерви. Беше си въобразила, че е влюбен в нея. Сега разбра истината: бащата на Габорн, крал Ордън, бе посещавал ежегодно Хиърдън за есенния лов с крал Силвареста. При тези свои пътувания беше минавал през Флийдс и се бе сприятелил с майка й.

След като майка й бе смятала Ордън за подходяща партия, изглеждаше напълно допустимо да е пожелала да зачене от него. Възможно беше да се е случило. Но не беше.

Все пак Ерин и Габорн имаха черна коса и сини очи, въпреки че тя бе наследила фигурата на майка си, а не широките рамене на крал Ордън.

Значи крал Андърс си въобразяваше, че нейният баща е крал Менделас Дрейкън Ордън, при което се получаваше, че Габорн е неин брат… нейният по-малък брат.

Ерин не смееше да назове името на истинския си баща.

В деня, когато Ерин получи първото си месечно кървене, майка й я отведе в кабинета си и й показа книга, съдържаща имената на нейните предци, разказа й за времето и делата на всеки от тях. Бяха все велики мъже и жени, древни герои, и майка й я закле да опази традицията, да има връзки само с най-добрите мъже.

Ерин знаеше името на баща си, но при тези обстоятелства реши, че ще е по-добре да не го разкрива.

— Това ли е единствената причина да носиш медальона ми? — попита тя. — Искал си да сравниш лицето ми с неговото?

Селинор облиза устни и кимна.

— Баща ми се стреми да изобличи измамата на Габорн, да му лепне етикет на престъпник.

Ерин се замисли. Ако Габорн наистина беше неин брат, какви щяха да са последствията?

Според законите на Флийдс да имаш царствен баща от друго кралство не означаваше нищо. Царствената си титла Ерин беше получила по майчина линия, но дори тя не й гарантираше, че ще стане Върховна кралица. Този пост трябваше да се спечели, да се връчи от мъдрите жени на клановете.

Но ако Ерин беше дъщеря на Ордън, това щеше да има тежки последствия в Мистария. Някой можеше да заяви, че тя, като по-голяма, е законната наследница на трона на Мистария.

Крал Андърс искаше да я използва като пионка.

— Не те разбирам — каза тя. — Какво може да се надява да спечели баща ти от това? Никога не съм искала трона на Мистария!

— Той би могъл да ти го наложи — прошепна Селинор.

— Ха! Би било много труд за нищо. Не бих участвала в тази игра.

— Знаеш законите за наследството: никой не може да бъде коронясан за крал, ако е спечелил трона с убийство — отвърна Селинор.

Тя се замисли. Предния ден, преди да срещне Габорн, Върховният маршал Скалбейрн беше предупредил, че крал Андърс разпространява слухове, че Габорн е избягал от Лонгмът и е оставил баща си да загине. Такова деяние не можеше да се сметне чак за убийство, но беше близко до убийство.

А не беше ли личният телохранител на Габорн този, който бе убил безмозъчния крал Силвареста? Боренсон се закле, че само бил изпълнил последната заповед на стария крал Ордън — да избие онези, които са се отдали за Посветители на Радж Атън.

Но човек лесно можеше да възрази, че Боренсон разправя тази история, за да прикрие истината — че е убил Силвареста, за да може неговият господар да спечели трона на Хиърдън.

Сега Габорн носеше двойна кралска корона — на Хиърдън и на Мистария. Но Андърс щеше да възрази, че и двете корони са спечелени с убийство.

Така излизаше, че Габорн изобщо не е крал. А след като не е законен крал, как можеше да е Земния крал?

Всичко това мина мигновено през ума й и тя си даде сметка защо Андърс беше започнал своята война. Сигурно вече разпращаше в други владения дребни благородници, за да му събират поддръжка. Беше блокирал границите си и беше забранил на своите поданици да идват в Хиърдън, за да видят Земния крал.

В края на краищата, ако видеха Габорн, можеше да се убедят, че той наистина е Земния крал. А крал Андърс не искаше да научат истината.

Но Ерин знаеше истината. Беше чула гласа на Габорн да я води към спасението. Знаеше, че той е Земния крал.

— Що за мръсни намерения има баща ти, та измисля такива неща?

Селинор се изсмя — колкото от болка, толкова и от мъка.

— Според някои приличам много на него.

— Не беше нужно да пребиваш коня си, за да провериш версията на баща си — каза Ерин. — Защо си тук?

— Баща ми ме изпрати да събера всякаква информация, която може да му помогне да изобличи Габорн. Но аз разбрах истината.

В този момент една лечителка донесе гъстата като смола отвара от мак и една малка костена тръбичка, с чиято помощ щеше да духне опиума в лицето на Селинор. Тя сложи тръбичката на земята, омеси опиума на тъмна топка и я постави в чашката на тръбичката, след което добави горещ въглен от един глинен мангал.

Ерин понечи да се отдръпне, за да й направи място, но Селинор впи ръка в наметалото й.

— Моля те — каза той. — Не знам дали ще мога да замина с теб утре до Флийдс. Трябва да спреш баща ми. Накарай майка си да направи изявление за родителството ти — дори да й се наложи да излъже.

Ерин успокоително го потупа по рамото.

— След малко ще се върна да видя как си.

Зави го, докато лечителката издухваше дима от опиума в лицето му. После излезе и се загледа във вечерното небе. Слънцето беше залязло преди час, всички облаци, струпали се през деня, се бяха разнесли. Нощта щеше да е топла, а и есента бе твърде късна за комари.

В замъка продължаваха да прииждат стотици и стотици рицари. Ерин отстъпи да направи път на поредната група, а викачът при портата изрева:

— Яжте на корем, господа!

Тя се загледа над стените на замъка към града долу — владението на херцог Гроувърман.

Проклетият крал Андърс. За какво му беше потрябвала?

В края на краищата, ако Андърс искаше да оспори кралските права на Габорн, че е спечелил короната си само с убийства и измама, беше достатъчно да инсценира убийство. Не му беше необходимо да предлага Ерин като алтернативен наследник на трона на Мистария.

Сигурно Андърс се боеше, че ако убие Габорн, народът на Мистария ще се вдигне на война срещу него. Но ако осигуреше друг наследник, можеше да се надява да предотврати войната.

Тук нещо не беше наред. Ако Габорн загинеше, ако наистина беше спечелил короната с убийство, тогава кралството по право щеше да се падне на херцог Палдейн.

Палдейн Ловеца. Тактикът Палдейн. Палдейн, нейният баща.

Разбира се, Андърс щеше да се страхува от него. Палдейн можеше лесно да осуети всякакви коварства на Андърс. И щеше да потърси удовлетворение. Славата на Палдейн беше такава, че никой крал в Роуфхейвън нямаше да посмее да си мери ума с него.

Не, Андърс нямаше да иска кралството да попадне в ръцете на Палдейн след смъртта на Габорн, затова може би се надяваше да предложи Ерин като подходяща наследничка на стария крал Ордън. Но какво щеше да стане тогава?

Може би Андърс се надяваше, че Ерин Конал и херцог Палдейн ще се счепкат за кралството на Мистария и ще започнат гражданска война.

Или може би се надяваше, че Палдейн ще удари Флийдс и ще го съкруши.

Това изглеждаше възможно. Всъщност ако Габорн загинеше и Флийдс рухнеше, Андърс дори можеше да си измие ръцете в цялата бъркотия, като заяви, че Ерин го е подвела.

Какъвто и да беше замисълът му, Андърс щеше да се изненада, щом истината излезеше наяве.

А може би не. Ами ако крал Андърс се беше досетил кой всъщност е баща й? Ако беше намислил да убие Палдейн, за да може тя наистина да наследи трона на Мистария?

Щеше ли да посмее Ерин да го вземе?

„Проклетата ми майка, да избере Палдейн — помисли Ерин. — Трябвало е да е по-благоразумна.“ Навремето сигурно бе изглеждало невъзможно Палдейн да се доближи по наследствения ред до трона, а майка й бе сметнала, че той е най-добрият мъж в Мистария — най-добрият лорд в Роуфхейвън. Но десетина убийства — и ето че Ерин се намираше в пряка връзка с короната на Мистария.

Разбира се, политическото положение в Роуфхейвън сега беше съвсем объркано, след като Синята кула беше унищожена. Силата на Мистария само за ден се беше смалила наполовина.

Но това Андърс не би могъл да предвиди. Не можеше да е знаел, че Радж Атън ще унищожи Синята кула.

Освен ако не беше станал наемник на Радж Атън.

„Не — реши Ерин. — Започнах да си въобразявам глупости.“

Разбираше, че нещо й убягва. Може би Андърс не разполагаше с напълно развита схема за премахването на Габорн… или може би тя не можеше да я разгадае.

Когато беше още дете, майка й провеждаше с нея едно странно упражнение. Сядаха да играят шах със завеса, спусната по средата над игралната дъска, така че всяка да вижда само своята половина. Така тя трябваше да се брани от играчи, които можеха да ударят изневиделица, и да се научи да разбива невидими противници. Беше като упражнение по безсилие.

Съжали, че сега играе с крал Андърс. Колко ли хода напред беше замислил той? Четири, осем, дванайсет?

В най-добрия случай тя можеше да предвиди до четири хода напред.

А Андърс беше спуснал завеса на тайнственост, която не можеше да се разкъса лесно.

Проклятие. Трябваше да се посъветва с майка си. Разбереше ли кралица Херин за заговора на Андърс, щеше да помогне той да бъде разкрит. И тогава — да му мисли крал Андърс!

Трябваше незабавно да се види с майка си. Трябваше да си намери бърз кон.

Замъкът Гроувърман беше пълен с коне. Тук, в равнините покрай река Уайнд, се отглеждаха повечето от конете и голяма част от добитъка, снабдяващ Хиърдън. Само след няколко седмици щеше да дойде Толфест, времето, през което се колеше добитъкът за зимата. Добитъкът вече се събираше извън града и скоро щяха да го подкарат към замъците и селата на север.

След като Хостенфест бе отшумял, повечето същинска работа на конярите беше приключила — стотици диви коне бяха събрани с най-добрите налични питомни коне. Тези питомни коне бяха бойни, обучени за сражения, или коне, използвани от вестоносците — бързи животни, способни да надбягат и вятъра.

Питомните коне до един притежаваха по един-два дара на сила или жизненост, или ум, и сега налагаха господството си, като се биеха с водачите на дивите. Беше жестокост спрямо обикновените коне, но от жизнена важност. След като дивите коне приемеха питомните за свои водачи, облекчителите на Гроувърман отиваха със силарите си при дивите стада и преливаха качествата им на питомните, като създаваха подсилени коне с огромна стойност.

При толкова много тръгващи на битка лордове и при толкова много животни, готови да получат дарове, нямаше да й е лесно да си намери свестен кон. Дори в добра година подсилени коне се намираха трудно.

Тя тръгна към конюшните на север от залата и започна да си търси нещо подходящо.

В конюшните завари поне стотина обикалящи яслите благородници. Искаха конярчетата да им показват зъбите на животните на светлината на факлите и други такива глупости.

Ерин просто отиде направо при главния коняр. Едно от конярчетата позна акцента й и й каза, че майсторът му е чудесен стар конегледач от Флийдс, казвал се Бълингс.

Тя го намери в конюшните на Посветителите, където бяха настанени конете, отдали даровете си на други. Бяха слаби коне, отдали своята мускулна сила, или болнави — останали без своята жизненост. Конюшните на Посветителите представляваха огромно здание в защитената с крепостна стена част на града. Тук се грижеха за близо три хиляди коня — слепи, глухи или държани окачени на ремъци, защото не можеха да стоят на краката си. Някои бяха отдали дара си на гъвкавост и трябваше да ги хранят с овесена каша, защото вътрешностите им не можеха да се свиват и разтягат както трябва, за да изтласкват храната в стомасите им за смилане. Тези коне се гледаха най-трудно, мускулите им се схващаха и трябваше напрекъснато да ги разтриват.

— Сира Бълингс? Трябва ми кон за война — каза Ерин. — Вие ги познавате добре. Кой е най-добрият ви?

— За Конежена от Флийдс? — попита той. Ако се съдеше по тона му, въпреки че и двамата бяха от Флийдс, щеше да се въздържи и да й пробута някой по-слаб кон.

Вратата на конюшнята зад нея се отвори и Ерин чу тежки стъпки и дрънчене на ризница. Явно и други рицари, търсещи добри коне, се канеха да поговорят с главния коняр. Тя разбра, че няма да може да задържи дълго вниманието му.

— Да, за Конежена от Флийдс — отвърна Ерин. — Всеки кон ще е добре дошъл, стига да може да ме отведе у дома утре.

Но зад нея заговори самият Земен крал.

— Не всеки. Тази Конежена е дъщерята на кралица Херин Червената и днес тя спаси живота на един принц на Южен Кроудън.

Ерин се обърна. Не беше казвала на Габорн, че е спасила Селинор, не беше донесла на никого, но явно хорските езици се бяха развързали.

— Ваше величество — ахна Бълингс и падна на колене.

Габорн изглеждаше блед и отслабнал. Ерин искаше да му съобщи какво е открила за коварствата на крал Андърс, но само един поглед я накара да прецени, че не бива. Видът му подсказваше, че един здрав сън му е страшно необходим, а новината й можеше да го задържи буден с часове.

„Освен това — помисли Ерин — мога да се справя и сама.“

— Кой е най-добрият кон, който имаш? Ама най-най-добрият — попита Габорн главния коняр.

Бълингс заломоти.

— Имам… един чудесен боен кон, ваше величество. Добре обучен, с добро сърце и с петнайсет дара.

— Чудесен кон — каза Габорн. — И ще е напълно подходящ за една Конежена от Флийдс, не мислиш ли?

— Но, ваше величество… — възрази Бълингс. — Не мога да направя това. Херцогът ще ми одере кожата и ще я продаде за петак на щавачите! Конят беше предвиден за дар от херцог Гроувърман за вас!

— Приемам го с благодарност — каза Габорн. — И мога да го дам на когото пожелая.

— Ваше величество — смутено каза Ерин. — Не бих могла да приема такъв жест! — Говереше искрено: ставаше дума наистина за кон, достоен за крале. Не смееше да вземе животното, предназначено за самия Земен крал. — Няма да го взема!

Габорн се усмихна.

— Е, щом отказвате, сигурен съм, че главният коняр ще ви намери нещо подходящо.

— Да, ей сегичка, ваше величество — заговори възбудено Бълингс, хванал се за предложената възможност като удавник за сламка. — Имам една чудесна кобилка, с толкова мил характер, че бих се оженил за нея, стига да можеше! Ей сега ще я доведа.

Забравил за всички други задължения, старият коняр хукна към дъното на конюшнята.

Ерин изгледа Габорн с изненада.

— Вие знаехте, че няма да ми предложи приличен кон, така ли?

— Е — отвърна Габорн, — напоследък добри коне в Хиърдън трудно се намират. Баща ми уби повечето бойни коне на Радж Атън, затова той прибра каквото можа от Силвареста. Сега имаме достатъчно силари, за да създадем добри животни и да попълним запасите, но крал Силвареста разполагаше едва с неколкостотин обучени за бой коне. Двамата с херцог Гроувърман полагаме всички усилия, за да попълним липсата. Но дори да добавим дарове на полуобучени бойни коне, това ще ни даде само около петстотин добри за война животни. Затова Гроувърман не иска да продава приличен кон на каквато и да било цена. Всъщност той изобщо нямаше да ви продаде.

Новината беше неприятна, но Ерин се успокои, като разбра, че Габорн се замисля и за такива неща. Самята тя не беше свикнала да мисли за икономиката на войната.

Без прилична конница Хиърдън щеше да е принуден да разчита на пехота и на стрелци за отбраната си. През последните два дни тя беше наблюдавала упражненията на бойците му. Полята южно от замък Силвареста се бяха изпълнили с хиляди момчета с лъкове, а на запад от замъка други хиляди се упражняваха с тежки оръжия. Но въпреки че Хиърдън беше известен със своите огромни ресурси по отношение на ковачници, на Габорн щяха да са му нужни месеци, докато осигури на пехотата шлемове и броня.

Хрумна й, че тежестта, легнала на плещите на Габорн, трябва да е непосилна. Не, не биваше да го натоварва и с приказки за възможна измяна. Взе дори да се чуди дали не преувеличава в предположенията си. Можеше ли крал Андърс наистина да замисля премахването на Габорн? Разполагаше с малко доказателства за това, освен подозренията на Селинор.

Трябваха й по-сигурни доказателства, а освен това Габорн щеше да е по-готов да се заеме с такива неща, след като отпочинеше.

Никога не се беше замисляла какви задължения трябва да изпълнява един Земен крал в подготовката за война. Много лордове с добро познание за бойната тактика смятаха, че той затъва в проблемите на логистиката.

Габорн трябваше да се справя с всичките сложности на войната — с проблемите около снабдяването и обучението на войските, и в същото време поддържа отбраната си. Като се добавеха и грижите по стратегия и тактика, и обичайните задължения по поддържането на правосъдието, наред с всичко останало, задълженията му изглеждаха смазващи.

Но отговорностите на Габорн надхвърляха всичко това. Беше чула днес неговия глас в ума си, чула бе как я предупреди лично за грозящата я опасност и знаеше със сигурност, че е направил същото с хиляди други хора. Той не просто управляваше като обикновен монарх. Беше лично свързан с всеки от своите поданици.

Силите на Земния крал изглеждаха достойни за няма възхита, а бремето му — още по-тежко.

— Милорд? — каза тя, колкото да го изпита. — Мислили ли сте как ще намерите перата, с които стреларите да оперят стрелите?

— Заповядал съм на всеки лорд в Хиърдън да се разпореди всяко дете, което оскубе гъска, патица или гълъб, да донесе перата от крилете и опашката в служба на краля.

— Но вие едва ли имате време за толкова дребни подробности — каза тя. — Кога сте заповядали това?

— Повечето лордове на Хиърдън ми се представиха, когато стигнах в замък Силвареста след битката при Лонгмът — отвърна той уморено. — Говорих в умовете на моите Избрани, точно както говорих днес на теб, и им казах да се заемат с нещата, нужни за собствената им защита.

— И ги помолихте да пазят перата?

— И клинци за конете. Предупредих ги също така да си приготвят добри зимни наметала, за да могат да спят под тях, и топло облекло, и да се запасят с храна и целебни билки, и разбира се, да се погрижат за хиляди други неща.

Всъщност тя беше видяла това. Беше видяла как хората в Хиърдън се трудят, докато пътуваше на север, беше забелязала напрегнатостта, с която мелничарите мелеха брашното и тъкачите тъчаха платове. Беше видяла зидарите, работещи по всяка крепостна стена.

— Какво ще поискате от мен? — попита Ерин. Защото след като всички останали полагаха толкова героични усилия, собствената й роля в тази война изведнъж й се стори незначителна.

— Следвай ме — каза Габорн. — Днес ти се вслуша в гласа ми и затова оцеля. Продължавай да ме слушаш.

В този момент конярят отвори една врата и вкара вътре чудесен черен боен кон — висока кобила, надарена с цели девет дара: по един на мускул, гъвкавост, жизненост, ум, зрение и нюх, и три на метаболизъм. Беше едно от най-благородните животни, които бе виждала, почти кралски кон.

— Ще ви слушам, ваше величество — обеща Ерин. — Можем ли утре да яздим заедно? Имам да обсъдя с вас нещо.

— С удоволствие — каза Габорн. — Но както скоро ще предупредя всички останали, трябва да тръгнем преди съмване. Трябва да стигнем до Карис по-рано. Остават само два часа за отдих, но щом изгрее луната, ще тръгнем колкото може по-бързо.

— Кога се надявате да стигнем в Карис? — попита Ерин.

— За онези коне, които се справят, надявам се да сме там до утре вечер.

Над шестстотин мили. Пътуването щеше да е дълго за какъвто и да било кон, дори за тази чудесна подсилена кобила, която току-що й бяха дали. А ездата на лунна светлина беше опасна. Ерин кимна, но не можеше да не се зачуди.

Някои от рицарите в свитата му можеше и да стигнат Карис до утре вечер, но по този начин щяха да изтощят конете си до изнемога. А и най-добрите рицари не можеха да се сражават на гърба на мъртъв кон.

Габорн можеше да е изключителен в логистиката, но уменията му на стратег я посмутиха.