Дейвид Фарланд
Вълчето братство (65)

Изтерзаната Земя

Йоме Силвареста все още се намираше на трийсет и две мили от Карис. Беше спряла с Мирима и сър Хосуел за залък хляб и глътка вино, докато конете отдъхнат. Вятърът духаше леко през листата на живия дъб над нея, шепнеше през тревата и се спускаше надолу по хълма.

Усети земния трепет много преди да чуе тътена. Земята под нея се заогъва и заръмжа и тя погледна на юг с удивление и ужас.

Видя само един огромен облак от прах, който изтътна във вечерния въздух, забоботи и се понесе миля след миля нагоре в небето.

Макар че слънцето се беше скрило само преди няколко мига, прашният облак се издигна толкова нависоко, че вечерната светлина се скри, а около него засвяткаха мълнии.

— Сили небесни! — възкликна Мирима и скочи. Виното от меха й се разплиска.

Йоме я стисна за ръката, защото макар да имаше дарове на мускул, изведнъж се почувства изнемощяла от страх. Знаеше, че мъжът й е в Карис и че никой не може да оживее след такъв взрив.

След няколко безкрайни секунди до тях стигна и звукът на взрива. Макар и от толкова разстояние, той разтърси земята, накара я да затътне под краката й, а после ехото отекна от далечните планини. Не беше съвсем сигурна дали взривът е само един, или са много.

След време щеше да реши, че са били два: един, когато Габорн е хвърлил своето заклинание, и втори взрив миг по-късно, когато световният червей се е разбушувал нагоре, изравяйки огромната дупка на мястото на Печата на опустошението.

Но свидетели, оказали се по-наблизо, твърдяха:

— Не, само един взрив беше, когато световният червей изскочи от земята, призован от Земния крал.

 

 

Червеят се надигна и Земята изръмжа. Ерин Конал беше до Габорн и точно така щеше след време да описва звука: „Земята изръмжа“.

Прах изригна нагоре от Печата на опустошението и световният червей се издигна толкова нависоко, че за един миг половината от огромното му тяло се изстреля към небесата на стотици крачки във въздуха, скривайки последните лъчи на слънчевата светлина. Издигна се и в яростта на своето пробуждане изхрачи пръст.

Земната твърд изръмжа на мястото на взрива, а стените на Карис, които все още не бяха рухнали, се сринаха в езерото Донестгрий.

Дълго след това Ерин не си спомняше почти нищо. Стоеше, зяпнала огромния червей с туловище дебело двеста разкрача, сърцето й се беше смразило в гърдите; бе смаяна от могъщата мускулатура, от магмата, изливаща се от процепите по кожата му, от острите му и дълги като коси зъби. Въздухът изведнъж се изпълни с миризма на сяра и привкус на метален прах.

Успя да види всичко това само за миг, но времето сякаш беше замряло.

Когато се съвзе, като в мъгла осъзна, че мъжете и жените наоколо викат в неистов възторг. Червеят беше започнал да се спуска в огромния кратер на мястото на Костения хълм. Прах се сипеше навсякъде.

Светкавици раздираха небето и прахта пронизваше облачния таван.

Халите започнаха да бягат.

Изглеждаше твърде много, за да се надява човек — пълно поражение. Но с унищожението на Костения хълм и на злата магесница, която ги водеше, халите не виждаха причина да останат.

Започнаха да чезнат в нощта, тичаха към тъмните си бездънни тунели — до времето, когато щяха да се върнат с още по-голяма мощ.

 

 

„Бягай“, призова го далечен глас. Сър Боренсон се помъчи да се подчини. „Бягай, докато можеш.“

Земята се разлюля и се надигна под него, изхвърляйки го на две стъпки във въздуха. Отекна силен тътен, по-гръмък от тътена на гръмотевица. Над главата му изтрещя мълния и заваляха бучки пръст и камъчета.

„Земята се разкъса!“ — помисли тъпо Боренсон.

Краката му изритаха сами, той се надигна и потърси Сафира. Беше я намерил обляна в кръв и полумъртва тук, на бойното поле. Пащук и Маакет се биеха яростно за да я защитят, а когато халите налетяха с цялата си сила, на него не му остана нищо друго, освен да се хвърли върху нея и да я опази с тялото си, защото една умираща хала падаше върху тях.

Не можеше да я остави сега.

Той се закашля и се помъчи да вдиша, макар че прахът беше запушил ноздрите му.

„Бягай веднага!“, още веднъж го предупреди гласът на Габорн.

И този път не стигна до него по-ясно, но Боренсон разбра чий е гласът и се помъчи да му се подчини. Въздухът се бе изпълнил с воня на гнило.

Боренсон затърси Сафира.

— О, Ярка звезда, трябва да тръгваме! — изломоти той, докато се мъчеше да се изправи. Огледа се, но всичко наоколо бе черно. Нощта падаше бързо и с този прах, изпълнил въздуха, тук в сенките на труповете на чудовищата не можеше да види почти нищо. Вдигна очи нагоре. Над главата му беше надвиснал огромен облак от прах, макар че на север и юг все още сребрееше малко светлина. Запълзя на колене. Отгоре изтрещя нова мълния.

— Къде искаш да я отведеш, жалко човече от Севера? — попита гласът на Радж Атън, тих и мелодичен, но кипнал от едва потисната ярост.

Боренсон примига, опита се да се съсредоточи, да види Радж Атън под мигновения блясък на мълнията, да чуе гласа му през грохота на гърма.

Сега вече успя да ги види. Връхното палто на Радж Атън с цвят на шафран леко проблясваше в тъмното. Сафира лежеше в прегръдката му, спокойна като водите на езеро в безветрено утро; едва се виждаха белите й зъби и очите. Не помръдваше. Обаянието се бе изцедило от нея.

За един безкраен миг Боренсон остана коленичил. Всичкият въздух излезе от дробовете му. Всичката воля сякаш се изцеди от сърцето му и той се зачуди дали ще може дори да остане така, на ръце и колене.

Беше си отишла завинаги и той се уплаши, че заради това, че си е отишла, умът му ще се прекърши.

„Не всичката красота си е отишла — помъчи се да се утеши. — Само най-великата. Животът не е празен. Само изглежда така.“

И все пак имаше чувството, че вътре в него е зейнала огромна празнота, и не можеше да вдиша този прашен въздух, и му беше все едно дали ще диша.

Беше познавал Сафира само един ден, и колкото и кратко да беше това време, то беше… не намираше думи за него.

Всеки дъх, който бе вдишвал, беше за нея. Всяка мисъл в ума му се беше въртяла около нея. В този един ден той беше напълно отдаден, беше се превърнал в нейно същество. Предаността му, колкото и кратка във времето да беше, бе силна и неотменна.

Да продължи да живее щеше да е… безплодно.

„Бягай“, извика му Габорн.

Беше обграден и в безопасност тук, сред мъртвите хали, като в тясна клисура. Отвъд тях, по тъмното бойно поле, още се чуваха шумовете на битка, смесени с човешки викове на възторг някъде отдалече. Някои хали все още се биеха, но не и наблизо. Битката се беше обърнала.

Боренсон погледна предпазливо към Радж Атън. Земния крал го предупреждаваше да бяга, но чак сега той разбра, че не става дума за халите.

— Отговори ми, човече от Севера — каза спокойно Радж Атън. — Къде щеше да отведеш жена ми?

— Към спасението — успя да изхрипти Боренсон. По езика му полепна мръсна кал.

— Но я доведе тук, нали? Доведе я към смъртта й, по настояване на твоя господар. Най-изключителната и съвършена жена на света. Доведе я тук.

Не беше празно обвинение. Кръв нахлу в лицето на Боренсон и бузите му пламнаха. Дори да не беше се опитал Радж Атън да разкрие вината му с помощта на своя Глас, Боренсон пак щеше да се чувства посрамен, безнадеждно прокълнат.

— Не знаех, че халите ще са тук, при Карис — оправда се Боренсон по-скоро пред себе си, отколкото пред Вълчия господар. — Тя не се уплаши от тях. Искахме да я задържим, но тя не ни послуша…

Радж Атън изръмжа дълбоко и гърлено, сякаш думите не можеха да изразят цялата му ярост.

„Той ме мрази — разбра Боренсон. — Лъжите, които изрекох, го изтръгнаха от замък Силвареста, а докато го нямаше, избих Посветителите му. Моята измама го накара да се оттегли от Хиърдън заради уловката на Габорн. А сега доведох и жена му на смърт.“

— Достоен противник си — прошепна Радж Атън.

Боренсон понечи да се вдигне крака, да побегне, но не можеше да се мери с Радж Атън, с неговите дарове на метаболизъм.

Радж Атън беше взел дарове на мускул от две хиляди души. Боренсон можеше да се бие с него или да се измъкне от хватката му толкова, колкото някое новородено да се опълчи на гнева на баща си.

Вълчият господар на Индопал хвана Боренсон за глезена, дръпна го рязко и го събори по гръб.

— Заварих те да я прегръщаш като любовник — прошепна свирепо Радж Атън. — Беше ли й любовник?

— Не! — извика Боренсон.

— Отричаш ли, че си бил влюбен в нея?

— Не!

— Забранено е да гледаш моите конкубинки. Има цена, която човек трябва да плати! — каза Радж Атън. — Ти плати ли своя данък?

Боренсон нямаше нужда да отговаря. Вълчия господар рязко го дръпна към себе си, ръцете му зашариха нагоре по крака на Боренсон, под дългата плетена ризница и долната риза, към интимните му части.

Сър Боренсон изрева от гняв и посегна за камата си, но Радж Атън беше много, много по-бърз.

Той заби пръсти, корави като клещи на ковач, и дръпна.

Невероятната, изгаряща болка, която го връхлетя, го накара за изгуби свяст за миг, и той пусна камата.

Когато Радж Атън издърпа ръката си, сър Боренсон беше станал много по-малко мъж.

Радж Атън блъсна с все сила Боренсон на земята, обърна го и затисна лицето му в пръстта.

Сър Боренсон се загърчи от болка и ужас, бореше се да остане в съзнание. Радж Атън се надигна.

— Така — каза Вълчия господар и хвърли кървавото парче плът до ухото на Боренсон. — Свободен си.

 

 

Ейвран пищеше за помощ и се мъчеше да разтвори устата на мъртвата хала. Изтрещя мълния и един грий профуча покрай главата и запърха във въздуха, също решил, че устата на мъртвото чудовище е чудесно, тъмно скривалище. Задушливата миризма на гниене изпълваше въздуха и беше толкова силна, че ръцете и лицето й пламваха в мехури, където въздухът ги докоснеше.

— Помогнете ми, моля ви — плачеше тя; мъчеше се да надвика гръмотевицата. Само най-смътните лъчи на вечерната светлина се процеждаха през облаците прах.

Изведнъж сърцето й подскочи. Под мигновения блясък на мълнията тя видя как Радж Атън се появи на поляната между мъртвите хали, на по-малко от двайсет стъпки от нея. Само преди минута беше отишъл там, при Сафира и Боренсон, и се беше карал за нещо с рицаря.

Сега чу виковете на Боренсон и я обзе страх.

Радж Атън крещеше на индопалски. Ейвран не можеше да го разбере, но явно раздаваше заповеди на хората си. Беше вдигнал лицето си нагоре и мръсният дъжд се лееше от шлема и по бузите му. Отново блесна светкавица и Ейвран го видя ясно. С толкова многото си дарове на обаяние, той беше най-красивият мъж, когото бе виждала. Държеше се гордо, с такова изящество, че сърцето й запърха.

— Моля ви! — проплака тя и отново се помъчи да разтвори устата на халата.

Радж Атън погледна разсеяно към нея, сякаш не искаше да има нищо общо с някакво си дете.

Но после, за нейно облекчение, закрачи към нея.

Ейвран си беше представяла, че ще са нужни няколко души, за да разтворят челюстите на халата с железни лостове, но Радж Атън прибра бойния си чук в калъфа на гърба си, след което стисна челюстите на халата и отвори широко устата й. Подаде ръка на Ейвран и елегантно й помогна да пристъпи и да излезе, сякаш беше някоя дворцова дама.

Металните му ръкавици бяха оцапани с кръв.

След секунди десетина Непобедими изскочиха на поляната между мъртвите хали. Радж Атън им заломоти нещо, толкова бързо, че тя дори не можеше да го следи.

Разбра само една дума: „Ордън“.

После Радж Атън и мъжете с него затичаха на север. Затичаха толкова бързо, че изчезнаха от погледа й сякаш за миг.

Във внезапно настъпилата тишина Ейвран остана като закована на мястото си. Отгоре се сипеше прах и кал. Гърмеше. Мълнии цепеха небето.

Някъде наблизо се чу задавено хъркане — някой се давеше от болка.

Звукът дойде от мястото, където за последен път беше видяла сър Боренсон.

Ейвран се запромъква натам покрай трупа на една хала и надникна покрай главата на чудовището. Там, в сенките, лежаха Сафира и сър Боренсон.

Но само Боренсон все още беше жив. Беше се свил на една страна като бебе. Беше повърнал, а от очите му се лееха сълзи. Обаянието на Сафира я беше напуснало и сега тя бе просто едно хубавко момиче.

Ейвран се уплаши, че Боренсон ще умре от раните си. Не можеше да направи нищо, за да му помогне.

— Какво ти е? — попита тя плахо. — Ранен ли си?

Боренсон стисна зъби и изтри сълзите от лицето си. Дълго не проговори. Накрая каза с глас, пълен с болка и гняв:

— Ти ще порастеш и ще станеш красива жена… а такъв като мен нищо няма да може да направи по въпроса.