Дейвид Фарланд
Вълчето братство (8)

Върховният маршал

Боренсон се извърна настрана, съжалил, че няма как да избяга от жена си. Не посмя да я попита нито какво прави с този лък, нито защо е с Ерин Конал.

За щастие, налагаше се да си разчисти нещата от полето за следващия двубой, така че отиде при коня си и го поведе заедно с двете жени към Върховния маршал.

Върховният маршал беше потънал в тих разговор с принца. Но Боренсон, разбира се имаше два дара на слух, така че хвана края му.

— Кажи на баща си да задържи проклетите си пари — шепнеше Върховният маршал. — Армиите ми няма да зимуват в Кроудън, ако това момче наистина е Земния крал. Ще ги пратя където потрябва.

— Разбира се, разбира се — отвърна с почти умолителен тон Селинор. После вдигна очи и видя, че Боренсон идва към тях.

Боренсон се усмихна и извика:

— Принц Селинор, сър Скалбейрн, позволете да ви представя жена си.

Върховният маршал кимна за поздрав, а принц Селинор само огледа одобрително Мирима от главата до петите.

— Отивам да си взема коня — каза Селинор и се обърна. Докато минаваше, Боренсон подуши силната миризма на алкохол, лъхаща от него. Селинор тръгна през тълпата към северния край на арената.

— За какво беше всичко това? — попита Боренсон Върховния маршал. Гледаше го в лицето. Скалбейрн се извисяваше над него като мечок. — Каква беше тая приказка за зимуване в Кроудън?

Върховният маршал го изгледа продължително, сякаш преценяваше колко да му каже. Явно това, което имаше да каже, не беше нещо, което кралят на Южен Кроудън Андърс държеше да се разчуе. Но Върховният маршал беше корав мъж и като че ли не го интересуваше какъв ефект ще имат думите му.

— Преди четири дни в Белдинук ме стигна вестта за нападението на Радж Атън тук. Но ми я донесоха пратениците на крал Андърс, който ме помоли да заведа Праведната орда на свободните рицари в Южен Кроудън. И донесоха пари, с които да платят пътя. Доста пари. Замириса ми на подкуп.

— Иска да подкупи рицарите на честта?

— Мога да разбера притеснението на Андърс — продължи Върховният маршал. — Кой крал не би поискал свободните рицари да лагеруват във владението му, когато войските на Радж Атън се движат наоколо? Всъщност ходът му ми се стори логичен. Но вместо това подгонихме Радж Атън в планините и наредих на хората ми да го преследват. Но като стигнах снощи Кроудън, разбрах, че Андърс все още държи войската ни да остане там, пренебрегвайки по-голямата заплаха за Мистария. Синът му току-що настоя да спазя договора ни, поне засега.

— Какво ще направите?

— Андърс ще побеснее. Връщам му златото — поне по-голямата част.

— Андърс, изглежда, е страхливец — каза Боренсон.

При тези думи черните очи на Върховния маршал блеснаха опасно.

— Не го надценявайте. По-лош е и от страхливец.

— Тоест?

— Той иска войските ми, и то на всяка цена. Един страхливец щеше да ги иска за защита. Но докато пътувах към Кроудън, си мислех — ами ако се страхува не от Радж Атън? Ако всъщност се страхува от Земния крал?

— От Габорн? — стъписа се Боренсон. Не можеше да си представи, че Андърс ще се бои от момчето.

— На границата намерих доказателство. Крал Андърс беше поставил войски на пътя и беше забранил на всички селяни и дори на търговците да влизат в Хиърдън. Бойците му обявяват Габорн за самозванец и говорят, че е пълно губене на време хората да идват да го гледат, и че това е против интересите на Андърс.

— Ако Андърс няма интерес сам да разбере истината — каза Боренсон, — това е едно. Но да забранява на хората си да идват? Това е зло.

— Погледни на нещата от негова гледна точка — каза Скалбейрн. — Земен крал не е имало от две хиляди години. Във времената на Ерден Геборен той е бил зачитан като единствен и истински крал на целия Роуфхейвън. Но оттогава по-низши хора са се обявявали за крале и така земята е била разпокъсана. Какво ще стане с Андърс, ако хората се вдигнат и предложат да служат на Дома Ордън? Дали ще се задоволи с положението си на дребен лорд? Или ще бъде приканен да се поклони и превие коляно като някой прост селяк? Ти и простите люде можете да мислите, че е чудесно да има Земен крал, но запомни ми думата: ако Андърс можеше да убие момчето още сега, не би се поколебал. И той не е единственият владетел в Роуфхейвън, който би го направил.

— Проклятие — прошепна Боренсон и се огледа. Мирима и коневладетелката бяха достатъчно близо, за да чуят всичко, казано от Върховния маршал.

— Майка ми твърди, че ако изобщо по наше време бъде въздигнат Земен крал, то той ще дойде от Дома Ордън — каза коневладетелката Конал. — Помоли ме да проверя дали той наистина е Земния крал и ако е, да му предложа подкрепата на клановете.

— Аз също — заяви Върховният маршал. — Стига да е Земния крал.

— Но той е — настоя Мирима. — Десет хиляди души при Лонгмът видяха как духът на Ерден Геборен го короняса. А аз лично съм чувала заповедите на Габорн в ума си.

— Срещнах го тази сутрин — каза Ерин на Скалбейрн — и разбрах истината. Аз ще го подкрепя.

— Да, но крал Андърс осмива приказките за коронясването му като брътвеж на обладана от привидения войска — възрази Върховният маршал Скалбейрн. — Изтъква, че е присъствал Земният пазител Бинесман и че този стар вещер може да има пръст в някакво мошеничество.

— Това са мерзки злословия — възмути се Мирима.

— Да, но Андърс може да вярва, че е така — каза Скалбейрн. — Той изтъква, че собственото му родословие е точно толкова истинско, колкото и на Ордън, и че е напълно възможно Земния крал да се пръкне от неговия род.

— Ще провъзгласи принц Селинор за Земния крал? — удиви се Конесестра Конал. — Селинор пияницата? Много тъжни неща съм слушала за него.

— Разбира се, че не — подсмихна се Върховният маршал. — Защо Андърс ще изтиква напред сина си, след като толкова обича себе си?

Боренсон се изсмя презрително.

— Мисля — продължи Върховният маршал, — че синът му не е нищо повече от пионка. Момчето дойде тук уж за да предложи меча си в кралската гвардия, като син на някой дребен лорд. Но приказва повече като шпионин по поръчка на баща си. Само го послушайте като се върне!

— Кажи ми тогава — попита Боренсон, — ако Земния крал призове мъжете ви на битка, колко можеш да доведеш?

Върховният маршал изпръхтя и тъмните му като кремък очи примигаха.

— Ако доведем всички? Броят ни понамаля. Праведната орда наброява около хиляда души конница и още осем хиляди стрелци, шест хиляди пиконосци, петстотин каменометци и, разбира се, към тях петдесет хиляди щитоносци и тълпа.

Върховният маршал не си направи труд да спомене качеството на бойците си. Неговата хилядна конница струваше колкото десет хиляди конници на всеки друг владетел, докато така наречените му „стрелци“ си бяха професионални убийци, които често навлизаха в опасна територия и можеха да изтрепят от засада цяла армия.

— Шшт — прошепна Мирима.

Селинор доведе коня си при тях; неговият Дни го следваше няколко крачки по-назад. Въпреки че конят му беше подсилен, ушите му бяха клепнали и изглежда имаше нужда от добра храна в кралските конюшни, след като бе пропътувал сто и петдесет мили от заранта.

Принц Селинор се усмихна невинно и попита:

— Тръгваме ли?

Боренсон ги поведе през множеството. Тази вечер улиците бяха пълни, тъй като селяните се местеха от една трапеза на друга и от един турнир на друг. Селинор завиваше ловко през тълпата, но краката му се огъваха. Явно беше вече доста понапреднал с чашите.

Никой не проговаряше — оставиха на принц Селинор да запълни неловкото мълчание, което той направи с голяма охота, като забърбори:

— Всичко това направо ми се струва невероятно. Искам да кажа, познавам Габорн. Ходехме с него в Къщата на Разбирането, но не сме говорили много. Рядко го виждах. Той не прекарваше много време в пивниците…

Коневладелката Конал се намеси:

— Ние, разбира се, не бихме могли и да очакваме, че ще се сприятелите сериозно с някой, който не прекарва цялото си свободно време в пивниците.

Селинор не обърна внимание на ужилването.

— Имам предвид, че беше много странно момче. Тъй като учеше в Стаята на лицата и в Стаята на сърцето, не изучаваше оръжие и тактика. Тъй че, разбира се, не го познавах добре.

— А може би говорите толкова лошо за него, защото изпитвате ревност? — каза Конал.

— Аз ревнив? Та аз никога не бих могъл да стана Земния крал. И храня пълно уважение към Ордън. Но като дете понякога си мечтаех, че през живота ми ще се появи Земен крал. И винаги си го представях като някой така, по-голям от мен, и по-стар… някой, чието чело е набраздено е набраздено от дълбока мъдрост, със сила на цяла армия, издуваща гърдите му, някой с легендарна осанка. Но какво получавам? Ха! Габорн Вал Ордън!

Мирима се зачуди на думите на принц Селинор. Младежът говореше съвсем невинно, като разбърборило се безгрижно хлапе. Но наистина ли беше невинен брътвежът му? Всичко, което казваше, като че ли беше добре пресметнато да всява съмнение у другите.

— Габорн служи на своите хора — каза Боренсон на Селинор. — Служи им по-вярно от всеки друг, когото съм срещал. Може би затова Земята избра Габорн, направи го наш върховен закрилник.

— Може би — отвърна Селинор. Усмихна се някак студено и надменно и килна глава замислено.

 

 

Когато Боренсон стигна до голямата зала с принц Селинор, Върховният маршал Скалбейрн и коневладетелката Конал, десетки лордове и барони вече пируваха по разположените в кръг маси. В центъра на кръга на възглавнички седяха менестрели и свиреха тихо, а обслужващите деца притичваха между кухнята и склада, носеха храна и пиене, както им бяха заръчали, и после почистваха масите.

Щом Боренсон застана на прага с останалите зад него, Габорн се усмихна, стана за поздрав и извика:

— Сър Боренсон, лейди Боренсон, принц Селинор и лейди Конал, добре сте дошли. Нека слугите ви донесат столове и блюда. — След това вдигна очи към Върховния маршал и попита: — А ваша милост сте?…

Менестрелите оставиха лютни, тамбури и барабани. Габорн се взря твърдо в очите на Скалбейрн.

— Ваше величество, позволете ми да ви представя Върховния маршал Скалбейрн, Предводителя на Свободните рицари на честта.

Боренсон очакваше, че Скалбейрн ще кимне учтиво и ще огледа Габорн отдалече. Но Върховният маршал пристъпи без колебание напред и избоботи грубо:

— Милорд, някои твърдят, че вие сте Земния крал. Вярно ли е?

Въпросът стъписа Боренсон, защото смяташе, че мъжът вече се е убедил. Но със закъснение осъзна, че Върховният маршал се бе убедил само, че Боренсон вярва, че Габорн е Земния крал.

— Да, аз съм — заяви Габорн.

Върховният маршал каза:

— Разправят, че Ерден Геборен гледал в сърцата на хората и назовавал някои от тях за свои бранители. Ако притежавате тази сила, тогава ви моля, вгледайте се в сърцето ми и ме Изберете, защото бих служил на Земния крал с живота си. Водя със себе си Праведната орда на Свободните рицари на честта, хиляди воини, които ще се сражават редом с мен.

Той извади меча си и пристъпи към кралската маса, после коленичи, заби острието в пода и положи длани на дръжката.

Боренсон за миг се стъписа. Никой не си позволяваше публично да поиска тази чест от Земния крал. Но Габорн като че ли не се стресна от грубата безцеремонност на Върховния маршал.

Около кралските маси лордовете започнаха да мърморят стъписани. Някои поставиха под въпрос доброто възпитание на сър Скалбейрн, но Върховният маршал беше прочут воин, един от най-великите в цял Роуфхейвън, и те знаеха, че той може да доведе десетките си хиляди бойци да подсилят армиите на Земния крал. А това щеше да е огромна придобивка. Тъй че никой не посмя да го упрекне открито.

Нещо повече, никой Върховен маршал никога не беше предлагал верността си на един крал.

Досега.

Габорн се наведе над масата, поставил ръцете си от двете страни на сребърното си блюдо, и се взря продължително и твърдо в очите на Върховния маршал.

Върховният маршал Скалбейрн също се втренчи в него.

Лицето на Габорн се изопна както всеки път, когато извършваше Избора. Взря се дълбоко в очите на Върховния маршал и вдигна лявата си ръка, сякаш готов да изпълни церемонията.

След което пусна ръката си и го изгледа потресен и разтреперан.

— Вън! — каза Габорн с пребледняло лице. — Вън, ти, скверно същество! Вън от замъка ми! Вън от земите ми!

Потресен, Боренсон си спомни хората, които Габорн беше Избрал през последната седмица: бедняците, глупците и стариците, които една кама не можеха да извадят в своя защита, камо ли меч.

Сега един от най-великите воини на века бе коленичил пред него, а Габорн го отхвърляше!

Върховният маршал се усмихна в таен триумф.

— Но защо, милорд? — попита той. — Защо ще ме гоните?

— Трябва ли да го изрека? — попита Габорн. — Виждам вината ти, написана в сърцето. Трябва ли да я изрека за твой вечен срам?

— Моля ви, направете го — отговори Върховният маршал. — Назовете моя грях и ще знам, че сте Земния крал.

— Не, няма да го назова — кипна Габорн, сякаш самата представа за видяното будеше погнусата му. — Тук има жени и ние сме на пир. Няма да го назова сега… нито никога. Но отказвам службата ти. Вън.

— Само истинският Земен крал би разбрал, че съм недостоен да живея — каза Върховният маршал, — и само един истински благородник би отказал да назове греха ми. Предложението ми все още е в сила. Предлагам ви службата си.

— Аз я отхвърлям — отговори Габорн.

— Щом не мога да живея в служба на вас — заяви Скалбейрн, — тогава ще умра в служба на вас.

— Така може би е най-добре — каза Габорн.

Върховният маршал Скалбейрн стана и прибра меча си в ножницата.

— Вие, разбира се, знаете, че Радж Атън се придвижва на юг, към сърцето на родната ви Мистария. Ще трябва да му се противопоставите, и то скоро. Вашите врагове биха искали да видят поражението ви.

— Знам — каза Габорн.

— Праведната орда се движи на юг. Ще се сражавам редом с тях, въпреки че ме мразите.

Когато Върховният маршал се обърна, за да напусне Хиърдън, в залата се бе възцарила гробна тишина.

Боренсон забеляза изражението на принц Селинор. Принцът беше килнал глава на една страна и беше изгледал с преценяващ поглед целия спектакъл.

И забеляза също така, че младият принц не посмя да предложи меча си.