Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Повелителите на руните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brotherhood of the Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–404–9

История

  1. — Добавяне

Разпръскването

Призори, след неспокоен сън, Йоме се събуди от глас, който прокънтя в ума й.

— Ставайте, всички Избрани, обитаващи замъка Силвареста. Идва Сияен от мрака и времето не е много. Подгответе се да избягате в Дънуд. Ставайте.

Въздействието беше смайващо. Йоме никога не се беше чувствала толкова… напълно овладяна от волята на друг. Гласът кънтеше в черепа й като камбана и всяка фибра от естеството й се стремеше да се подчини. Всеки мускул от тялото й сякаш реагираше.

Сърцето й затуптя диво и тя едва си пое дъх. Скочи от леглото, награби само една завивка, за да я метне на раменете си, и подплаши палетата, които бяха спали до нея.

„Е добре, станах! — помисли разсеяно Йоме. — Сега какво?“

„Бягай! — реши тя изведнъж в паника. — Сияйният на мрака идва.“

Щеше да избяга от замъка само със завивката на раменете си, но съобрази, че ще е твърде неприлично. Скочи до гардероба си и извади блуза и пола, а също едно пътно наметало и ботушите си за езда. Жълтите палета я наобиколиха, заджавкаха и замахаха с опашки учудени каква ли ще е пък тази игра.

Мислеше само за конюшните, мъчеше се да прецени кой ще е най-бързият път до конюшните и коня й. Щеше да напусне замъка без нищо — и изведнъж се закова на място.

Бинесман беше казал, че Сияйният на мрака няма да се появи преди да е мръкнало. Което означаваше, че разполага с цял ден, за да се подготви добре за бягството.

Но Земния крал я беше предупредил със силата си, беше предупредил всички в града да бягат. Не, не да бягат, да се „подготвят“ за бягство.

Докато премисляше, си даде сметка какво усилие ще струва това. Трябваше да се свалят шатри, да се впрягат животни, багаж и хранителни запаси да се натоварят по фургоните. По-лошото беше, че много хора бяха пътували до замък Силвареста от целия Хиърдън и области извън него. Никога досега градът не беше приютявал повече от сто хиляди души, а сега полята около него бяха насъбрали седем пъти повече хора. Ако всички побегнеха наведнъж, всички пътища щяха да се задръстят.

Габорн беше решил да ги предупреди сега, за да им даде време да започнат. Вместо веднага да побегне към гората, както я тласкаше инстинктът, Йоме спря и погали всяко от палетата. Чу как хората в крепостта завикаха отчаяно, а шумът на лагеруващите извън замъка се надигна като тътен. Габорн ги беше предупредил само да се приготвят, но звучеше сякаш тълпата бе изпаднала в паника. Йоме затвори палетата в стаята си и затича към върха на кралската цитадела.

Завари Габорн загледан към града и околностите. Суматохата беше пълна.

Хиляди хора тичаха към Дънуд, пищяха и плачеха, мнозина без да са взели нищо освен дрехите на гърба си. Други късаха и смъкваха шатрите си колкото може по-бързо. Коне цвилеха изплашени и побягваха от отчаяните си стопани. Но не всички вършеха това, което бе заповядал Габорн. Много от хората в лагера все още не бяха Избрани и поради това не бяха чули заповедта му. Хиляди от тях тичаха към замъка, сякаш искаха да получат гласни заповеди или ако се наложи — да останат да бранят крепостта. Други бяха решили, че ще е по-разумно да побегнат на север, надалече от Дънуд. Стичаха се слепешком към градчето Ийлс, на две и половина мили северно от Силвареста.

В далечния край на лагера крал Оруин бе вдигнал петстотин конни рицари. Още хиляда лордове на Хиърдън стояха с него, готови да потеглят на юг. Включваха всеки лорд и рицар от обкръжението на Габорн, който можеше да поведе конна сила.

Като за срещу Радж Атън, войската не беше многобройна, но беше силна, съставена само от онези подсилени коне, които можеха да изминават по двеста мили на ден. Воините, очакващи Габорн, изглеждаха нетърпеливи да поемат в поход. Много от тях се озъртаха към биваците.

Но Земния крал стоеше на кулата си, стъписан и изумен от безумието, което бе предизвикал, внушавайки предупреждението с помощта на земните си сили. Беше с обикновена ризница под пелерината и ботуши. Но все още не беше надянал шлема си и тъмната му коса се вееше на раменете.

— Какво правиш? — скара му се Йоме. — Изплаши ме до смърт. Всички изплаши до смърт. — Сложи ръка на гърдите си, опитвайки се напразно да се успокои, да задиша спокойно.

— Съжалявам — отвърна Габорн. — Надявах се, че ще се получи по-добре. Цяла нощ се борех с подтика да изпратя предупреждението. Трябваше да им оставя колкото може повече време за бягството, но не посмях, за да не хукнат слепешком в тъмното. Не искам да изпадат в паника.

Беше толкова притеснен, че Йоме се увери в искреността му. Тревожеше го само спасението им.

Изведнъж гласът му отново прокънтя в ума й.

„Успокойте се. Разполагате с целия ден. Действайте заедно. Погрижете се за старците, децата и немощните. До вечерта се отдалечете колкото може по-надалече от замъка.“

Някои започнаха да се спират, за да се подчинят на новата му повеля.

Той й посочи развълнуваната гмеж от събарящи се шатри и бягащи хора.

— Виждаш ли какво стана? Много от тези, които са на стан покрай реката, дойдоха от западен Хиърдън и щяха да изпотъпчат всички, когато побягнаха към домовете си. А там долу, виждаш ли онзи червен павилион с плачещите деца? Майка им и баща им побягнаха без тях! Послушанието на родителите им е чудесно, но се надявах да реагират по-умерено.

— И в същото време Избрах и мъжа и жената в шатрата до тях, а те изобщо не са се размърдали от постелята си, доколкото виждам! — продължи той. — Може да си събират багажа, но ако опасността беше по-наблизо? Дали трябва да похваля тяхната умерена реакция, или някой ден ще загинат заради нея? А виж и там, горе, много хора вече стигнаха до края на Дънуд и се трупат объркани, без да знаят какво да правят. А други може да не спрат да бягат — каквото и да им казвам, — докато не припаднат от изтощение. Кой от тях е прав? Онези, които следват всяка буква на заповедта ми, или онези, които се престарават?… А ето там, виждаш ли онази старица, която се тътри с другите? На деветдесет години е. Едва ли ще може да измине повече от две мили на ден. Мислиш ли, че някой ще й помогне?

Габорн гледаше вихрещата се човешка гмеж; устата му бе зяпнала от удивление и ужас.

Йоме го разбра. Беше толкова нов в силата си, толкова непривикнал с нея, че я владееше непохватно. Не можеше да си го позволи. Силата му беше като меч, като оръжие, което е полезно само ако ръката, която го държи, може да парира и да забива точно. Сега той се мъчеше да научи ударите си с него.

А толкова много зависеше от това — животът на всеки мъж, жена и дете сред тази огромна тълпа.

Но докато гледаше, тя осъзна още по-големия му страх. Като Земен крал той имаше власт да предупреди хората си, но не можеше да ги принуди да му се подчинят. Не можеше да ги задължи да направят необходимото за самите себе си.

След като внуши втората си заповед, бъркотията започна да намалява. Габорн им изпрати трето предупреждение — призоваваше ги да се успокоят и да се погрижат едни за други. Всички се спряха за миг и се загледаха към Габорн. Шатри и павилиони продължаваха да падат с удивителна скорост, но вече се разтичаха родители да приберат децата си и непознати се хванаха да помогнат на престарелите. Йоме престана да се безпокои, че побягналите първи ще бъдат стъпкани от напиращите зад тях хора.

Габорн кимна одобрително, обърна се към Йоме и я прегърна.

— Сега ли тръгваш? — попита тя. Не й се искаше да го пусне.

— Да — отвърна той. — Крал Оруин и останалите вече са на конете, а днес трябва да стигна далече. Малко коне ще могат да издържат на такава скорост. Пратил съм вестоносци до кралица Херин Червената и в Белдинук с молба да ни приютят за ден. Ще пътуваме без готвачи и други придружители.

Йоме кимна. Походът щеше да е труден без придружители, без готвачи и перачки, без шатри и щитоносци, които да се грижат за снаряжението и животните. Но след като трябваше да пътуват бързо, друг начин нямаше. В тревожни времена като тези никой владетел нямаше да им откаже подслон. Подкрепленията щяха да са им добре дошли, а храната и подслонът за нощта бяха малка компенсация.

А после Габорн я попита нещо неочаквано.

— Ще тръгнеш ли с мен?

Не беше обичайно един владетел да поведе жена си на война, но пък не беше обичайно и да я остави в първия месец след венчавката.

— Питаш ме сега? Можеше да ме попиташ преди няколко часа. Щях да се подготвя.

— Погледнах те преди няколко часа. Спеше неспокойно, а нямаш нужната жизненост, за да можеш да яздиш цял ден, без да спиш. Затова ми хрумна да помоля Джюрийм да остане тази сутрин за няколко часа, да записва, да наблюдава лагера и да научи каквото може, тъй че следващия път, когато ми се наложи да предупредя цял град да побегне, да знам как да го правя. Мислех и ти да останеш с него и да тръгнете по-късно. Конете ви са достатъчно бързи, за да ни догоните.

— Може ли да взема Мирима? — попита Йоме. — Тя също ще поиска да дойде. Ще ми трябва някоя дама за компания.

Габорн се намръщи замислено. Не искаше да взима жената на друг лорд на поход, който можеше да се окаже опасен, но разбираше, че жена му трябва да спазва правилата на приличие.

— Разбира се — отвърна той, но все пак колебливо.

Изгледа я сурово с пронизващите си тъмносини очи.

— Видях палетата в леглото ти.

— Теб те нямаше — отвърна за оправдание тя. — Трябваше ми нещо, което да ме топли.

— Толкова ли са студени нощите тук?

— „Рицарите са горещи в Хиърдън“ — цитира тя заглавието на една неприлична балада, която не беше чувала да пеят в нейно присъствие.

Габорн се изсмя гръмко и се изчерви.

— Така, значи жена ми вече иска да бъде Вълчи господар, да се мъкне по пивниците, да пее мръсни песнички и да си показва краката! Кралицата на вертепите. Хората ще рекат, че съм ти повлиял лошо.

— Не одобряваш ли?

Габорн се усмихна.

— Напротив. Ако си нямах вече даровете, и аз сигурно щях да спя снощи с палета. Аз… радвам се, че си приела подаръка на херцог Гроувърман. Той ще се зарадва да научи, че е послужил и на теб. — Габорн помисли за миг. — Ще наредя на ковчежника да задели силари лично за теб. Сто ще свършат работа.

— Тогава аз пък ще кажа на Джюрийм да вземе палета и за теб — отвърна Йоме. — Скоро ще влезеш в битка.

Прегърна го и го целуна, но после изведнъж осъзна, че го целува тук, на кулата, пред очите на хиляди хора. Пусна го и отстъпи смутена.

— Прощавай. Хората ни гледат.

— Те ни видяха да се целуваме на сватбата — каза Габорн. — И доколкото помня, тогава ни поздравиха. — Притегли я и я целуна отново. — Е, до следобед, нали?

— Благодаря ти — отвърна тя.

Габорн прехапа устна, усмихна се с тревога и каза:

— Никога недей да благодариш на човек, че те е взел на война, преди войната да е свършила.

После се обърна и се спусна надолу по стълбището. След малко тя го видя да излиза от кулата и да тръгва по настланите с камък улици към кралската порта, след което се изгуби някъде по Пазарната улица, където преди седмица беше убил огнетъкачката. Зидарите бяха положили къртовски труд да възстановят разрушените сгради, но почистването и оправянето на каменните фасади щеше да отнеме месеци, дори години, и местните хора вече наричаха мястото „Черния ъгъл“. Йоме си представи как след триста-четиристотин години чужденци ще питат за посоката и ще ги упътват: „Да, дюкяна на ювелира е ей там, на Черния ъгъл, откъм портикула“, и те ще се чудят какво значи това име.

„Стига да имаме късмет градът да оцелее“ — каза си тя.

А после се залови за работа. Прибра личните си вещи, след което накара няколко от слугите и новия телохранител — як младеж, сър Донър от замък Дониейс — да отидат с нея в кралската съкровищница и да се погрижат за златото, скъпите подправки и силарите.

Габорн беше взел двайсет хиляди силара на юг, за да ги върне на Радж Атън с надеждата, че Вълчия господар ще приеме условията му за примирие. Но все още държеше десет хиляди в съкровищницата заедно с други дарове, поднесени му наскоро от владетелите на Хиърдън. Даровете включваха и брони за Габорн и за коня му, подарени от херцог Мардън на сватбата им, но Габорн не пожела да ги вземе за битка поради тежестта им. Освен това имаше и много злато и скъпоценни подправки, връчени като данък, тъй като жътвеният данък обикновено се плащаше в седмицата на Хостенфест. Съкровището бе огромно и тя нареди на слугите да го отнесат в гробниците, където го заключи в сводовете между костите на предците си.

Само тази работа й отне два часа, а когато приключи, изведнъж се сети, че трябва да потърси Бинесман, защото все още не го беше виждала, а се безпокоеше, че може да му потрябват слуги преди всички да напуснат града.

Не го завари в мазето на цитаделата, въпреки че в старото огнище гореше огън, а въздухът тежко миришеше на къкреща над огъня върбинка — билка с подобен на лимон аромат, използвана за парфюми. Всъщност свежият аромат изпълваше цялото мазе — мирис като на ведра слънчева светлина. В склада намери дъщерята на канцлера Родерман, осемгодишно момиче с остър поглед, което беше останало в цитаделата, докато баща й се погрижи всички да напуснат в ред. Каза й, че Бинесман излязъл още призори. Щял да потърси в градините из града златист лавър, цикория и равнец.

Йоме изостави за момента тази своя грижа и отиде до цитаделата на Посветителите, за да се увери, че хората са изведени.

Преди седмица нещата тук се бяха променили неузнаваемо. Сър Боренсон, по заповед на бащата на Габорн, беше избил всички Посветители, тъй като Радж Атън бе принудил бойците на баща й да му дарят даровете си, заграбвайки по този начин дарбите на хиляди от хората на Силвареста. Деянието на Боренсон беше кърваво и ужасно и въпреки че част от нея изпитваше благодарност заради куража му да го направи, друга част все още беше потресена и наскърбена. Мнозина от Посветителите преди това бяха слуги, предложили своите умове и мускули, жизненост или метаболизъм в служба на крал Силвареста. Единственото им престъпление беше, че са обичали своя владетел и са се постарали да му послужат по най-добрия възможен начин. Но след като рицарите, на които те бяха отдали даровете си, бяха пленени и принудени самите те да отдадат дарове, Посветителите бяха станали подвластни на чудовище като Радж Атън. След като никой не можеше да се надява, че ще убие Радж Атън, единствената надежда на враговете му беше да го отслабят: което означаваше да избият обезсилените и невинни Посветители. Делото на Боренсон беше гнусна задача — да избие глупци, които дори не бяха разбрали, че идва смъртта им, да изколи онези, които бяха отдали метаболизма си, потънали в безкраен сън, да избие онези, които бяха дали мускула си и не можеха дори ръцете си да вдигнат, за да се предпазят от удар.

От онази нощ Боренсон беше охладнял и отчужден от Габорн и нея. Не се справяше с чувството си за вина.

А докато Йоме крачеше през вътрешния двор на цитаделата, и тя не можеше да се справи добре със собствените си спомени за това място. Високите стени около цитаделата я задушаваха. Твърде много и твърде мрачни бяха спомените.

Във вътрешния двор растяха само две дървета, разкривени заради липсата на светлина. Преди седмица бяха положили тук майката на Йоме, бяха скрили тялото й, след като Радж Атън я беше убил. А след като баща й бе дал ума си на Вълчия господар, Йоме беше останала тук един ден, за да го обслужва, макар че той дори не можеше да я познае. Защото не само той беше останал без ум, но и самата тя бе отдала обаянието си на вектора на Радж Атън и поради това беше погрозняла.

Прекоси двора, но не посмя да влезе в самата цитадела от страх, че това ще пробуди много спомени за изгубени приятели, от страх, че ще трябва да види петната от кръв по леглата и подовете. Макар да я бяха уверили, че всички легла са изгорени и че подовете, стените и — Сили небесни — дори таваните са изчистени и няма едно петънце. Нямаше да може да се насили да не си представи какво е било.

Накрая изпрати сър Донър да намери Мирима, а тя изчака на двора със своята Дни.

В двора бяха спрели няколко фургона и Йоме загледа как стражите водят слепите до тях или изнасят на ръце онези, които бяха отдали гъвкавост или мускул. Тъжна беше гледката на тази окаяна тълпа хора, самопредложили се да станат сакати в служба на своя крал.

След малко сър Донър дойде и я увери, че Мирима се е погрижила за майка си и сестрите си и в момента си събира багажа.

Йоме му нареди да иде в конюшните и да приготви конете им, след което отиде да каже на Мирима, че ще тръгнат заедно на юг с краля. Не се изненада, като завари Мирима с нейните паленца, джавкащи в краката й, и един дълъг лък с колчан, пълен с убийствени на вид стрели. Но се изненада като видя, че Мирима се мъчи да облече някакъв доста космат и тежко подплатен стар елек, който изглеждаше изтъркан най-вече от търкане на подове.

— Мислиш ли, че ми смачква гърдите достатъчно? — попита Мирима.

Йоме я зяпна изненадана.

— Ако искаш да си смачкаш гърдите, камъните ще свършат по-добра работа.

Мирима направи кисела физиономия.

— Говоря сериозно.

— Добре де, за какво да са достатъчно смачкани?

— Да не ми пречат като стрелям.

Йоме никога не беше стреляла с лък, но познаваше дами, които стреляха, и разбра опасенията на Мирима.

— Имам един кожен елек в гардероба, който може да свърши повече работа. Ще ти го взема — предложи Йоме.

После й каза, че ще пътуват на юг. Мирима изглеждаше едновременно стъписана и искрено зарадвана от възможността да тръгне с мъжете на война.

След час Мирима и Йоме закусиха добре с Дните на Йоме и сър Донър, но към десет заранта Бинесман все още не беше се върнал в стаята си, затова пратиха слуги до конюшните да им доведат конете и да тръгват, след като бяха привършили почти с всичко.

Покрай цялата бъркотия Йоме все още не беше говорила с Джюрийм. Отиде при градската порта и го намери там — викаше на някакви хора, струпали се извън замъка.

Йоме си мислеше, че до този момент всички извън замък Силвареста са си заминали, но не се оказа така. Погледна през градските порти и видя, че пътищата на юг и на запад и пътят към Дънуд са претъпкани с коли, волове и селяни, много от които се бяха отказали от мисълта за пътуване и само се трупаха и усилваха бъркотията. От шатрите край замъка цяла четвърт все още си стояха и много от обитателите изглеждаха съвсем незаинтересовани да тръгват накъдето и да било.

Джюрийм изнемогваше. Макар да беше добър слуга — може би най-добрият, когото бе виждала — и той не можеше да направи невъзможното.

А положението явно беше невъзможно. Цели пет хиляди дребни лордове и рицари, и дори селяни, само с по един лък в ръцете, бяха обсадили портите на замъка и настояваха да влязат. Градската стража — около четиридесет души — преграждаше пътя им.

— Какво става тук? — запита Йоме.

— Ваше величество — обясни Джюрийм, — тези хора са решили да пазят градските стени.

— Но… — Отначало не молжа да измисли какво да отвърне. — Но Габорн каза всички да бягат.

— Знам! — каза Джюрийм. — Но те не искат да слушат.

Това, че един васал не желае да се подчини на заповедта на владетеля си, я слиса. Тя погледна сър Донър, сякаш очакваше отговор от него. Но русокосият момък само гледаше ядосано непослушната тълпа.

— Вярно ли е това? — извика тя. — Никой от вас ли не е Избран? Заповедите не чухте ли?

При тези думи стотици мъже засрамено извърнаха погледи. Пред Джюрийм, обикновения слуга, можеха да настояват, но не и пред Йоме.

Стъписана, тя продължи:

— Вие знаете ли поне какво е един Сияен на мрака? Можете ли да си представите каква сила има?

Един от мъжете — сър Бароуз — пристъпи крачка напред.

— Чували сме ние и за Сияйни, и за Ярки: всички сме слушали за тях. И ако старите приказки са верни, и те могат да загиват в битка, също като човек. Та затуй помислихме, че можем да застанем здраво по бойниците с машините — балистите и катапултите — и да го убием още преди да е кацнал.

— Вие с ума си ли сте? — извика Йоме, смаяна от думите му. — Знам, че сте храбреци, но капка ум нямате ли? Чухте ли заповедта на своя владетел? Той ви заповяда да бягате!

— Чухме я, ваше величество, дума да няма — отвърна сър Бароуз, — но тая заповед явно се отнасяше главно за жените и децата. Всички тука сме здрави мъже!

При тези думи всички разтърсиха копия и брадви, надигнаха щитове и ревът им отекна по хълмовете.

Йоме ги зяпна съвсем слисана. Бяха чули думата на Земния крал, но бяха предпочели да правят каквото решат сами. Тя се обърна към командира на градската стража и заповяда:

— Поставете двеста стрелци на стената. Да стрелят по всеки, който се приближи на един изстрел разстояние до замъка.

— Милейди! — смутено възкликна Бароуз.

— Не съм ви милейди — извика му гневно Йоме. — След като няма да изпълнявате думата на своя крал, значи не сте негов слуга и сте обречен да загинете като всички тук! Възхищава ме храбростта ви, но глупостта ви ще прокълна и ще я накажа, ако трябва!

— Ваше величество! — Сър Бароуз падна на колене в очакване на заповедите й. След миг всички последваха примера му, макар че някои се позабавиха с колениченето.

Тя се обърна към Джюрийм.

— Защо хората се трупат по пътищата? Не могат ли да се отдалечат от града?

— Пречат им по-бавните — обясни Джюрийм. — Много от колите са тежко натоварени, чупят се оси или колела, така че всички трябва да ги заобикалят.

Йоме се обърна към бойците, коленичили пред градските порти.

— Сър Бароуз, пратете по хиляда души на всеки път и да разчистят счупените коли. Да оправят осите и колелата. А за онези, които са предпочели да останат на полето, идете и разберете имат ли сериозна причина да останат. Искам да знам. Ако нямат сериозна причина да останат, кажете им, че имате заповед да убиете всеки, намерен на пет мили около замъка до един час.

— Ваше величество! — извика слисан сър Бароуз. — Ама вие наистина ли искате да ги убием?

Йоме се смая на глупостта му. Но си спомни думите на Габорн преди няколко дни, че е грешно да ругаеш човек за това, че е глупав, защото глупците не могат да се оправят сами и цял живот зависят от милостта на умните.

— Няма да ви се наложи да ги убивате — предупреди тя. — Сияйният на мрака ще го свърши вместо вас.

Сър Бароуз зяпна, най-после разбрал.

— Слушам, ваше величество. — Обърна се и почна да раздава заповеди.

Джюрийм преви в поклон тлъстото си тяло и краищата на златистия му копринен халат заметоха прахта.

— Благодаря ви, ваше величество. Не можах да ги вразумя, а не посмях да ви безпокоя.

— Следващия път не се колебайте.

— Има и други неща.

— Например?

— Стотици хора са твърде болни, за да могат да бягат. Някои са много стари и немощни; има майки, родили в последните няколко часа, и воини, ранени във вчерашните игри. Поискаха разрешение да се укрият в замъка. Разпоредих се да ги настанят по хановете, докато решим какво да правим.

— Не можем ли да ги натоварим на фургони? — попита тя.

— Поръчах лекарите да поговорят с онези, с които изобщо може да се говори. Всички, които могат да се качат по фургони, вече са заминали. Някои лекари предложиха да останат и да се грижат за болните.

Йоме облиза устни. Беше отчаяна. Не можеха да бъдат превозени, разбира се. Такива хора не можеха да се придвижат и на пет мили — а трябваше да са поне петдесет — на ден.

— Да останат тогава. И да се скрият.

Помисли дали да не се разпореди лекарите да отпътуват — не искаше да се лиши от толкова опитни мъже и жени, — но и не смееше да откаже на болните и умиращите малкото подкрепа, която можеше да им даде.

Докато обмисляше как да постъпи, Бинесман се провря през тълпата войници с торба, пълна с листа от златист лавър. Ходил беше някъде извън града.

Макар все още да беше рано, Бинесман вече изглеждаше капнал.

— Нека останат, ваше величество — викна той. — Само да не е в горните етажи на хановете. Да се скрият долу, по мазетата. Ще мина да сложа защитни руни по вратите. Ще оставя и билки, които могат да предложат защита.

Щом го видя, Йоме изпита силно и трудно обяснимо облекчение. И когато той се приближи, тя разбра причината. Често пъти в миналото беше усещала извиращата от него земна сила, малко притеснителната сила, говореща за раждане и растеж, която я изпълваше със съзидателни копнежи. Но тази сутрин той сигурно бе правил силни защитни заклинания, защото Йоме се почувства така, както би се почувствал силно притеснен, бягащ от враговете си конник, изведнъж озовал се между сигурните стени на замък.

Да, точно това беше. Тази сутрин край него тя се чувстваше в безопасност.

— Изглеждаш много изтощен. Мога ли да помогна с нещо?

— Да — отвърна Бинесман. — Ще се безпокоя по-малко за вас, ваше величество, ако избягате от града като всички останали.

Йоме се огледа и каза:

— Не всички са заминали, а не мога да тръгна преди да съм направила всичко възможно за спасението на хората си.

— Все едно, че го каза мъжът ви — изсумтя Бинесман. Но в тона му нямаше неодобрение. Той изгледа замислено двете с Мирима. — Има нещо, което наистина можете да направите, но се колебая дали да ви го поискам.

— Слушам те.

— Дали имате някой хубав опал, който да сте готова да ми дадете? — попита Бинесман. Тонът му намекваше, че даде ли го, няма да го види повече.

— Майка ми имаше един наниз и обеци.

— С подходящо заклинание могат да бъдат силни прегради срещу създания на мрака.

— Тогава ще ги получиш, стига да мога да ги изкъртя от бижутата.

— Оставете ги с тях — каза Бинесман. — Колкото по-голям и по-светъл е камъкът, толкова по-добра е защитата, а опалът се чупи лесно.

— Ще ги взема. — Беше забравила да ги премести в съкровищницата — сети се чак сега. Накитите на майка й още си стояха скрити зад писалището в стаята й.

— Ще ме намерите при хановете — каза Бинесман. — Но моля ви, побързайте, малко време ни остава.

Йоме и Мирима се върнаха в кралската цитадела и се качиха в най-горната стая. Сър Донър и Дните на Йоме не посмяха да влязат в спалнята й и останаха в малкото преддверие отвън.

Ковчежето за бижута съхраняваше официалната корона на майка й — просто, но елегантно изделие от сребро с диаманти. Освен короната вътре имаше десетки и десетки обеци, гривни за ръце и за крака, и огърлици.

Йоме намери огърлицата, която помнеше. Беше направена от сребро, с вградени в него двадесет еднакви бели опала. В средата на сребърна халка висеше голям, ярък камък.

Майка й беше казвала, че камъните ги бил купил баща й, когато заминал за Индопал да поиска ръката й.

Йоме се замисли над това. Баща й бе прекосил половината свят, за да намери майка й. Изглеждаше романтично това пътуване, толкова далеко, въпреки че Габорн бе извършил същото заради нея.

Все пак романтичният привкус в женитбата на Йоме за Габорн изглеждаше някак поразреден от това, че бащите им бяха толкова добри приятели и и двамата бяха желали този съюз. Бракът й с Габорн много приличаше на женитба със съседчето, въпреки че го беше срещнала едва преди десет дни.

След като разгледа ковчежето с накити, Йоме намери още опали. Ковчежето беше доста обемисто, беше служило на кралиците Силвареста от поколения, и съдържаше вещи, които майка й никога не беше носила. Намери една брошка с огнени опали, инкрустирани като очи на тройка риби, изработени от патинирана мед. Също така една стара висулка с форма на сълза имаше опал, който блестеше с яркозеленикава светлина.

Йоме взе и тях, защото камъните им бяха най-големи, и ги даде на Мирима да ги прибере в джобовете си.

— Да се надяваме, че ще свършат работа.

После прибра останалите накити на майка си в ковчежето и го пъхна под леглото.

След това погледна през сводестия прозорец към замъка.

Улиците на града бяха празни и смълчани. За пръв път в живота си не можеше да види дима от нито един комин. В далечината видя няколко смъкващи се шатри из полята. След като рицарите бяха заплашили хората й, че ще ги убият, те вече бягаха.

Изведнъж сцената долу й се стори позната.

— Това съм го сънувала — промълви Йоме.

— Какво сте сънували? — попита Мирима.

— Сънувах го — миналата седмица, когато с Габорн яздехме на юг към Лонгмът: или нещо много близко до това. Сънувах, че Радж Атън идва да ни унищожи и всеки в замъка се превърна в глухарче, всички полетяха и вятърът ги издуха надалече.

Хората, пръскащи се в различни посоки, й напомниха за глухарчета, духнати и полетели пред свирепия вятър.

— Само че в съня ми двамата с Габорн си тръгнахме последни. Всички отлетяхме надалече. Но… в съня си знаех, че никога няма да се върнем. Че никога вече няма да се върнем тук. — Тази мисъл я изплаши. Мисълта, че никога вече няма да се върне в замъка, в който беше отраснала.

Според легендата Земята говорела на хората в знаци и сънища и онези, които я чували най-добре, с право ставали владетели и крале. Кръвта на такива крале течеше в жилите на Йоме.

— Било е просто сън — каза Мирима. — Ако е било истинско послание, Габорн щеше сега да е с вас.

— Той е с мен — отвърна Йоме. — Убедена съм, че нося детето му. — Погледна Мирима. Приятелката й беше от простолюдието и Йоме знаеше, че ще приеме сериозно едно знамение.

— О, милейди! — прошепна Мирима. — Честито! — Пристъпи свенливо и прегърна Йоме.

— Скоро ще дойде и твоят ред — увери я Йоме. — Не можеш да си близо до Земния крал и тялото ти да не реагира на съзидателните му сили.

— Надявам се — промълви Мирима.

Йоме издърпа ковчежето с бижутата изпод леглото и извади майчината си корона и по-ценните накити. За всеки случай. Уви ги в един калъф за възглавница.

Някакво момиче извика отчаяно в двора пред замъка.

— Ей? Има ли някой тука?

Мирима отвори прозореца и Йоме се наведе над перваза и погледна надолу.

Момичето — приличаше на слугинче, с кафява престилка, видя Йоме и извика:

— Помощ! Ваше величество, надявах се да намеря някой от кралската гвардия. Милейди Опиншър се е затворила в покоите си и не иска да излезе!

Лейди Опиншър беше много възрастна дама, живееше в най-стария и богат квартал на града. Йоме я познаваше добре. Знаеше със сигурност, че Габорн я Избра, когато им се представи на сватбата им. Лейди Опиншър със сигурност беше чула предупреждението на Земния крал.

— Ей сега ще дойда — каза Йоме, зачудена що ли за неприятности предвещава това.

Двете с Мирима бързо излязоха на двора със сър Донър и Дните на Йоме само на стъпка след тях. Момичето се качи боязливо на коня на Мирима и препуснаха през кралската порта и по тесните улици към имението на Опиншър.

Йоме погледна нагоре и видя някакво дете на един отворен прозорец. Вече наближаваше пладне, а все още не всички се бяха подчинили на заповедта на мъжа й.

Пред вратата стояха на пост двама гвардейци с лъскави брони.

— Защо сте тук? — скара им се Йоме. — Не трябваше ли вече да сте заминали?

— Молим ви за прошка — отвърна единият страж, стар мъж със светлосини очи и дълги бели мустаци. — Но ние сме се заклели да служим на лейди Опиншър и тя ни заповяда да останем на поста си. Затова пратихме момичето.

— Можем ли да минем? — попита заканително сър Донър: не знаеше какви заповеди са получили гвардейците. Ако жената бе полудяла съвсем, можеше да им е заповядала да убият всеки, който дойде.

— Разбира се — отвърна по-старият и двамата отстъпиха встрани.

Йоме скочи от коня си и подкани слугинчето да ги заведе.

Имението на лейди Опиншър беше много по-нова сграда от кралската цитадела. Цитаделата беше построена преди две хиляди години, за да служи на владетеля и неговите рицари, а имението бе на по-малко от осемстотин, вдигнато като място за отдих във времена на благоденствие. Беше много по-разкошно и елегантно от кралската цитадела. Йоме си помисли, че прилича може би повече на високия и изящен дворец в Дворовете на прилива. Над входа имаше големи остъклени прозорци, така че слънчевите лъчи огряваха голямото помещение, спускаха се около сребърния канделабър и падаха върху мраморната мозайка на пода. Всички стени бяха облицовани с лакирано дърво и покрай тях на високи стойки бяха окачени изящни светилници.

Слугинята ги поведе нагоре по широкото стълбище. Йоме се почувства ужасно неловко. Носеше ботуши и дрехи за езда, а в такова елегантно имение трябваше да чува шумоленето на полите си, докато се изкачва по стъпалата.

Стигнаха на втория етаж и слугинята заведе Йоме до огромна дъбова врата с изкусно резбования на нея хералдически знак на лейди Опиншър.

Йоме понечи да я отвори, но бе заключена, затова заудря с юмруци по нея и завика:

— Отворете! Отворете в името на кралицата.

След като не последва отговор, сър Донър заблъска по-силно. Йоме чу стъпки по каменния под, но старата дама не отвори вратата.

— Донесете брадва и ще я разбием — високо каза Йоме на сър Донър.

— Моля ви, ваше величество, недейте — замоли се отвътре мадам Опиншър.

Сър Донър спря да тропа, а дамата отключи вратата и я открехна. Лицето й беше покрито с бръчки, но фигурата й все още беше стройна. С незасегнатия си все още дар на обаяние тя изглеждаше великолепно, въпреки че рядко беше излизала от дома си през последните три години.

— Какво ще заповядате, ваше величество? — попита тя със скована вежливост.

— Чухте ли предупреждението на Земния крал? — попита я Йоме.

— Да — отвърна дамата.

— И?

— Моля да бъда оставена тук — каза мадам Опиншър.

Йоме удивено поклати глава.

— Защо?

— Стара съм. Съпругът ми е покойник; всичките ми синове умряха в служба на дядо ви. Не ми е останало нищо, заради което да живея. Не искам да напусна къщата си.

— Къщата ви е чудесна — каза Йоме. — И пак ще си е тук, когато се върнем.

— Семейството ми е живяло тук осемстотин години — заяви дамата. — Не искам да замина. И няма да замина. Нито заради вас, нито заради никого.

— Дори заради себе си ли? — попита Йоме. — Дори заради краля?

— Вече съм го решила.

„Мога да заповядам на сър Донър да я извлече навън, той ще се справи и със стражите“ — помисли Йоме. Двамата старци нямаше да са проблем — за него се говореше, че е отличен воин. Боренсон се беше бил с него и след това го бе повишил в капитан в кралската гвардия.

— Животът винаги има цел — каза Йоме. — Не живеем само за себе си. Може да сте стара, но все още можете да служите на други. Ако ви е останала някаква мъдрост, доброта или състрадание, все още можете да служите.

— Не — отговори лейди Опиншър. — Вече не.

— Габорн погледна в сърцето ви. Видя какво има у вас. — Мадам Опиншър беше известна с благотворителността си и Йоме беше убедена, че разбира защо Габорн е Избрал старата дама. — Той видя вашия кураж и състрадание.

Лейди Опиншър отвърна със сух смях.

— Попривърших ги тези качества тази сутрин. Ако ги продаваха на пазара, щях да пратя слугинчето си да ми купи и да ги остави пред вратата на спалнята ми. Не! — заяви твърдо тя. — Няма да напусна дома си!

И затвори вратата.

Йоме беше безсилна. Старицата сигурно изпитваше състрадание, но не вярваше, че утрешният ден може да е по-добър от днешния или че животът й си заслужава човек да се бори за него, или пък че притежава нещо ценно, което да даде. Тя можеше само да предполага какви са мотивите й.

— Можете да останете тогава — извика Йоме към вратата. Нямаше да я измъква с ритници от собствения й дом. — Но слугите си ще освободите. Няма да ги оставите и тях да умрат. Те трябва да избягат.

— Както желаете, ваше величество — отвърна старата дама.

Йоме се обърна да се разпореди, но момичето вече тичаше, зарадвано, че ще се спаси. Йоме се вгледа за миг в Мирима. Тъмнокосата хубавица беше замислена.

— Дори мъжът ви не може да спаси някой, който не иска да се спаси — промълви Мирима. — Вината не е негова. Нито наша.

— Сър Донър — каза Йоме, — отидете при градската стража и им наредете да претърсят всяка сграда в града. Разберете колко като нея има все още тук. Наредете им от мое име, че са длъжни да напуснат.

— Веднага — каза сър Донър, обърна се и бързо излезе.

— Но това ще отнеме часове — каза Мирима и Йоме долови въпросителната нотка в думите й. Питаше: „Ако направим и това, кога ще тръгнем ние?

Йоме прехапа устна и погледна своята Дни, сякаш търсеше отговора от нея. Достолепната възрастна жена както винаги запази мълчание.

— Имаме бързи коне — каза Йоме. — За един час можем да избягаме по-далече, отколкото един селяк за цял ден.

 

 

Йоме намери чародея Бинесман в един от хановете, както беше обещал. Ханът, почтено старо заведение, казваше се „Глиганите“, беше най-големият в града и мазетата под него образуваха същински лабиринт. От грамадните дъбови бъчви лъхтеше на ферментиращо грозде, а по рафтовете бяха окачени бали сух хмел. Миришеше и на мишки, въпреки че навсякъде притичваха котки. Мирима, сър Донър и Дните на Йоме минаваха покрай бъчви и ведра, пълни с ряпа, лук и праз, преси за вино и бурета с осолена херинга и змиорка, покрай влажни платнени торби със сирене и чували с брашно.

В най-отдалечените разклонения на мазетата, там, където в огромни бъчви ферментираше ейл, върху набързо приготвените постели лежаха десетки и десетки болни, за които се грижеха лечителите.

Тук, на смътната светлина на една-единствена свещ, се трудеше чародеят Бинесман. Беше разхвърлял листа от златист лавър и равнец пред някаква грамадна дъбова врата и беше изписал вратата с руни.

Когато Мирима се приближи и извади накитите на кралицата от джоба си, Бинесман притвори вратата към помещенията с болните.

После взе опалите с треперещи от нетърпение ръце и почна да ги подрежда на черния, покрит с гранясало масло под. Между буретата, стигащи до тавана, беше тъмно като в рог.

Бинесман начерта руни по пръстения под около камъните, приклекна, разпери ръце и започна да напява монотонно:

— Имаше нявга слънчев зрак, топлеше той Земята. Теб напои той, като малко дете, сгряно край зимно огнище. Грееха нявга звезди, светеха толкова ярко, че помнят още камъните и жадуват лъчите им.

После прошепна:

— Събуди се и освободи светлината си.

Изправи се и зачака.

И изведнъж Йоме видя как камъните засияха, щом уловеният в сърцевината им огън лумна. Често си беше играла като дете с майчината си огърлица, беше наблюдавала смайващата игра на цветове, щом вземеше някой опал и го завъртеше срещу светлината. Беше виждала вихрещите се в камъните зелени, червени и златисти искрици.

Но нищо не я бе подготвило за зашеметяващата светлина, която сега лумна от същите тези камъчета. Из помещението залудуваха лъчи с цвета на пурпур, на смарагд и сапфир, и на възхитително бяло — по-силни и ярки от най-големия огън. Да се взреш в тях беше като да се взреш в слънцето и Йоме извърна очи уплашена да не ослепее.

Зад нея Мирима отстъпи назад, стъписана от страх. Ахна и се заозърта в почуда. Светлините заиграха и заподскачаха като отразени от вода.

Бинесман се взираше втренчено в пламтящите опали. Някои горяха по-ярко от другите. След няколко дълги мига започнаха да помръкват като изстиващи въглени. Той отмести вляво с един пръст огнените опали, защото макар да светеха, светлината им помръкваше бързо като тлееща жарава.

Вдигна висулката с големия зелен опал. Макар другите камъни да помръкваха, този продължаваше да грее толкова ярко, че топлината му се усили — свежа и буйна зеленина, която сряза Йоме като нож.

Винаги беше смятала Бинесман за добродушен старец — до този момент, когато кипящото зелено около него я изпълни с ужас. Той пъхна висулката в един от джобовете на халата си. Светлината продължи да блести като огън дори през плата.

— Дължа ви огромна благодарност, ваше величество — каза Бинесман. — Това е може би най-чудесният опал, който се надявах да намеря. Другите не ми трябват. Сега са малко помръкнали, но оставете ги за няколко дни на слънчева светлина и ще се уверите, че пламъкът им ще се върне по-ярък от всякога.

Положи грижливо една обеца на пода пред затворената врата на болничното помещение, след което подаде останалите опали на Мирима.

Йоме стоеше в сумрака, изумена.

— Ще свърши ли работа? — попита тя. — Можеш ли да го убиеш с този камък?

— Да убия Сияен на мрака? — учуди се Бинесман. — Такова нещо дори не ми е хрумвало. Надявам се само да го пленя.