Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Повелителите на руните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brotherhood of the Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–404–9

История

  1. — Добавяне

В кралската цитадела

Йоме разпитваше кривокракото момче. Момъкът стоеше на плочите със сведена глава, явно смутен, че са го довели пред самата кралица. Притеснението му не я тревожеше толкова, колкото недъгавите му крака.

Десният му крак беше чудовищно подут, толкова, че не можеше да носи панталони. Беше облечено само по риза от груб конопен плат, каквато нямаше да навлече и най-бедният обитател на замъка.

— На колко си години? — попита го кротко Йоме.

— На десет — отвърна момчето. После добави, след дълга пауза: — Ваше вис… ъъ, господарчество.

Йоме се усмихна. Можеше да се обърне към нея с „ваше величество“ или „милейди“, откъде му хрумна тази недодялана измишльотина?

— На десет? — попита тя. — В замък Силвареста ли си живял през цялото време? — Не го беше виждала никога.

— Не — бавно отвърна момчето, без да смее да вдигне очи. — Дойдох от Балиуик. — Имаше такова село на западната граница на Хиърдън.

— Та това е дълъг път, близо сто мили — каза Йоме. — Да не си чирак на някой колар? Кой те кара?

— Дойдох да видя Земния крал — отвърна момчето. — Вървях пеш. Стигнах тук в сряда, но той беше на лов…

Кракът му се беше издул като диня и се беше извил под ужасен ъгъл. Никакъв ботуш нямаше да му стане, затова момчето просто го беше увило с дрипи. Тя си помисли, че сигурно го е счупил като бебе и е зараснал лошо. Но не можеше да си представи как дете с такъв крак ще измине пеш целия път от Балиуик. Сигурно го беше влачило болезнено, стъпка по стъпка.

— Земния крал замина — каза Йоме. — Отиде на юг, на война.

Момчето заби поглед в плочите. Мъчеше се да спре сълзите си. Йоме се зачуди какво да прави с него.

„Мога да го прибера в хана, при другите болни. Но да го оставя тук в замъка ще е опасно.“

Това момче беше извървяло сто мили, за да види мъжа й, но Габорн пътуваше на юг и Йоме разбра, че това дете никога няма да може да го настигне и да се изпълни мечтата му — да получи благословията на своя владетел. Докато търговците от Лайсъл не си бяха направили труда да изминат неколкостотинте крачки от лагерите си, това момче се беше влачило през половината Хиърдън само заради тази среща.

Не можеше да го изостави. Но и не можеше да го вземе със себе си.

— Аз заминавам на юг — най-сетне реши Йоме. — Можеш да тръгнеш с мен. Но първо трябва да се облечеш по-подходящо.

Момчето удивено вдигна очи — никой бедняк не можеше да се надява на такова благодеяние. Но когато я погледна, тя изпита тревога. Мирима вече беше напуснала замъка с Джюрийм. Ако се съдеше по слънцето, трябваше да е не повече от два следобед. До вечерта имаше още много време. Тя почти беше осъществила мечтата си. Градската стража беше претърсила цялата източна част на града, събрали бяха и последния намерен там неин поданик и бяха отпратили всички на юг.

— Иди в кралската цитадела — каза Йоме на момчето. — Качи се на последния етаж и хвани коридора наляво. Там ще намериш покоите ми. Потърси в гардероба за гости вляво и си избери някоя хубава риза и наметало, измий се и се преоблечи. После се върни тук на двора и ме изчакай.

— Да, ваше господарство — отвърна момчето, после закуцука по Пазарната улица.

Йоме затвори очи да отдъхне за миг. На стражата й оставаше да претърси само северните квартали. Още два часа. Само толкова им трябваше, за да прочистят града.

Изведнъж зовът на Габорн прокънтя в главата й: „Скрий се! Много закъсня. Скрийте се — всички!“

Йоме се сепна. Наблюдателят на една от порталните кули извика:

— Ваше величество! Идва от юг! Огромна сянка над облаците!

Още преди да заглъхнат думите му, над Дънуд прогърмя. Блесна мълния.

Сър Донър грабна юздите на кобилата на Йоме и се метна на коня си.

— Ваше величество! — извика той. — Трябва да се махаме!

— Скрийте се! — заповяда му тя изненадана, че той иска да бяга — нали Земният крал им беше казал да се скрият.

— Но нашите коне са бързи — настоя сър Донър. — По-бързи от всичко, което може да лети.

Може би сър Донър бе прав. Един бърз кон наистина би могъл да надбяга това същество… „Ах, кого ли се опитвам да надхитря? Няма да рискувам.“

„Скрий се!“ — отново я достигна предупреждението на Габорн.

Йоме се затича и скочи на гърба на кобилата си. Сър Донър обърна коня си и препусна през градските порти, по моста и извън замък Силвареста, без да поглежда назад. Беше сигурен, че тя ще го последва. Дните на Йоме се понесе по петите му, но след толкова години навик да държи под око принцесата, се обърна и видя, че Йоме още не тръгва. Лицето на Дни се изопна, пребледняло от ужас.

Но Йоме не можеше да изостави кривокракото момче.

— Ще взема момчето! — извика тя.

И препусна по Пазарната улица. Копитата зачаткаха по каменната настилка. Дни я последва.

Докато завиваше на Черния ъгъл и под портикула на кралската порта, Йоме погледна към долината. Тук, от високото, можеше да види полята пред замъка, река Вий, лъкатушеща като сребриста нишка между зелените поля на изток, златните и червени петна на Дънуд над почернелите от пожарищата полета на юг.

Сър Донър обърна коня си и се втурна в галоп назад към замъка, разбрал, че Йоме не го следва.

За нейно отчаяние, Мирима също се спускаше от хълмовете.

Пред очите на Йоме от облаците се понесе огромно кълбо. Небето отгоре изведнъж се изпълни с чернилка, по-тъмна от най-тъмната нощ. Над сферата се завихри торнадо, торнадо от светлина и зной, зафучали на огнена фуния към центъра на чернотата.

Сияйният на мрака привличаше светлина и топлина от небето като обгърнат от пламъци огнетъкач, преливайки силата в себе си. В самата сърцевина на тъмната сфера завихрилият се въздух и тъмни жили на най-непрогледната нощ скриваха фигурата му.

Но той се спусна към двамата препускащи към замъка и полетя към сър Донър като ястреб, подгонил гълъб.

 

 

Мирима препускаше и се молеше безмълвно за още по-голяма скорост. Стискаше билките, които й беше дал Бинесман. Никога не беше имала кон, беше се научила да язди само защото момчетата в Банисфер понякога бяха настоявали да поязди с тях.

Но сега препускаше в бесен галоп към замъка, безмилостно пришпорваше коня, а Сияйният на мрака я догонваше и вятърът пищеше в гърба й. Сър Донър препускаше към нея, после зави и извика нещо — тя не чу какво, — и се опита да я задмине.

А със Сияйния на мрака настъпи нощ, по-черна и от най-лютата зимна фъртуна.

Та се вряза в сгъстяващия се сумрак. Погледна към града и зърна някакво движение. Конят на Йоме препускаше по склона към билото на хълма, към кралската цитадела, пътното й наметало се развяваше като знаме на вятъра.

На Мирима й се стори, че Сияйният на мрака изведнъж рязко забави, че надвисна тихо, точно зад нея.

Надяваше се, че ще успее да надбяга чудовището, защото с всяка секунда замъкът идваше все по-близо, с високите си бойници и каменни кули, обещаващи спасение.

Конят й профуча на завоя и Мирима се притисна плътно до шията му, за да се удържи. Погледна назад. Сър Донър галопираше бясно след нея и се мъчеше да я догони. Полуизвърнат настрана, рицарят извади брадвата си — канеше се да обърне и да влезе в бой.

От непрогледния мрак се изстреля кълбо от вятър. Мирима го видя как се затъркаля през овъгленото поле, набирайки пепел от пожара от предната седмица, после изфуча напред като замах на юмрук и подсече краката на коня на Донър.

Сър Донър изрева и падна на земята.

Мирима пришпори коня си още по-силно и грабна лъка.

Викът на сър Донър бе заглушен от рева на вятъра, който помете всичко. Мирима погледна през рамо. Сър Донър се беше изгубил в чернилката.

Тя пак погледна напред. Почти се беше добрала до подвижния мост. Видя го през сгъстяващия се сумрак. „Скачай!“ изрева тя на бойния кон с напразната надежда, че животното ще може някак да скочи по-бързо, отколкото тичаше.

Чу трясък на мълния зад гърба си и усети как конят потръпна, после се понесе във въздуха, запремята се презглава, и тя — с него.

 

 

— Момче? — извика Йоме. — Момче, тук ли си?

— Милейди? — обади се момчето от стълбището.

— Слизай долу! — извика тя. — Сияйният на мрака идва!

Той се спусна тичешком, спъна се в килима на стъпалата и се изтъркаля. След секунди стоеше пред нея, нелепо облечен в най-финия жакет на краля — златотъкан брокат с пурпурни нишки. Не беше устоял на изкушението да го пробва.

Изтрещя гръмотевица, цялата светлина на света сякаш изведнъж избяга и над замъка се спусна непрогледна нощ. Вятър зави из кралската цитадела, град заби по прозорците. Конят й отвън изцвили от болка и тя чу влажния плясък върху плочите, щом тялото му рухна. Вятърът го надигна и бавно го завъртя на десет стъпки над земята, като котка, вдигнала в лапи убито мишле.

Кривокракото момче изпищя от ужас, а Йоме се озърна отчаяно. Дни не я беше последвала в цитаделата и тя се зачуди какво ли е станало с нея. Никога досега Дни не беше я изоставяла, колкото и голяма да бе опасността.

Затича към външната врата, но вятърът блъсна грамадната дървена врата и я затръшна пред лицето й.

„Скрий се! — прокънтя в главата й гласът на Габорн. — В името на любовта ни, скрий се.“

— Насам! — извика Йоме на кривокракото момче и го хвана за ръката. Задушаваща тъмнина обгърна замъка. Не беше тъмнината, каквато човек вижда в изпълнена със звезди нощ, нито дори в нощ, когато облаците са покрили небето. Беше пълна липса на светлина, тъмно като в най-дълбоката пещера.

Но Йоме познаваше цитаделата, знаеше всичките й коридори и завои. Тръгна пипнешком към склада с намерението да се скрие в най-дълбокия ъгъл на някой от складовете за зеленчуци.

Спомни си за килията на Бинесман в мазетата. Спомни си за усещането за сила, изпълващо онази стая. Долу, в дълбините на замъка, обкръжена от земя.

Втурна се към долния проход, който рядко се използваше, и отвори вратата. Каменните стъпала, водещи надолу, бяха груби и неравни. Четвъртото се заклати под краката й. Трябваше да внимава. Подземията не бяха направени за обитаване. Поведе момчето колкото можеше по-бързо.

Видя пред себе си светлина.

Върна се до вратата горе, затвори я и я заключи. Отвън вятърът пищеше. Ехтеше гръм и градушката биеше по каменните стени.

На горния етаж прозорците на цитаделата се пръснаха като от удар на чудовищен юмрук. Йоме потръпна. Цветното стъкло на еркерните прозорци в кралските покои стоеше на мястото си от хиляда години. Беше незаменимо съкровище.

Зърна смътен блясък някъде долу. Въздухът миришеше сладникаво на върбина, вряща над огнището на Бинесман. Йоме не беше виждала чародея от половин час. Последния път, доколкото си спомняше, той се бе запътил към градските ханове, за да помогне на болните, но можеше да се е върнал по някоя от страничните улици.

Бинесман беше замислил да се срази с чудовището. Тя плахо се обнадежди, че може да го завари долу.

Слязоха. Котлето с върбината все още къкреше, в огнището тлееха няколко въглена. Момчето притича до огъня.

Йоме тръгна вратата и се огледа за нещо, с което да я залости. Нямаше дори мандало.

Заоглежда стаята. Само Зрителните камъни — но бяха прекалено големи, за ди ги изтъркаля сама.

„Скрий се! — извика в ума й Габорн. — Идва!“

Бинесман нямаше дори легло, под което да се скрие: само купчина пръст в ъгъла.

 

 

Мирима се свести по очи във водата на рова. Вкуси я. Студена вода, примесена с водорасли.

Болката пулсираше във всеки неин мускул. Смътно си спомни как пада от коня, как реши, че ще се натроши цялата, и как след това се изтъркаля и цопна във водата.

Конят й цвилеше и се мяташе наблизо. Вълните от предсмъртните му гърчове я караха да подскача на повърхността като коркова кора.

„Умирам“ — помисли тя замаяна.

Носеше се в дълбоката вода, студена като зимен лед и също толкова вкочаняваща. Чувстваше се съвсем слаба.

Не можеше да помръдне. Опита се да вдигне ръка и да заплува — към брега, към стената на замъка, накъдето и да е. Но нищо не можеше да види в този пълен мрак.

Усети над себе си напора на вятъра и плясък на гигантски криле — нещо профуча отгоре.

Все едно беше накъде ще тръгне, стига да заплува.

Но се мъчеше и се мъчеше, докато не усети, че потъва.

„Все едно е — помисли тя. — Все едно е дали ще умра днес, стига да се присъединя към духовете на Дънуд.“

Когато умреше, щеше да изгуби даровете си. Сестрите й щяха да се зарадват, че са си върнали обаянието. Майка й щеше да си върне ума. Щяха да се трудят в малката си къщичка край Банисфер и може би щяха да са щастливи. Все едно беше дали Мирима ще умре.

Мъчеше се да заплува, но усети как пропада от тъмнина към тъмнина, до пълния и съвършен мрак на дъното на рова.

Една огромна есетра се хлъзна покрай ръката й, плесна с перка и се отдалечи. Тя усети водната диря след нея, но рибата след миг се върна и бавно закръжи около нея, изписвайки сложна шарка във водата, като в танц.

— Здравей! — промълви Мирима. — Аз умирам.

Затвори очи и дълго време остана да лежи така. Мразовитата вода успокояваше мускулите й, изсмукваше болката чак от костите й.

„Тук е чудесно — помисли тя. — Ах, защо не мога да остана поне малко!“

Усети, че е задрямала, и се сепна.

Светлината отчасти се беше върнала — достатъчно, за да вижда. Лежеше заровена в тинята на дъното на рова.

Една есетра се понесе през водата, приближи и остана на място; едното й око — като ковано сребро — бе втренчено в нея. Огромната риба, по-дълга от Мирима, леко разтвори костеливите си устни с провиснали като мустаци пипалца и започна ритмично да я отваря и затваря, като свиваше и издуваше хрилете си.

Мирима се удиви, като разбра, че още е жива. Умът й се бе прояснил и дробовете я заболяха за въздух. Други две грамадни есетри запляскаха бързо с опашки към нея и се завихриха в танц.

Тя си спомни за руните, които изписваха.

Закрила, изцеление. Отново и отново, дни наред. Закрила, изцеление. Водните чародеи бяха могъщи.

С осъзнаването, че ще оживее, Мирима изведнъж изпита тревога за другите. Вдигна очи нагоре. Повърхността беше на трийсет стъпки над нея. Мракът все още покриваше половината небе.

Тя заби пръстите на краката си в тинята, усети мидите под стъпалата си, изтласка се нагоре и заплува към повърхността.

Започна да кашля, да изхвърля водата от дробовете си.

Докато лежеше безтегловна във водата, й беше леко. Сега установи, че с дрехите се плува много трудно. Запляска с ръце и крака в ледената вода, към брега, за да се изкатери през тръстиката.

От водата дрехите й тежаха като ризница. Видя лъка и колчана си — плуваха наблизо. Половината стрели се бяха изсипали.

Грабна ги, изплува до тръстиките, изкатери се на брега и се отпусна уморено на тревата. А и градушката се сипеше по главата и раменете й.

Мирима вдигна очи. Наоколо се беше възцарил мрак, но центърът му се очертаваше нагоре по хълма, точно над кралската цитадела.

Конят й излезе с плясъци от тинестия ров. Тя се смая като го видя жив, защото беше сигурна, че мълнията го е пронизала. Но пък познаваше един човек в Банисфер, когото няколко пъти го беше удряла мълния и единствените следи от това бяха няколкото му белега от изгоряло и изкривеното му лице. Конят или беше извадил късмет, или заклинанията на водните чародеи го бяха изцерили.

Сред полето лежаха мъртви сър Донър и неговият кон. Не й се налагаше да провери, за да го разбере. Сър Донър беше посечен на късове, а конят му лежеше така усукан и натрошен, че изобщо не приличаше на кон.

Мирима се надигна с усилие, изпъна лъка и извади една стрела.

Конят й изцвили боязливо и затича надалече от замъка, назад през долината към хълмовете, където се беше скрил Джюрийм. А Мирима се обърна и затича през моста, нагоре по хълма и в замък Силвареста.

 

 

Куцото момче зяпаше балите с треви по рафтовете и въжените кошници със сухи билки, висящи от гредите. Йоме си спомни, че Бинесман бе излязъл тази сутрин да потърси билки, и се огледа трескаво за нещо, което чародеят би използвал в битката си с чудовището. Надяваше се да е оставил тоягата си, но я Нямаше никъде.

Видя една поставена на малко столче торба и изтича до нея. Беше торбата, с която Бинесман домъкна тази сутрин тревите си. Обърна я и от нея се изсипаха листа от златист лавър, корени и треви, цветчета — всичките дреболии на чудноватия му занаят.

Тя ги събра и ги притисна до себе си, дано я опазят. Присви се и се вслуша. Сърцето й тупаше в ушите. Момчето простена от ужас и зяпна да си поеме въздух. Вятърът около замъка бушуваше и тлеещият в огнището пламък заигра и пръсна искри.

„Горе в стаята ми има опали“ — помисли Йоме, спомнила си светлината, която бе грейнала от тях от ръката на Бинесман. Бяха с ниско качество в сравнение с онези, които му бе дала, но в този момент Йоме имаше нужда от всичко, което можеше да я защити.

Чу над себе си стъпки. Тежки стъпки, тътнещи по дървения под. Сърцето й заби като чук.

„Бинесман ли е?“ — зачуди се тя. Възможно ли беше Бинесман да е в цитаделата? Или бе Сияйният на мрака?

Който и да беше, намираше се на първия етаж, точно над нея.

Не бе възможно да е Сияйния. Такова същество щеше да отлети горе на покрива. Щеше да кацне там като граак и да седне, свило криле. Едва ли щеше да кацне пред външната врата и да влезе като най-обикновена чистачка.

„Идва“, отекна в ума й предупреждението на Габорн.

Звярът закрачи по пода. Тя чу как ноктите му задраскаха по дъските, щом стигна до вратата. Чу го как задуши, за да улови миризма.

После се чу трясък на дърво и вратата на стълбището с трясък излетя навътре.

Железните панти и ключалки задрънчаха по камъните. Затропаха дъски.

Сияйният на мрака се приближи, изрита настрана останките от вратата и задуши.

Вятърът отвън пищеше.

После вятърът изведнъж замря и всичко притихна. Но Йоме все още усещаше бурята; въздухът бе натежал до задушаване.

От другата страна на вратата един плътен и дълбок, нечовешки глас прошепна:

— Надушвам те, жено.

Йоме стисна зъби, за да не изпищи. Очите й отчаяно затърсиха някакво оръжие. Но Бинесман нямаше оръжия в стаята си — нито меч, нито боздуган, нито лък или копие. Не беше воин.

Имаше само своето вълшебство.

Тя чу душене зад вратата.

— Разбираш ли ме? — изгъгна съществото.

— И аз те надушвам — отвърна тя. Чудовището миришеше тежко на гнила плът, на косми и вятър, и на мълния.

Тя се огледа. Земните чародеи използваха вълшебна пръст за много заклинания. Спомни си как Бинесман се беше свил на кълбо в ъгъла и се беше загърнал с пръст, като с одеяло.

Грабна шепа от сухата пръст и я хвърли във въздуха.

— Ела при мен — каза Сияйният на мрака.

— Не можеш да влезеш тук! — извика Йоме. „Дано да е вярно.“ Усетила беше земната сила в тази стая. Изведнъж си спомни думите на Бинесман: Сияйният на мрака е същество на Въздуха и Тъмнината. В тази стая чародеят беше нарисувал руни на защита и на земна сила.

А земята беше отрова за въздуха. Чудовището от мрака отвън беше използвало вятър, за да надигне коня й, както котка използва лапата си. Но сега ветровете бяха затихнали. Тук долу звярът беше заклещен, обезсилен. Тя повтори, този път по-уверено:

— Не можеш да влезеш.

Сияйният на мрака изръмжа като зъл звяр.

Мога да вляза. И ще вляза, ако потрябва.

Йоме хвърли нова шепа пръст към вратата, с надеждата, че това ще го отблъсне.

— Ела при мен — прошепна Сияйният. — Излез при мен и ще те оставя да живееш.

— Не — каза Йоме.

— Дай ми кралския син — изгъгна Сияйният на мрака. — Надушвам син.

Сърцето на Йоме заподскача. Тя отстъпи назад и опря гръб в ъгъла. Куцото момче изхленчи.

— Кралят няма син — отвърна с треперлив глас Йоме. — Тук има само едно младо момче.

— Надушвам син — каза Сияйният на мрака. — В утробата ти.

 

 

Мирима тичаше задъхана по улиците към кралската цитадела. Не можеше да я види. Сияйният на мрака я бе загърнал в черен саван.

Градушката плющеше по каменните плочи, едрите ледени парчета отскачаха от оловните покриви на търговския квартал.

Над цитаделата сякаш надвисна огнено торнадо, пламъкът се завихри и потъна в тъмната мъгла. Мирима знаеше, че Йоме е вътре. Беше я видяла да препуска натам.

Небето над главата й си оставаше черно, защото чудовището от мрака извличаше небесната светлина. Но навсякъде наоколо, на границите на видимостта, на хоризонта грееха лъчи от светлина, сякаш в далечината горяха сребърни огньове. На тази смътно отразена светлина тя можеше да вижда къде стъпва.

И докато тичаше с разтуптяно сърце, Мирима обмисляше как може да прониже със стрелата си този звяр, този Сияен на мрака.

Беше се упражнявала с лъка само два часа през последните два дни. Всичките стрели беше пускала от осемдесет разкрача. Не можеше да разчита на себе си и да опита по-далечен изстрел.

„Сили небесни — помисли тя, — та аз не мога да разчитам на себе си за никакъв изстрел!“

Щеше да е най-добре да го доближи, да се промъкне до него на удобно за стрелба разстояние. Сърцето й блъскаше в гърдите, дъхът й излизаше на парцали.

„Ако пропусна, съм мъртва — осъзна Мирима. — Само един изстрел, ако изобщо успея да го приближа.“

Сияйният на мрака мяташе мълнии. Втори изстрел нямаше да има.

Стигна до Черния ъгъл. Отпред се издигаше портикулът, водещ към кралската порта — още по-тъмен монолит на фона на почти съвършената чернота.

Скрит под портикула стоеше чародеят Бинесман.

Държеше тоягата си над главата, въртеше я в широки кръгове и пееше тихо, злокобно, с думи, които тя не можеше да чуе. От тоягата му излизаше смътна зеленикава светлина, като от разпален въглен, и Мирима успя да го види съвсем ясно, огрян от тази светлина. Твърдият му поглед се бе приковал в кълбото тъмнина, обкръжаващо кралската цитадела.

Беше станало нещо странно. Ветровете не пищяха из цитаделата, не трещяха мълнии.

Сияйният на мрака като че ли беше затихнал.

„Той е вътре с Йоме“ — разбра Мирима. Тази мисъл я замая и тя залитна.

Затича тихо напред, за да не би чудовището да чуе стъпките й. Изведнъж от недрата на кралската цитадела се разнесе нечовешки вик, разцепи нощта и отекна от каменните стени на замъка. Бинесман развъртя тоягата по-бързо и запя в триумф:

— Орел на долни светове, проклинам те сега. Със Земна сила запечатвам участта ти. Леговището каменно да стане твоя гроб.

 

 

Сияйният на мрака докосна вратата, зад която се криеше Йоме, тя изскърца на ръждивите си панти и се отвори.

Коридорът зад звяра беше по-тъмен от всякаква нощ. Въглените в огнището изгаснаха.

— Милейди! — проплака куцото момче.

Сияйният на мрака изръмжа. Мълния изсъска във въздуха покрай главата на Йоме и се взриви в древните дървени стени.

Йоме вдигна пред себе си торбичката с листа и корени с надеждата, че тя ще я опази.

Сияйният на мрака изрева от болка.

Цитаделата изведнъж потръпна като при земетръс. Стените се разтърсиха. Звук на цепещо се дърво и на скърцащи камъни изпълни въздуха. От рафтовете западаха кошници. Тежките дъбови греди запращяха.

В пълния мрак шестте етажа от камък се сринаха.

 

 

Докато бойците му се прегрупираха, Габорн лежеше заспал от изнемога. Макар мнозина да се опитваха, никой не можа да го събуди. След като се вслуша за миг в пулса му, сър Ленгли каза само:

— Качете го на коня му и го оставете да спи, щом така е решил. Ще пребия с камшик всеки, който се опита да наруши съня му.

В сънищата си Габорн летеше над някаква висока сграда.

Можеше да е Синята кула, недалече от Дворовете на прилива, помисли той, въпреки че никога не беше влизал в Синята кула.

Но не, тази сграда бе мрачна и зловеща. Нямаше гоблени, които да красят стените, нямаше светилници. Каменните зидове бяха стари, боята се беше оронила.

Сградата беше хладна като тъмница. Повечето камъни се бяха охлабили и заплашваха да рухнат от гнездата си. Но не беше и съвсем тъмница; приличаше по-скоро на древни руини, лабиринт от порутени стени без покрив.

И в тази мрачна и влажна древна сграда Мирима и Йоме бягаха от Радж Атън с черни превръзки на очите. Габорн беше затворен в метална клетка, която висеше от грамадно дърво. Взираше се в мъглата през зейналите дупки на покрива.

Чуваше стъпките на Вълчия господар по камъните, чуваше нещо като дращене на нокти по пода. Понякога успяваше да зърне гърбавия тъмен силует на Радж Атън. Но Йоме и Мирима сякаш все още не съзнаваха грозящата ги опасност. Трябваше да ги предупреди.

„Скрий се! Скрий се!“, замоли ги Габорн. Но всеки път, когато се опитваха да се скрият в някой ъгъл, тъмното създание от съня му тръгваше неумолимо към тях.

„Скрий се!“, отправи той предупредителния си зов.

 

 

Бинесман свърши заклинанието си и развъртя тоягата. Зелен лъч на мълния, като докосване на лято, лумнало през горския листак, се изстреля от върха й и се понесе към цитаделата.

Светлината прониза мрака и се изгуби.

В цитаделата запращя камък и рухнаха многотонни канари.

Огненото торнадо над кралската цитадела се завихри и се пръсна.

Ярка слънчева светлина изведнъж изпълни небето. Във въздуха се вдигна вихрушка, а Мирима се втурна през портикула и застана до чародея.

Бинесман гледаше с триумф.

Мирима се взираше с ужас.

Кралската цитадела беше рухнала. Грамада от камъни, високи по петнадесет стъпки, се бе сринала на земята и над нея се вдигаше прах. Парчета от мебели и гоблени се мяркаха тук-там из руините, а гротескните фигури на водоливниците от покрива бяха накацали върху купчината камъни, ухилени като на подигравка.

Мирима гледаше потресена.

Бинесман се обърна към нея и каза уморено:

— Плених звяра. Запечатах го в Земята. — Подпря се на тоягата и добави: — Да се надяваме само, че ще успея да го задържа!

Мирима се огледа. Само преди минути беше видяла Йоме да препуска към цитаделата. Но кобилата й беше изчезнала.

Изведнъж тя я забеляза, забучена на зъбците на цитаделата на Посветителите, на осемдесет стъпки във въздуха. Посочи я и извика:

— Но Йоме беше в цитаделата! Запечатал си ги и двамата!

— Не! — проплака Бинесман.

И изведнъж хълмът от камъни и отломки от доскорошната цитадела се надигна като приливна вълна. Камъните се разместиха.

Огнен вихър се изви над зейналата дупка и мрак отново насити небето, по-пълен и по-черен от всякога.

Бинесман извика от ужас. Мирима не можа да измисли нищо друго освен да изпълни съвета на Земния крал — изтича под портикула и опря гръб на стената. Цялата трепереше.

Ветровете бушуваха и пищяха през портикула, биеха в замъка. Каменната стена зад гърба на Мирима се разтърси от ледения напор, но Бинесман стоеше сред тази буря, рисуваше руни по земята с тоягата си и крещеше слова, които бурята откъсваше от устните му и отнасяше надалеч.

Но Мирима видя нещо удивително: вятърът, беснеещ наоколо, не можеше да го засегне. Само леко повдигаше пешовете на халата му.

Мълния изтрещя от тъмнината и удари в краката му, но заклинанията на Бинесман за закрила бяха достатъчно силни, за да не го разкъса огнената й стрела. Зелената светлина струеше от тоягата му и Бинесман продължаваше да се взира в мрака, изпълнен с решимост.

Той бръкна в джоба си и извади опала. Камъкът изведнъж лумна в ръката му.

Отначало Мирима помисли, че той излъчва светлина, като в тъмния склад в хана „Глиганите“. Но след миг разбра, че става нещо друго. Сега камъкът привличаше светлина. Огненото торнадо, което Сияйният на мрака изсмукваше от небето, изведнъж се огъна и светлината му се стече в камъка и започна да го изпълва, както вода изпълва гъба.

Мракът изсветля и бушуващата из замъка буря изведнъж отслабна, превърна се в обикновен силен вятър. Сенките се надигнаха и небето отгоре като че ли доби мрачината на обикновена вечер.

От дълбоките сенки, обкръжили руините на кралската цитадела, се разнесе смях — дълбок, нечовешки глас.

— Искаш да откраднеш силата ми, жалко чародейче? Камъкът ти е твърде малък, за да я задържи цялата!

Мирима потръпна. После стисна здраво лъка и го изпъна.

Перата я одраскаха там, където от двата дни упражнения кожата й се беше ожулила.

Пое си дълбоко дъх и затича през портикула.

Отпред, сред тъмните сенки, стоеше Сияйният на мрака. Беше почти десет стъпки висок и приличаше на снажен мъж с тъмна коса. На гърба му се издигаха огромни криле. Студени бели пламъци облизваха голата му кожа. Той я изгледа с презрение.

Мирима не се и опита да се прицели. Чудовищният звяр стоеше на шейсет разкрача от нея и тя можеше само да се надява, че ще го удари в корема, ако изобщо го улучи.

Пусна стрелата. Вятърът около нея изведнъж зави, щом Сияйният на мрака размаха крилете си.

От разперената му длан излетя лъч на мълния и тресна в каменната арка над главата й. По врата й се посипаха каменни отломки.

Стрелата полетя високо над целта и като че ли щеше да профучи над главата на чудовището…

Но крилете на звяра от долния свят го бяха надигнали на стъпка във въздуха и стрелата го удари и разкъса рамото му.

Главата на Сияйния се отплесна назад и той се преви, рухна върху каменните плочи на двора и се загърчи ранен, мъчейки се да се покрие с крилете си, да се заслони. Запищя от болка и ужас.

Мирима измъкна нова стрела и затича към него; жажда за кръв запулсира в жилите й. Светлината продължаваше да се влива от небесата в опала на Бинесман.

Викът на Габорн прокънтя в ума й със страхотна сила: „Удряй, удряй сега!“

Мирима се втурна към Сияйния на мрака. Съществото засъска срещу нея като змия. Повдигна едното си сгънато крило и я погледна и с ужас, и с презрение.

Тя дръпна стрелата, пусна и го удари в окото.

Ярка слънчева светлина се изсипа от небесата. Мирима стоеше над Сияйния на мрака, задъхана.

Изведнъж усети, че крещи на създанието, че е крещяла през цялото време:

— Проклета да си, мръсна твар! Проклета да си, ще те убия!

Втурна се и започна да рита все още гърчещото се тяло. Чудовището протегна към нея косматия си ноктест пръст. Тя отскочи назад и усети, че отново крещи, крещи от ужас, от облекчение и болка.

— Върни се! — изрева Бинесман и затича към нея.

В този момент Сияйният на мрака разпери криле и вдигна чудовищните си нокти във въздуха. От устата му се изтръгна звук — сухо, съскащо хъркане, по нищо не приличащо на смъртния стон на животно.

Черен вятър изригна от гърлото му и се чу нечовешки вик. Силата на могъщия вятър притисна звяра към земята, а Мирима залитна назад — не можеше да откъсне краката си и да побегне.

Беше убила тялото на Сияйния на мрака, но не и затворената в него стихия.

Грамадният юмрук на вятъра я блъсна, отхвърли я няколко крачки назад и изкара въздуха от дробовете й. Ребрата й изпукаха, сякаш я бяха ударили с ковашки чук. Вятърът я подхвана, затъркаля я по плочите на двора. Запищя около нея с хиляди гласове, като ридание на духове.

Зави из двора, превърна се в торнадо и понесе тялото на Сияйния на мрака нагоре и все по-нагоре. Основата на торнадото изтръгна плочи от двора и ги завъртя сред грохота на земетръс. Мълния изтрещя в короната на торнадото и се издигна към небесата. Тъмната маса на вихъра се завъртя още веднъж и се отплесна на север. Стените на цитаделата на Посветителите се разтресоха с грохот, във въздуха полетяха каменни грамади.

Три мълнии изтрещяха около Мирима една след друга. Торнадото зави към нея. Тя усети как въздушните му пръсти я задърпаха към сърцето на вихъра. Бинесман крещеше, а Мирима дращеше с нокти, за да се хване за някоя от плочите.

Вятърът я надигна над земята и за миг я задържа, сякаш размисляше какво да направи с нея.

И тогава Мирима видя Бинесман. Старият чародей вървеше през беса на вятъра, който рошеше косата му и вееше с все сила халата му. Той вдигна тоягата си към нея и Мирима я сграбчи отчаяно, стисна чворестото, излъскано дърво. Един огромен камък се срина от цитаделата на Посветителите, двутонен блок, който се понесе право към тях, запокитен с безпогрешна точност.

Бинесман вдигна ръка и камъкът се отклони, пропускайки ги на косъм.

— Искам те за Земята. Живей сега! Живей за Земята! — надвика Бинесман воя на вятъра.

Вятърът дърпаше Мирима с мощните си пръсти, мъчеше се да я изтръгне, а тя се беше впила с две ръце в тоягата, напрегнала сетни сили.

Бинесман измъкна от джоба си шепа листа и ги хвърли във въздуха. Вятърът ги подхвана и ги завъртя във вихрушката.

— Махни се, пъклено изчадие! — изрева Бинесман. — Тя е моя!

Вятърът изведнъж утихна и от мощното торнадо се разнесе грохот. То изтръгна камъните от рухналата цитадела на Посветителите, отпрати ги с тътен във въздуха и ги пусна да се сринат в чудовищен дъжд от каменни отломки около Бинесман и Мирима.

Мълнии процепиха небесата и светлината им я заслепи.

После стихията си отиде, отвя се с писък на север към кралските гробници, изтръгвайки от корен череши на по сто години. Прескочи стръмнините на север и се понесе устремно над полята; кръжеше безцелно, събаряше селски къщи, премазваше коли и раздираше купи сено, като оставяше черния си белег по земята.

Дълго след това въздухът бе изпълнен със сено и прахоляк. Но онова, което бе останало от Сияйния на мрака, си бе отишло.

Мирима седеше на земята и трепереше, смъртно уплашена. Ребрата я боляха. Краката и ръцете й бяха охлузени от търкалянето по грапавите каменни плочи.

Беше смаяна, че все още е жива.

Бинесман я притискаше до гърдите си и се мъчеше да я утеши.

Тя затрепери неудържимо — ужасът и жаждата за кръв си бяха отишли. Сърцето й биеше в ушите толкова силно, че едва можеше да чува, не можеше да схване думите на Бинесман.

— Е това, милейди, просто е невъзможно! — говореше той изумено. — Никой простосмъртен не може да убие Сияен! И при това да остане жив… да оцелее.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

Но той продължи с безкрайна почуда:

— Мокра сте. Цялата сте мокра!

От очите й бликнаха сълзи. Тя се взря над рамото му към грамадата камъни, останали от кралската цитадела. Там имаше огромен процеп, пукнатина, през която се беше измъкнал Сияйният на мрака.

„Йоме е долу — помисли Мирима. — Трябва да я намеря и да я погреба.“

Но още докато си го мислеше, зърна движение на ръба на ямата.

Йоме, цялата покрита с прах, показа глава над руините и се огледа любопитно. След малко до нея щръкна главата на куцото момче.

 

 

— Скрихме се в стаята ти — заразказва Йоме историята си на Бинесман. — Там земната сила беше най-голяма и Сияйният на мрака не посмя да се приближи. Когато цитаделата рухна, двамата с момчето се оказахме заклещени в един ъгъл, под едни греди.

— Имахме късмет — извика куцото момче. Приличаше на кралски шут в дрехата си от златотъкан брокат. — Кралицата извади късмет!

— Не, не беше късмет — поклати глава Йоме. — Усетих как Габорн ме предупреди, каза ми да се скрия. Свряхме се в онзи ъгъл, защото ми се стори безопасен, а когато покривът рухна, гредите се оказаха достатъчно здрави, за да ни заслонят.

— Можете да благодарите на краля за живота си, като го видите следващия път — каза Бинесман.

Йоме хвърли поглед към долината. Торнадото се носеше на изток. Та потръпна и продължи:

— След това, когато Сияйният на мрака се измъкна, просто изпълзяхме през отломките и се измъкнахме и ние. Но вятърът виеше толкова ужасно! Не посмях да се изкатеря, докато не чух да си приказвате с Мирима и не разбрах, че е безопасно.

Мирима погледна камарата, където Сияйният на мрака бе запечатан под земята. Изглеждаше невъзможно да оцелее под нея.

Бинесман я пусна. Тя все още трепереше, но вече не толкова силно.

— Все още не разбирам — поклати удивено глава чародеят. — Никоя обикновена стрела не би могла да прониже този звяр.

Взе от земята една от стрелите на Мирима и я заразглежда внимателно. Огледа тясното желязно острие и острия като шило връх. Опипа белите гъши пера.

После изгледа Мирима изпод вежди. Гласът му бе изпълнен с подозрение.

— Мокра е.

— Паднах в рова — обясни Мирима.

Бинесман се усмихна, сякаш схванал нещо много важно.

— Ама разбира се! Въздухът е елемент на нестабилност. Но водата противодейства на нестабилната му природа. Също като земята, водата може да противодейства на въздуха. Една стрела, направена само от земя, не би могла да прониже Сияен на мрака, но от земя и вода, може би… Е, и аз, разбира се, нали през това време изцеждах силите му.

Това подозрително прозвуча на Мирима като опит на чародея да си припише заслугата. Но беше съвсем сигурна, че тъкмо тя бе спасила неговия живот. А и Бинесман не изглеждаше убеден в заключението си относно причината за смъртта на чудовището.

Джюрийм пристигна в галоп, водеше кобилата на Мирима. Конските копита изчаткаха по камъните.

Кобилата имаше бял белег от изгоряло на задницата, където я беше ударила мълнията. Мирима се удиви, че изобщо може да стои на краката си. Но все пак това беше подсилен кон, припомни си тя, с дарове на жизненост, и можеше да издържи повече от обикновен кон.

Джюрийм скочи от седлото и свали кошницата с палетата. Кученцата заджавкаха възбудено, а едно си показа муцунката от капака на кошницата, изскочи и се втурна към нея.

Тя го погали разсеяно.

Джюрийм запремества поглед от лице на лице, сякаш искаше да се увери, че всички са живи и здрави. Йоме се изсмя нервно и каза на Мирима:

— Мъжът ти уби хала магесница и домъкна вчера главата й, а днес ти май го надмина. Какъв ще е следващият ти трофей?

— Само един по-добър ми хрумва — каза Мирима. — Главата на Радж Атън.

Всъщност Мирима никак не бе спокойна. Въздухът наоколо тежеше и миришеше на буря. Нямаше го трупа на Сияйния на мрака, нямаше нищо, което да докаже, че наистина го е убила.

Имаше чувството, че той все още е тук, че е надвиснал някъде наблизо и че следи всяка нейна дума.

Бинесман също се озърташе неспокойно и душеше въздуха. А той миришеше тежко на прах и гръмотевици.

— Мъртъв е, нали? — попита Мирима. — Нали се свърши?

Бинесман я изгледа и каза:

— Един Сияен не се убива толкова лесно. Сега той е лишен от тяло, смален е. Но не е мъртъв и все още е способен да причини големи злини.

Мирима се загледа към долината — торнадото още бушуваше и кипеше на две мили от тях.

— Но… вече не може да ни засегне, нали?

— Аз уж го прогоних… — отвърна предпазливо Бинесман.

Йоме също погледна натам.

— Значи ще изгуби формата си, както става със стихията на огнетъкача?

Бинесман стисна здраво тоягата, загледан замислено към бушуващия вихър. Торнадото се местеше колебливо, удряше ту на една страна, ту на друга, като капризно дете.

— Не е точно така — тежко отрони чародеят. — Ще си изгуби формата, но не мисля, че ще се разпадне бързо. Няма да е като огнения дух. И не мисля, че ще ни остави на мира.

Градските стражи бяха започнали да излизат от укритията си и боязливо поглеждаха към рухналата цитадела. Йоме видя, че четирима вече са застанали при портата.

В цялата тази суматоха Мирима беше изтървала лъка си и сега го видя насред двора. Тръгна към него между нападалите камъни. Сияйният на мрака до такава степен беше опустошил тази част на замъка, че оцеляването й беше същинско чудо.

Изведнъж видя на земята част от чудовището — отсечена ръка с три пръста като на огромна хищна птица; черните нокти бяха остри като на ястреб. От ръката още капеше кръв.

За ужас на Мирима ръката се движеше — кривите космати три пръста се отпускаха и свиваха.

Тя пристъпи напред и изрита надалече ужасното нещо. Ръката падна на земята и задраска с нокти каменните плочи, заподскача като грамаден паяк. Паленцето изтича след нея, заджавка и заръмжа.

Мирима вдигна лъка и се върна при другите. Джюрийм боязливо гледаше движещата се ръка, а Йоме не откъсваше поглед от палето.

А то изръмжа свирепо и захапа злокобната ръка.

— Това пале иска да те защити — каза Йоме. — Готово е да ти даде дар.

Мирима се изненада, че палето е готово толкова скоро да й даде дар, въпреки думите на херцог Гроувърман, че палетата от тази порода много бързо се привързват към господаря си.

Това я обнадежди. Все пак беше убила Сияен на мрака, докато храбри мъже като сър Донър и градските стражи не бяха успели да го сторят.

Тя коленичи пред Йоме и сложи лъка в нозете на кралицата. Беше се надявала един ден да я приемат за достойна да бъде воин, надявала се беше да спечели правото да използва кралските силари. Цената на взимането на дарове беше огромна. А след като кръвният метал беше толкова рядък напоследък, знаеше, че ще е невъзможно да добие такова право по друг начин.

— Ваше величество — каза Мирима. — Коленича пред вас, за да изрека клетвата си. Поднасям ви предано своето оръжие и живот и ви моля за честта да нося оръжие в служба на вас.

Йоме постоя за миг мълчаливо, сякаш се колебаеше как да постъпи.

— Тя има сърце на воин — каза Бинесман. — Храбро сърце. Срази се и устоя, докато по-силни от нея се криеха.

Йоме кимна. Беше взела решение. Огледа се за някакво оръжие, с което да я посвети. Джюрийм извади кривата си, отрупана с рубини кама от канията и й я подаде.

Йоме докосна с острието главата на Мирима и раменете й и каза тържествено:

— Станете, лейди Боренсон. Приемам с радост службата ви и заради днешния ви подвиг ще ви даря с десет силара от личния ми запас, наред с поддръжката на вашите Посветители.

Десет силара! Само при мисълта за това очите на Мирима се просълзиха — но щом искаше да стане воин, не биваше да плаче. С десет силара щеше да получи достатъчно дарове, за да стане истински воин. Дарът беше голям, много по-голям, отколкото смееше да се надява. Но след като помисли какво бе сторила за кралството, прецени, че този дар е напълно заслужено възнаграждение.

Взе лъка си и се изправи. По право сега тя беше воин на Хиърдън, равна по сан на всеки рицар. Почувства се… облекчена.

Йоме тръгна към гробниците. Докато се отдалечаваше, нейната Дни излезе от укритието си, все още с пребледняло от страх лице, и Бинесман и Джюрийм захванаха да й описват как е бил убит Сияйният на мрака.

Но самата Мирима не каза нищо. Само приседна на земята между жълтеникавите си паленца и се заигра с тях, опита остротата на зъбките им и ги остави да я нацелуват с грапавите си езичета.

Нейните кучета. Ключът към нейната мощ. До вечерта щяха да стигнат в замък Гроувърман, а там облекчителят щеше да изпее заклинанието си и да вземе дара на едно от палетата. Палето, което се бе опитало да я защити, беше гледано за жизненост. Мирима щеше да се нуждае ужасно от това качество, ако искаше да продължи усиленото си обучение.

Вълчи господар. На заранта щеше да е Вълчи господар. Според мълвата онези, които взимаха дар от кучета, ставаха по-диви. Тя се зачуди дали това наистина ще я промени, дали след време няма да стане същата като Радж Атън.

Йоме се върна от гробниците поне с трийсет силара. Приклекна до Мирима и каза:

— Донесох повече, и за мен. Не искам да си единствената Вълча господарка в Хиърдън.

— Разбирам — отвърна Мирима.

Яхнаха конете. Джюрийм отстъпи своя кон на Йоме и отиде до конюшнята да вземе някои от оставените за кралската гвардия. Мирима и Йоме взеха със себе си кошниците с паленцата, а чародеят Бинесман яхна с куцото момче.

Докато слизаха надолу по каменните улици, Мирима непрекъснато поглеждаше назад към замъка. Изглеждаше нелепо без кралската цитадела и без кулите на цитаделата на Посветителите.

Щом стигнаха до подвижния мост, тя видя главата на халата — все още лежеше на земята от другата страна. Спря коня си на моста и се загледа във водата. Не можа да види рибите; нито една от тях не кръжеше на повърхността, не рисуваха вече своите руни на закрила, както през последните два дни.

Най-сетне успя да зърне една от огромните есетри — отдъхваше в сянката под моста сред златистите водни лилии.

Отдъхваше. Не се стремеше повече да защити замъка. Водните чародеи знаеха какво са свършили. Навярно тъкмо техните магии бяха помогнали да бъде сразен Сияйният на мрака.

— Бинесман — каза Мирима. — Трябва да направим нещо за чародеите. Трябва да им благодарим по някакъв начин.

Почувства се леко гузна, защото едва вчера заранта се беше надявала да похапне от някоя от тях. Сега осъзна колко много дължи на тези риби.

— Разбира се — отвърна Бинесман. — Реката днес се прочиства от тинята. Можем вече да вдигнем преградата и да пуснем чародеите да отплуват накъдето поискат. Те не могат да я вдигнат сами.

Мирима се опита да си представи какво е да си риба, затворена в този ров. В реката щеше да е по-добре, с нейните жаби, змиорки, патенца и други деликатеси.

С помощта на Бинесман и Джюрийм тя изтръгна няколкото дъски, преграждащи канала, и го отвори за рибите към реката.

Видя тъмните силуети на чародеите. Сините им гърбове се понесоха в дълбините като сенки. Огромните риби завъртяха опашки, влязоха в реката и поеха нагоре към Дънуд, към изворите на Вий.