Дейвид Фарланд
Вълчето братство (7)

Между дребните лордове

— Ето така, сега е по-добре — каза сър Хосуел. Мирима изгледа как стрелата й описа дъга и улучи мишената от осемдесет разкрача. Заби се на една стъпка под точката, където искаше, но за трети път поред улучваше червения платнен кръг, окачен на купата слама, и беше горда.

— Добре, милейди — похвали я сър Хосуел. — Сега ако го направите това десет хиляди пъти, ще ви стане вътрешен навик. Научете се да стреляте от това разстояние, после от по-далече и още по-далече. Скоро ще започнете да стреляте по усет, а не с главата и ръцете.

— Ще трябва да вдигна прицела — отбеляза тя. Мисълта, че ще трябва да стреля още десет хиляди пъти, я попритесни. Пръстите и ръцете й вече бяха изтръпнали от усилието. — Този изстрел не би спрял един Непобедим.

— Ба! — изсумтя сър Хосуел. — Може и да не го убие, но ще го направите евнух. А ако целта ви е да го спрете да изнасилва, определено ще куцука с повече от една притурка между краката.

Мирима го изгледа накриво. Сър Хосуел се усмихна широко. Беше жилав мъж с рошави мустаци, тънка брада и тежки клепачи като на гущер, задрямал върху някой топъл камък. Усмивката му щеше да е приятна, ако зъбите му не бяха толкова криви.

Сър Хосуел стоеше близо, твърде близо до нея. Мирима не можеше да се отърве от чувството за неудобство. Намираха се на една поляна в тясна долина, недалече от шатрите, вдигнати от дребните лордове на Хиърдън. Предния ден тук се бяха упражнявали в стрелба стотици момчета, но днес бе денят на големия пир. Дърветата се сгъстяваха на петдесет разкрача от двете й страни и Мирима не можеше да се отърве от чувството, че е сама и уязвима.

Познавала беше сър Хосуел почти през целия си живот — той беше от Банисфер, в края на краищата — но кой знае защо, днес не му вярваше много. Ставаше късно следобед и тя се замисли дали вече не трябва да се връща в замъка.

Дъбовете по хълмовете оформяха естествена преграда, която ги скриваше от поглед. Мирима нямаше свидетел. Знаеше, че да е насаме с друг мъж, освен със съпруга си, може да изглежда скандално, но след като бе решила да се подготви за войната, не искаше да привлича вниманието на Боренсон. Ако мъжът й се досетеше за намерението й, щеше да й забрани. А й трябваше някой, който да я научи на бойни умения.

Навремето лорд Хосуел беше приятел на баща й и беше отличен стрелец с лък. Когато го завари тук да упражнява уменията си, тя го помоли да й даде уроци следобед и той се съгласи. С дара на ум, който й бе отдала майка й преди две седмици, Мирима установи, че научаването на основните умения по стрелба върви по-бързо, отколкото бе допускала, че е възможно.

— Опитайте пак — подкани я лорд Хосуел. — И тоя път го дръпнете тоя лък по-силно, та стрелата да проникне по-надълбоко. Трябва да го ударите по-силно, да проникне по-надълбоко.

Мирима извади една стрела от колчана и я погледна. Стреларят я беше направил набързо. Едно от белите гъши пера не беше залепено и притегнато добре. Тя близна пръста си и оглади перото, после хвана здраво стрелата между пръстите си, постави я на тетивата и я издърпа до ухото си.

— Чакай — спря я сър Хосуел. — Трябва да си оправиш стойката.

Пристъпи зад нея и тя усети топлината на тялото му, топлината на дъха му на врата си.

— Изправи гръб и обърни тялото си малко настрана: ето така.

Пресегна се, хвана я за лявата гръд, обърна я леко настрана и остана така, без да я пуска, разтреперан. Краката му се тресяха.

Тя се изчерви от смущение. Но в ума си чу гласа на Габорн, Земния крал, да я предупреждава: „Бягай. В опасност си. Бягай.“

Изведнъж толкова се уплаши, че без да иска, пусна стрелата. Но сър Хосуел не пусна гърдата й.

С цялата бързина, на която беше способна, така че и с даровете си на метаболизъм да не може да я спре, тя се изви настрана и го изрита с коляно в слабините.

Сър Хосуел се свлече, но държеше блузата й и се опита да я смъкне, докато падаше.

Гласът на Габорн я достигна за втори път. „Бягай!“

Тя замахна към адамовата му ябълка. Той се опита да се отдръпне от удара й, но охлаби хватката си достатъчно, така че след като го удари, тя се измъкна.

Обърна се да побегне.

Той я сграбчи за глезена и я спъна. Мирима извика: „Насилник!“, обърна се и го изрита, докато падаше. Той се озова върху нея.

— Проклета кучка! — изсъска й той и я удари силно през лицето. — Затваряй си устата, че ш’ти я затворя хубаво.

Изви ръката й, хвана я за брадичката и натисна с такава невероятна сила, че гърбът й се изви от болка. После стисна ноздрите й. Не можеше да диша. Не можеше да се измъкне. Опита се да го откаже — заби палеца си в дясното му око толкова силно, че потече кръв.

— Проклета да си! — изруга той. — Да те убия ли трябва!

Удари я с юмрук в корема, изкара й въздуха и храната стигна до гърлото й. В един безкраен миг тя продължи да се мята, бореше се само да си поеме дъх, докато той се мъчеше да откопчае токата на колана си със свободната си ръка. Дробовете й пареха, жадни за въздух, причерня й. Главата й се замая, все едно че пропадаше някъде.

И тогава чу силно пукане и как сър Хосуел изпъшка. В следващия миг се изтъркули от нея.

Някой го беше изритал… изритал го беше толкова силно, че му беше счупил ребра. Мирима зяпна, за да си поеме въздух; усети как дробовете й се пълнят отново и отново, но въздухът все не стигаше.

— Я, какво става тук? — попита нечий глас. Женски глас, но с толкова груб акцент, че отначало Мирима не разбра, че жената говори на роуфхейвънски.

Тя вдигна очи. Жената, застанала над нея, беше със сини очи и черна коса, която се спускаше на къдрави кичури по раменете. Изглеждаше около двадесетгодишна. Широките й рамене намекваха за толкова сила, колкото нямаше да има и най-якият хамалин. Беше облечена в прост кафяв халат върху плетена ризница и държеше тежка секира.

Зад нея стоеше сива като мишка жена в схоларски халат. Дни.

Мирима погледна към сър Хосуел и за миг се зачуди дали жената не го е съсякла със секирата. Не беше обикновена жена. Трябваше да е конна господарка от Флийдс, воин с толкова дарове на мускул, че можеше да се опре на такъв като Хосуел.

Сър Хосуел беше жив. Държеше се за ребрата, свит като пребито пале. От лицето му капеше кръв. Въпреки това изръмжа:

— Стой настрана, флийдска кучко!

— Охо. Аз не бих се обърнала към едно момиче толкова грубо, особено след като държи брадва, а ти не си се представил добре. — Жената се усмихна с насмешката на дама, възпитана в светски маниери. Но усмивката й беше пълна със злост.

Поогледа го и се намръщи.

— Ох, ако Хиърдън не развъжда по-добри воини от тоя, така и ще си остана без мъж в леглото.

Мирима дишаше задъхано, ужасена от случилото си. Едва чу думите на жената, но разбра, че е шега.

Конните господарки на Флийдс отглеждаха породисти коне от хиляда поколения — подбираха ги и ги чифтосваха според силата, красотата и интелигентността им.

По същия начин благородните жени във Флийдс си подбираха и мъже, за да раждат добри деца. Една знатна дама там можеше да поиска и дузина мъже да й направят деца. Можеше дори да се омъжи за някого, но мъжът никога нямаше да властва над нея. Само жените имаха правото да носят титли, тъй като във Флийдс се вярваше, че „никое дете не може да знае кой му е бащата“. Жените на Флийдс се смееха на изчанчената представа, че мъжете можели да управляват. Така във Флийдс „крал“ беше само този, който е женен за кралица. Ако тя решеше да го изгони и да си избере друг самец, той губеше титлата си.

— Аз… а… — заекна Мирима.

Хосуел се хвана за разкървавеното чело, после рухна, останал без сила.

— Ти, а, какво? — попита жената.

— Съжалявам — каза Мирима. — Само го помолих да ме научи да стрелям с лък.

Жената заплю Хосуел.

— Човек би помислил, че вашите северняшки лордове ще молят жените да ги учат да се бият, след като Радж Атън ви събаря замъците.

Мирима нямаше какво да възрази. Коленичи над доскорошния си насилник. Хосуел кашляше и се мъчеше да се изправи на колене.

Тя понечи да му помогне, но Хосуел избута ръката й.

— Я ме остави, курво мистарска! Трябваше да се сетя аз, че ще ме вкараш в беля.

Изправи се някак на колене, после се надигна и си тръгна. Залиташе.

Мирима не знаеше какво да изпита — съжаление ли, или гняв. Думите му „мистарска курва“ я жегнаха. Беше родена и отраснала в Хиърдън. Хосуел я познаваше. Нима беше дръзнал да я нарече курва, защото се е венчала за мъж от Мистария?

Жената от Флийдс каза:

— Не се ядосвай заради такъв като тоя. Знам ги много добре. На вечеря ще им разправя как те е оправил, пък после си ударил лицето в един камък.

— Трябва да доведем лекар — каза Мирима. — Не съм сигурна дали ще може да се върне до бивака.

— Това само ще доведе до бой. Ако искаш да отмъстиш за честта си, просто му пусни една стрела още сега.

— Не.

— Тогава го остави на мира.

Мирима се намръщи. Никога не се беше смятала за образец на добродетелност, но не беше и помисляла, че може да остави един ранен човек да се оправя сам.

„Трябва адски да ме е ядосал тоя мерзавец, щом не изпитвам никакво съчувствие към него“ — помисли тя.

Мирима сви устни. Щом се канеше да ходи на война, щеше да види много по-лоши неща от един залитащ мъж с цицина над носа.

— Благодаря ви — каза Мирима на конната господарка. — Имах късмет, че се оказахте наблизо.

— О, не беше случайно — отвърна жената от Флийдс. — Бях отвъд онзи хълм и Земния крал каза, че някой има нужда от помощ.

— О!

Коневладетелката изгледа откровено Мирима.

— Хубава си. Колко дара имаш?

— Два на обаяние, един на ум — отвърна Мирима.

— Каква си ти? Знатна дама или богата курва? Макар че не виждам голяма разлика между двете.

— Знатна… — почна Мирима, но се поколеба, защото беше лъжа. — Донякъде. Казвам се Мирима. Мъжът ми е в кралската гвардия.

— Накарай него да те учи на лък — каза жената, без да крие отвращението си от северняците с техните тъпи нрави. Обърна се, готова да закрачи през дърветата.

— Почакайте! — помоли я Мирима.

Жената се обърна.

— С кого имах удоволствието да разговарям? — Мирима веднага прецени, че говори твърде маниерно, твърде изискано за такава груба жена.

— Ерин, Ерин от клана Конал.

Беше принцеса, дъщеря на Върховната кралица Херин Червената.

— Моите съболезнования за баща ви — каза Мирима, след като не можа да измисли нищо друго. Преди няколко дни в Хиърдън беше стигнала вестта, че Радж Атън е пленил Върховния крал Конал и го е хвърлил жив за храна на великаните главанаци.

Лейди Конал само кимна и зелените й очи блеснаха. Можеше да каже нещо неодобрително за баща си, омаловажаващо храбростта му като воин. В нейната страна подобни омаловажавания минаваха за проява на скромност. Можеше и да покаже по някакъв начин обичта си към него. Любовта на едно дете към бащата също минаваше за заслужаващо уважение чувство. Но тя не направи нито едното, нито другото.

— Много воини загинаха — каза само тя. — Мъже и жени. Мъртвите са щастливците. Някои неща са по-лоши от смърт.

Ерин се пресегна и взе лъка и колчана на Мирима. Сложи стрела, изпъна докрай тетивата и стреля. Стрелата се заби точно в центъра на мишената в купата сено.

„Хвали се — прецени Мирима. — Очаква да я почитам.“

Трийсет хиляди воини на Флийдс бяха принудени да се присъединят към армията на Радж Атън. Вълчия господар притежаваше толкова много дарове на обаяние и Глас, че малцина можеха да устоят на силата му да убеждава.

Мирима изведнъж разбра Ерин Конал. Тя се гордееше с баща си, беше горда, че е загинал, вместо да премине на вражеската страна.

Само допреди миг Мирима щеше да се бои да помоли тази дама за благодеяние. Но след като видя смущението на самата Ерин, видя и човечността й. „Не сме различни“ — помисли Мирима.

— Принцеса Конал, а вие можете ли да ме научите? — попита Мирима.

— Стига да можеш да се учиш — отвърна Конал. — Но първото, което ще трябва да научиш, е да не ме наричаш „принцеса“ или „лейди“, или с каквито и да е дворцови титли. Не желая да говорят с мен, сякаш съм глезеното същество на някой мъж. А и в моята страна една жена става Върховен господар на клановете само с труд, а не по рождение, така че нямам големи права на вашите титли. Ще ме наричаш Конал, или ако държиш на титла, наричай ме „Конесестра“, или пък просто „Сестра“, за по-кратко.

Мирима кимна сковано.

Сър Хосуел тъкмо се беше скрил на завоя зад дърветата. Сестра Конал каза:

— Да се махаме оттук преди този язовец да си е намерил приятелчета и да се върне.

Мирима взе лъка и стрелите си, и Сестра Конал я поведе нагоре през горите. Дните на Конал закрачи дискретно след тях. Тревата по равното беше суха, но щом навлязоха под дърветата — дъждовете от предните две нощи бяха размекнали тревата и сухите листа, — все едно стъпваха по мек килим.

Изкачваха се през дъбовата гора. Сестра Конал погледна Мирима неодобрително с крайчеца на окото си.

— Ще трябва да поработиш над стойката си. Проблемът при жената стрелец е, че гърдите пречат. А твоите са доста едри. Можеш да ги стегнеш с някой парцал. Или още по-добре носи тесен кожен елек.

Мирима се понамръщи. Винаги се беше гордяла с гърдите си и не й хареса идеята да ги стяга с парцал или да ги крие под кожа.

Стигнаха билото на хълмчето и за миг спряха. Тук, край стария път за Дъркински хълмове, дребните лордове бяха вдигнали бивака си — виждаха се многобройни шатри чак до земите около замъка.

Полята пред замък Силвареста се бяха превърнали в същинско море от платно и коприна. Тук край пътя беше бивакът на дребните лордове, мъже и жени с права на благородници, придобити само заради една или две родословни нишки, хора, чиито бащи или дядовци са били помазани в рицарство и така са се издигнали в сан над обикновените селяци. Един върховен лорд обикновено получаваше рицарското си звание заради четирите си родословни линии, а неговите предци му бяха спечелили тази чест поколение след поколение, потвърждавайки благородната му кръв. Но според Мирима рицарството не беше кой знае колко голяма чест. Всеки грубиян можеше да си я спечели в някой хубав ден. Повечето мъже сред дребните лордове имаха предци, които са били помазани в рицарство само защото умението им с оръжие е съвпадало със свадливия им нрав и отвратителното им поведение. Например „сър“ Джилмичал в шатрата под нея беше от родния на Мирима Банисфер. Беше го създал на този свят някакъв хлевоуст пияница, който кой знае как открил, че може да намери и праведен гняв, и кураж в чашата с уиски. Щом чуел, че някой разбойник е нападнал пътник, се напивал до ослепяване, обикновено посред нощ, след което взимал ловните си кучета и отивал да убие разбойника, докато спи. Заради това селяните бяха задължени да се кланят и да метат пода на потомците му с шапките си поколения занапред.

Така Джилмичал беше станал дребен владетел, човек с титла, но без потекло или сан, който да му дава право да търка рамене с по-важните особи, чиито по-пищни павилиони бяха накацали при източната страна на замък Силвареста.

На запад от замъка, както и пред него, селяните бяха изпънали бедняшките си шатри или просто спяха по земята с нищо друго освен небето за покрив над главите им.

Още по-далече на запад се издигаха ярките копринени павилиони, вдигнати от търговците на Индопал.

Сестра Конал постоя малко на билото, загледана към множеството шатри.

— Ей онова е моят павилион — каза тя и посочи една проста, покрита с прах платнена шатра. Докато павилионите на Хиърдън бяха привързани за четирите краища и много колове крепяха покривите им, шатрата на Конал беше кръгла, само с един пилон в центъра, с неелегантния стил, присъщ за Коневладетелките.

Точно под Мирима, по средата между вдигнатите от дребните благородници шатри, беше разкаляното турнирно поле, с дървени трибуни, за да могат зрителите да гледат състезанията. Тук-там по оградите пред трибуните бяха провесени цветни платнища, за да пазят фините дрехи на зрителите от плискащата се кал. Продавачи на сладкиши и печени лешници сновяха неуморно сред гъстата тълпа и хвалеха стоката си.

Склонът, на който стояха Ерин и Мирима, беше толкова стръмен, каменист и обрасъл с трънливи храсти, че никой не си беше направил труда да се качи тук, за да гледа ставащото долу. Все пак Мирима реши, че мястото е почти идеално за гледане над тълпите към арената на двубоите, а и звукът стигаше до тях забележително ясен. Тя загледа състезанията над множеството долу, от осемдесетте стъпки височина, хванала се за грубата кора на един дъб, заедно с Ерин Конал и нейната Дни.

Двубоите с пика се смятаха за момчешка игра в Роуфхейвън, подходяща за младежи, които все още се обучават за война. След Владетелите на руни, чиито дарове на мускул ги правеха много силни, дори някой небрежен удар с пика можеше да се окаже смъртоносен. Така че в живота на един воин идваше момент, когато трябваше да се откаже от двубоите с пика.

На турнирното поле двама младежи в пълно снаряжение бяха яхнали бойни коне. Момчето от западната страна на арената, изглежда, беше от доста невзрачно потекло. Носеше турнирно снаряжение, включващо тежък шлем и гръдна броня, която обикновено беше по-дебела от дясната страна — там, където беше по-вероятно пиката да удари с повече сила, отколкото от лявата. Снаряжението му изглеждаше старо и съставено безразборно от части, заети от други рицари. Единствената му украса беше една конска опашка, боядисана в яркочервено и закрепена за шлема му, както и благосклонният дар на дамата на сърцето му — жълт копринен шал, вързан на пиката му. Мирима изпита симпатия към този момък.

Момчето от другата страна на полето беше по-заможно. Турнирната му броня беше нова и очевидно за направата й беше отишла цяла година. Нагръдникът, шлемът, раменниците и ръкавиците бяха изработени от ковано сребро, покрито с червен емайл, с образа на три биещи се мастифа. Носеше златотъкана мантия и избелени паунови пера на шапката.

Патронът на игрите, барон Уеленсби, седеше в специален павилион от едната страна на турнирната арена, с трите си дебели дъщери и огромната си жена. Беше се нагиздил глупашки с яркочервена дреха с толкова издути ръкави, че в тях можеха да се скрият и четирите. Над това пищно облекло беше нахлупил бяла шапка с толкова широка периферия, че скриваше лицето му — явно смяташе, че никой няма да забележи, ако задреме по време на турнира. Жена му, чиито одежди не бяха образец на последната мода, носеше смарагдово котардие с везани дълги ръкави. Държеше си ръцете пъхнати в рязания джоб отпред и галеше малкото кученце, което надничаше оттам — то джавкаше, щом рицарите препуснеха един срещу друг. В един миг, докато тълпата се беше смълчала, окуражителните й викове към воините на арената странно прозвучаха също като лая на кученцето.

Това явно беше един от многото сблъсъци, през които момчетата вече бяха минали. Имената им вече бяха известени и ако се биеха за някаква изрично посочена чест, то тя също бе обявена от херолда, както и условията на двубоя.

Барон Уеленсби пусна пиката си надолу. При този сигнал младежите на конете снишиха пиките си, присвиха се, извикаха и пришпориха конете си.

Бойните коне се понесоха напред, бронята им задрънча, копитата затупкаха в калта. Младежът със златотъканата пелерина беше навързал десетки сребърни звънчета по гривата и опашката на коня си и в ритмичния му бяг от него кънтеше музика.

Зад баронския павилион беше насядала тълпа менестрели — свиреха на рогове, гайди и барабани: възбуждащ музикален ритъм за един двубой, който най-вероятно щеше да завърши с няколко потрошени пики. Пиките бяха направени кухи, за да не могат сражаващите се наистина да се пронижат, а само да съборят противника си от коня. При сблъсък се трошаха с пукот, който се чуваше на мили разстояние. Публиката, разбира се, щеше да аплодира.

Все пак Мирима не можа да овладее възбудата си от битката. Случваше се някои да пострадат. Дори един слаб удар с пика можеше да остави на човек болезнен оток, а рицарят, хванал зле пиката си, можеше да си скъса сухожилие. Някоя пика можеше да прониже забралото и да стигне чак до мозъка, падане от коня пък можеше да прекърши нечий врат.

Конете понякога също падаха в двубоя и премазваха ездачите си. Рядко се случваше подобно представление да завърши без поне един-двама убити, а гледката беше още по-възбуждаща от това, че зрителите познаваха състезателите. Все един от тях се случваше да е човек, когото познаваш, комуто се възхищаваш или на когото завиждаш, или го мразиш, или обичаш.

Роговете запищяха, барабаните забиха, противниците връхлетяха един срещу друг сред звъна на звънчетата и грохота на бронята. Мирима затаи дъх.

Тези коне бяха подсилени, всеки с дарове на метаболизъм, така че препускаха един срещу друг с главозамайваща скорост, копитата им святкаха като мълнии. По гърба й полазиха мравки.

— Бедното момче отляво ще спечели — заяви с безразличие Конал. — Стойката му е по-добра.

Мирима се съмняваше, че това ще стане скоро. При двубоя с пики можеше да се наложи състезателите да направят двайсет или трийсет сблъсъка, докато се спечели победа. Тези момчета изглеждаха уморени и изпокаляни — явно вече бяха направили няколко тура.

Воините се срещнаха и въздухът се изпълни с пукота на кършещи се пики и конско цвилене. Богатият момък падна, отхвърлен от пиката, която го бе поразила в металния предпазител на гърлото, и главата му се отплесна назад. Той се опита да се задържи с помощта на юздите, но те се скъсаха от тежестта.

Публиката зарева възторжено, а тези, които бяха заложили в полза на падналия рицар, засипаха люти ругатни по адрес на победителя.

— Ах, момченцето ни си оцапа хубавите паунови перца — възкликна с насмешливо съчувствие Мирима.

Конал се изкикоти.

— Ще им трябва чук и клещи, за да му свалят шлема.

Но момчето бързо се изправи и се поклони, за да увери тълпата, че всичко е наред. Закуцука от арената и щитоносците притичаха да му свалят бронята — трупаха я на куп като награда за победителя. Мирима изпита радост за бедното рицарче.

Миризмата на прясно изпечени в масло и кимион лешници се разнесе откъм продавачите из тълпата и тя разбра, че е изгладняла. Прииска й се да слезе и да се присъедини към празненството.

— Можеш ли да победиш този рицар? — попита Мирима, докато победителят обикаляше в кръг арената, вдигнал високо скършената си пика.

— А, разбира се — отвърна Сестра Конал. — Но кое му е забавното в тази работа?

Мирима се зачуди. Коневладелците на Флийдс бяха свирепи воини, които зачитаха силата на една своя предводителка повече от потеклото й. Сестра Конал вероятно беше една от най-силните сред тях, а и притежаваше дарове на мускул, жизненост и пъргавина, достатъчни, за да надвие всеки воин.

След като раненият рицар напусна бойното поле, напред излязоха херолдите и обявиха следващите състезатели. Когато излезе първият херолд, последва внезапен глух рев и възбуден кикот. От високото, през виковете на десетки хиляди гърла, Мирима не успя да чуе името на воина, обявено от херолда, но разбра, че тази битка няма да е обикновена. Херолдът, говорещ от другата страна на арената не беше момче, а стар ветеран с побеляла коса и нашарено с ужасни белези лице. На туниката му липсваше гербът на владетеля, комуто служи, затова Мирима реши, че трябва да е свободен рицар на честта, заклел се да се сражава единствено срещу злото.

В отсрещния край на полето излезе рицар, яхнал огромен черен кон — цяло чудовище, с жигосани по плътта му толкова много руни на сила, че вече не приличаше на същество от плът и кръв. Движеше се с увереност и мощ като оживяло създание, изковано от желязо.

Мъжът, яхнал този звяр, изглеждаше не по-малко чудовищен. Трябваше да е с цяла глава и рамене по-висок от всеки мъж, който Мирима бе виждала, сякаш в жилите му течеше кръвта на великан.

Беше огромен и навъсен. Носеше обикновения, без хералдически знак щит на свободен рицар, но бронята му беше в някакъв странен, другоземски стил. Самият щит беше с формата на крилат орел, като единственият шип стърчеше от едното око на орела. Шлемът му бе увенчан с рога, според обичая на воините на Интернук, а плетената му ризница беше необичайно дълга. Ако се изправеше, щеше да стига до глезените му и покриваше стъпалата в стремената. Ръкавите на връхното му палто стигаха до китките му.

Но плочеста броня за турнира не носеше. Плетената му ризница, колкото и да беше дебела, щеше да бъде пробита от пика толкова лесно, колкото игла пробива плат.

Този двубой нямаше да е обикновен. Сред могъщите Владетели на руни, яздещи подсилени коне, всеки удар с пика можеше да натроши костите или да разкъса вътрешностите на човека. Плочестата броня пък не можеше да се направи достатъчно дебела, за да ги предпазва и в същото време да могат да яздят коня. По тази причина сред могъщите лордове изкуството на двубоя с пики се бе развило в нов вид състезание. Такива лордове не можеха да си разменят удари, нито бронята можеше да ги опази много.

Вместо това Владетелите на руни трябваше да използват пъргавина, ум и скорост, за да отбягват или отклоняват ударите. Отбранителните способности на човека се превръщаха в най-сигурната му броня — всъщност в единствената му истинска броня. Поради това малцина Владетели на руни изобщо носеха броня, която можеше само да затрудни пълния обхват на движението им, а вместо нея носеха дебели пластове кожа или плат, които да им помагат да отклоняват ударите. Когато Владетелите на руни се сражаваха в турнири, зрелището беше наистина възбуждащо — лордовете връхлитаха на бързите си подсилени коне, сблъскваха се при скорост от сто мили в час, като или скачаха от конете, за да избегнат убийствения сблъсък, или се извъртаха под коремите им, или изпълняваха други феноменални трикове. Забавлението беше изключително, достойно за кралски турнир.

Двубоят също така беше смъртоносен и на него се гледаше много сериозно.

Лордът, излязъл на арената, не носеше турнирна броня. Това чудовище не беше дошло, за да се бие за слава; беше дошло, за да отнеме живот — или да загуби своя.

— Виж ти, това пък какво е? — каза Сестра Конал. — Изглежда интересно.

— Кой е този — попита Мирима. — Кой се бие?

— Върховният маршал Скалбейрн.

— Върховният маршал тук, в Хиърдън? — попита слисана тя. Никога не го беше виждала, не беше дори чувала да е прекосявал някога границата. Обикновено зимуваше в Белдинук, три кралства по на изток.

Но разбира се, че щеше да дойде, след като бе чул за възшествието на Земен крал. Целият свят се стичаше в Хиърдън. А той яздеше толкова бързо, че никой вестоносец нямаше да може да го изпревари, за да обяви за пристигането му.

И ето че беше тук — самият предводител на рицарите на честта. Мирима беше смаяна. Между свободните рицари нямаше владетел. Най-просто момче, включило се в редиците им, можеше да израсте в ранг толкова бързо, колкото и някой принц. Бяха се заклели само в едно: да унищожават Вълчи господари и разбойници, да се борят за справедливост.

Никой между свободните рицари на честта не притежаваше титлата „лорд“, но си имаха рангове — щитоносци, рицари и маршали. Водач на всички беше Върховният маршал Скалбейрн. По своему той притежаваше почти толкова власт, колкото всеки крал в Роуфхейвън.

А човек не стигаше до ранга Върховен маршал, без да пролее кръв. За Скалбейрн разправяха, че е луд, необуздан воин, сражаващ се винаги като човек, който си търси смъртта.

Но тя позна херолда, който излезе откъм по-близката страна на арената. Набитият херцог Мардън закрачи покрай главния павилион, облечен в най-хубавите си дрехи. Той вдигна високо ръце, за да усмири тълпата.

— Херцог Мардън! — изумена възкликна Мирима. Щом цял херцог излизаше в ролята на херолд на един от воините, това изобщо нямаше да е двубой между дребни фигури. Това означаваше, че ще се бие някой голям благородник, може би дори крал, и за миг й мина през ума, че може би на арената ще се появи младият Габорн.

И все пак, зачуди се Мирима, ако щеше да се бие някой благородник, защо ще се бие тук? Висшите благородници си имаха друга арена горе на моравата на замъка, а този сблъсък щеше да стане тук. Освен ако висшите благородници не искаха да запазят двубоя в тайна от някого в двора, докато не приключи.

— Дами и господа — изрева херцог Мардън с глас, който отекна сред полята. После гласът му се удави в прилива от възторжени възгласи и Мирима не можа да чуе нищо, докато той не изрева още по-силно: — Рицарят, който вчера уби хала магесница в Дънуд… сър Боренсон Кралеубиеца!

Сърцето на Мирима затуптя толкова силно, че беше сигурна, че Сестра Конал можеше да го чува.

Виковете и писъците, които се надигнаха от тълпата, бяха оглушителни. Някои викаха във възхвала на мъжа й, други ревяха, че искат смъртта му. Разгневени селяци закрещяха: „Тъпак!“, „Копеле!“, „Кучи син!“, „Кралеубиец!“

В настъпилата суматоха от околните шатри започнаха да се стичат още хора и публиката се разлюля опасно, като приливна вълна.

Едва сега Мирима разбра защо тази битка щеше да се води тук. Мъжът й беше убил крал Силвареста, беше го убил по заповед на крал Ордън след битката при Лонгмът. И макар крал Силвареста да беше дал дара на ума си на Радж Атън, поради което беше станал пионка в ръцете на врага, за времето си той беше добър крал и народът му го обичаше. Като наказание за престъплението му, Йоме Силвареста беше осъдила съпруга на Мирима да извърши Акт на покаяние. Но това явно не беше достатъчно за Върховния маршал. Той искаше пролятата кръв да се възмезди с кръв и заради това беше предизвикал на двубой сър Боренсон. Младият крал Габорн Вал Ордън никога нямаше да одобри такъв двубой. Нямаше да позволи той да се проведе на висшата арена. Затова щяха да се сразят сред дребните благородници.

— Сили небесни! — възкликна съвсем непринудено Сестра Конал. — Единственият мъж в това кралство, когото бих пожелала между краката си, а той да излиза на смъртен двубой!

Мирима се обърна към коневладетелката, стъписана от обидата, но се сети, че Сестра Конал няма откъде да знае, че сър Боренсон е неин съпруг.

Боренсон се появи в западния край на полето. Яздеше сив боен жребец, носеше ризница и прост кръгъл щит без отличителни знаци. Дългата му рижа коса се вееше на гърба му, а очите му се усмихваха. Той изгледа противника си, преценявайки здравината на ръцете му и ръста му.

Един рицар в цветовете на крал Силвареста притича напред, понесъл тежък боен шлем, и Боренсон си го нахлузи.

Мирима се стъписа. Беше слисана, че мъжът й е излязъл долу на арената да се бие, без да й е казал и дума.

Притичаха двама рицари, понесли пики. Но тези не бяха ярко оцветените кухи турнирни пики. Бяха истински, здрави бойни пики от лъскав ясен, обковани с железни пръстени и увенчани със стомана. Стоманените върхове бяха намазани с катран, за да не се хлъзгат по щита или при удар, а да пробиват навътре. Всяка от пиките трябваше да тежи поне сто и петдесет фунта, а в основата си бяха цяла педя. Пронижеше ли човек, пиката разцепваше плътта и костите и отваряше такава огромна рана, че дори с дарове на жизненост раненият не можеше да оцелее. Тези пики бяха оръжие за убийство. Върховният маршал взе черна пика, с цвета, символизиращ възмездие. Боренсон взе червената, цветът на невинната кръв. За дръжката й беше вързан червеният копринен шал на Мирима.

Менестрелите засвириха буйна мелодия.

— Трябва да отида — каза със свит стомах Мирима и се огледа отчаяно за някаква пътека. Стръмният склон беше покрит с камънаци и дъбови фиданки, расли между тях.

— Къде? — попита Сестра Конал.

Мирима изстена и посочи.

— Долу. Това е съпругът ми!

Стъписването на Сестра Конал поне я облекчи донякъде. Мирима беше започнала да я мисли за стоик, докато собствените й чувства — шокът и ужасът от всичко, което бе преживяла днес — я караха да се чувства слаба и уязвима в сравнение с дамата от Флийдс.

Мирима се обърна и затича колкото може по-бързо надолу по стръмния хълм. Докато стигне до подножието и прекоси пътя, тълпата около полето на турнира съвсем се беше сгъстила.

Опита се напразно да пробие през навалицата. После изведнъж чу Сестра Конал до себе си да вика: „Дръпни се!“ и да разбутва хората.

Мирима вдигна очи да й благодари. Сестра Конал й се извини за предишното подхвърляне с простичкото: „Не знаех, че е мъжът ти“.

Докато се проврат през тълпата достатъчно близо, за да могат да виждат добре, конете вече препускаха.

Това нямаше да е момчешки турнирен бой с двайсет и петте напада с пиката, завършващ най-много с няколко понатъртени ребра.

Дивашките викове на тълпата бяха оглушителни. Мирима се озърна към изопнатите, възбудени лица на хората наоколо. Те искаха да видят кръв.

И двамата воини бяха избрали непривични стойки. Сър Боренсон се беше изправил на стремената леко наклонен надясно, нещо по силите само на воин с много дарове на мускул. Нещо повече, не държеше пиката си снишена, а я беше вдигнал високо над главата си, леко като ловно копие.

Върховният маршал пък се бе привел силно напред на черния си жребец, за да направи туловището си по-малка мишена. Като видя стойката на Боренсон, вдигна тежката си пика и я задържа странично в положение, каквото Мирима не беше виждала да се използва от войник. Нещо повече, той бе решил да не носи щит в другата си ръка. Вместо него държеше къс меч.

Боренсон, изглежда, смяташе да връхлети с пиката върху Върховният маршал отгоре, докато последният може би се надяваше да прониже мишницата на Боренсон, където липсата на защита оставяше плътта оголена.

Но когато се срещнаха по средата на полето, двамата мъже се извъртяха в мълниеносно движение.

Двата коня връхлетяха един срещу друг. Ездачите им се завихриха като в мъгла, всеки се стремеше да получи предимство и взимаше всевъзможни отбранителни стойки. Мирима видя как Боренсон се надига, после се присвива, после замахна с щита си в усилие да отбие острието на пиката на Скалбейрн.

Колкото до Скалбейрн, всъщност тя не можеше да следи едновременно и мъжа си, и него, но все пак видя как се завъртя наляво, може би дори залитна за половин миг в усилието си да избегне пиката на Боренсон, след което отново се изправи на коня си.

Мъжете се сблъскаха и се превърнаха в жестоко кипнала стихия.

Мирима чу трясъка на оръжие и броня. Някой от двамата извика от болка. Тълпата ревеше от възторг, роговете виеха. Щитът на Боренсон млатеше с все сила, а Скалбейрн сечеше с късия меч.

Бляскаше метал, един шлем изхвърча и падна на земята. Сър Боренсон залитна назад на седлото.

В един безкраен миг Мирима помисли, че са отсекли главата на мъжа й. От устните й се изтръгна ужасен вик, когато сребърният му шлем отхвърча нагоре в дъга и тупна на земята. Музикантите надуха тромпетите си в сигнал за смърт, а тълпата закрещя неистово.

Мирима усети, че ще припадне, и стисна рамото на Конесестра Конал.

Но в следващия миг разбра, че и двамата мъже са паднали… и че двамата са живи!

Боричкаха се със свръхестествена бързина по разкаляното поле, ревяха и се блъскаха с облечените си с желязо юмруци и се мъчеха да се откопчат един от друг.

Боренсон пръв скочи на крака и отстъпи крачка назад. Въпреки бронята се движеше леко, защото имаше осем дара на мускул и поради това притежаваше силата на осем души. От едната страна на лицето му течеше кръв. Тълпата зарева подигравки по негов адрес.

Боренсон посегна към колана си, откачи боздугана си, завъртя го ловко и тежките, увенчани с шипове железни топки се завъртяха като вихрушка. Той запристъпва на една страна да си вземе щита.

Във въздуха се носеше миризма на кал и на кръв.

Но гигантът Скалбейрн се вдигна също толкова леко, изтича през арената до коня си и откачи огромната конническа брадва от седлото.

Размаха я и тръгна към сър Боренсон — извисяваше се със стъпка и половина над него.

Едва тогава тълпата се смълча достатъчно, за да може Мирима да чуе какво си казват двамата. Мъжът й се смееше, лееше безумния си боен смях, с който бе станал прочут.

Боренсон завъртя боздугана — целеше се в главата на Върховния маршал, за да принуди чудовището да отстъпи.

Върховният маршал се извърна рязко надясно и приклекна. Миг след това двамата си размениха мълниеносни удари, толкова бързо, че Мирима не можа да види, но без никой да излезе явен победител. Но когато Боренсон отстъпи, за да си поеме дъх, тя зърна за миг кръвта, потекла от челото му.

Двамата отново се нахвърлиха един срещу друг. Върховният маршал замахна жестоко с брадвата. Боренсон се опита да парира, но брадвата посече стоманения обръч на щита и потроши дървото. Разбитият щит се смъкна по ръката на Боренсон, докато той замахваше с боздугана, целейки се в лицето на противника си. Шиповете на стоманените топки одраскаха брадичката на Върховния маршал, но главната сила на удара беше отбита от здравия му шлем.

Останал без защита, Боренсон скочи във въздуха и замахна с всичка сила, търсейки бързия край.

Движенията на двамата мъже отново се превърнаха в мъгла. Мирима по-скоро усети, отколкото видя как Върховният маршал избегна атаката — брадвата му посрещна въртящите се топки и те се оплетоха около дръжката й.

Отново се заблъскаха с юмруци и запъшкаха. Ритникът на Скалбейрн помете краката на Боренсон.

Боренсон падна, понечи да се изправи, но Скалбейрн го фрасна с железния си юмрук в лицето.

Зашеметен, Боренсон рухна по гръб, за миг изгубил съзнание.

Скалбейрн извади дългата си кама, скочи на крака и я притисна в брадичката на Боренсон. Мирима се опита да прескочи парапета, уплашена, че Върховният маршал ще забие камата в гърлото на мъжа й, но Сестра Конал я стисна за рамото и извика в ухото й:

— Не се бъркай!

— Предаваш ли се? Предаваш ли се? — зарева грамадният Скалбейрн. Сред тълпата избухнаха ръкопляскания за победителя, придружени от ругатни: „Убий го!“, „Убий го кучия мерзавец!“, „Кралеубиец!“

Обикновено ругатните бяха предназначени само за най-големите страхливци и глупаци. Мирима се изуми от яростните оскърбления. Мъжът й беше убил хала магесница и беше донесъл главата й пред градските порти. Трябваше да го поздравят като герой.

Но хората нямаше да забравят, че мъжът й е убил крал Силвареста. Мирима започна да съзнава, че никога няма да забравят деянието му, никога нямаше да му простят.

„Мистарска курва“ я беше нарекъл сър Хосуел. „Кралеубиец“, крещяха хората на съпруга й. Тя се огледа и видя само зачервени от възбуда лица. Нищо нямаше да ги зарадва повече от това да видят мъжа й убит.

Сега барабанът биеше ритмично и един самотен рог виеше високия, писклив сигнал за смъртния удар.

Призля й. „Той е по-добър от всеки от вас — искаше й се да изкрещи. — По-добър е от цялата ви сган, взета заедно!“

Тълпата зашътка, за да чуят отговора на Боренсон над тътена на барабана.

А там, легнал сред калта на арената, с притисната във вратната му вена грамадна кама, Боренсон отговори с гръмкия си смях, разсмя се толкова сърдечно, че Мирима се зачуди дали целият този бой не е нагласен само за забавление на дребните лордове.

Навярно не беше смъртен двубой в края на краищата, обнадежди се тя. Двама опитни воини, играещи си на смъртна битка само за да възбудят една тълпа. Правили го бяха и преди.

— Предаваш ли се? — отново изрева Върховният маршал Скалбейрн и тонът му ясно даде да се разбере, че това не е шега.

— Предавам се — отвърна през смях сър Боренсон и понечи да се надигне. — Сили небесни, не бях срещал човек, който да ме подреди така.

Но Върховният маршал изръмжа злобно, натисна надолу главата на Боренсон и опря по-силно острието на дългия нож в гърлото му.

Според правилата на официалния рицарски двубой, предавайки се, сър Боренсон оставяше живота си в ръцете на Върховния маршал. Сега животът му принадлежеше на Скалбейрн и той можеше да бъде убит или оставен жив според прищявката му.

Но формалният рицарски кодекс на бойното поле рядко се взимаше на сериозно тук, на турнирната арена. От един победен рицар можеше да се поиска да плати откуп във вид на оръжие и доспехи, понякога дори в пари или земя. Но никога не го убиваха току-така.

— Няма да се отървеш толкова леко! — изрева като бик Върховният маршал. — Животът ти е мой, долно копеле, и смятам да ти го взема!

Сър Боренсон се отпусна на гръб, стъписан от яростта на Върховния маршал.

Друг на негово място сигурно щеше да продължи да се бори с надеждата да отърве живота си. Но верен на думата си, Боренсон остана да лежи, надсмивайки се на противника си.

— Казах „предавам се“. Ако ми искаш живота, взимай го!

Върховният маршал се усмихна дивашки и надвеси гигантското си туловище над него, сякаш изгаряше от нетърпение да забие ножа в гърлото му.

— Най-напред един въпрос — изръмжа Върховният маршал. — И трябва да ми отговориш честно, иначе — животът ти.

Боренсон кимна и светлосините му очи станаха ледени.

— Кажи ми — ревна Върховният маршал, — Габорн Вал Ордън наистина ли е Земен крал?

Чак сега Мирима разбра, че Върховният маршал не иска живота на съпруга й, а само информация. И толкова държеше да я получи, че бе готов да рискува живота си заради нея.

Честта задължаваше един признал поражението си рицар на бойното поле да говори истината. Сега Боренсон щеше да каже истината, стига отговорът му да не представляваше измяна към неговия господар.

Върховният маршал беше извикал така, че цялото поле се смълча да чуе отговора. С глас, не търпящ възражение, Боренсон заяви:

— Той наистина е Земния крал.

— Чудя се… — каза Върховният маршал. — В Южен Кроудън чух странни слухове. Разправят, че в Къщата на Разбирането твоят крал се е учил в Стаята на лицата и в Стаята на сърцето — учел се е на подражателство и подбуждане в място, където един безчестник може да се научи как по-добре да мами. И после, когато той се обяви, че е Земния крал, в същия този ден, първият му акт беше да приложи добре измислена хитрина, за да прогони Радж Атън от земите си! Според някои това е доста странно съвпадение — младият Ордън „най-случайно“ да стане Земния крал точно когато Хиърдън има най-голяма нужда от него. Твърде удобна изглежда тая историйка, колкото да пообнадежди селяка. Тъй че, питам те отново: той наистина ли е Земния крал, или е мошеник?

— Кълна се в честта си и в живота си, той наистина е Земния крал.

— Някои го наричат кутре, при това без обичайната симпатия — изръмжа Върховният маршал. — Някои се чудят защо е избягал от Лонгмът, оставяйки хората си и баща си да загинат от ръката на Радж Атън. Че ако беше Земния крал, нали щеше да надвие дори Радж Атън. Но ти го познаваш момчето от години — отгледал си го от пале. Какво казваш ти?

Гласът на Боренсон трепереше от гняв.

— Убий ме веднага, въшлив негоднико, защото няма повече да слушам отровните лъжи, пръскани от оня тъпак крал Андърс!

През тълпата премина приглушен ропот и мнозина се заозъртаха към другия край на полето, откъдето бе дошъл сър Скалбейрн. А там при портата стоеше висок мъж, облечен в изящен халат. Имаше мека руса коса, остро, изсечено лице и мрачен поглед. Изглеждаше около тридесетгодишен, но ако имаше дарове на метаболизъм, можеше и да е доста по-млад. Мирима не беше го виждала досега, нямаше и да го забележи сред тълпата, но хората зашепнаха: „Принц Селинор.“ „Синът на Андърс.“

Гигантът се усмихна мрачно и вдигна очи към принц Селинор, сякаш чакаше одобрението му. Принцът кимна; изглеждаше доволен.

Така значи. Зад всичко това стоеше момчето на крал Андърс. Но защо искаше да разбере дали Габорн е Земния крал? Дали защото търсеше сигурно потвърждение, или го правеше само за да посади съмнения в умовете на селяните? Ако беше по втората причина, едва ли можеше да избере по-подходяща сцена за този спектакъл от тук, при дребните лордове.

Върховният маршал Скалбейрн прибра камата си в канията, след което подаде ръка на сър Боренсон.

— Е, станете тогава, сър Боренсон. Бих искал лично да го видя това момче крал.

За няколко мига арената се изпълни с млади момчета и дребни благородници, втурнали се да видят отблизо Върховния маршал, човека, победил сър Боренсон. Някои отидоха да му донесат пиката, други — да му докарат коня.

Боренсон се надигна треперейки. Никой не дойде да го утеши с дума или да го похвали за добрия бой. Той изкуцука сам до счупената си пика и коленичи, за да отвърже червения шал на Мирима, знака на благоразположението й.

Мирима прескочи оградата и се огледа за по-лесен път до мъжа си. После закрачи в дълбоката кал и докато стигне до Боренсон, усети, че се е разтреперала и не знае какво да му каже.

Беше развързал шала, стоеше с гръб към нея и го увиваше на шията си. Опита се да го върже, без да се сети да свали ръкавиците, но кожата и металната оплетка го затрудниха.

Мирима обиколи пред него, върза му проклетото нещо и усети, че собствените й ръце толкова треперят, че е по-непохватна и от него. Погледна го в лицето. Косата му беше зацапана от кал, кръвта от дълбоката рана над дясното му око вече се съсирваше.

— Видя ли? — попита той.

Мирима кимна мълчаливо. Вече не можеше да вижда. Очите й се бяха напълнили със сълзи.

— Проклет да си, сега можех да връзвам това около трупа ти.

Боренсон се изсмя — късо и хрипливо.

— Толкова ли за нищо ме нямаш, че не ми каза поне? — Помисли си, че той е трябвало да се бие тук, без тя да види.

— Опитах се да те намеря — обясни Боренсон. — Но на кралския пир те нямаше, нямаше те и на кралските игри. Тази сутрин никой не беше те виждал. А сър Скалбейрн ме призова и настоя битката да е преди залез-слънце. Беше въпрос на чест!

Всъщност наистина никой не я беше видял. Беше се постарала никой да не разбере къде отива.

— Можеше да изчакаш. По-малко ли ме обичаш от собствената си чест?

Досега не му беше говорила за обич. Габорн бе уговорил брака им и тя се бе съгласила. Не беше познавала Боренсон и седмица. Но въпреки всичко се бе омъжила за него и въпреки краткото време заедно знаеше, че е влюбена. Искаше Боренсон да признае същото.

— Разбира се, че не — каза той. — Но какво е един живот без чест? Ти изобщо нямаше да ме заобичаш, ако бях по-малко мъж.

Боренсон погледна над рамото й и Мирима се обърна да види какво гледа. Оказа се Конесестра Конал — носеше лъка и колчана й. Боренсон се усмихна на коневладетелката.

— Милейди — каза Конесестра Конал. — Изтървахте си тези неща.

Мирима ги взе в една ръка.

— Ерин Конал, добра среща! — поздрави Боренсон. — Не бях чул, че си тук.

— Дойдох вчера — каза Конесестра Конал. — И нямах никакво по-интересно занимание, освен да гледам гниещата глава на халата, която довлече на съмване.

— Двамата сте се срещали? — попита Мирима.

— Един-два пъти — колебливо отвърна Боренсон. — Старият крал Ордън беше приятел на майка й, така че се отбивахме в палата й на път през Флийдс.

— Радвам се, че те виждам — каза Ерин и сведе глава като свенлива дама.

Това никак не се хареса на Мирима. Никак не й харесваше мисълта, че двамата се познават и че Конал е привлечена от мъжа й. Затова го попита грубо:

— Знаеш ли, че иска бебета от теб?

Боренсон изсумтя изненадано и лицето му почервеня.

— Ааа… ами разбира се, че ще иска да ми има децата. Коя коневладетелка няма да иска? — Говореше като на тълпа приятели на чашка. После замълча, сякаш усетил, че е избързал с отговора, и добави на шега: — Но, разбира се, ние с теб няма да й дадем скъпите си дечица, нали, миличко?

Мирима се усмихна със стиснати устни.