Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Повелителите на руните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brotherhood of the Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–404–9

История

  1. — Добавяне

Гълъбовият проход

Облекчителите вече бяха запели песента си, но сър Боренсон не ги чу.

Изтощен от дългите дни на усилие и лишен от големите дарове на жизненост, които му бяха позволили да устои на естествените човешки слабости, той беше заспал под слънцето, докато чакаше край фонтана Сафира да се върне. Някой отключи белезниците му, докато спеше.

Когато най-сетне Пащук и телохранителите на Сафира го вдигнаха на седлото, Боренсон се намести в него по навик и не се наложи някой да го връзва.

Така той спа в седлото часове наред, докато Пащук водеше групата обратно на север през Деяз, а после през свещените руини на Планините на гълъбите.

Събуди се за малко и се загледа към стръмните бели висини. Там, на четиристотин стъпки по планинските склонове над стръмнината, имаше древни олтари и храмове. Казваха, че преди хиляди години от тези свети места скачали към низината надолу хора, отдавайки живота си на Въздуха.

Ако посветеният бил живял свято, можел да получи силата да лети, но ако силите на Въздуха го отхвърлели, пропадал и загивал.

Разправяха, че по този начин дори невръстни деца получавали силата да летят. Но в Долината на черепите изобилстваше с доказателства, че Въздухът рядко е приемал жертвоприношенията.

В днешни времена малцина бяха достатъчно луди, за да опитват такива неща, и Боренсон не беше чувал за някой друг освен Небесните господари да са придобили власт над Въздуха. Все пак от време на време се случваше по някой човек да излезе пред вратата на своя дом и просто да тръгне по вятъра, оставяйки се да го издуха накъдето си поиска. Рано или късно „реещите се“ или „следовниците на вятъра“, както още ги наричаха, прибягваха до кражби и измами, за да оцелеят.

Телохранителите на Сафира яздеха плътно от двете й страни — двама огромни мъже, Ха’Пим и Маакет. Тя пътуваше забулена с копринен воал, за да не може никой да вижда лицето й. Но никакъв воал не можеше да прикрие блясъка на очите й или да затъмни сиянието на кожата й.

Макар да не казваше думичка, самата й стойка на седлото привличаше погледа на всеки, край когото минеше.

От миг на миг тя ставаше все по-красива, защото Дворецът на конкубинките в Оубран беше дом на стотици жени, всяка от които притежаваше много дарове на обаяние.

Сега облекчителите събираха обаяние от конкубинките на Радж Атън и го вливаха в Сафира с помощта на Посветителки, действащи като вектори.

Не беше необходимо, разбира се, самата тя да присъства в Оубран, за да получи даровете, защото щом някой отдадеше дар, това създаваше магическа връзка между него и неговия владетел, връзка, която можеше да се прекъсне едва когато самият Посветител или владетелят умреше.

Така, ако една жена отдадеше дар на обаяние, цялото й обаяние се вливаше в нейния владетел. Ако същият този Посветител по-късно вземеше дар от друг, не спечелваше никакво обаяние. То веднага се прехвърляше на владетеля.

Ето защо Посветител, която действаше като връзка към своя владетел, се наричаше вектор. Така жените, които вече служеха на Сафира като Посветителки, сега получаваха дарове от други. Онези, които бяха дали на Сафира дар на обаяние, взимаха обаяние в полза на Сафира; онези, които й бяха дали глас получаваха глас, и така нататък.

По този начин Сафира се възползва добре от дарените от Земния крал силари. Надяваше се, че когато помоли Радж Атън за мир между държавите, ще притежава не стотици дарове на обаяние, а хиляди.

Пащук ги водеше по планинските пътища дълги часове, като ги отклони от главния път, щом подминаха войските на Радж Атън край укреплението на Мътабайъм. Боренсон през цялото време спа.

Петимата почти бяха стигнали тежко охраняваните граници по планината Хест, когато Пащук най-сетне спря и събуди Боренсон за вечеря с думите:

— Поспи тук за един час, докато приготвя вечерята за Нейно величество.

Боренсон легна на някакви борови иглички и веднага щеше да заспи, ако не беше парфюмът на Сафира.

Събуди се, щом тя мина край него. Седна, загледа се в изящната й походка и си спечели заканителния поглед на Ха’Пим.

Никога не беше виждал слънчевия залез над Солената пустиня на Индопал и след като го видя, никога нямаше да забрави тази величествена гледка. На запад пустинята бе придобила мек виолетов цвят и изглеждаше почти плоска на стотици мили; вечерният вятър вдигаше праха над този гладък простор и във въздуха се носеха червеникави прашинки като далечна омара. Слънцето изглеждаше огромно, като голяма, издута перла с цвета на роза.

Но дори величията на природата не можеха да се сравнят с прекрасната Сафира. Боренсон зяпаше как тя крачи надолу по склона към сянката на една долчинка, а после коленичи до едно каменисто езерце, където над игликите бръмчаха пчели. Когато свали воала си и кърпата, покриваща главата и раменете й, прелестта й се оказа истинско изтезание за него. Пронизваше тялото му и разяждаше ума му.

Тя поседя за миг, наведена над езерцето и загледана в собственото си отражение. През последните няколко часа конкубинките бяха прехвърлили към нея стотици, може би хиляди дарове на обаяние, а други я бяха дарили със своя глас.

Тя се обърна и видя, че Боренсон се е събудил и я гледа.

— Сър Боренсон — промълви с меден глас Сафира. — Елате, седнете до мен.

Боренсон се надигна и усети, че краката му са се подкосили. Раздвижи ги като тромави пънове, докато накрая не се срути в коленете й. Тя се усмихна мило и го докосна по ръката.

Ха’Пим се приближи и сложи месестия си юмрук на дръжката на ятагана. Беше грамаден мъж, със строго мургаво лице.

— Дали ще съм достоен съсъд да отнеса молбата ви за мир? — попита Сафира.

— Достоен — успя само да изхрипти Боренсон. — Напълно достоен. — Нейният глас бе като музика за ушите му, докато собственият му прозвуча като кравешко мучене или като грак на проскубана врана.

— Кажете ми — попита Сафира. — Имате ли жена?

Боренсон трябваше да се позамисли за миг. Примига плахо.

— Ъъ… да, милейди.

— Тя красива ли е?

Какво можеше да отговори? Беше смятал Мирима за красива, но в сравнение със Сафира изглеждаше… почти като крава.

— Не, милейди.

— Откога сте женен?

Той се помъчи да си спомни, но не можа съвсем точно да отброи дните.

— От няколко дни, повече от два са май. Може би три. — Говореше като пълен глупак.

— Но вие сте доста стар. Никога ли не сте се женили преди?

— Какво? А, четири, мисля.

— Четири жени? — повдигна вежди Сафира. — Това са много жени за мъж от Роуфхейвън. Мислех, че вашите мъже си взимат само по една.

— Не, четири дни, откак съм женен — изломоти Боренсон. — Да, така е, сигурен съм. Четири дни.

— И никакви други жени?

— Не, милейди — отвърна Боренсон. — Аз… бях телохранител на принца. Нямах време за жена.

— Какъв срам — каза Сафира. — На колко години е жена ви?

— На двайсет… — изломоти Боренсон. Сафира положи ръката си на скалата и се облегна. Пръстът й леко докосна кокалчето на дясната ръка на Боренсон и той го зяпна, без да може да откъсне очи от него.

Дощя му се да посегне и отново да я пипне, да погали ръката й, но си даде сметка, че е невъзможно. Твар като него не можеше да докосва чудо като нея. Телата им се бяха оказали близо едно до друго по чиста, удивителна случайност. Въздухът тежко ухаеше на парфюма й.

— Двайсет. Струват ми се твърде много — каза Сафира. — Чувала съм, че жените във вашата страна често изчакват, докато остареят, преди да се оженят.

Не знаеше какво да отговори. Самата тя изглеждаше на не повече от шестнайсет, но беше женена от години, беше родила на Радж Атън четири деца. Трябваше да е по-голяма, отколкото изглеждаше. Може би на седемнайсет, но не повече… освен ако не беше получила дарове на обаяние и от деца.

— Моят господар ме взе в леглото на дванайсетия ми рожден ден — каза гордо Сафира. — Бях най-младата от жените му, а той беше най-красивият мъж на света. Обикна ме от самото начало. Винаги е бил много добър с мен. Винаги ми носи подаръци. Миналата година доведе два бели слона, да се возим на тях, а накитите на главите им и шатрите на гърбовете им бяха покрити с диаманти и перли.

Боренсон беше виждал Радж Атън. Вълчия господар имаше хиляди дарове на обаяние. Сега, като гледаше Сафира, той си даде сметка как може да закопнее за него едно женско сърце.

— Родих му първото дете преди да навърша тринайсет — заяви с гордост Сафира. — Родих му четири деца. — Той долови нотка на тъга в гласа й. Побоя се, че е подхванал тема, която е болезнена за него, смъртта на сина й.

Устата му беше пресъхнала.

— А… а ще му родите ли още? — попита той, молейки се наум дано не го направи.

— Не. — Сафира сведе глава. — Не мога да имам повече.

Боренсон се накани да я попита защо, но тя погледна настрани и смени темата.

— Не смятам, че хората са създадени да имат червена коса. Непривлекателно е.

— Ами… заради вас ще я обръсна, милейди.

— Не. Тогава ще бъда принудена да гледам бялата ви кожа и луничките ви.

— Тогава ще си боядисам косата, милейди. Чувал съм, че човек може да използва листа от индиго и къна и да си я направи черна. — Не й каза, че точно по този начин шпионите и убийците от Севера оцветяваха косата си преди да нахлуят в Индопал.

Сафира се усмихна пленително — с най-красивата усмивка, която може би някога бе украсявала женско лице.

— Да, в някои места в Индопал старите хора боядисват косата си, когато започне да побелява. Ще ви потърся такава боя.

Помълча малко и каза заядливо:

— Моят мъж е най-великият човек на света.

Боренсон трепна. Никога не беше помислял за това. Но след като го каза Сафира, си даде сметка, че е вярно.

— Да, о, Звезда на пустинята — каза той, изведнъж усетил, че „милейди“ е прекалено обикновена дума, титла, която трябва да се остави за стари, костеливи и сбръчкани бабички.

— Той е надеждата на света — каза с пълна убеденост Сафира. — Той ще обедини човечеството и ще унищожи халите.

Разбира се. Сега, като го помисли, Боренсон осъзна, че този замисъл е велик. Кой можеше да бъде по-могъщ от Радж Атън?

— Очаквам с нетърпение този ден — съгласи си той.

— Аз ще му помогна — каза Сафира. — Ще донеса мир на Роуфхейвън, като призова всички хора да оставят оръжията и така ще спрат набезите на свободните рицари. Моят любим дълго се бори за мир и сега Великата светлина на Индопал ще изгрее над целия свят. Варварите на Роуфхейвън ще се смирят и ще коленичат пред него, или ще бъдат унищожени.

Сафира говореше полу на себе си, сякаш се вслушваше с възторг в чистите тонове на собствения си глас. От минута на минута облекчителите в двореца й добавяха нови и нови дарове.

— Уахори имаше четиридесет дара на глас. Сега те трябва да са мои — каза Сафира. — Тя пееше толкова хубаво… Ще ми липсва, въпреки че сега аз мога да пея още по-хубаво. — Извиси глас и изпя няколко стиха с толкова омайващи тонове, че музиката сякаш увисна във въздуха около нея като влакна на памуково дърво. От песента по гърба на Боренсон полазиха тръпки.

Тя изведнъж го погледна разсеяно.

— Не бива да ме гледате така, със зяпнала уста. Сякаш искате да ме изядете. Всъщност може би изобщо не трябва да ме гледате. Сега ще се изкъпя и не трябва да ме видите гола, разбрахте ли?

— Ще си затворя очите — обеща Боренсон. Ха’Пим го срита по краката и той се отдалечи на няколко крачки. После седна с гръб към топлата скала.

Вслушваше се в прелестния звук, докато Сафира смъкваше коприните си, вдишваше сладостния мирис на тялото й, докато си сваляше роклята, а жасминовият й парфюм изведнъж стана по-силен.

Чу как тя пристъпи в езерцето и леко ахна от изненада колко студена е планинската вода. Чу плясъка й във водата, но не я погледна.

Стискаше плътно очи, подчинил се на всяка нейна заповед, готов да й се подчинява покорно, каквото и да му струва това.

Но докато стискаше очи и се мъчеше да се съсредоточи върху всичко друго, стига да не е къпещата се Сафира, Боренсон се замисли.

Беше казала, че Радж Атън е най-великият мъж на света, и тогава, докато я слушаше, той смяташе, че думите й са мъдри, разумни и добре обмислени.

Но сега в ума му започна да се прокрадва съмнение.

Сафира обичаше Радж Атън.

Смяташе го за добър. Човекът, който бе сринал всички съседни царства и вече се стремеше да покори целия свят?

Боренсон беше видял хитрините на Радж Атън и жестокостта му. Беше видял мъртвите тела на брата на Габорн, на сестрите му и на майка му. Когато изби Посветителите на Радж Атън в замък Силвареста, беше принуден да отнеме живота и на деца, чиито дарове Радж Атън беше отнел. Вълчия господар беше човек, изцяло отдаден на злото.

Радж Атън беше взел Сафира за своя жена като дете и макар тя самата да възхваляваше неговата обич, дори само заради това Боренсон искаше да го види мъртъв.

Но се зачуди. Сафира беше отишла при него като дете драговолно, покорена от неговото обаяние и Глас. Тя го обичаше. Толкова много го обичаше, че ето, сега заяви, че ще го подкрепи срещу другите народи на Роуфхейвън.

Никога не беше виждала света, който мъжът й се канеше да узурпира безскрупулно. Беше безнадеждно наивна. Беше прекарала живота си заключена в двореца си, в очакване на даровете, които ще й донесе Радж Атън, и в страх от свободните рицари. Беше лишена от семейството си едва на дванайсет години и макар да не му бяха позволили да види други конкубинки, Боренсон си помисли, че и те ще са момичета като Сафира — също толкова наивни и глупави.

Вече си даваше сметка колко безнадеждно може да се отклони планът на Габорн: Сафира предлагаше да осигури мир между Индопал и Роуфхейвън, но щеше да го направи по свои лични причини, а не защото го иска Земния крал.

А ако се окажеше невъзможно Радж Атън да бъде убеден да спре войната, Сафира щеше да се присъедини към него и да използва цялото си обаяние, за да покори армиите на Роуфхейвън.

Един тънък гласец му нашепна, че е помогнал за създаването на ново чудовище и че още сега трябва да го унищожи, ако е възможно.

Но той не можеше да понесе тази мисъл. Дори все още да притежаваше дарове, дори да можеше да надвие Пащук, Ха’Пим и Маакет, не можеше да убие Сафира.

Никой нямаше да може да направи това.

А и тя не заслужаваше толкова грубо отношение. Сафира беше невинна, но не и зла.

Дори да й беше помислил злото, той разбираше, че никога няма да може и пръст да вдигне срещу нея.