Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Повелителите на руните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brotherhood of the Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–404–9

История

  1. — Добавяне

В очакване на Сафира

Конят на Боренсон бавно се спускаше по тясната пътека през рехавия сняг високо в планините на Хест.

Той спря, огледа малката долина и видя затънало в преспите стадо слонове. Повечето вече бяха измрели и лежаха като изваяни слонски фигури от камък, покрити с ледена кора. Но два от огромните стари самци погледнаха свитата на Сафира, немощно надигнаха туловищата си и нададоха тръбния си рев.

Това бяха питомни слонове, с подрязани и покрити с мед бивници. Но изглеждаха толкова изнемощели от глад, че едва ли щяха да се измъкнат от долината. Пастирите им ги бяха изоставили.

Явно Вълчия господар се беше опитал да преведе бойни слонове през планините — и се бе провалил. На три пъти през тази нощ групата на Боренсон подмина части обикновени бойци от армиите на Радж Атън. Бяха стрелци и пехота, перачки и колари — стотици хиляди. И в най-кошмарните си сънища Боренсон не си беше представял, че Радж Атън ще се опита да преведе толкова много войска през високите планини толкова късно през есента. Тесните пътеки по висините на Хест не предлагаха много фураж — само трънливи храсти и жилава трева, и сняг, колкото да се утоли жаждата. Нямаше дърва за огън, затова много от бойците горяха изсъхнала волска тор в биваците си.

Път, който Боренсон взимаше за час на подсилен кон, можеше да отнеме на тези мъже и жени цял ден. Пътят, който той преодоляваше за една нощ, щеше да струва на простия войник седмици усилие. Много от конете, които Боренсон видя в последната част, бяха в ужасно състояние — кожа и кости. Войниците, които ги яздеха, най-вероятно щяха да затънат в снега и да умрат преди да е паднала зимата, точно както щяха да измрат тези слонове.

Радж Атън се беше захванал с гибелна игра, залагайки живота на тези хора и на животните.

„Но на него му е все едно — каза си Боренсон. — Животът, който залага в тази игра, не е негов.“

Планинският въздух беше рязък, духаше хаплив вятър и развяваше наметалото му. Боренсон се загърна и зачака Сафира да го настигне. Надяваше се, че като види слоновете, ще разбере глупостта на господаря си. Доказателствата бяха навсякъде. Според мълвата Радж Атън беше взел над хиляда дара на ум. С толкова много ум можеше да си спомни с най-живи подробности всеки миг от живота си. Но даровете на ум позволяваха на човек само да съхранява спомени, не и непременно да преценява добре.

„Значи е взел хиляда дара на ум, а е по-тъп от задника ми“ — помисли Боренсон.

Предния ден, когато Сафира каза, че Радж Атън бил най-великият човек на света и със сигурност щял да спаси човечеството от халите, Боренсон й беше повярвал. Но сега не я гледаше и съблазнителната сила на нейния Глас не звучеше толкова убедително, когато си припомни думите й.

Не, Радж Атън изобщо не беше умен. Само глупак щеше да прати толкова много прости хора в тези планини.

„Или глупак, или безразсъден и отчаян човек“, нашепна глас в ума му.

Навярно Радж Атън беше твърде от дълго Владетел на руни. Може би беше забравил колко крехко същество е един обикновен човек. Мъж само с два дара на мускул и метаболизъм можеше да се втурне през боен строй и да посече простите войници като плашила за врани.

Измираха адски лесно. Предната нощ беше завалял слаб сняг, но продължи да вали цялата сутрин. Ако се задържеше, войските на Радж Атън щяха да затънат в него. Животните им щяха да измрат до две денонощия, а без дърва за огрев хората щяха да умрат от студ до няколко дни.

Какво бе накарало Радж Атън да повярва, че хубавото време ще се задържи? Трябваше да е проучил Роуфхейвън и да знае какъв риск поема.

„Радж Атън е глупак — реши Боренсон. — А Сафира не го разбира.“

Знаеше, че Индопал е огромна страна, включваща много кралства. И макар да беше прекосил някои части на Деяз и на Мътая, не беше стигнал по-далече на юг, не беше видял гъмжащите орди на Картиш и на стар Индопал. Казваха, че преди Радж Атън да завладее всички свои съседи, старото кралство на Индопал с неговите джунгли и огромни плодородни поля изхранвало сто и осемдесет милиона души. Сега Радж Атън със сигурност властваше над три пъти повече поданици. Но дори и той не можеше да си позволи да хвърли на сигурна гибел половин милион от най-добре обучените си пехотинци и стрелци.

Да, Радж Атън беше глупак. Или можеше да е луд, заблуден от собственото си красиво лице, от силата на собствения си Глас.

Ужасът бе в това, че Сафира в своята невинност не можеше да разбере крайностите у Радж Атън, пороците му.

Сафира беше инструмент в ръката на Радж Атън и ако не успееше да го склони да постъпи по нейна воля, той със сигурност щеше да я накара да действа според неговата.

Боренсон изчака няколко тягостни минути. Когато Сафира най-сетне се приближи, той се отмести откъм вятъра, за да може тялото му да я предпази от хапливия му напор.

— Ах, вижте слоновете на моя господар — възкликна Сафира и спря, за да може конят й да си поеме дъх. Горкото животно наведе глава и заблиза снега да се освежи. — Трябва да направим нещо, за да ги спасим.

Боренсон безпомощно погледна умиращите от глад слонове. На утринната светлина красотата на Сафира се бе превърнала в ужасяваща и отнемаща дъха гледка. През цялата нощ облекчителите в Оубран сигурно бяха работили, за да „облекчат“ конкубинките от тяхното обаяние и глас и да ги прехвърлят през векторите на Сафира. Сафира вече беше събрала хиляди дарове. Боренсон погледна лицето й само за миг, но красотата й го опари като нажежена пещ и той се почувства недостоен да стои близо до нея.

Два лешояда припляскаха с криле и се издигнаха от един слонски труп.

— Какво предлагате вие, о, Звезда на Индопал? — попита умолително Боренсон. След като тя не отговори, той погледна Пащук и телохранителите. Не виждаше начин да спасят слоновете, освен ако не изгубеха цял ден, влачейки сено и храна за тях от Мистария.

Ако Сафира му заповядаше да докара храна за слоновете, той щеше да се подчини, но се боеше от последствията, ако се забавеше. Трябваше да заведе Сафира при Радж Атън, да го убеди да сложи край на тази самоунищожителна война.

— Аз… не знам какво можем да направим за тях — отвърна Сафира.

— Опасли са тази долина до последния стрък, о, Най-велика от звездите — каза Пащук. — Може би ако ги откараме в някоя по-ниска долина, там ще има повече трева и слоновете ще си върнат достатъчно сила, за да могат да оцелеят.

— Този план е чудесен — радостно възкликна Сафира.

Боренсон погледна намръщено Пащук, за да му покаже колко е недоволен от идеята му. Но видя лицето му и разбра, че едрият мъж е точно толкова омаян от Сафира, колкото и той. Пащук само се надяваше да я удовлетвори.

— О, Премъдра милейди — каза Боренсон, — вашият господар се опита да преведе слоновете през планините твърде късно през есента. Не можем да ги спасим.

— Не е виновен моят господар, че времето не иска да му съдейства — заяви Сафира. — Времето трябваше да е по-топло по това време на годината. То често остава топло, нали?

— Така е — призна Боренсон. Гласът на Сафира беше толкова изкусителен, че не можеше да не го разколебае. Беше права, разбира се. Времето често оставаше топло по това време на годината.

— Все пак — каза Боренсон, — доведе ги твърде късно.

— Не търсете вина у моя господар — каза Сафира. — Обвинението лесно се дава, трудно се приема. Господарят ми прави само това, което е необходимо, за да спре набезите на вашите свободни рицари. Ако някой е виновен, то това е вашият крал.

Думите й изплющяха като бич по гърба му. Боренсон се присви, неспособен да измисли възражение, неспособен да отвърне нищо. Опита се да си спомни мислите си отпреди миг, но Сафира му бе заповядала да не търси грешки у Радж Атън и нейната заповед беше толкова убедителна, че умът му се хлъзна далече от всякакви лоши мисли.

Боренсон и Пащук оставиха Сафира с телохранителите й и поеха надолу към умиращите от глад слонове. Стадото включваше петдесет животни, но само пет от тях бяха останали живи. В тясната долина не течеше вода и Боренсон реши, че другите слонове са издъхнали повече от жажда, отколкото от глад.

Почти целият им ден мина в превеждането на оцелелите животни на осем или десет мили надолу по планинските склонове. След две мили стигнаха линията на дърветата.

След това Пащук поведе слоновете по един път към тясна долина. Тук слабият сняг премина в студен дъжд. В долината течеше вода и имаше достатъчно трева, за да могат слоновете да попасат два дни, след което да продължат към низините, но Боренсон не изпитваше особена надежда, че ще оцелеят.

Тревата беше изсъхнала и нямаше да им даде достатъчно енергия. Без хора, които да ги подкарват, животните сигурно щяха да са твърде слаби, за да напуснат това място.

Все пак беше направил всичко възможно.

Свитата на Сафира слезе от планините и Боренсон поведе. Войниците на херцог Палдейн сигурно щяха да пазят този път; голяма въоръжена група можеше да мине, без да пострада, но Сафира със свитата й щяха да са лесна плячка.

Боренсон не знаеше къде точно да очаква засада, но беше сигурен, че ще има.

Затова тръгна в авангарда на групата, на сто крачки пред останалите. През цялото време оглеждаше за признаци на засада. Но тъй като си беше загубил даровете, погледът му не беше толкова остър като преди; ушите му като че ли бяха заглъхнали и едва чуваха. А без своята жизненост се уморяваше по-лесно отпреди.

Все пак да имаш дарове не беше всичко. Да знаеш какво да търсиш беше също толкова важно, колкото да имаш остри очи. Затова той се вглеждаше в тъмните гънки на долините, където боровете растяха нагъсто, внимателно оглеждаше околните канари, зад които можеше да се крие някой кон, и всеки път се безпокоеше, щом стигнеше до поредната падина и трябваше да огледа височината отвъд.

Надяваше се само, че Габорн ще използва силите си да го предупреди, ако има опасност.

По обед се изля пороен дъжд. Боренсон гореше от желание да усилят марша, но Сафира заповяда обратното.

Под един горист склон се натъкнаха на стара къща, приют за пътници. Сламеният покрив беше хлътнал и на дупки, но Боренсон беше толкова прогизнал, че всякакъв покрив му изглеждаше толкова добре дошъл, колкото и на Сафира. Освен това надвисналите клони на околните борове предлагаха допълнителен заслон.

— Сър Боренсон, помогнете на Маакет да напали огъня, а Пащук и Ха’Пим ще приготвят храната — каза Сафира. — Прегладнях след толкова пътуване.

— О, Велика звезда — промълви Боренсон. — Ние сме… трябва да бързаме.

Сафира го прикова с укорния си поглед и Боренсон вдигна ръка да заслони очите си.

Отиде да запали огъня и не възрази — каза си, че една кратка почивка ще даде време на конете им да се нахранят, като опасат стръвно тревата около къщата, както можеха да направят само подсилени коне. Освен това от студения дъжд бяха съвсем премръзнали. Трябваше да отпочинат.

А и беше твърде уморен, за да спори повече.

Влезе в къщата и намери един сух ъгъл, където покривът все още пазеше от дъжда. За щастие, ъгълът се оказа близо до огнището. Подът беше осеян със сухи борови иглички и шишарки и двамата с Маакет ги събраха и ги сложиха в огнището. Скоро огънят се разгоря.

Докато си вършеше работата, Боренсон непрекъснато усещаше близостта на Сафира. Тъй като знаеше, че отвън няма да се намерят сухи клони, отиде в другия край на къщата и смъкна от тавана малко суха слама. Хвърли я в огъня, а Пащук и Ха’Пим донесоха вода да сварят ориз и да сгреят агнешкото, печено в кокосово мляко, което носеха от Палата на конкубинките.

След като се нахраниха, Сафира заповяда на мъжете да пазят, докато тя подремне, защото, каза тя, няма да е от полза „да се появя пред Великата светлина с торбички под очите от липса на отдих“.

Така Боренсон остави Сафира да лежи в топлия и сух ъгъл, а той самият остана да пази.

Не можеше да почива. Направо си прахосваха деня и след като обърна гръб на Сафира, той усети, че отвътре му кипи.

Не смееше да сподели недоволството си с нея. Боеше се от укорите й, но беше отчаян от забавянията, които тя налагаше. А може би тя просто не искаше да види Радж Атън?

Сафира спеше — дишаше дълбоко и тихо под пъстрата завивка на пода, самата картина на пълно блаженство.

Боренсон се замисли дали все пак не трябва да я убие. С толкова многото си дарове на обаяние и на глас тя щеше да е опасна — по своему не по-малко опасна от Радж Атън.

Вгледа се в лъчезарното й лице, видя красотата и невинността в него и разбра, че да я убие, да отнеме живота й, е толкова невъзможно, колкото да изтръгне сърцето на свое родно дете.

Остави Сафира на Ха’Пим и на Маакет и излезе навън при Пащук, който беше застанал на една близка скала под заслона на ниско надвиснал бор.

Бяха слезли от високите планини. Покрай пътя долу се издигаха тъмни борове, непроницаема преграда за погледите им. За около час можеха да стигнат до по-топлите хълмисти земи, където вирееше дъб и бряст.

Боренсон се загледа към пътя.

— Как са ти перлите? — попита той Пащук. Беше забелязал колко неудобно седи воинът на седлото — постоянно се надигаше с помощта на бедрата си.

Не беше престанала да го безпокои цената на това, че е гледал лицето на Сафира.

— Така и не разбирам — отвърна Пащук, — как части на тялото, които вече нямам, могат да ми причиняват толкова болка.

— Толкова ли е зле?

— Като наближим Карис — каза Пащук, — не се съмнявай, че Радж Атън ще поиска и твоите трийсет грама плът.

Трийсет? — пошегува се Боренсон. — Мъжкото ми е повече.

Пащук не се усмихна.

— Съветвам те да обърнеш коня и да избягаш. Нито конят на Ха’Пим, нито на Маакет могат да те настигнат. Аз може и да те погоня хубаво, но няма да те настигна.

— Защо? — попита Боренсон.

Пащук поклати глава.

— Декретът на моя господар е издаден, за да въздържа мъжете да търсят Оубран и за да не се задяват дворцовите слуги с конкубинките. Не вярвам, че е предназначен за хора като теб, мъже на честта, които няма да изменят на думата си.

Боренсон изпита искрена благодарност.

— Благодаря ти. Но какъв придружител ще съм, ако избягам и не се погрижа за сигурността на поверената ми?

В сърцето си изведнъж осъзна, че не би могъл да избяга, не би могъл да остави Сафира. Сега трябваше да стои до нея. Зачуди се дали изобщо ще може да я остави, след като това пътуване свърши, когато дойде време да поеме към Инкара. Част от него копнееше да остане до нея, защото да я остави щеше да е болезнено. Но знаеше също така, че трябва да е там най-малкото за да може да забие нож в гърба й в случай, че тя се опита да предаде Земния крал.

Пащук поклати глава.

— Само те предупреждавам, за твое добро. Бих те разбрал, ако избягаш. И ако ти се удаде такъв шанс, направи го.

Боренсон се загледа към пътя. Искаше Пащук да повярва, че обмисля тази възможност, че няма някакъв по-скрит мотив да остане близо до Сафира.

— Може би си прав. Изглежда, няма да имате нужда от мен. Досега трябваше вече да сме се натъкнали на мистарски патрул — поне в последните двайсет мили, — но наоколо не се виждат патрули.

Не пожела да каже повече. С разрушаването на Синята кула в Мистария щяха да са останали малко мъже, годни за гранични патрули, а повечето от тях щяха сега да се крият зад стените на Карис.

— Това е безсмислено — каза Боренсон. — Нямате нужда от мен да ви пазя. Но защо Сафира пътува толкова бавно? От какво се бои?

Пащук облиза устни и прошепна:

— Тя е по-умна, отколкото си мислиш. Има опасност да ядоса господаря ни. В Индопал казват „Никой не ядосва краля ни два пъти“. Когато му поднесе посланието си и го прикани към мир, тя ще има само един шанс. Трябва да се справи по най-добрия начин. Имай търпение. Ти й даде хиляда силара. Кога според теб облекчителите ще приключат с изцеждането им?

— Не знам — отвърна Боренсон. — Колко облекчители има тя? — Допускаше, че облекчителите в палата са поне десетина.

— Двама — каза Пащук. — Майсторът и чиракът му.

Боренсон облиза устни. Само двама. Трябваше да изцеждат по един силар на всеки пет минути. Двамата можеха да извлекат по двайсет и четири дара на час, двеста и четиридесет за десет часа работа, може би четиристотин, ако се потрудят осемнайсет часа.

Красотата на Сафира се усилваше нощ и ден. С всяка минута тя ставаше все по-красива и сияйна.

Облекчителите й сигурно се трудеха на предела на силите си. Но беше невъзможно да извлекат цели хиляда дара за по-малко от два дни.

Дотук Сафира беше пътувала само около двайсет часа. Боренсон пресметна, че ако продължат с бърза езда, могат да стигнат до Карис след още четири часа — или по-малко.

Но Сафира трябваше да изчака.

— Но тя не може да ни задържи тук цял ден! — каза Боренсон. — Досега Радж Атън трябва вече да е обсадил Карис. Утре срещу него ще връхлети Земния крал.

— А толкова ли е важно, ако Карис падне? — попита Пащук. — Ти се стремиш да отклониш една битка. Сафира се надява да сложи край на цялата война.

— Но… още цял ден!

Пащук поклати глава.

— Тя няма да чака цял ден. Вчера, докато ти спа, поговорих с иконома на палата на конкубинките. Палатът побира по-малко от петстотин жени и стражи, плюс няколко слуги. Облекчителите са се заклели, че днес до залез-слънце ще изцедят от дарове всяко лице, което си заслужава силара. Ако техните сметки са верни, дотогава към Сафира ще са прехвърлени над хиляда и двеста дара на глас и две хиляди и четиристотин дарове на обаяние. След това, в палата на конкубинките единствените същества, от които облекчителите могат да извличат обаяние, ще са камилите. — Пащук се засмя на шегата си.

Боренсон се усмихна. Разбира се, Радж Атън не притежаваше толкова дарове на обаяние. В цялата история Боренсон не беше чувал за кралица, която да е взела повече от една десета от онова, което Сафира се надяваше да натрупа.

Имаше шанс да убеди Радж Атън. Един шанс.

Боренсон тихо приклекна до Пащук и остави Сафира да си почива.

 

 

Късно следобед Сафира се събуди и след няколко дълги минути каза с глас, по-сладък от най-сладката песен:

— Имам добра вест. Облекчителите престанаха да ми добавят дарове. Работата им свърши, за добро или за лошо.

При тази вест Боренсон и Пащук оседлаха петте подсилени коня.

Пътищата бяха разкаляни и се наложи да продължат по-бавно, отколкото му се искаше на Боренсон. Надяваше се все пак да стигнат до Карис преди залез-слънце.

Яздеха колкото може по-бързо двайсет мили и накрая намериха мистарийския патрул, от който Боренсон се беше опасявал.

Покрай пътя лежаха десетина рицари с герба със зеления мъж, разкъсани до неузнаваемост. Един конски труп висеше в клоните на едно дърво на четиридесет стъпки височина. Повечето мъже бяха посечени на парчета: тук се въргаляше тяло с изсипани вътрешности, там се виждаше половин крак. Някои части от телата просто липсваха. Земята около труповете беше утъпкана от тежки стъпки, но рицарите не бяха успели да убият нито един противник. Рядко в живота си Боренсон беше виждал такова клане. И се беше случило преди по-малко от час. От вътрешностите на мъртвите все още излизаше пара.

— Изглежда, този патрул се е натъкнал на мъжете на моя господар — каза невинно Сафира и покри красивия си нос с везана със сребро кърпа, за да не диша миризмата на кръв и жлъчка. Гласът й беше спокоен и изобщо не трепна, сякаш гледката с изпосечените мъртви воини изобщо не я впечатляваше.

Боренсон се зачуди що за гледки трябва да е виждала на крехката си възраст, та да е станала толкова безчувствена.

Може би не я интересуваше, защото тези мъртъвци бяха нейни врагове?

Пащук само поклати глава, обезпокоен от наивността на Сафира.

— Не са срещнали наш патрул, о, Велика звезда. Никой човек не би могъл така дивашки да разкъса друг човек. Хали са направили това.

— О! — отвърна Сафира без капка чувство, сякаш мисълта за хали, бродещи в горите около тях, изобщо не я притесни. Телохранителите й се заоглеждаха неспокойно.

Пащук погледна Боренсон. Тъмните му очи говореха много.

— С тия хали по пътя ни чака беда.