Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Повелителите на руните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brotherhood of the Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–404–9

История

  1. — Добавяне

Храната, която засища

Ейвран изпълзя от плиткия си гроб. Нощта се беше спуснала над селото. Стомахът й се свиваше от глад, но я порази нещо по-злокобно.

Още като тригодишна, когато кралят бе решил да я направи небесен ездач, я бяха дарили с един дар на мускул, един на жизненост и един на ум.

Винаги се беше чувствала силна и неуморима и можеше добре да запомня нещата. Но сега се почувства изнемощяла както телесно, така и умствено. Мислите й сякаш бяха помътнели.

„Аз съм простосмъртна — осъзна тя. — Някой е убил Посветителите ми.“

Трябваше да е било ужасно. Ейвран често пъти беше прелитала над Синята кула по пътя си към Дворовете на прилива. Огромният замък, кацнал насред океана, винаги й се беше струвал толкова могъщ, толкова силен. Не можеше да си представи как някой ще го завземе.

Но в сърцето си съзнаваше, че някой е превзел Синята кула и сега, в тъмното, се чувстваше опустошена и изоставена повече от всякога в краткия си живот, повече дори от мига, в който трябваше да остави Бранд и всички други в цитаделата Хейбърд.

„Сега съм обикновено момиче. Като всички други. Никога вече няма да яздя граак.“

Едва на девет години, животът й просто беше приключил.

Искаше да легне и да заплаче. Но си спомни нещо, което й беше казвал Бранд: „Ездата на граак не е лесна работа. Ако паднеш, първото, което трябва да направиш, е да провериш дали имаш счупени кости. Ако има, ще трябва въпреки всичко да станеш, да се качиш отново и да долетиш някъде, където ще те спасят. Ако не можеш да го правиш, никога няма да бъдеш небесен ездач.“

Ейвран беше падала десетина пъти. Винаги се беше изправяла.

И сега, макар да се чувстваше по-разбита от всякога, само прехапа устни и се огледа.

Тъмното пусто село изглеждаше много променено. Орехите покрай пътя се бяха изгърбили като зли старци и Ейвран се притесни какво ли може да се крие в сенките им. Уютните къщички със сламените покриви изглеждаха мрачни като гробници под звездната светлина.

Тя се изправи и въздухът донесе до ноздрите й мириса на хладна влага. Силният вятър метеше земята и тя придърпа дрехите си.

Зелената жена се надигна от плиткия гроб, загледа с копнеж към небето и примижа срещу вятъра.

— Кръв? — промълви умолително тя.

— Не знам къде можеш да си намериш кръв — каза Ейвран. — Моята не ти давам. Хайде, ела да намерим нещо за ядене.

Подаде й наметалото от меча кожа, за да не е съвсем гола. После започна да търси из градината нещо за ядене. Докато коленичеше, си каза: „Не се тревожи, че си изгубила даровете си. Смятай, че си извадила късмет. В края на краищата не си умряла ти, нали?“

Почвата в градината беше плодородна, добре поддържана. Въпреки че стопаните бяха изровили зеленчуците, бяха го направили припряно.

Преди да заспят бе забелязала няколко малки моркова и репи, все още неизвадени; по лозницата, обрасла по каменната ограда, все още имаше няколко неоткъснати грозда. Беше сигурна, че докато е в селото, ще може да събере достатъчно храна за ден-два. Смяташе, че ще намери и ябълки, круши и сливи под дърветата.

Коленичи и заоглежда под светлината на звездите за моркови. После запълзя и заопипва вместо да ги търси с очи — познаваше допира на тънките като птичи пера листа. Докосна стръка на морков, но без да го издърпва, някак разбра, че е много малък. Щеше да е тънък и горчив.

Но малко след това нещо я подтикна да зарови с две ръце в земята на едно място, където нямаше никакъв стрък. И напипа един хубав голям морков, скрит в пръстта. Някой се беше опитал да го издърпа и бе откъснал само листата отгоре. С малко ровене го извади — дълъг почти до лакътя й.

Вдигна го пред очите си, удивена как е разбрала, че е тук.

През това време зелената жена гледаше боязливо небето. Всеки път щом я шибнеше вятърът, зяпваше изненадана и извърташе глава, сякаш се боеше, че я е докоснала невидима ръка.

Ейвран й показа плячката си.

— Морков. Морков. Много е вкусен. Като кръв, само че не изтича, като го хванеш.

Вдигна го пред очите на зелената жена, за да го види на звездната светлина, после отхапа. Морковът все още беше покрит с пръст, но тя й се стори вкусна като него. Отчупи половината на зелената жена.

Тя отхапа съвсем малко, после седна на земята и задъвка замислено, като кутре, току-що открило първата си обувка.

Ейвран набързо излапа своята половина и й се дощя още. Затвори очи и зарови из градината за нов морков.

Само след няколко мига намери още един, голям като първия. Издърпа го. Зелената приближи и го погледна. После, в почти непрогледния мрак, зарови ръце в пръстта и извади друг, още по-голям — Ейвран не го беше напипала.

„Разбира се, че и тя може да ги намира — каза си Ейвран. — Сега ние сме земни създания, а Земята знае къде се крият съкровищата й. Всички плодове на гората и полето са наши.“

Ставаше нещо странно. Макар да си беше изгубила даровете, беше придобила в замяна нещо друго.

„Не съм обикновена — реши тя. — Не и с тази зелена кръв, която тече в жилите ми.“

Добави към запасите си няколко корена пащърнак, после отиде под дърветата от едната страна на къщата и бързо „намери“ няколко смокини, нападали във високата трева, където никой друг нямаше да ги види. Скоро към всичко това се прибавиха и няколко гъби и малко лешници.

След като събра достатъчно храна, тя поведе зелената жена в тъмното към една голяма сграда в центъра на селището. Може би зиме се използваше за пазар, заслонен от вятъра и дъжда. Или можеше да е песенна къща с висок покрив, за да отекват гласовете на певците и да изпълват залата. Сега сградата беше празна, с широко отворени огромни врати.

Ейвран надникна вътре. Не можа да види нищо. Но веднага се чуха отчаяни врясъци и свиркания на торбалани. След няколко мига двайсетина космати, дребни човекоподобни същества изхвърчаха от сградата, явно уплашени, че Ейвран може да ги убие.

Един торбалан се спъна в крака й, претъркули се и храната, която носеше увита в мръсно парче плат, се разпиля. Ейвран можеше да го изрита, та да изхвърчи през улицата, но макар никога да не беше харесвала торбаланите, не им желаеше и смъртта.

— Щом са тук, значи вътре е безопасно — увери тя зелената жена.

— Щом са тук, значи вътре е безопасно — повтори зелената жена.

Ейвран предпазливо пристъпи в голямата сграда. По мертеците под тавана разтревожено гукаха гълъби.

— Обзалагам се, че торбаланите са дошли да ловят гълъби — каза Ейвран. На бледата светлина, процеждаща се през открехнатата врата, забеляза на пода купчина пера. — И май са хванали поне един.

Зелената жена разрови купчината пера и я подуши.

— Кръв, не?

— Аз не бих яла от тях — каза Ейвран. — Кръв, не.

Зелената я погледна тъжно, седна на пода и започна да дъвче корен пащърнак.

Ейвран седна до нея и се заозърта объркано. Представа нямаше какво да прави и накъде да тръгне. Знаеше само, че иска да отиде на север.

Затвори очи и си представи големите карти в гнездото на граака.

И в този момент усети Земния крал — светеше като огромен скъпоценен камък. И извика:

— Земния крал идва на юг! Вече е изминал дълъг път.

Хапна от гъбите, но въпреки че бяха свежи и вкусни, не я заситиха. Стомахът й искаше още. Освен парчето хляб, което й бе отпуснал предната нощ барон Шкембо, не беше хапвала нищо от два дни. А и гъбите бяха сухи и жилави.

Захапа една от смокините, но и тя не й хареса. Искаше й се по-добра храна. Стомахът й жадуваше за мръвка, за сладко и сочно месо.

Бръкна в малката си торбичка, извади дървения си гребен и започна да изресва пръстта от градината от косата си. Зелената загледа с любопитство. След като се среса, Ейвран започна да реши и нея.

— Гребен — каза тя и го вдигна пред очите й. — Ще ти среша косата.

— Ми косата — каза зелената жена. Ейвран се ухили. Зелената жена не само повтаряше, но вече разбираше разликата между „мое“ и „твое“.

— Ти си умна — каза Ейвран. — Зверомайстор Бранд имаше една врана, която можеше да говори, но само повтаряше глупости, пък и умря. Все ми е едно какво казва барон Шкембо, ти си по-умна от врана.

— Аз си умна — съгласи се зелената жена.

Ейвран започна да реши дългата й коса, но зелената жена непрекъснато си въртеше главата, за да види гребена.

— Стой мирно — каза Ейвран и за да я разсее, продължи:

— Мисля, че трябва да те наречем някак, нали? Аз се казвам Ейвран. Роланд се казва Роланд, а барон Пол — барон Пол, макар че аз го наричам с по-гадни имена. Всеки си има име. Искаш ли и ти да си имаш?

— Какво… име? — попита зелената жена. Ейвран спря да я реши и се зачуди дали зелената наистина разбира въпроса. Струваше й се невъзможно.

— Не знам как да те нарека — каза тя. — Имаш зелена кожа, така че мога да те нарека Зеленка. — Беше първото, което й хрумна.

Като малка, Ейвран си играеше в цитаделата Хейбърд с едно петгодишно момиченце, което се казваше Есен Кафяна. Есен си имаше бяла котка, която се казваше Бялка, и една червена хрътка, която се казваше Червенка. А косата на Есен беше кафява, така че фамилното й име Кафяна й прилягаше. Но пък беше глупаво да наричаш всичко по цвета му.

— Харесва ли ти името Маслина? Или Смарагда? Знам една жена, която се казва Смарагда. Като примижиш, кожата й е леко зеленикава. Но твоето зелено е много по-хубаво от нейното.

Зелената жена слушаше всяко предложено име, повтаряше го, но като че ли не беше впечатлена.

— Какво ще кажеш за Спаначка? — попита Ейвран.

— Спаначка — каза умислено зелената жена.

— От спанак. Едно растение. — Ейвран най-сетне разчеса сплъстените възли по косата на зелената жена. Тя не изхленчи, нито се оплака през цялото време. — Ето, свършихме. Не се безпокой, все ще ти измислим някакво име, което ще ти приляга.

Зелената жена стисна Ейвран за ръката.

— Истинско име? — попита тя със странен тон, сякаш току-що си беше спомнила нещо. — Истинско име?

Ейвран се смълча. Вълшебните същества си имаха истински имена, които не биваше да се изричат пред хора, за да не би да ги научи някой враг.

— Да, истинско име. Моето истинско име е Ейвран. Твоето истинско име какво е?

Зелената жена погледна нагоре. В тъмните сенки Ейвран не виждаше лицето й добре. А после зелената жена изрече напевно и с много властен тон:

— Надигни се сега от пръстта, поборнико мой! Облечи се в плът. Зова те с истинското име: Грозен избавител, Светъл разрушител.

Ейвран отстъпи крачка назад. Тонът на зелената жена, цялото й държане се бяха променили толково изцяло, докато изричаше това, че все едно се бе превърнала в друга личност. Ейвран разбираше, че тя само повтаря нещо, което е чула, повтаря го точно. Но дори досега да се беше съмнявала, че зелената жена е магическо същество — дори за миг да беше допуснала, че тя е само някоя жена със странна оцветка, дошла от далечните земи отвъд Каролско море — това съмнение вече напълно се заличи.

Не искаше да изглежда уплашена, затова отново пристъпи напред и погали зелената жена по косата. Но името никак не й хареса: „Грозен избавител, Светъл разрушител“.

Ако наистина беше „Грозен избавител“ и „Светъл разрушител“, кого беше предназначена да избавя, и какво — да разрушава?

— Много хубаво име — увери тя зелената жена. — Но мисля, че ще трябва да се примирим с нещо по-късичко. Ще те наричам Пролет. Пролет. — Ейвран докосна зелената жена, докато повтаряше името.

Силният порив на вятъра зашлеви огромната сграда и едното крило на голямата дъбова врата се люшна на скърцащите си панти. Ейвран не беше разбрала, че сградата си има комин, но изведнъж чу вятърът да стене в каменното му гърло.

Зелената жена скочи и зави от гняв и ужас.

— Това е само вятърът — каза Ейвран. — Няма да те нарани. Мисля, че идва буря.

— Вятър? — попита зелената жена. — Вятър? — Отдръпна се към дъното на стаята. Ейвран я последва и видя, че се е свила в ъгъла.

— Успокой се — каза й тя. — Тук сме на скришно. Вятърът няма да ни намери.

И я прегърна. Мускулите на зелената жена сякаш бяха направени от желязо, но тя цялата се тресеше от страх.

Ейвран не знаеше какво да направи. Притисна я до себе си и й запя приспивна песен. Майка й често я приспиваше така като дете, и сега Ейвран запя:

Духа вятър свиреп тази нощ,

зъл и свиреп тази нощ.

И кърши дървета.

Но не му позволявай

да скърши и теб.

Само вятър е той, само вятър.

Лека нощ, спи дете, лека нощ.

Но зелената жена не заспа. Ейвран бе по-скоро гладна, отколкото уморена, затова й говори дълго — разказваше й случки и й изреждаше имената на разни неща, мъчеше се да я научи да говори, и в същото време да я успокои и да я разсее.

Някъде призори зелената жена запуши с ръка устата на Ейвран, сякаш искаше да я накара да млъкне.

Мускулите й се бяха напрегнали. Тя се изправи на едно коляно, задуши във въздуха и прошепна с копнеж:

— Кръв, да.

Сърцето на Ейвран се разтуптя.

Отвън сигурно имаше хора на Радж Атън. Зелената жена бе надушила Непобедими.

Огледа се. Залата беше огромна и пуста. Не им предлагаше място, където да се скрият, само подслон от вятъра.

Но вътрешните опорни греди бяха направени от дебел дъб и на всеки няколко стъпки се кръстосваха от тавански греди. Оформяха нещо като стълба към мертеците, по които бяха накацали гълъбите.

„Щом един торбалан може да се изкатери по тези греди в тъмното — помисли Ейвран, — значи и аз мога.“

Отиде до най-близката греда и се закатери нагоре.

Изненада се колко е трудно. И опасно. Оси бяха свили гнезда в някои от гредите, а гъстите паяжини бяха навсякъде. Грубо издяланите греди дращеха ръцете й.

Уплаши се, че може да я ужили някоя оса или да я ухапе паяк.

Или още по-лошо — да се изтърве и да падне.

След по-малко от минута се изкатери на трийсет стъпки, чак при гълъбите.

Тук не стигаше никаква звездна светлина. В пълния мрак тя се почувства в безопасност.

— Пролет — прошепна Ейвран. — Ела при мен.

Зелената жена остана свита на пода, като котка, готова за скок. Дори да беше разбрала молбата на Ейвран, не го показа с нищо. По-скоро сякаш се канеше да напада — и това уплаши Ейвран.

Колко ли силна беше? Беше паднала от небето, без да се пребие… макар че й беше потекла кръв.

Ако срещнеше някой от Непобедимите на Радж Атън, дали щеше да има шанс срещу него? А ако срещнеше няколко Непобедими?

Зелената жена можеше да е силна, но не беше обучен воин с дарове на метаболизъм.

Един по-бърз противник щеше да я убие за секунди.

— Моля те, Пролет! — прошепна Ейвран. — Ела и се скрий.

Но Пролет остана долу, настръхнала.

— Кръв, да — изръмжа тя свирепо.

Гладът на зелената жена напълни устата й със слюнка. Вчера заранта й се беше приискало да вкуси кръв — когато видя трупа на убиеца на склона. Сега морковите и пащърнакът я бяха заситили донякъде, но Ейвран се сети с копнеж за онзи мъртъв войник. Надяваше се, че зелената ще може да убие някой като него.

„Не, не искам — каза си Ейвран. — Не искам кръв.“

— Пролет, качи се тук веднага! — прошепна тя високо.

И в същия миг чу звук, който я смрази. Извън сградата се разнесе съскане, сухо бръмчене и тракане, по-дълбоко от звука на нападаща гърмяща змия, звук, който беше чувала само веднъж — звука, който издава хала през хитиновите цепки под корема си. При цитаделата Хейбърд Ейвран бе прелетяла ниско над връхлитащите хали. Беше чула десетки хиляди от тях да издават този съскащ гърмеж наведнъж.

Сега чу само една — издишаше бавно, точно отвън, зад вратата.

„Сигурно ме е преследвала чак от цитаделата Хейбърд!“ — помисли ужасена Ейвран. Но не, не беше възможно. Нали бе летяла на Кожоврат. Дори халите не биха могли да я проследят. Тази тук сигурно беше нещо като съгледвач.

Беше чувала, че халите често изпращат напред свои съгледвачи. Знаеше също, че предпочитат да хващат плячка в топли, душни нощи, когато времето най-много прилича на условията в техните леговища дълбоко в Долния свят. А тази нощ беше влажна и прохладна, изобщо не беше време за хали.

Чувала беше също, че халите дебнат жертвите си по звука, по мириса и по движението. Ако останеше тук, на мертеците, без да проговаря и да се движи, можеше и да оцелее.

Искаше да предупреди зелената жена, но не посмя дори да прошепне.

Халата отвън изсъска. Зелената жена вдигна глава и изрева от радост; после скочи и се втурна да я пресрещне.

Халата връхлетя през огромните разтворени врати.

Извисяваше се на цели двайсет стъпки — беше толкова огромна, че Ейвран можеше да скочи на гърба й, без да пострада.

Грамадната й кожеста глава беше с големина на фургон, устата й бе пълна с няколко редици остри кристални зъби. Халите нямаха нито очи, нито уши или нос, но по главата на съществото се гърчеха многобройни пипала, като змийчета. Руни на сила бяха дамгосани по главата й — на челото и на колони покрай кожестата й горна устна. Руните блестяха сребърни в тъмното, сияеха със собствена призрачна светлина.

Четирите дълги крака на халата бяха тъмни и тънки, и сияеха като излъскана кост. Огромните й ръце бяха трипръсти и с грамадни нокти, всеки от които беше извит като кивар на южняшки убиец, и също толкова дълъг.

Носеше оръжие — огромен меч от кристал, издялан сякаш от кост на хала. Дебелото острие беше леко изкривено и три пъти по-дълго от човешки ръст.

Халата засъска и размаха оръжието над главата си, сякаш искаше да посече с него отгоре зелената жена, но острието се заби дълбоко в една греда само на няколко стъпки встрани от Ейвран.

Зелената жена нададе вик и се втурна срещу халата.

Ейвран неволно извика:

— Пролет, спри!

Но зелената жена не спря. Само надраска руна във въздуха с две бързи движения на ръката си и се засили.

И цапардоса халата в устата. Ефектът беше смайващ: чу се трясък като от мълния и под плътта на чудовището се пръснаха кристални кости.

Ейвран ахна. Нищо не би могло да направи това. Никакъв боен чук или боздуган — дори да беше в ръцете на воин с двайсет дара на мускул — нямаше да може да нанесе на една хала толкова страховит удар.

Но Ейвран го видя съвсем ясно на звездната светлина. Халата изсъска от болка и се опита да се дръпне, но почти не можа да помръдне.

Зелената жена скочи към нея и отново стовари юмрука си върху главата й. Звукът от удара отекна под тавана.

Халата потръпна и се свлече безжизнено на пода.

Зелената жена скочи отгоре й, натика тънката си ръка дълбоко в главата на чудовището и изтръгна къс от мозъка му.

От раните на звяра потече белезникава течност.

Казваха, че халите нямат собствена миризма, а само се стараят да уподобят миризмите на нещата около себе си.

Но докато Ейвран стоеше ужасена горе на гредите, разбра, че зелената жена беше надушила чудовището.

В затвореното помещение вонята на белезникавия ихор, течащ в жилите на чудовищното насекомо, беше задушаваща и сега и самата тя я подуши — тежка и сладникава. От толкова дни не се беше хранила. Дори храната, която бе опитала, не я насити и си беше помислила, че жадува за прясна и сочна мръвка.

Но сега устата й се напълни със слюнка, сякаш беше някое умиращо от глад същество, от седмици не виждало къшей хляб.

Вече разбираше какво й е нужно, за какво жадува.

Смъкна се на пода. Беше възбудена. Настръхна от ужас, но мирисът от кръвта на халата беше толкова възбуждащ, че тя разбираше, че не може да устои — нито сега, нито никога вече.

Хали. Имаше нужда да яде хали. Но за разлика от зелената жена, Ейвран не можеше да си убие сама.

Втурна се към трупа.

„Грозен избавител, Светъл разрушител“, беше се нарекла зелената жена. Ейвран вече знаеше какво е създадена да унищожава.

И макар и смътно разбра нещо повече за собственото си предопределение. Кръвта на зелената жена течеше в жилите й и двете се бяха превърнали в едно.

Не можа да потисне импулса да се качи върху мъртвото чудовище, заби дълбоко ръцете си и жадно заяде от сладкия мозък, топъл и сочен в кристалния череп на халата.

— Ммм… ммм — ръмжеше доволно зелената жена. — Кръв, да.

— Кръв, да — съгласи се Ейвран и натъпка устата си с топла плът.

Знаеше малко от древните сказания за хали. Знаеше, че когато умрат, родствениците им ги поглъщат. Така те поемаха в себе си магическото знание на халата и нейната сила и най-старите от тях, онези, които са се хранили с плътта на по-младите, ставаха най-могъщи… най-могъщите магьосници, най-силните воини.

Най-после Ейвран беше намерила храна, която да я засити, и от това кръвта затече буйно в жилите й. Още докато се насищаше със сладкото месо, усещаше, че тялото й откликва.

„Това е невъзможно — повтаряше си Ейвран. — Хората не стават по-силни от ядене на хали. Може само да им прилошее, ако ядат месо от хала. Аз не съм хала.“

Но се тъпчеше и благодареше на земните сили за този дар.