Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Повелителите на руните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brotherhood of the Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–404–9

История

  1. — Добавяне

Деяз

Зората завари сър Боренсон далече от Хиърдън. Беше яздил през по-голямата част от нощта на юг към Флийдс, а след това към Гарванов проход.

Сега пъстрата кобила на Габорн препускаше през зелените хълмове над Деяз, към пътища, за които Джюрийм му бе споменал, но крайната му цел все още беше неясна. Името Оубран беше слято от две индопалски думи: оубир, старея, кран, град на краля. Най-точният превод беше „Градът на древния крал“. Звучеше като име за столица на провинция. Но Боренсон никога не беше и чувал за това проклето място, а указанията на Джюрийм щяха да го отведат само до северните граници на Голямата солна пустиня, дом за мътаинските номади. Там едва ли щеше да намери дворец.

Джюрийм го увери, че ще трябва да си намери водач, който да му покаже двореца; самият водач трябваше да е някой дребен тукашен владетел. На лявата си ръка Боренсон носеше флаг — зеленото мирно знаме над глигана на Силвареста.

Утринният въздух беше свеж и живителен. Кобилата яздеше дълго между две поредни почивки. Дъхът излизаше студен от устата му, а ризницата му подрънкваше с всеки удар на копитата. Тукашните пътища бяха тесни и коварни, макар не заради калта като в Мистария; понякога от склоновете се изтъркулваха камъни, а многобройните тукашни черноопашати лалугери сякаш не разпознаваха опасността, щом чуеха тътена на конски копита.

Въпреки опасността Боренсон яздеше през хълмовете с петдесет мили в час.

Под него се простираше савана, осеяна с криви маслиненозелени дървета. Тревите бяха с цвета на пясъка, когато отдолу не се показваше червената глина. Една-единствена широка река прорязваше със сребърната си ивица гледката някъде към хоризонта и покрай нея се редяха цели поселения от шатри и кирпичени колиби, с житни нивя и градини с портокали и бадеми, все покрай речното русло. Все още не беше минал покрай нито едно село. Обитателите на Деяз живееха само по бреговете на големите реки.

През нощта бе преминал планините, като се натъкна на удивително малко пречки. Често срещаше малки кервани на търговци, тръгнали на север. Но сезонът беше твърде късен, за да са тръгнали по търговия. Можеше да му хрумне само едно обяснение: че са индопалски бежанци, тръгнали на дългия път да видят Земния крал.

Веднъж заобиколи по-голяма войска, вдигнала бивака си в един планински проход. Макар да беше запалил факел на пръта на знамето си, за да видят цветовете на мира, го бяха подгонили трима убийци.

Но Боренсон яздеше кралски кон, на който тази седмица бяха дали още два дара на метаболизъм и два на зрение, така че можеше да тича бързо и с ясен взор дори на звездна светлина. Беше надбягал преследвачите си и се отърва само с една стрела, която отскочи от ризницата му, за да го подсети, че е в беда.

Но дори Боренсон не можеше да надбяга съмненията, които го глождеха.

Безпокоеше се, че се сбогува много грубо с Мирима. Тя може би беше права, като му каза, че наказва за своите убийства и себе си, и нея.

Пътят към Инкара и задачата му в Оубран също бяха повод за безпокойство.

Тревожеше се преди всичко за Габорн. Момчето беше наивно като мислеше, че би могъл да сключи мир с Радж Атън или да го подкупи. Крал Оруин беше прав. Габорн можеше да си използва времето по-добре, като включи в работа силарите, за да се подготви за война.

Боренсон винаги си беше представял, че когато се появи Земен крал, той ще е с могъща осанка, а на челото му ще е изписана вековната мъдрост. Щеше да е силен като хълмовете, с яки като корените на дърветата мускули. Щеше да се радва на почитта на всички и щеше да е неумолим.

Земният крал, който винаги си беше представял, с нищо не приличаше на Габорн.

Габорн нямаше опит в битки, не разполагаше с огромни запаси от мъдрост. Беше просто един неопитен момък, който обичаше хората си.

Но имаше едно качество, за което Боренсон никога не беше се замислял. Той си спомни думите на бащата на Габорн, когато веднъж обсъждаха дали да влезе в битка с някой си херцог в Белдинук, който му създаваше ядове. Кралят беше казал:

— С херцог Тревърсуърти мога да се оправя. Плашат ме жена му и онзи проклет сержант Арънтс.

Боренсон се беше засмял на идеята един крал да се плаши от някаква си жена и прост сержант, но кралят го беше срязал.

— Жена му е гениален тактик, а сержант Арънтс е най-добрият, когото съм виждал. Може да ти направи катапулт от масларска бъркалка, който ще събори стена на замък или ще те халоса с желязна топка между очите от четиристотин разкрача.

И бе предал на Боренсон следния урок:

— Запомни, един владетел никога не е един-единствен човек. Той е сумата от дарбите на всички хора в обкръжението му. Когато воюваш с един владетел, трябва да прецениш силите на всички, които командва, за да си наясно с мощта му.

Боренсон следователно беше длъжен да оцени човешките ресурси на Габорн. В Мистария имаше хиляди благородници с различен ранг и титла, всичко от дребните лордове до мъдрия Палдейн. Някои бяха мореплаватели или строители, хора с власт над многобройни селяци по нивите, хора, които обучаваха коне или ковяха щитове. Силата на една държава и народ трябваше да се измерва с много повече неща от нейните воини.

А ако човек измереше един владетел със силата на хората, над които той има власт, то тогава Земята едва ли щеше да може да направи по-добър избор. Мистария беше най-голямата и най-богата страна в Роуфхейвън.

Може би Земята беше избрала Габорн отчасти заради силата на неговия народ.

А ако това беше вярно, значи Земята бе избрала Габорн да бъде Земен крал не само заради личните му достойнства, беше го избрала, тъй като знаеше, че и на Боренсон може да се разчита като на защитник на Земния крал.

Тази мисъл го изуми и в същото време го притесни много. Защото означаваше, че може да е замесен в цялата тази история повече, отколкото си мислеше.

Означаваше също така, че може би Земята се нуждаеше от всичките му усилия. Можеше да означава също така, че Боренсон ще трябва да опази Габорн и от самия него.

Щеше да му трябва човек, който да се изправи срещу халите, когато излязат от пещерите си. Щеше да му трябва човек, който познава слабостите му и който няма да го презре само защото Габорн е млад и не прилича на истински Земен крал.

Такива мисли гризяха Боренсон, докато яздеше по тесните планински пътища на Деяз. Взе един завой и на пътя му изхвърча ято врани. Изведнъж, в края на завоя, изникна цяла стотня войници.

Вдясно от пътя беше твърде стръмно, за да се спусне. Отляво склонът беше почти отвесен. Конят му беше достатъчно благоразумен и закова на място още преди той да е дръпнал юздите.

Но животното беше научено освен това да мрази цветовете на войниците на Радж Атън. Вдигна копита във въздуха, зацвили и завъртя глава, като видя пред себе си толкова много златни палта с трите червени вълчи глави на гърдите.

 

 

Капитанът на стотнята беше Непобедим, едър мъж с нос като клюн, пъпчива кожа и гневно присвити черни очи. Носеше боздуган с дълга дръжка. Няколко войници зад него бяха изпънали лъковете си. Зад себе си Боренсон също чу тропот на копита. Погледна през рамо и видя отзад още една стотня пиконосци. Сигурно се бяха спуснали от хълма горе. Не беше забелязал дори съгледвача им.

В капан. Бяха го хванали в капан.

— Къде си тръгнал, червенокосия? — попита Непобедимият.

— Нося послание от Земния крал и идвам под мирно знаме.

— Радж Атън не е тук в Индопал, както добре знаеш — отвърна едрият мъж. — В Мистария е. Ще си имаш по-малко ядове, ако се върнеш в страната си.

Боренсон кимна в съгласие, полупритворил очи в знак на почит.

— Посланието ми не е до Радж Атън — отвърна той. — Нося послание до двореца на конкубинките в Оубран, до една жена на име Сафира, дъщерята на емира на Тулистан.

Непобедимият се замисли. Явно не беше подготвен за такава вест. Зад него някакъв старец в тънък сив копринен бурнус под жълтия пътен халат прошепна в ухото му:

Сабис етоло! Вериса оан. — „Убий го! Търси забранен плод.“

Боренсон прикова очи в стареца. Явно не беше войник, търговец или пътник, а по-скоро нещо като съветник на Радж Атън. Най-вероятно имаше сан на каиф — което можеше да се преведе като „старец“ или „старейшина“. Но по-важното беше, че изглежда, искаше да го спре.

— Забранен плод е да се гледат конкубинките — каза Боренсон. — Не съм чувал да е забранен плод да им носиш послание.

Старецът го изгледа накриво, сякаш да спори човек с неговия ранг си беше чиста обида.

— Вярно казваш — рече Непобедимият. — Макар да съм изненадан, че си чувал за двореца при Оубран. От стотината тук само кайфба и аз сме чували за него.

Кайфба. Велик старейшина.

— Тогава мога ли да отнеса посланието си?

— За какво му е на един пратеник броня и оръжие — попита го Непобедимият.

— Планинските проходи са опасни. Вашите убийци не уважават знамето на мира.

— Сигурен ли си, че са мои убийци? — запита Непобедимият все едно, че Боренсон много го е оскърбил. — Планините са пълни с разбойници и още по-лоши хора. — Непобедимият знаеше адски добре, че бяха негови. Погледна многозначително бойната брадва и ризницата на Боренсон.

Боренсон пусна щита си, извади брадвата и я хвърли край пътя. После свали шлема и ризницата си и пусна и тях.

— Е, доволен ли си?

— Един пратеник няма нужда от дарове — каза Непобедимият. — Свали си ризата да видим чии сили носиш.

Боренсон вдигна ризата си и показа нащърбените белези, където силарите го бяха целунали трийсет и два пъти. Жизненост, мускул, гъвкавост, метаболизъм, ум. Всичко се виждаше.

Непобедимият изпръхтя.

— Казваш, че си пратеник на крал, а щитът ти е без знак, като на свободен рицар. Те често идват да избиват Посветителите на господаря ми. Но съм длъжен да се запитам, кой свободен рицар ще е толкова глупав, че да тръгне толкова открито? А пък сега трябва да се запитам, кой свободен рицар има толкова дарове?

— Името ми е Боренсон и доскоро бях телохранител на Земния крал. Сега щитът ми е чист, свободен съм да правя каквото поискам, и точно сега искам да отнеса послание на Земния крал и да подиря мир. — Беше изправил гръб на седлото и гледаше предизвикателно. Без оръжието и бронята си не можеше да се противопостави дори само на Непобедимия, да не говорим за останалите. Беше се оставил на милостта им.

„Убиец“, замърмориха войниците и го загледаха мрачно. Един извика:

— Я да го отведем до пропастта… да го научим да лети!

Но кайфба измърмори:

— Интересна история ни разправяш. Трудна за вярване, трудна и за отричане. Знаеш за двореца на конкубинките, след като никой човек в твоята страна не е чувал за него. А и аз не съм чувал за тази Сафира, макар да знам, че емирът има много дъщери. — Изглеждаше убеден, че след като е важна личност, би трябвало да й знае името.

— Забранен плод е да се изрича името й в твоята страна — каза Боренсон. — Аз го научих от един, който някога служеше като съветник на Великата светлина… Джюрийм. Сега той седи до дясното коляно на Земния крал и го съветва. — Един кайфба със сигурност щеше да познава Джюрийм, доскорошния висш съветник на Радж Атън.

— Какво ти е посланието? — запита кайфба. — Кажи ми го на мен, може да й го предам.

В Деяз едно послание можеше да се предаде от втора ръка, без това да оскърби нито пращащия го, нито получателя. Но Боренсон знаеше, че даровете трябваше да се предадат лично.

— Нося дар, благодеяние за Сафира — каза той, — заедно с посланието.

— Покажи ми дара — каза кайфба. Сред знатното съсловие тук един дар в злато или парфюм можеше да изглежда съвсем приемлив, преди да помолиш за услуга. Боренсон се зачуди дали подобни дарове нямаше да изкусят войниците. Мъжете помръднаха неспокойно на конете си.

Той бръкна в дисагите и извади колкото силари можеше да вземе с една ръка. Бяха някъде около седемдесет.

— Дарът е красота. Седемстотин силара за обаяние. Триста за глас.

Войниците заговориха възбудено. Силарите струваха по-скъпо от злато.

— Тишина! — строго извика Непобедимият на хората си. После се извърна с убийствен поглед към Боренсон. — Кажи ми посланието си.

— Трябва да й кажа: „Макар да мразя братовчед си, врагът на моя братовчед е мой враг.“ И след това трябва да я помоля да предаде това послание на Радж Атън от името на Земния крал.

— Убий го — изсъска кайфба. Неколцина от войниците повториха подканата му. Конете им пристъпваха неспокойно, усетили напрежението.

Боренсон се вкочани да посрещне смъртоносния удар. Не се съмняваше, че щом кайфба заповядва смъртта му, другите ще я изпълнят без колебание.

Но капитанът килна глава замислено, без да обръща внимание на заповедта, както можеше да направи само един военен.

След дълга пауза той промълви:

— А смяташ ли, че Великата светлина на Индопал ще се вслуша?

— Това е само надежда — отвърна Боренсон. — Земния крал е вече братовчед на Радж Атън по брачна линия. А наскоро научихме, че хали връхлитат Картиш и южните граници на Мистария. Земният крал се надява да отложи конфликта, след като срещу нас са изправени по-опасни врагове.

Непобедимият кимна.

— Съвсем уместни думи за един Земен крал. Той търси мир. Дядо ми все разправяше, че ако някой ден се появи Земен крал, той ще е велик в бран, но още по-велик в мир.

Погледна към кайфба. Старецът го гледаше свирепо, ядосан, че капитанът не е изпълнил тутакси заповедта му.

— Ще си предадеш посланието — каза Непобедимия на Боренсон. — Но само ако се съгласиш да носиш белезници, докато си в страната ни. Трябва да се закълнеш, че няма да нарушиш законите ни. Не можеш да влизаш в двореца и не можеш да гледаш конкубинка. Освен това аз ще яздя до теб през цялото време. Съгласен ли си?

Боренсон кимна.

След малко един войник донесе белезниците — от тежко желязо, направени специално за оковаване на хора с дарове на мускул — и ги заключи на китките му. После ги прикова към верига на гърба му, за да не може да си вдига ръцете.

След като приключи, Боренсон очакваше да даде ключа на Непобедимия. Но той не го направи.

Вместо това Непобедимия хвана юздите на коня на Боренсон и го поведе надолу по склона.

— Имаш ли ключ за белезниците? — попита Боренсон.

Непобедимия поклати глава.

— Не ми трябва. Всеки ковач може да ги махне… ако потрябва.

Боренсон го жегна под лъжичката. Обзе го нов страх. Радж Атън рядко убиваше хора. Не им взимаше живота. Взимаше им даровете.

Човек като Боренсон можеше да се окаже съкровище.

Непобедимият се усмихна хладно, като видя, че Боренсон е разбрал.

Беше се предал без бой.