Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Повелителите на руните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brotherhood of the Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–404–9

История

  1. — Добавяне

В сенчестата долина

— Готови за атака! — извика Габорн. — Формация въртяща се спица! В една колона! Напред! — Вдигна ръка във въздуха и я завъртя, за да разберат мъжете, че трябва да се въртят отляво надясно.

Въртящата се спица, или рицарското колело, както я наричаха понякога, се беше оказала най-ефективната бойна формация срещу халите в древни времена.

Вместо да щурмуват фронтално, както щяха да направят срещу човешки противници, рицарите яздеха като в гигантско колело, което се върти и напредва. Носещите смърт пики стърчаха по краищата на колелото така, че нови мъже и коне непрекъснато връхлитаха под ъгъл срещу вражеския строй.

Изборът на подходящ ъгъл и скорост на атаката беше жизненоважен при сблъсъка на пиконосците с хала. Номерът с използването на пика за убиване на хала, както беше научил Габорн от летописите, бе да удариш здраво чудовището и да го пронижеш, без междувременно да се убиеш.

Най-съществена от всичко беше скоростта. Един подсилен с много дарове кон нападаше със скорост от четиридесет до осемдесет мили в час. При такава скорост рицарят трябваше да внимава да не се блъсне в халата и да си потроши кокалите.

Нито пък можеше един рицар да подмине хала така, както би подминал човек. Халите бяха прекалено големи. Освен това дори рицарят да пробиеше през първите редици на ордата им, щеше да си изгуби пиката и да се окаже обезоръжен сред враговете. Следователно трябваше да препуска успоредно на редиците на халите, да ги пробожда и да се отдръпва.

Както беше доказал Хиърдън Силвареста преди много векове, изкуството на пронизване на една хала с пика се състоеше в това да я прободеш по такъв начин, че да не се натресеш в нея. Наведен на седлото, рицарят трябваше да забие пиката си в главата на халата, в така наречения „триъгълник“ — място с големината на мъжка длан, където се срещаха три плочи на черепа. Втора такава област можеше да се намери в небцето на халата, стига чудовището да си отвори устата.

И ако пиката влезеше под подходящ ъгъл, рицарят можеше да я забие в мозъка на халата с мощен тласък.

Рицарите в колелото яздеха достатъчно бързо, за да не могат халите да се приспособят към главоломната им скорост. В същото време тя позволяваше на рицарите да се сблъскат с халите в стегната формация, която даваше възможност на всеки рицар да избегне жестоките нокти на халата в случай, че пропусне целта си, и да позволи на този, който не е улучил, да се спаси, докато зад него напира следващият рицар.

Габорн пришпори коня си по каменистата земя.

Когато наближи омразния хълм, се огледа и видя, че язди сам. Толкова бърз беше конят му, че другите бяха изостанали.

„Пази се“, прошепна Земята и гласът й го изненада. Габорн толкова беше навикнал да предупреждава други, че се почувства неподготвен сам да получава предупреждения.

Погледна зад себе си. Хълмът отзад бе почернял от рицари. Идваха с песен; огнената светлина от Карис се отразяваше в щитовете им.

Ерин Конал нададе боен вик. Селинор Андърс изрева от едната й страна, кралица Херин бе до тях. Лицето на чародея Бинесман се беше вкаменило от ужас. Конницата на Габорн се втурна напред, изсипа се от Стената на Барън.

Костеният хълм се издигаше, загърнат в своя пашкул. От него се изпъваха бели нишки като паяжина. Калта и камъните, изровени от склона, му придаваха вид на руина, нашарена с белези и раздрана.

Предупредени от първите редици, хали оръженоски изведнъж изпълзяха от пукнатините по хълма и се закатериха нагоре зад пашкула, сякаш беше крепостна стена. Зад тях магесниците продължиха скверния си труд.

Ръждивата мъгла се сгъсти и полегна на тежки гънки. Очите на Габорн залютяха. Той примига да махне сълзите и видя просветващите призрачни светлини зад пашкула.

Лицето му се сгърчи и той се помъчи да си поеме дъх. Болезнена умора го блъсна в лицето като юмрук. Стомахът му се сви; призля му. Всеки мускул го заболя и по челото му изби обилна пот.

Габорн препусна в бесен галоп покрай една оръженоска, която се извърна и замахна със славния си чук, но твърде късно. Той се промуши под замаха й — знаеше, че вече щеше да е загинал, ако не беше взел дарове в замъка Гроувърман.

Чу зад себе си трясъка на пика, забила се в незащитената зона на звяра.

Кралица Херин Червената бе нанесла първия си удар.

Конят му го носеше бясно към скверната руна, но всичките му усилия едва го задържаха прав на седлото. Той забави ездата си на една трета миля от Костения хълм, съвсем близо до предните редици на халите, и се хвана за седлото.

Халите се спуснаха по склоновете на пашкула, за да влязат в бой.

Габорн не посмя да приближи повече. Тук киселите мъгли тежаха по повърхността на земята като задушаваща завивка и никой простосмъртен нямаше да може да понесе вонята им. Мускулите му пареха и горяха, сякаш всяка тяхна фибра всеки миг щеше да се пръсне. Потта се лееше от челото му като дъжд. Габорн залитна и се строполи на земята.

Дори самата почва под него гореше; беше нажежена като тиган. Той се загърчи, не можеше да вдиша.

Мълчаливо съжали, че не беше взел повече дарове на жизненост.

Погледна отчаяно нагоре през ръждивата мъгла. Рицарите му оформяха своето въртящо се колело, препускаха пред него в строй, за да посекат смъкващите се по склона за битка чудовища, чиито дебели коруби трещяха по каменистата земя.

Няколко рицари го обкръжиха, за да го защитят. Той видя Ерин Конал и принц Селинор — със замръзнали от отчаяние лица. Бяха видели, че Земния крал е паднал.

Габорн лежеше плувнал в пот на земята и се мъчеше да си поеме въздух, уплашен, че ще се задуши. Едва можеше да диша от смазващата болка.

Около него се стелеше пълна безутешност, самата земя се беше задавила и не можеше да диша.

Горе на хълма злата магесница вдигна жълтеникавия си прът към небето и изсъска толкова силно, че звукът отекна от облаците. С тътен като от небесен гръм, от нея изригна черен дим.

Габорн се помъчи да се изправи на колене, но проклятието на магесницата го повали.

 

 

Ерин Конал яздеше зад Габорн — бе предпочела да пази него вместо да се включи в строя на въртящата се спица. И не съжали.

Една от халите се спусна през бойния строй, след като някакъв рицар счупи пиката си в хълбока й, и се понесе тромаво през кафявата пелена към Габорн — грамадно чудовище с ужасно озъбена паст.

Ерин тръсна потта от челото си, нададе боен вик и се понесе срещу звяра. Надигна пиката, примижа срещу мъглата, пареща очите й, и се наклони, за да нанесе удара.

Заби пиката тъкмо когато чудовището извръщаше главата си към Габорн. Върхът улучи точно „триъгълника“.

Тя усети как острието на пиката се заби в кристалния череп на халата. Усъмни се, че не е улучила верния ъгъл, че пиката просто ще удари в костта и ще се скърши, но въпреки това я натисна напред, с надеждата да натика острието с груба сила.

Пиката изскърца на кост и се скърши под върха. Ерин изведнъж залитна, докато продължаваше да забива проклетото нещо, без да среща съпротива. После, загубила равновесие, излетя от седлото и се просна на земята точно под халата.

Извисило се над нея, чудовището вдигна огромния си меч, за да се предпази от един препускащ срещу него рицар.

„Бягай!“, проговори гласът на Габорн в ума на Ерин, докато тя се мъчеше да стане.

Разбираше, че е твърде късно. Халата наведе огромната си глава и се хвърли напред, кристалните й зъби блеснаха.

Покрай нея профуча черна мълния. Пиката на Селинор прониза „триъгълника“ на чудовището и се заби в мозъка му, сякаш беше изхвърлена от балиста.

Ерин удивена разбра, че я беше хвърлил като леко копие!

Халата рухна в краката й.

Селинор дръпна юздите и спря пред нея, сякаш се канеше да я защити от нова атака с тялото си. После обърна и извади кроудънската си бойна брадва.

Ерин хукна за коня си.

— Едно! — извика след нея Селинор и посочи към Земния крал. Габорн бе паднал от седлото и лежеше на земята.

 

 

Габорн лежеше в прахта. Няколко рицари скочиха от конете си и го обкръжиха, готови да се бият за него и да умрат, ако потрябва. Селинор Андърс приближи и остана на стража над него — крещеше и размахваше бойната си брадва срещу всяка хала, която дръзнеше да приближи.

Докато Габорн се мъчеше да се изправи, една мисъл прониза съвестта му: „Трябваше да го Избера“.

Халите се спускаха по склона на Костения хълм като оживели монолити и мисълта изчезна, за да може той да прати предупреждението си до стотиците воини. След миг Ерин Конал и десетина рицари се наредиха до Селинор.

Черният вятър удари, понесъл неописуема воня — миризма, по нещо приличаща на изгоряло кисело зеле. Габорн имаше чувството, че всичките му мускули са станали на пихтия.

Той се смъкна на земята изнемощял, сякаш току-що бе дал дара си на мускул. Десетки други около него направиха същото, дори самата кралица Херин Червената.

 

 

На сто крачки зад тях Бинесман се мъчеше да се удържи на седлото, смазан от болка.

— Джюрийм! — извика чародеят. — Махни Габорн оттам! Прекалено близо сме.

Дебелият Джюрийм препусна между рицарите и скочи от коня си. Беше вързал копринена кърпа на носа си, за да се предпази от вонята. Сграбчи Габорн за лакътя и извика:

— Ставайте, милорд! Да бягаме!

С омекнали мускули и замаян от болка мозък, Габорн се помъчи да го отблъсне.

— Не! Не мога да се махна! Помогнете ми! Помощ!

Габорн трябваше да разруши руната. А тя все още беше на половин миля от него. Беше разрушил стената Крискейвън от цяла миля. Беше почти на предела на силите му: но гнусните мъгли, задръстили долината, бяха толкова опустошителни, че не смееше да приближи повече.

Опита се да зарови с пръст в горещата земя, да начертае руната на земното разрушение.

Джюрийм го хвана за лакътя, за да го качи на коня, и извика на Селинор:

— Дръж коня на господаря! Помогни ми да го вдигнем на седлото.

— Не! — замоли го Габорн. — Пуснете ме! Бинесман, помощ!

Погледна назад. В този миг Бинесман се смъкна на седлото като чувал под влиянието на заклинанията на магесницата. Конят, изглежда, усети, че ездачът му е в несвяст, и затича на север, понесъл господаря си надалече от битката.

За изненада на Габорн, някои от рицарите около него се оказаха по-малко засегнати от заклинанията на халата магесница. Някои от пиконосците продължаваха щурма. Други устояваха на слабостта. „Може би ми трябва повече жизненост?“ — зачуди се той. Но пък кралица Херин също беше паднала, а тя имаше много повече жизненост от другите.

— Джюрийм… — изохка Габорн, докато се мъчеше да начертае символа точно на прашната земя. Имаше чувството, че се опитва да рисува върху огън. Пръстът му беше толкова отслабнал, че едва можеше да се зарови в прахта.

Джюрийм спря да го дърпа. Зяпна го отчаяно, сякаш безсилието му да спаси господаря си му причиняваше физическа болка.

Габорн най-после довърши руната си, огледа я за миг да се увери, че е изписал правилно всяка завъртулка, след което погледна свирепо към хълма, на който Печатът на опустошението оскверняваше Земята. На върха му злата магесница продължаваше злокобния си труд. Странни светлини проблясваха зад белия пашкул в оттенъци на най-светъл тюркоаз. Хали извираха от южния склон на хълма.

Той се взря в хълма и с помощна на Земния взор проникна под него. Там, много надолу под земната твърд, успя да долови слабост… място, където тонове и тонове камъни се бяха струпали над пропад.

Щеше да му струва само едно вдишване, за да рухне всичко това в руини, да разцепи земята под руната.

Габорн се съсредоточи върху обекта на своето заклинание и извика:

— Да се разцепиш дано!

Удари с юмрук по земята и си представи как тя се надига под него, как разкъсва мръсната руна и всичките й стени се пръсват.

Земята откликна.

И се надигна, и рицарите зяпнаха; мъчеха се да останат на крака, докато земята трепереше.

Конете зацвилиха и заритаха. Халите се олюляха. Земята изрева като ранен звяр.

После земната твърд се разлюля като вълна, във всички посоки. Рицарите се развикаха ужасено, а халите по пашкула потресено се хванаха за паяжините си.

Габорн не си беше представял каква опустошителна сила ще освободи. Рицарите западаха от седлата си и завикаха в ужас.

Но когато Габорн погледна към Печата на опустошението, всичките му надежди повяхнаха. Земята под него потръпна, почвата наоколо се надигна, но самият Печат си стоеше като плавей, яхнал морските талази.

Само много мощни руни на обвързване можеше да са го задържали. Той отново и много грижливо огледа изваянието с помощта на Земния си взор, както беше направил при стената Крискейвън, за да намери слабостите му.

Наистина беше свързано здраво. Всяка пъпка и издатина беше напъхана в руни на обвързване — дотолкова изчанчени, че вместо да призовават Силите, по-скоро ги усукваха срещу самите тях. Габорн се смая, като разбра, че халите до такава степен са усукали силите си, че могат да използват дори Земята срещу него.

Докато се съсредоточаваше върху скверната руна, мъжете около него завикаха:

— Вижте! Вижте там!

Габорн погледна към Карис.

По равнината пред крепостта пълзяха хали. Бяха изровили ями навсякъде, но земетръсът ги беше изхвърлил от скритите им бърлоги заедно с порой огромни камъни.

Зашеметени и объркани, халите се въртяха слепешката на счупените си крака.

А после Габорн видя как една от кулите пада и чу смъртния вик на хиляди хора.

Стените на Карис, само на половин миля на юг, се олюляха като върбови клонки. Бялата мазилка се заоткъртва на едри люспи, зъберите с плясък западаха в езерото.

Трусът не можа да разруши обвързаната руна, но раздра по-малките постройки. Падаха кули. Стени се пропукваха. Прах се вдигна над града от сриващите се ханове и къщи.

А после стана нещо неочаквано. Земята започна отново да се надига и от новия, още по-мощен трус стените на крепостта се олюляха. Хората в Карис запищяха от ужас.

Конят на Габорн залитна. А над Карис се издигна още и още прах и огън от рухващите сгради.

Вторичен трус.

Габорн нямаше нужда от Земния си взор, за да разбере, че е освободил истинско чудовище. Усещаше как силата се надига. Този път източникът й беше по-дълбок, по-мощен, отколкото беше очаквал. Също както един вик може да предизвика лавина, неговият малък трус бе предизвикал катастрофа.

Габорн се взря с широко отворени очи в окаяните бранители на Карис, вкопчили се в стените му. „Само допреди миг се радвах — помисли той. — Но с действията си може би обрекох хората, които се надявах да спася.“

Чувството за вина го смаза. Вина за това, което беше направил, и вина за това, което знаеше, че тепърва трябва да направи.

Вдигна лявата си ръка и погледна към замъка, към тълпите, които крещяха отчаяно.

И извика на хората в Карис, въпреки че от такова разстояние малцина щяха да имат достатъчно дарове на слух, за да чуят гласа му.

— Избирам ви. Избирам ви за Земята!

„Разбира се, Земята ще ги приеме — помисли Габорн. — Даден ми е дарът да Избирам, за да спася човечеството, а хората в Карис се нуждаят от спасение.“

Беше на предела на силите си. Взря се в стените на замъка с надеждата, че с Избора си ще може да опази всички вътре.

Ако Изборът на Скалбейрн му позволяваше да спаси хиляда души, надяваше се, че Изборът на Радж Атън ще му позволи да спаси стотици хиляди.

И прошепна:

— Дори и теб, Радж Атън. Избирам те.

Усети как източващите се нишки на съвестта му обгръщат сражаващите се в Карис мъже, а освен тях жените, бебетата и старците, присвили се в тъмните ъгли, уплашени за живота си.

Посегна към Радж Атън.

Усети в ума си Вълчия господар и прошепна: „Избирам те“, толкова нежно, сякаш Радж Атън му бе роден брат. „Помогни ми да спася хората ни.“

Усети как пипалцата на връзката се сливат, почувства се смазан от опасността, надвиснала над Радж Атън. Смърт бе надвиснала като пелена над Вълчия господар, тежка и задушлива. Габорн никога не бе усещал човек да е толкова близо до нея. Зачуди се дали силите му ще са достатъчни, за да го спаси.

„Бягай!“, прошепна Габорн към Карис.

Сър Ленгли и маршал Скалбейрн видяха как земният трус порази халите и ги остави зашеметени и осакатени. Тъй като бяха по-далече от злата магесница, те и рицарите им не бяха толкова дълбоко засегнати от проклятията й.

Скалбейрн препусна срещу халите с надеждата да отвлече повече от тях от Габорн и хиляда конни рицари препуснаха след него, навели пиките си.