Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Повелителите на руните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brotherhood of the Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–404–9

История

  1. — Добавяне

Ударът на ловеца

Радж Атън имаше дарове от хиляди хора, можеше да си спомни с най-големи подробности почти всеки ход в живота си. Бяха изминали цели шест месеца, откакто хвърли поглед на една скица на Карис, но знаеше съвсем точно къде да намери лодките на Палдейн.

Дворът около него гъмжеше от хали и Непобедими, счепкани в жестока битка. Градът гореше, а хората му плуваха в пот, след като злата магесница избълва поредното си проклятие. Вестта за лодките, които могат да ги измъкнат невредими, се беше пръснала сред мъжете на Радж Атън. Тук-там той виждаше малки групи да се оттеглят от полесражението и да отстъпват пред халите; мъжете на Мистария бяха останали да запълнят проломите в отбраната както могат.

Но той знаеше, че много от хората му няма да могат да намерят лодките, скрити в търговския квартал.

Радж Атън изкорми поредната оръженоска и се изтегли от гъмжилото.

— След мен! — извика той на мъжете си и ги поведе към лодките.

Щом побягна на юг към една тясна уличка, задръстена с волски коли, бъчви с катран и пирони, натрупани от простите граждани като жалки барикади срещу чудовищата, бранителите на Карис надигнаха отчаяни викове.

Той вдигна очи нагоре, за да разбере причината. Простите бойци там — мъже на Роуфхейвън, които щяха да бъдат оставени на съдбата си — наблюдаваха отстъплението му и лицата им бяха сгърчени от страх. Заклинанията на магесницата дотолкова бяха изцедили потта от тях, че много от мъжете бяха изпопадали.

И да пожертваше своя живот и живота на малкото останали му Непобедими, това нямаше да ги спаси.

Той забърза.

Теренът между стените на града никога не беше стигал и това ясно личеше от градските улици, тесни като в повечето северни замъци. Сградите почти се опираха над тях.

Черният вятър на магесницата удари за пореден път и Радж Атън спря и коленичи, затаил дъх и примижал; стараеше се да не вдишва миризмата на проклятието.

Когато отново пое дъх, заповедта на магесницата изцеди още пот от тялото му. Той побърза да се измъкне от това прокълнато място.

Не беше се оттеглил и на половината разстояние до лодките, когато зави на един ъгъл по стръмен хълм към търговския квартал и срещна херцог Палдейн — залиташе срещу него по тясната уличка, следван от шестима от Умовете на стария крал Ордън.

Палдейн вдигна ръка да го спре, после отри с ръкав обилната пот от челото си.

Победоносната му усмивка стъписа Радж Атън и той се спря настръхнал.

— Добра новина! — каза Палдейн. — Ще се зарадвате, като чуете, че първата флотилия замина! Първият товар с жени и деца отплава в пълна безопасност.

— Какво? — изуми се Радж Атън. Реши, че това трябва да е някаква шега. Невъзможно беше Палдейн да е натоварил лодките толкова бързо.

— Наистина — увери го Палдейн. — Позволих си тази сутрин да събера бежанците. Лодките бяха натоварени още по обед. Когато далекогледецът ми донесе, че е видял първата лодка да се връща на хоризонта, първият ни товар с жени и деца отплава.

За да подчертае победата си, Палдейн натърти:

Всички лодки заминаха. До последната.

Радж Атън помисли дали да не изтича до северната стена да провери думите му, но триумфалният тон на Палдейн беше чист и съвсем искрен. Явно Палдейн беше отпратил лодките. От стената Радж Атън щеше да види само хиляда съда, поклащащи се по белите вълни на езерото.

Палдейн знаеше съвсем ясно какво бе направил. Беше заклещил хората на Радж Атън в замъка. Вълчия господар реши да изтрие наглата усмивка от лицето му.

С облечения си в стоманена ръкавица юмрук той замахна към носа на Палдейн. Костта на черепа изпращя с удовлетворителното храсс. Кръвта оплиска лицето на Радж Атън, а Ловеца на Мистария рухна на каменната настилка.

„Как е посмял тоя дребосък?“ — помисли Радж Атън и изтри капките кръв от лицето си.

Кралските Умове, които бяха следвали Палдейн, се дръпнаха ужасени и зачакаха наказанието му. Но той го задържа — знаеше, че хубавият пир е по-сладък на празен корем.

Бързо обмисли какви възможности му остават. Непобедимите му нямаха нужда от лодки. Като последен изход, можеха да оставят оръжие и броня и да преплуват езерото.

В този момент се разнесе странен, неочакван звук. Отчаяните ридания по стените на замъка изведнъж преминаха в бурни викове на радост и в дивия вой на бойни рогове.

Радж Атън погледна нагоре да разбере причината за тази възбуда. Хората по стените викаха, сочеха на север и подскачаха от радост.

— Земния крал идва! Земния крал! — ревяха мъжете.

Радж Атън се усмихна мрачно над трупа на Палдейн. С внезапна яснота разбра, че все още може да изтръгне стратегическа победа.

— Такаа — каза Радж Атън на Умовете на крал Ордън: разтреперана от немощ и страх тълпа старци. — Вашият крал най-после идва… идва, за да се хвърли срещу халите и да умре. Ще ни предложи великолепно зрелище, разбира се. Аз това няма да го изтърва.