Серия
Повелителите на руни (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brotherhood of the Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 21 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–404–9


brotherhood-wolf-karta1.png
brotherhood-wolf-karta2.png
brotherhood-wolf-karta3.png

Пролог

Седмицата на Хостенфест в замъка на Тол Римън в северна Мистария започна с обичайното празнично настроение.

В първата сутрин на Хостенфест духът на Земния крал дойде както обикновено. Бащи и майки с радост трупаха на трапезите дарове с храна за децата си — капещи от сладост пчелни пити, обичайните за Мистария дребни мандарини на кафяви петънца, печени в масло бадеми и сладко грозде, току-що откъснато от лозите и още влажно от утринната роса. Всички те представляваха изобилните дарове, които Земния крал въздава на онези, които обичат земята, „плодовете на леса и полето“.

И в същото това първо утро на Хостенфест децата ставаха с радост и тичаха припряно до камината. Тук майки бяха оставили за дъщеричките си кукли, изплетени от слама и сухи диви цветя, или да речем кошничка с жълто котенце в нея; там пък момченца намираха лъкове, издялани от ясен, или пък фино извезани вълнени наметала, да ги топлят в идващата зима.

Тъй че детската радост беше пълна, а седмицата на Хостенфест дойде в Тол Римън под толкова топли и чисти небеса, че сякаш не настъпваше есен.

Лятото е вечно, внушаваха тези небеса. И най-слаб полъх на вятър не безпокоеше гористите хълмове около замъка.

А и да си шушукаха с тревога на втория ден на Хостенфест родителите, че е паднала някаква крепост, малко деца го забелязваха. Тол Дур беше далече на запад, в края на краищата, а и херцог Палдейн, Ловеца, който служеше като регент в отсъствието на краля, бързо щеше да прогони армиите на Индопал.

Пък и все пак беше време за радост и всичко наоколо напомняше за това. По подовете бяха посипани пресни цветя и билки: ливадниче, бласкун, лавандула или рози. Ликовете на Земния крал все още си стояха на място, до всеки праг и прозорец, приканяйки го в хорските домове. От близо две хиляди години не беше се въздигал Земен крал, за да поведе човечеството. Старите му образи, изваяни от дърво, го показваха в зеления му пътен халат, с тоягата му в ръка, с венец от дъбови листа, вплетени в косата, а в нозете му си играят зайци и лисичета.

Тези ликове трябваше само да напомнят, че някога е дошъл Земен крал. Но на този ден някои старици пристъпваха пред тях и шепнеха сякаш на самата Земя: „Земята дано ни опази“.

Малко деца го забелязваха.

А по-късно същата вечер, когато пристигна един ездач, за да извести, че далече на север в Хиърдън наистина се е въздигнал нов Земен крал и че името на този Земен крал е Габорн Вал Ордън от Мистария, народът на Тол Римън избухна в празнично веселие.

Какво толкова, че същият вестоносец донесе мрачните вести за избити в далечни краища владетели, че войските на Вълчия господар Радж Атън нанесли тежки удари из всички кралства на Роуфхейвън? Какво толкова, че бащата на самия Габорн, старият крал Менделас Вал Ордън, бе паднал в бран?

Нов Земен крал се е въздигнал, в края на краищата, и най-голямото чудо беше, че е владетелят на самата Мистария.

Тази вест изпълни сърцата на младите с неописуема гордост, но старите се споглеждаха разбиращо, поклащаха глави и шепнеха: „Дълга ще е тая зима“.

Ковачите около Тол Римън веднага се хванаха на работа и почнаха да коват мечове и бойни чукове, щитове и брони и за хора, и за коне. Маркиз Брунхърст и другите местни лордове се върнаха рано-рано от есенния лов. Останаха в голямата зала на маркиза и дълги часове обсъждаха знаменателните вести — за нападения с помощта на тъмна магия, за придвижвания на вражески войски, за призива на херцог Палдейн да се подготвят за бран.

Малко деца го забелязаха. Радостта им засега все още беше ненакърнена.

Но в този ден въздухът изведнъж сякаш се промени и донесе една неназовима тръпка на възбуда, като пред приближаваща буря. През цялата седмица младежта на Тол Римън се беше подготвяла за турнирите, съпътстващи края на Хостенфест. Но сега очите на момчетата, подготвяли се за боя, изведнъж добиха някакъв зъл блясък. А по средата на седмицата, когато започнаха първите турове, участниците в двубоите и в игра на „сражение“ нападаха противниците си с необичайна жестокост. Защото сега се стремяха да спечелят слава не само помежду си, но се бореха за правото един ден да потеглят на битка със самия Земен крал.

Маркизът забеляза промяната и когато подхвърляше често-често на своите лордове: „Добра е реколтата тази година, най-добрата, която съм виждал“, нямаше предвид ябълки.

Посред седмицата небесата потъмняха, над Тол Римън загърмя и затрещя и гръмотевиците разтърсиха града. Местните дечица се сгушиха в леглата при майките и бащите си, на сигурно под дебелите завивки. Същата нощ петстотин могъщи Владетели на руни препуснаха от изток, за да отвърнат на призива на херцог Палдейн да защитят Карис, най-големия замък в западна Мистария. Защото според последните донесения Вълчия господар, отстъпващ към родния си Индопал, изведнъж ударил на юг, право към сърцето на Мистария.

Маркиз Брунхърст не можеше да настани за спане толкова много лордове, затова накара повечето от тях да изчакат да мине бурята в голямата зала или в приютите около вътрешния замък. Там лордовете и рицарите водиха дълги и яростни спорове как да отблъснат неизбежното нашествие.

Войските на Радж Атън вече бяха завзели три гранични укрепления. Още по-лошото беше, че той бе взел дарове от може би двайсет хиляди души. Беше си присвоил тяхната сила, ум, жизненост и гъвкавост, превръщайки се в толкова свиреп воин, че никой не можеше да го надвие в битка. Стремеше се да се превърне в Дар всечовешки, същество от древните сказания, за което се твърдеше, че е безсмъртно. Някои се бояха, че и сега той вече не може да бъде убит.

А още по-лошото пък беше, че той бил взел толкова дарове на обаяние, че красотата му греела по-ярко и от слънцето. На стотици мили на север в Хиърдън, когато войските му обсадили замък Силвареста, хората на крал Силвареста само като погледнали лицето на Радж Атън, почнали да хвърлят оръжията си от стените на замъка и да го посрещат възторжено като свой нов владетел. А в Лонгмът, разправяха, Радж Атън използвал невероятната сила на Гласа си, за да разбие каменните стени на замъка, както някои майстори певци могат да трошат кристал с песента си.

Беше почти призори, когато Радж Атън удари Тол Римън.

Дойде, теглейки ръчна количка пълна с лук, с придърпана ниско над челото му гугла на дрипавото наметало, за да го пази от нощния дъжд. Стражите при портите на замъка не му обърнаха много внимание, защото и други селяни вкарваха колите си през портите. Бяха се подслонили от дъжда под стрехите на дюкяна на един тъкач.

Радж Атън запя някаква песен, която нямаше думи, а само гърлен, монотонен стон с невероятна мощ, от която отначало каменните стени на Тол Римън забучаха, а тъпанчетата на хората завибрираха все едно, че оса е забръмчала в черепите им.

Пазачите на портите заругаха и наизвадиха оръжия. Селяците, оказали се близо до Радж Атън, се хванаха за главите от болка, щом песента му започна бавно да троши черепите им. Почнаха да падат в несвяст и да мрат.

След няколко секунди камъкът на кулите на Тол Римън започна да се тресе жестоко. Заоткъртваха се и западаха парчета камък все едно, че катапулти бяха ударили стените.

След още няколко мига бойниците на замъка се разтърсиха, започнаха да се накланят и да падат, ударени сякаш безжалостно от мощен юмрук.

А Радж Атън в дрипавото наметало извиси гласа си, докато кулите на маркиза не се сринаха и голямата зала не рухна сред скърцането на старите дебели греди.

Владетелите на руни вътре бяха премазани под камъните. Строшените светилници пръснаха маслото си по греди и гоблени и по-голямата част от замъка лумна в буйни пламъци.

Никой простосмъртен не можеше да приближи до Радж Атън, без да бъде убит. Двама Владетели на руни имаха достатъчно дарове на жизненост, за да понесат неговия Глас. Но когато се втурнаха към него от развалините и посегнаха да извадят мечовете си, Радж Атън измъкна камата си, бърз като мълния, и им разпра коремите.

След като замъкът и повечето постройки на пазара се сринаха, Радж Атън се обърна и побягна по тъмните улици.

 

 

След няколко мига стигна до бойния си кон, вързан зад една плевня в подножието на нисък хълм. Там в тъмното се бяха сбрали две дузини от неговите Непобедими и го чакаха да се върне.

Един огнетъкач, Рахджим, седеше на черен кон и гледаше жадно към руините на Тол Римън, към виещата се нагоре в небето огнена стихия. Това бе третият замък, който господарят му унищожаваше само за една нощ. Рахджим дишаше на пресекулки от възбуда, от устата му бълваха валма дим, а в очите му блестеше неестествена светлина. Нямаше коса, косъмче нямаше дори по веждите.

— А сега накъде, о, Велика светлина? — запита огнетъкачът.

Щом Радж Атън го приближи, усети сухия зной, лъхащ от кожата му.

— Сега препускаме към Карис — отвърна Радж Атън.

— Но защо не към Дворовете на прилива? — замоли огнетъкачът. — Можем да им сринем столнината преди владетелите им да са надушили опасността!

— Карис — заяви още по-твърдо Радж Атън, решил да устои на аргументите на огнетъкача. Все още не искаше да срине цяла Мистария.

Кралят на Мистария все още си стоеше безопасно укрит далече на север в Хиърдън, заровен дълбоко в недрата на Дънуд, пазен от духовете на предците си.

— Да сринем столнината при Дворовете на прилива ще е жесток удар — настоя Рахджим.

— Няма да я нападам — изсъска с убийствен тон Радж Атън. — Момчето няма да дойде, ако не му оставя нищо за спасяване.

Радж Атън се метна на коня си, но дълго не тръгна към Карис. Тол Римън се виждаше ясно като посред бял ден под стълбовете пушек, огрени от бушуващите пламъци. В далечината се чуваха хорски писъци и врява — оцелелите се мъчеха да потушат огъня в горящите си домове или да издърпат попадналите под срутените сгради. Чуваше ясно плача на деца.

Радж Атън гледаше горящия град и пламъци играеха в черните му очи.