Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Повелителите на руните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brotherhood of the Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 24 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2002

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–404–9

История

  1. — Добавяне

Скъпоценният камък

Сълзи на гняв и болка заплашваха да заслепят Ейвран, докато работеше — гняв и болка от това, че вижда граака си мъртъв. Не искаше да изглежда дете, не искаше да се държи като дете. Но разбра, че е невъзможно да се прави на безразлична.

Затова, след като Роланд и барон Пол се представиха, тя се залови с раната на Роланд — движеше се сковано като в сън. Падането на зелената жена от небето, потресът от това, че вижда Кожоврат мъртъв, ужасиите, които знаеше, че са се случили в замъка Хейбърд, всичко това я беше зашеметило и я караше да се чувства като пребита. Искаше й се да запищи.

Но тя прехапа устна и продължи работата си.

Знаеше, че раната на китката на Роланд ще жили като оса, докато я промива. Раната беше дълбока, раздрана и кървеше силно. Тя отиде до кладенеца до къщата, извади вода и проми раната. Той потисна вика си, а зелената жена се приближи алчно, като куче, молещо за огризки.

— Не — предупреди Ейвран зелената жена. — Този не е за тебе. — Барон Пол разтърси заканително брадвата и зелената жена се отдръпна.

Роланд се изсмя окаяно.

— Благодаря, чеденце, че не ме даде за храна на домашната си любимка. — Ейвран тъкмо беше привършила с промивката. От раната потече кръв и тя отпра парче от ризата на Роланд и го превърза.

— Не ми е любимка — възрази Ейвран. Мъчеше се да сдържи собствената си болка.

— Опитай се да го кажеш на нея — изпръхтя барон Пол. — Само след половин час ще заскимти за теб и ще се опита да се напъха в леглото ти.

Ейвран знаеше, че са прави. Зелената жена я беше приела, беше я приела от мига, в който се беше събудила и бе видяла Ейвран коленичила над нея. В това отношение приличаше на малко, новоизлюпено грааче. Но само защото баронът беше прав още не означаваше, че трябва да й харесва. В края на краищата той беше тъпакът, убил Кожоврат.

„Зелената жена си мисли, че съм майка й“ — осъзна Ейвран и поклати глава. Не знаеше какво да прави с нея.

— Ти ли призова това същество? — попита барон Пол.

— Да съм я призовала? — удиви се Ейвран.

— Добре де, все пак не е естествено същество, нали? — каза барон Пол и хвърли предпазлив поглед към зелената жена. — Не съм и чувал за такова нещо. Значи някой трябва да я е призовал.

Ейвран сви рамене. Въпросът на барон Пол беше извън възможностите й. От магия не отбираше нищо, освен това, което човек можеше да чуе от някой странстващ вещер. В цитаделата Хейбърд не търпяха много хора с магическа сила.

— Това ще да е зеленото на огъня — каза Роланд. — Пламъците могат да бъдат зелени. Ти имаш ли сила над огъня?

Зелената жена се надигна, отиде при Кожоврат и почна да го ръфа. Ейвран потръпна и извърна очи.

— Не — отговори тя механично. — Понякога паля огъня в огнището на гнездото ни. Нищо друго не мога. Не съм огнетъкачка.

Отри кръвта около превръзката и продължи:

— Земята също може да бъде зелена. Както и водата. — Примигна да махне сълзата от окото си.

Роланд не отговори, но барон Пол рече:

— Права си, момиче, но изкуството на призоваването все пак се практикува от огнетъкачи, а не от земни магьосници или водни чародеи.

— Тя падна от небето — каза Ейвран. — Само това знам. Видях я как се спусна от небето пред мен. Бях над облаците. Може да е небесно същество.

Барон Пол я изгледа.

— Призована е — отрони той замислено, уверен в себе си.

Ейвран се намръщи. Имаше дар на ум и се учеше бързо. Но беше само на девет години и никога не беше учила магьосничество.

— Мислиш, че съм призовачка, а? Тъпак такъв.

Барон Пол беше най-старият от тримата и дори Роланд погледна към него за съвет.

— Може и така да е, но съм чувал да разправят, че Силите си имат свои причини да правят каквото правят. Може да не си я призовала ти; може да е пратена.

Това изглеждаше също толкова невероятно.

Ейвран забеляза, че по пръстите й има още от кръвта на зелената жена. Тя ги топна във ведрото и се опита да изтрие кръвта, но зеленото вещество вече се беше просмукало в кожата й, зацапвайки ръцете й на неравни петна все едно, че беше разляла мастило. Тя предположи, че с времето ще се изтрие.

— Съжалявам за твоя граак — каза барон Пол за трети път, откакто се беше представил. — Можеш ли да ми простиш?

Ейвран едва сдържа горчивите си сълзи. Не беше нейният граак. Беше на краля — или на Бранд, повече, отколкото на всеки друг.

Все пак тя го беше хранила години наред, беше чистила зъбите му и беше лъскала ноктите му. Беше го обичала.

Знаеше, че е стар, че му бяха оставали още най-много едно-две лета.

Знаеше, че не бива да обвинява барон Пол, че го е убил. Бран все твърдеше: „Никога не наказвай едно животно затова, че има добро сърце. И най-милото зверче понякога ще те захапе по погрешка.“

Предполагаше, че същото е в сила и за хората. Дори за дебели стари рицари, които би трябвало да са по-разумни. Сълзи напълниха очите й.

— Забравено е, сър Шкембо — отвърна Ейвран. Мъчеше се да го каже като шега, мъчеше се да скрие болката в гласа си.

— Ха така, чедо, хвърляй обиди по мене, ако това ще ти помогне да се чувстваш по-добре — каза старият рицар. — Можеш да измислиш и нещо по-добро.

Ейвран искаше да сдържи езика си, но болката беше твърде силна, за да може да я затаи. Все пак не посмя да бъде прекалено груба с един лорд.

— Щом ви харесва, сър Тулум, сър Бъчва, сър Дебел задник.

— Така вече е по-добре, дете — насърчи я унило Пол.

— Макар че той е барон — поправи я Роланд — и ще е по-правилно да го наричаш барон Дебел задник.

Ейвран се усмихна вяло, подсмръкна и отри сълзите си, доволна поне засега от прякорите.

Барон Пол запита:

— Накъде отиваше! Носиш ли някое важно съобщение?

Ейвран се замисли. Беше най-важното съобщение, което беше носила: вестта за предстоящо нашествие.

— Палдейн трябва вече да го е чул — каза тя замислено. — Към цитадела Хейбърд идваха хали, от планините. Досега Хейбърд вече е паднал. Трябваше да занеса съобщение на херцог Палдейн, но са пратени и вестоносци на подсилени коне. Майстор Бранд ме накара да отлетя само за да ми спаси живота.

— Ние намерихме вестоносеца ви — каза барон Пол. — Преди няколко часа. Беше паднал много лошо и предполагам, че Палдейн тепърва ще научи новината. Зле вървят работите напоследък. Кралят мъртъв, Радж Атън напредва към Карис: все такива работи. Сега пък и хали.

— Щото ние пък сме тръгнали на север, за Хиърдън — каза Роланд и се надигна. — Ще предадем новината ти на Палдейн в Карис: а после и на краля.

— Можем да те хвърлим в Карис — добави барон Пол.

Тя си спомни предупреждението на Бранд да продължи на север, за по-безопасно.

— Не искам да ходя в Карис. Ще отида в Хиърдън, с вас!

— В Хиърдън? — каза барон Пол. — А, не. Много е опасен пътят, както се е разбеснял тоя Радж Атън. Няма нужда да биеш път чак дотам. Ние ще ти занесем съобщението.

— Ама аз познавам пътя до Хиърдън — каза Ейвран. — Зная пътищата, познавам планините и знам най-бързите пътеки, по които може да мине човек на кон. Мога да ви водя.

— Летяла ли си дотам? — попита барон Пол.

— Да, два пъти — излъга Ейвран. Беше гледала картите, беше запомнила наизуст разположението на местността. Но никога не беше летяла по-далече от Флийдс.

Мъжете се спогледаха многозначително. Можеха да я използват за водач.

— Не става, имаме само два коня — заяви Роланд. — Ще те оставим някъде на безопасно.

— Мога да яздя с теб — каза Ейвран на Роланд. Заради корема на барон Пол за нея нямаше да има място на коня му. — Малка съм, но имам дар на сила и на жизненост. Ако конят ти се умори, мога да сляза и да тичам.

Знаеше, че това е важно. Искаше да стигне до Хиърдън; изпитваше някакъв неясен и необясним копнеж да направи точно това. Съобщението й до Палдейн беше важно, но собствената й нужда бе още по-настоятелна. Цялото й тяло трепереше от желание. Всъщност тя знаеше почти точно къде иска да отиде. Затвори очи и си припомни картите: точно по средата на Хиърдън, на деветстотин мили оттук, отвъд Дъркински хълмове. В замък Силвареста. Там блестеше нещо, наподобяващо зелен скъпоценен камък.

— Имаш ли близки в Хиърдън? — попита барон Пол.

— Не — призна тя. — Не съвсем. — Беше важно да отиде там.

— Тогава защо си толкова решена да отидеш? — попита я Роланд.

Ейвран знаеше, че понеже е малка, понеже е дете, другите очакват от нея да се държи като дете, склонно към капризи и неразумни прищевки. Но тя не беше като останалите деца; никога не бе била като тях. Бранд беше казвал, че я е избрал между всички сираци в Мистария, защото като погледнал в очите й, видял там старица. През краткия си живот тя бе преживяла повече от другите.

— Защото там щях да отида — излъга тя, — след като предадях съобщението на херцог Палдейн. Моят майстор Бранд има сестра в замък Силвареста. Той се надяваше, че тя ще ме приеме. Даде ми писмо до нея и пари за храна. — Потупа кесията на колана си и тя звънна.

Роланд не поиска да види писмото. Думи, надраскани на хартия, явно бяха извън възможностите му. А барон Пол беше мързелив човек. Не му се занимаваше с четене на писма. Ейвран се надяваше, че с примамката с парите може да ги хване.

— А домашната ти любимка? — попита барон Пол и кимна многозначително към зелената жена. — Мислиш ли, че ще тръгне след нас?

— Ще я оставим тук — отвърна Ейвран, въпреки че нещо отвътре й подшушна, че няма да се получи. Ами ако барон Пол се окажеше прав? Ако Силите бяха призовали това същество точно за нея? Щеше да е загуба да го остави, може би дори опасно. Все пак не виждаше как биха могли да вземат съществото с тях.

Барон Пол се замисли, после заяви с нетърпящ възражение тон:

— Не смеем да те вземем толкова надалече. Ще те оставя някъде на сигурно, на север от Карис, ако искаш. Имам една братовчедка в едно градче на север оттам. Тя може да те подслони у тях.

Ейвран беше свикнала да се разправя с лордове. Те често се оказваха неразсъдливи и никога не обичаха да им казват, че грешат. Тонът на барон Пол й подсказа, че не може да очаква от него нещо по-добро.

Но в сърцето си се закле: „Ако ме оставите, ще тичам след вас, ако трябва, и ще ви следвам на всяка крачка.“

Изтича да доведе петнистата кобила на Роланд и кафявия жребец на барон Пол и тримата се приготвиха за път. Слънцето почти беше залязло, но собственикът на схлупената къщурка още не се беше прибрал.

Барон Пол откъсна няколко круши и ябълки от градината, после измъкна няколко репи и лук от зеленчуковата леха зад къщата. Пред къщата важно се поклащаха няколко проскубани гъски, но той ги остави на мира.

Ейвран се зачуди кой ли може да живее тук. Някой стар дървар, реши тя, защото овощната градина беше твърде малка, за да осигури прехраната дори на сам човек, а хълмовете наоколо бяха гористи. Зачуди се какво ли щеше да си помисли, като завари кучето си мъртво и един граак да лежи до него в задния двор. Отвори кесията, която й бе дал Бранд, и видя, че е пълна не само със северняшки монети, но и с няколко златни пръстена от онези, които обикновено носеха търговците от Индопал. Пръстените бяха с точно тегло като монетите и бяха ударени със символите на Мъятин, но можеха да се носят на пръсти или на верижка на шията и затова не можеха да се губят толкова лесно като северняшките монети.

Все един сребърник и го постави върху тялото на кучето.

После седна пред Роланд на коня му и тримата поеха по виещия се път към планините Брейс.

Зелената жена все още се хранеше с трупа на Кожоврат. Дори не вдигна глава, само хвърли незаинтересован поглед след Ейвран.

След около миля пътят почна да се изкачва по хълмовете и стана стръмен. Гората беше пожълтяла. По-нависоко започнаха да се мяркат и борове.

Пътят постепенно се превърна в тясна пътека, минаваща през брулени от ветровете хълмове. На някои места се бяха свлекли големи канари и почти го преграждаха. Допреди десетина години пътят беше поддържан добре, но разбойниците по тези хълмове бяха толкова нагъсто, че кралските хора го бяха зарязали.

 

 

Беше почти един час след залез-слънце, а Бесахан беше яздил здраво целия следобед, за да догони и залови кралските пратеници. Но конят му бе изгубил подкова в горите и той трябваше да спре и да му сложи друга, което го забави почти цял час.

Откри граака край пътя почти случайно. Край една селска къща до пътя стоеше дебела жена с очукан фенер и гледаше втренчено гущера в овощната си градина. Фенерът беше заслонен с тъмносин глинен капак и не пускаше достатъчно светлина. В тъмното жената взе че сбърка Бесахан с някой друг.

— Ей, Коуби, ти ли си бре?

Бесахан владееше доста ограничено езика на Роуфхейвън. Не искаше тя да чуе акцента му, затова си замълча.

— Някой е убил тоя граак тук, до къщата ми. Пръснал му главата. Има дири от два коня. Ти ли го направи това?

Бесахан поклати глава.

— А проклетото чудовище е убило и кучето ми. — Дебелата жена поклати глава. Беше дърта, с проскубана коса и мазна престилка. Бесахан беше взел дарове от две кучета. Без усилие подуши лугавия сапун по нея дори от петдесет крачки. Мръсна жена, която переше дрехите на други.

— Който и да го е убил, добро не ми е направил — замърмори старицата. — Да ми бяха рекли: „Кити, щеш ли да го утрепеме това чудовище тука, в задния ти двор“, щях да им река: „Нее. Я да ме оставите на мира. Като го утрепете, това ще ми върне ли псето… а и гъските ми можете да оставите на мира.“ Но някой да ме е чул? Неее!

Мнението на Бесахан за старицата се развали още повече. Не само че беше дебела и мазна, ами много говореше и мислеше малко.

— Е — попита го тя, — не щеш ли ми помогна да се отърва от него? Тая леш само ще докара вълците. Че то май някой вече е бил тук. Цялата е раздрана.

Бесахан погледна нагоре по пътя. Вестоносците, изглежда, бяха минали оттук към планините, в тъмното. Но нощта падаше и той се зачуди дали ще рискуват нощем да вървят по планинските пътеки. Можеше да са спрели на бивак някъде наблизо — в овощната градина или горе на някой от хълмовете.

А идваше дъжд. Той го надуши във вятъра. Щеше да е трудно да ги проследи по миризмата.

Той подкара коня си към старата жена. Тя го изгледа изпод качулката си и изведнъж се сепна.

— Ей, ама ти не си Коуби!

— Не съм — отвърна Бесахан. — Не съм Коуби. Казвам се Бесахан.

— Че какво правиш тук? — попита тя и уплашено отстъпи назад.

— Търся хора, които убили граак — отвърна Бесахан.

— Че за к’во? — настоя старицата. Бесахан подкара коня си по-близо. — Бесахан? — попита тя изведнъж уплашена. — Що за име е това?

Явно не беше видяла двамата мъже и нямаше други ценни сведения, които да измъкне от нея. Затова той й каза истината.

— Не е име. По-скоро е титла. В моята страна името ми значи „Ловец на хора“.

Старицата сложи ръка на устата си, за да не извика.

Бесахан се наведе, хвана я за косата и извади с лявата си ръка кивара, дългия нож на убийците от Индопал.

Замахна силно, така че ножът мина през кокала и тялото на старицата се срина в тревата в краката на коня. Отряза едното й ухо и пусна главата до тялото.

Старицата умря, без да извика.

Бесахан прибра ухото в кесията си, после скочи от коня и вдигна фенера. Изтри оръжието си и обиколи трупа на граака. Улови миризмата на млад мъж в памучна риза и на стар мъж, чиято пот миришеше по-скоро на глиган. Тия северняци прекаляваха със сиренето и с ейла. Самата им кожа вонеше на прокиснало мляко. И бяха мръсни на всичко отгоре.

Но той подуши и още нещо… мирис на момиче на врата на граака. Този граак не беше див! Вдигна фенера и видя излъсканите люспи по врата му, там където млади крака се бяха впивали под раменете на звяра. Небесен ездач беше яздил тоя звяр!

Тъй, значи тя беше тръгнала с кралските пратеници!

Дирите от копитата край трупа на граака показваха, че два коня наистина са тръгнали на север.

Бесахан духна пламъчето и остави фенера на земята. Дано някой не намереше тялото на старицата до заранта.

Погледна нагоре. През дрипавата дупка между облаците се показаха звезди, грейнали като диаманти в чистото небе.

Красива нощ, съвсем леко прохладна. В такава нощ, у дома, той щеше да вземе две момичета в стаята си, за да го стоплят. Много дълго беше преживял без жена.

Той разтърси дългата си черна коса и задуши във въздуха.

Подуши нещо странно, нещо: каквото не беше помирисвал никога. Като току-що разорана земя или като мъх… но по-сладко.

„Защото съм в северна гора — напомни си той, — далече от дома. Разбира се, тук има дървета, каквито никога не съм помирисвал.“

И все пак нещо го обезпокои. Надушваше въздуха, вкусваше миризмата, но не можеше да установи източника на самата миризма. Сякаш някакво странно животно беше минало оттук.

Метна се на коня си и препусна в нощта.