Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (8)

Осма глава

Пред пищния иконостас имаше скромен гроб — бял мраморен саркофаг със златен православен кръст, заобиколен от парапет. Името му, рождената дата и датата на смъртта бяха гравирани върху метална плочка.

Великата княгиня Мария настоя да дойде с нас и докато прекосявахме с карета моста над река Нева до Заячий остров, не спря да бърбори каквото й мине през ума. Щом влязохме в храма обаче, увенчан с кула със златен ангел и пропит с миризма на тамян, тя улови ръката на майка си и млъкна. Под жълто-зеления сводест таван, украсен с изображения на Иисус, мъждукаха свещици и хвърляха отблясъци по съзерцателните икони.

Коленичихме пред гробницата. Нямаше подпори, нито възглавнички за коленете — в православните храмове миряните стоят на крак по време на литургия — и в тъмните мантии и рокли се сливахме с възрастните жени със забрадки, които палеха свещи и се молеха край нас.

Носех венец от рози от двореца, където винаги имаше свежи цветя, подредени във вази и в мраморни сандъци. Оставих венеца до гроба и шепнешком произнесох грижливо запаметена молитва. Чух императрицата да ридае.

На връщане реката под моста се пенеше, нащърбена от зимния вятър.

— Обичаше ли брат ми Никса? — попита ме великата княгиня Мария.

— Да. — Прикрих тъгата с усмивка. — Не бяхме дълго заедно, но беше много мил към мен. Щяхме… да се оженим.

— Сега ще се ожениш за Саша. — Тя се намръщи. — И него ли обичаш?

Вперила поглед в реката, императрицата сякаш не ни чуваше. Стрелнах я с очи, изненадана от проницателността на дъщеря й.

— Ще го обичам. Това е съпружески дълг.

Мария обмисли думите ми.

— Щом обичаш братята ми, значи сме сестри.

Приведох се и я целунах по бузата.

— Сестри сме — прошепнах.

* * *

Сватбените дарове — както всичко друго — бяха в смайващо изобилие. Запълваха цяла зала, подредени върху маси с ленени покривки и пазени от турци с чалми — стражите на императора. Палта, пелерини, елеци, нощници; обувки от бродирана кожа, ръкавици; пъстри шалове, фини копринени чорапи, изящни долни дрехи от коприна; купища носни кърпички, задължителен реквизит за всяка руска младоженка — с ненадминато изящество, макар да се съмнявах, че ще дръзна да си издухам носа в тях.

— Всичко ли трябва да разгледам? — ахнах.

Императрицата се бе оттеглила в покоите си. Пристъпите й на кашлица ме разтревожиха. Надявах се да не я е поболяла скръбта, пробудена от посещението на гроба на Никса. Мария обаче ме придружаваше; прелиташе от маса до маса, бърникаше нещата, все едно са играчки, и кривеше лице пред стражите с каменни изражения.

— Не, разбира се. Необходимо е само да прецените дали одобрявате даровете, Ваше Височество.

— Да… одобрявам ги — кимнах, но все пак няколко часа разглеждах съкровищата, удивена от изобилието и с пълното съзнание, че дължа всичко на свекъра си, императора.

* * *

Следващите седмици преминаха по строг график, запълнени със занимания от момента, щом отворех очи, до късно вечерта, когато получавах разрешение да се строполя зашеметена в леглото.

Въведоха ме в православната вяра с тържествен двучасов ритуал, изискващ да се отрека от лутеранството и да го „заплюя“ три пъти, полузадушена от димящия тамян в кадилниците, провесени на вериги край мен. Крепеше ме мисълта, че вярата в Бог е по-важна от начина, по който я изповядваш. Кръстиха ме Мария и ми дадоха ново бащино име Фьодоровна („дар Божи“), приемано от повечето родени в чужбина невести. Миропомазаха ме и ме разведоха да целуна иконите преди първото ми православно причастие.

На вечерното празненство в моя чест прочетоха императорски указ, където за пръв път се споменаваше титлата ми — Нейно Императорско Височество велика княгиня Мария Фьодоровна. Бях облечена в деколтирана синя рокля с бял атлазен пояс и брошка от звезден сапфир. Бях накичена с традиционното руско украшение кокошник — диадема с формата на полумесец, инкрустирана с диаманти и перли. Още преди да започнат танците, дрехите ми натежаха като олово. Въпреки това ги носех гордо и танцувах, както подобава.

Сватбеният ритуал обаче се оказа напълно непонятен. Високомерният церемониалмайстор приемаше неведението ми като лична обида. Таня не се отделяше от мен — съветваше ме и превеждаше на френски, когато церемониалмайсторът преминаваше на раздразнителен немски. Не се бях постарала да науча езика, макар почти всички придворни на Романови да владееха и немски, и френски. Всъщност най-рядко чувах руска реч. Таня ми обясни, че руски просто не се говори в двореца. Почудих се защо отбягват майчиния си език.

От недолюбваните книги по история обаче знаех за усилията на Петър Велики да сближи Русия с Европа. Наследниците му продължаваха традицията. В жилите на Романови всъщност вече не течеше само руска кръв. Екатерина Велика, родом от Померания, се бе омъжила за потомък на Романови, преди с преврат да се качи на трона. По обноски и начин на живот руският императорски Двор не се различаваше от европейските, ала във великолепието му бяха втъкани древни славянски обичаи. Докато се мъчех да ги усвоя в цялата им сложност, все по-силно усещах нуждата от довереник. Брат ми, зает със задълженията на престолонаследник, представляващ страната ни, обикаляше из града с княз Владимир и приближените на императора. Рядко виждах и Саша, Срещахме се само на официални вечери и приеми. Той продължаваше да страни от мен и безразличието му подхранваше тревогата ми. Никога не се бях чувствала по-невежа и самотна. След банкетите и баловете се скривах в покоите си и се отдавах на отчаяние. Как щях да оцелея? Как да изпълня с чест дълга си към Дания, вричайки се във вярност на непознат мъж, и то бъдещ император?

На девети ноември сутринта заваля първият сняг. Най-сетне ме поведоха към Малахитовата зала за изпитанието.

Обличането ми в сватбени одежди отне три мъчителни часа. Докато фризьорката, наета специално за случая, навиваше тъмната ми коса на масури а ла Екатерина Велика, наблюдавах в грамадното огледало — принадлежало на племенницата на Петър Велики и по традиция единственото, предвидено за невестите на Романови — как Дагмар Датска потъва под дипли сребриста руска коприна и алена пелерина, поръбена с хермелин. Върху главата ми сложиха диадемата на Екатерина Велика с розов диамант по средата. Над нея се извиваха диамантените обръчи на булчинската корона, покрити със сребрист воал. Гривни със скъпоценни камъни и перлени нанизи красяха китките и врата ми.

Изумителното одеяние ме смазваше с тежестта си, докато императорът и брат ми ме водеха към дворцовия параклис. Плувнала в пот, се олюлявах от напрежение. Причерня ми за момент, преди да се кача върху драпирания в червено подиум до Саша, безупречен в синьо-сребриста военна униформа.

Без да трепне, той ми протегна крепка длан. Замръзнах, спомнила си как ме бе удържал да не падна след смъртта на Никса.

Обещах му. Не забравяй.

Под съпровода на молитвения напев на митрополита обиколихме три пъти олтара. Почудих се какво ли чувства Саша, принуден да се ожени за мен по силата на обещание, дадено на умиращия му брат. Погледнах крадешком безизразния му профил. Запитах се дали ще ме намрази, задето съм провалила живота му, прибавяйки към отговорността му на престолонаследник и съпружески дълг — да ми осигури удобство и да се погрижи да зачена синове, макар да не ме обича.

Увлечена в подобни мисли, не усетих как церемонията приключи. В молитвата за императорското семейство включиха и моето име. Императорът и императрицата дойдоха да ни разцелуват. Императрицата ми прошепна:

— Помни, сега си една от нас.

Навън гърлата на сто топа разтърсиха из основи двореца и осведомиха народа, че има нова царевна. Поведоха ни през лабиринта от коридори към балкон, драпиран в червено кадифе, с изглед към площада. Щом излязохме сред прехвърчащите в мразовития въздух снежинки, тълпата долу — безименна маса, ширнала се, докъдето поглед стига — ни поздрави с оглушителен рев. Отначало не различих руските думи, сетне смисълът им внезапно ме осени:

— Бог да пази нашата царевна.

Тялото ми мигом пламна. При вида на хората от осиновилата ме родина, крещящи новата ми титла, най-неочаквано и необяснимо осъзнах, че омъжвайки се за руския престолонаследник, съм направила много повече, отколкото да се обвържа с непознат. Бях се свързала с династия и империя, с поколения жени преди мен, изпълнявали дълга си към държавата. Вече не бях потомка на бедно и до неотдавна незначително семейство, принцеса без власт. Сега бях Романова, с всички тегоби, привилегии и задължения, наложени от ранга ми.

— Покажи на Майка Русия, че и ти я обичаш — каза ми Саша.

Улови ръката ми и я вдигна високо. Тълпата откликна с възторжен възглас:

— Бог да пази Техни Императорски Височества!

Дагмар Датска вече не съществуваше. Сега бях Нейно Императорско Височество Мария Фьодоровна.

* * *

Разрешиха ми да сваля пелерината за приема. Освободена от товара, очаквах с нетърпение сватбеното тържество, където щяха да присъстват всички членове на императорското семейство и стотици аристократи, получили лелеяна покана да седнат на трапезите в пищната Николаевска зала с тежки полилеи, коринтски колони и грамадни прозорци. Съгласно традицията вечеряхме в отделна зала. После императорът отиде да поздрави гостите, на които бе забранено да стават на крака при появата му — необичайно нарушение на етикецията, като се има предвид стриктният дворцов протокол.

Официалното представяне се проточи до безкрай. По връчен от императрицата списък с гости Таня ме подготви как да произнасям имената и съответните титли. Разказа ми по нещо за всекиго — ранга на първородния син в Преображенския полк; за кого се е омъжила наскоро дъщерята и тъй нататък. Мислех, че несвързаната информация ще излети от главата ми. За моя изненада обаче си спомнях всичко, докато благородниците и съпругите им се покланяха пред мен. Съдейки по нескритото им удоволствие от уместните ми въпроси, изглежда останаха с добро впечатление.

— Чудесно начало — похвали ме шепнешком Таня, преди да се оттеглим в императорската трапезария. — Няма да забравят проявеното внимание. Ще говорят, а нищо не се разпространява по-бързо от клюката. Започне ли празничният сезон, всички ще се надпреварват да ви канят. Ваше Височество ще покори обществото име по име, салон след салон.

Прозвуча ми изтощително, но пък не бях подвивала крак от дванайсет часа и умирах от глад. Нахвърлих се върху първото блюдо — телешко в сливов сос — и Саша, стоял като истукан до мен по време на представянето, ми хвърли кос поглед:

— Имаш здрав апетит, а?

Вилицата застина пред устата ми.

— Нередно ли е?

— Във „Версай“ може би. Не и тук.

След вечерята отидохме в съседна зала. Със Саша открихме бала с мазурка. Не беше лесен танц. Той ме настъпваше и изглежда не му се нравеше да е център на вниманието. Дръпна ме настрани веднага след танца. Владимир обаче — с лице, зачервено от виното — ми се поклони и под смръщения поглед на Саша ме поведе елегантно сред танцуващите двойки. Балът, продължил дълго след полунощ, ме ободри. Танците винаги успяваха да ме разведрят. С възстановени сили бях готова за следващото изпитание — първата брачна нощ.

По традиция младоженците я прекарваха далеч от двореца — в личната вила на императора. Надявах се да нарушат обичая, предвид студа и снега. Уви. Следвани от свитата си, Саша и аз седнахме в карета с осем коня и в главоломен галоп напуснахме града. Руската нощ се сипеше като мастило над света. В близост до имението чух вълчи вой да оглася необятната снежна шир.

Посрещнаха ни с обреден ръжен хляб и сол. Таня ме заведе в покоите, където свалих роклята и облякох везана нощница от сватбените ми дарове. После ме настаниха в легло върху сребърен подиум и поднесоха благословена икона към устните ми. Целунах я, поръсиха ме със светена вода и ме оставиха сама.

Чаках и слушах как сърцето ми тупти в ушите. Чаках ли, чаках. Придърпах дебелата завивка от меча кожа и се сгуших под нея. Потъвах в сън, когато вратата се отвори. Беше тъмно, но придружителят му носеше свещ. Видях го — огромен — в рамката на вратата. Приведе се, за да влезе.

— Е? — застана пред мен с ръце върху хълбоците.

От удивление занемях. Саша носеше тюрбан с пауново перо, досущ като турските стражи. Стоманеносива нощна риза, наподобяваща ризница, покриваше едрото му тяло. Надигнах се в леглото. Той пристъпи напред с тихо звънтене — върху извитите върхове на ориенталските му чехли имаше звънчета.

Опитах да се овладея. Усетих как напира у мен — невъздържан изблик на умора, смайване и смях. Изригна, преди да го възпра. При вида на сълзите, стичащи се по бузите ми, Саша се вцепени, лицето му пребледня, очите му се превърнаха в тесни цепки.

— Така се облича женихът през първата брачна нощ. Присмиваш ли ми се? — изръмжа.

Представих си го как извива сребърния поднос и веднага се вразумих.

— Не, не! Просто… е неочаквано.

— Приличам на плашило! — Той хвърли яростен поглед през рамо; невидимият му придружител вече бе оставил свещта върху масичка и бе затворил вратата след себе си. — Онзи префърцунен глупак, церемониалмайсторът, ще си изпати. Казах му, че не ме е грижа какво повелява традицията…

— Остави традицията — отместих се в леглото. — Ела тук, Саша.

Досега не бях произнасяла името му с нежност, ала явно имаше въздействие. Подсказаха ми го сведените му очи и дланите; впити в нелепата одежда.

И двамата не бяхме готови за този момент. Всички ритуали, подплатили брака ни, не можеха да ни помогнат. Тук бяхме мъж и жена, от които се очаква да направят каквото правят съпрузите. Не бях съвсем незапозната с изискванията, но той имаше предимство — ако слуховете за любовницата му бяха верни. Аз бях недокосната.

— Недей да ми се смееш — процеди през зъби Саша. — Ако ще се смееш…

Замълча неловко, сякаш не се сещаше как да защити накърненото си достойнство. Хареса ми, че макар и недодялан, проявява чувствителност.

— Няма да се смея — обещах.

Като човек, готов да се гмурне в ледена вода, той сграбчи доспехите и докато ги изхлузваше през глава, тюрбанът падна и се търкулна по пода. Дрехата явно бе тежка — под нея ленената му нощна риза бе овлажняла. Когато Саша легна тромаво до мен обаче, не долових мирис на пот. Кожата му ухаеше на чисто, на сапун.

Беше се изкъпал, преди да дойде при мен.

Лежахме един до друг. Не помръдвахме.

— Знам, че не ме обичаш, но може ли поне… — чух го да казва.

— Да? — обърнах се към него.

Свещта гаснеше. В обвилия ни мрак профилът му изглеждаше като издялан. Представих си как го проследявам с пръст.

— Да опитаме — довърши той. — Искам да сме щастливи, Мария.

— Мини — поправих го. — Всички ме наричат Мини.

Той пак замълча.

— Предпочитам Маня — рече след малко. — Значи „бунтовна“… Приляга ти.

Усмихнах се.

— Веднъж татко ме описа така. Нека да е Маня, щом ти харесва. И, Саша, — добавих, — аз също искам да сме щастливи.

Какво друго да кажа? Бяхме съпрузи. Никса го нямаше. Не биваше сянката на любовта ми към него да витае между нас. Бях взела решение. Бях се врекла на този мъж — да го обичам и тача в добри и лоши дни, в болест и здраве. Нуждаехме се един от друг. Той също бе обвързан с мен.

Пресегна се над пространството помежду ни и докосна гръдта ми. Затворих очи. Погали ме и се плъзна по-наблизо. Грамаден мъж, показващ плаха нежност. Поколеба се и притисна устни в моите. Първата ни целувка. Не събуди страст у мен, но усещането не беше неприятно. Дъхът му бе чист — както тялото.

Усетих възбудата му върху бедрото си.

— Толкова си дребничка. Не… не искам да ти причинявам болка — прошепна ми Саша.

— Няма да ме заболи… ако си нежен…

Беше нежен. Не останах недоволна от това, което направи.

За моя изненада изобщо не бях недоволна.