Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (3)

Трета глава

Върнахме се в Копенхаген и в жълтия ни дворец с изкорубени кресла, наметнати с шалове, за да прикрият щръкналите конски косми от пълнежа. Влязохме отново в плесенясалите стаи със стени, украсени с акварели, нарисувани от нас, и с избелели завеси, прани и кърпени стократно.

Радвах се да се върна у дома, но през последвалите забързани дни се чувствах унила и потисната. Дворецът, където бяхме отраснали, чезнеше като призрак, потулваше се в изморените си стени с всеки повей на бъдещето, вмъкващо се в настоящето ни.

Мама и Аликс бяха неразделни; часове наред подготвяха зестрата или посещаваха внезапно открили съществуването ни аристократки, надпреварващи се да канят на обяд бъдещата уелска принцеса. Татко също отсъстваше често — застояваше се в кралския дворец по заповед на Фредерик и ме оставяше с децата да отмятам някак часовете, понеже ежедневните задължения, запълвали някога времето ми, вече бяха поверени на прислугата.

За да не се поддавам на меланхолията, си играех с Валдемар и Тира или им четях приказки от овехтелите ни детски книжки. Тревожех се как ще се справят братчето и сестричето ми, членове на кралско семейство, поставени отрано под лупата на общественото внимание. Исках да ги защитя, макар да знаех, че съм безпомощна да опазя дори себе си. Нощем стоях будна и кроях немислими планове за бягство. Ще се качим предрешени на кораб, ще отплаваме към колониите (нямах представа кои колонии) и ще заживеем като обикновени хора (как ще се прехранваме — не знаех). Или татко ще осъзнае, че не желае да управлява, ще се откаже от короната и ще се върнем към предишния живот, защото тогава кралица Виктория едва ли ще иска Аликс да се омъжи за сина й…

Самозаблудите ми биха ме разсмели, ако не подозирах какво предстои. Зимата настъпи в Дания и месец март 1863 започна да приближава бавно, но неумолимо. Свистящите снежни виелици възвестяваха неизбежното отпътуване на Аликс.

После отсрочката ненадейно свърши. Преди да си събера мислите, къщата се развихри — пълни куфари потегляха към пристанището, мама обикаляше из стаите с маршова стъпка и даваше заповеди на измъчените камериерки. Слугите покриваха с чаршафи мебелите, намятайки с покров дома ни. Жълтия дворец се превърна наистина в призрак.

— Страхуваш ли се? — прошепнах на Аликс в нощта, преди да отплаваме, след като часове бях чакала мама да излезе от спалнята й, та най-сетне да поговорим насаме.

Сестра ми поклати глава.

— Защо да се страхувам?

И все пак се боеше. Виждах го в прехапаните й устни и вирнатата брадичка, докато пътувахме с влака към Брюксел, където ни чакаше личният кораб на кралица Виктория, изпратен специално за нас. Сънародниците ни бяха препълнили доковете, за да се сбогуват с Аликс; махаха и крещяха името й. Стисках зъби, за да не се разсмея. Невъобразимо! Досега никой не бе скандирал имената ни.

При пристигането в Англия веселието ми прерасна в изумление.

Посрещнаха Аликс с военни почести. Оловни мартенски облаци изсипваха ледени остриета върху нас и ни смразяваха в новите ни одежди — погълнали значителни средства, както постоянно ни повтаряше мама. Под пороя обаче хиляди поданици на кралица Виктория приветстваха сестра ми в закритата карета по целия път до Лондон. Придружаваха я мама и Бърти, поздравил ни с иронична мустаката усмивка и с ясно доловим лъх на женствен парфюм, носещ се от редингота му. Аз и баща ми ги следвахме в друга карета. Откъснах поглед от въодушевените британци, явно обръгнали на мразовития дъжд, и стрелнах с очи татко.

Устните му оформиха думата „чадъри“ и пак ме принудих да се боря със смеха.

Чадъри, да. На Аликс щяха да й трябват десетки.

На гара „Падингтън“ се прехвърлихме във влак. Пристигнахме в Уиндзор след полунощ. След още едно пътуване с карета, забавено от поредна тълпа доброжелатели, решили да зърнат новата си принцеса, краката ми се вкочаниха съвсем, а пръстите ми се смръзнаха като ледени шушулки под новите ръкавици от телешка кожа. Най-сетне се смъкнахме от каретите и влязохме в замъка.

Развълнувана, че ще видя кралицата, веднага забравих неудобствата. Виктория се славеше из цял свят. Осемнайсетгодишна се бе възкачила на трона и под предводителството й британците се бяха впуснали да разширяват безмилостно владенията й — чак до далечна Индия, нова перла в короната. Преданият й съпруг обаче, принц Албърт, баща на деветте й деца, бе починал без време, хвърляйки цялата империя в покруса. Макар да живеехме изолирани, дори аз знаех колко дълбоко страда кралицата. Помнех забележката на мама, че Виктория би легнала в гроба с него. Представях си я като древна богиня — строга, неумолима, облечена в черно — и първото ми впечатление затвърди представата.

Кралицата стоеше в преддверието, заобиколена от придворните си — сбирка от широки поли и шапки с воланчета. Изпъкваше сред тях не заради черните дрехи — всички бяха облечени в нюанси на нейния траур — а защото сдържаната й сила веднага привличаше окото. Не беше висока; всъщност изглеждаше неочаквано ниска, ала никой не би допуснал грешката да не я разпознае. Светът се движеше около кралица Виктория, а не тя — в него.

Повдигна черния воал, засенчващ чертите й. Изгледа ни с воднистите си очи и попита раздразнено:

— Къде бяхте?

Настана тишина. Почудих се къде ли си мисли, че сме били. Най-сетне синът й Бърти пристъпи напред с обяснение:

— Хората.

Тя кимна рязко, очевидно удовлетворена от отговора, и насочи поглед към Аликс. Преди сестра ми да успее да изпълни надлежния реверанс, Виктория я притисна в прегръдка.

— Най-после дойде — рече, все едно я е очаквала със затаен дъх.

Всички се наведохме в поклон. Извърнах глава, за да не гледам пухкавите ръце в черни ръкавици, обвили Аликс като гарванови криле.

Прегръдката продължи задушително дълго. Кралицата най-сетне се отдръпна и ни порица:

— Много се забавихте. До час ще сервират вечерята. Отидете да се преоблечете. Не мога да присъствам на трапезата. Чакането ме изтощи. Ще се видим утре.

Обърна се и се отдалечи, следвана от процесия придворни дами и глутница изненадващо кротки шпаньоли.

Аликс ме погледна през рамо. Не изглеждаше уплашена. Изглеждаше примирена.

* * *

Следващата седмица бе препълнена с дейности, предшестващи сватбата. Денем не можех да доближа Аликс сред морето от хора край нас, лашкащо се по волята на кралицата. Наблюдавах обаче как между сестра ми и Виктория се поражда съгласие. Кралицата не изразяваше открито чувствата си, но по време на вечеря, чай или поредната безкрайна разходка из закътаната градина, където шпаньолите неотменно я следваха по петите, тя докосваше леко ръката на Аликс — майчински, собственически жест, сочещ, че както всичко друго, подпечатано с името й, сестра ми вече принадлежи на Британия.

А това ни най-малко не смекчаваше омерзението ми.

Татко, бащата на булката, оставаше пренебрегнат като невзрачен гост, макар да бе престолонаследник на Дания и херцог на Шлезвиг, Холщайн и Глюксбург — поне по титла. Питах се дали кралицата предпочита да не си спомня някогашното му безплодно ухажване. Виктория разговаряше с него единствено по протокол, а понеже тя задаваше протокола, двамата си продумваха рядко. Мама нямаше време да се чувства обидена. Не й оставаше свободен миг от суетня около Аликс и тичане след Тира и Валдемар. Малчуганите ми се изплъзваха ловко и за ужас на прислугата дрънчаха с кухите доспехи из нишите в двореца, гонеха се или играеха на криеница с децата на принцесата на Прусия Вики, дъщеря на Виктория.

През един ясен ден (доколкото е възможно в Англия) домакините ни организираха езда. Татко бе усвоил всички тънкости на занаята в Датската конна гвардия — преди да го изберат за престолонаследник, препитанието ни зависеше от оскъдната му армейска надница. Настояваше децата му да се научат да яздят; Аликс обичаше конете, но предпочиташе кротки кобили. Аз бях неустрашима. За мен нямаше по-близко усещане за полет от тръпката да се нося върху силен конски гръб. Ето защо приех предложението с въодушевление и яхнала жребец от кралските конюшни, се присъединих към групата от джентълмени и дами. С гордост видях как татко си спечелва неохотна похвала дори от Виктория, демонстрирайки ездитните си умения в двора на замъка.

Наложи ми се обаче да се екипирам с каквото имам под ръка. Никой не бе предвидил възможността да показвам ловкост върху седлото и понеже нямах подходяща шапка, прибрах косата си в мрежа и получих изумен поглед от кралицата.

Виктория не ни придружи. Върна се в кабинета си, но по-малкият й син, осемнайсетгодишният Алфред, се включи в излета. Младежът странеше от епицентъра на събитията — наблюдател с воднистосини очи като майка си и вечно нацупени устни и вежди. Видимо го отблъскваше всичко, с изключение на храната и пиенето — и двете поглъщаше лакомо. Впусна се да язди редом с мен, блъсна ме с крак и подплаши коня ми.

— Забавляваш ли се? — попита ме ухилен.

Почудих се какво забавление има предвид. Усмихнах се и пришпорих жребеца, за да настигна Аликс и Бърти. Въпреки първоначалните опасения, бях започнала да харесвам бъдещия си зет. Кален пътешественик с богати познания за света, Бърти се държеше приветливо с Аликс. Убедих се, че дори да не е по-влюбен в нея, отколкото тя — в него, поне е решен да заложи на взаимното уважение.

Върнахме се в замъка, ободрени от ездата на открито. Тръгнах към покоите си, за да се преоблека за чая — тържествен ритуал, на който Виктория изискваше всички да присъстваме. Една от неотлъчните й придворни дами в траур ми препречи пътя.

— Нейно Величество иска да говори с вас.

Личната аудиенция бе крайно необичайна, ала и дума не можеше да става да помоля първо да се приведа в спретнат вид. Повика ли те кралицата, длъжен си да се явиш. Пригладих смачканите си поли, втресох се от миризмата на кон, полепнала по пръстите ми, и последвах придворната дама по уиндзорските коридори. Лъкатушейки покрай стени, покрити с гоблени, стигнахме до кабинет с дървена ламперия. Придворната дама почука на вратата и ме остави сама пред прага.

— Влез! — извика кралицата.

Пристъпих в ледена стая, където си виждах дъха. Имаше камина — празна и чиста. Както почти целият дворец, кабинетът бе препълнен с купища нахвърлени сякаш напосоки вещи — безценни средновековни реликви се мъдреха до масички, отрупани с дагеротипи в сребърни рамки и с порцеланови статуетки. По стените висяха мътни картини; ъглите вместваха мраморни бюстове и кули от книги.

Виктория седеше зад писалището с писалка в ръка. Бях чувала колко грижливо се отнася към кореспонденцията и часове наред пише писма с послания до роднини и повели до губернатори в далечните краища на империята й. Не вдигна глава да ме поздрави. Пристъпих от крак на крак, стиснала в шепа ненужната мрежа за коса.

— Разбрах, че си отлична ездачка — рече тя най-сетне.

— Благодаря, Ваше Величество.

С поклон ли да приема комплимента? Хълбоците ми бяха натъртени от препускането. Колко ниско да се наведа, та после да успея болезнено да се изправя?

Писалката й продължи да дращи по хартията.

— Често ли яздиш така?

— Да, Ваше Величество. В Дания яздя често…

— Не. — Вдигна глава и ме прониза с поглед. — Така.

Отначало не разбрах какво има предвид. Тя сведе очи и тогава се досетих.

— Нямах шапка, Ваше Величество.

Устоях на изкушението да пригладя разчорлените си къдрици.

— Очевидно. — Тя довърши писмото, попи мастилото и продължи: — Защо не поиска? Щяхме да ти намерим шапка, Дагмар.

— Мини — поправих я, без да се усетя. „Полудя ли“, упрекнах се мислено. — Само татко ме нарича Дагмар.

— Нима? — Лицето й остана непроницаемо. — Сигурно е много привързан към теб.

Що за въпрос? Привързан към мен?

— Той ми е баща, Ваше Величество. Обича семейството си. И ние го обичаме.

Смътна тъга засенчи очите й. Прииска ми се да си отхапя езика. Виктория бе изгубила съпруга си, любящ баща на децата им.

— Така е редно. — Изправи се и тръгна към двата тапицирани стола пред незапалената камина. — Ела. Нека седнем. Искам да поговорим.

Подчиних се. Огромното кресло с ледена седалка ме погълна. Как издържа по цял ден зад писалището в кабинет, където сурово месо не би се развалило с дни.

— Алфред ми каза, че яздиш като англичанка — отбеляза кралицата.

Усмихнах се. Изглежда пак получавах похвала. Според нея англичаните явно правят всичко по-добре от другите.

— И че престоят тук ти е приятен — добави тя. — Вярно ли е?

В думите на сина си ли се съмнява, или ме изпитва дали съм благодарен гост? Мислено отчетох с подозрение как пренебрегва баща ми, но отговорих кратко:

— Страната е красива, Ваше Величество, но вали доста често.

— Дъждът е здравословен. За тялото и за полето.

— Да.

Каква досада. Беше ме извикала на лична аудиенция, за да обсъдим пропуска с шапката и нетърпимото време ли? Продължахме ли в същия дух, нямаше да имам време да се измия, да се преоблека и да се явя в пещероподобния й салон за задължителния чай.

Виктория ме изненада:

— Алфред те харесва. Изглежда не си забелязала. Неотдавна обаче обмислях възможността да му станеш съпруга.

Нима? И нейните размисли, и увлечението на Алфред бяха еднакво смайващи. Наистина не бях забелязала, а и да бях, нямаше да призная. От всяка благовъзпитана аристократка се изискваше да подминава интереса на мъжете. Спомних си обаче ухиленото лице на Алфред и едва се сдържах да не подбеля очи. Ако изразяваше интерес по този начин, синът й имаше какво да научи. Все пак ме стъписа решението й да ме изненада насаме с това разкритие. Завоюването на сестра ми — както и на Индия — не й ли стига? Да не би да си мисли, че датските принцеси вървят в чифт, все едно са обувки или ръкавици?

— Искам да чуя мнението ти — настоя тя с леко обвинителен тон. — Опасявам се, че при настоящите обстоятелства подобно сватосване е неуместно, но от отговора ти зависи дали ще го обсъдя с баща ти. За мен е важно — жизненоважно — никой да не се жени против волята си.

Съмнявах се желанията ми да имат някакво значение. Без да броим сдвоените датски принцеси, Виктория разполагаше с богат избор от кандидатки за Алфред. Преглътнах да овлажня пресъхналото си от студа гърло и посочих:

— Изобщо не познавам Негово Височество.

— Това не е пречка. След сватбата може да останеш тук. Сестра ти ще се радва да ни погостуваш. Предадох именията „Сандрингам“ и „Марлбъро“ на Бърти. Разполага с достатъчно място. Ще покрия всичките ти разноски, разбира се.

— Разноски ли? Не сме чак толкова бедни, Ваше Величество. Скоро татко ще стане крал на Дания.

Възмущението ми се изля, преди да успея да го усмиря. В последвалата мразовита тишина видях как почти невидимите й вежди се повдигат леко.

— Не ти липсва дух — констатира тя. — Някога и аз бях пламенно момиче. Прекалено според някои.

Сенки затъмниха отново очите й и извиха надолу краищата на устните й. Смъртта на обичния Албърт я измъчваше неумолимо.

— Ваше Величество, оказвате ми чест, но след като сестра ми ще живее толкова далеч от страната ни, не искам родителите ми да изгубят и мен.

— Всяко момиче трябва да се омъжи. — Наблюдаваше ме безучастно, сякаш нищо, дори решителен отказ, не можеше да я засегне. Замълчах. — Да — продължи тя. — Твърде много плам, опасявам се. И воля в добавка. Добре тогава. Повече няма да отваряме дума по въпроса. Побързай. Ще закъснееш за чая.

Направих реверанс и тръгнах към вратата. Тя не помръдна, вперила очи в празната камина. Докато прекосявах прага обаче, я чух да подхвърля:

— Тежко му и горко на бъдещия ти съпруг, Дагмар Датска. Няма да те опитоми лесно.

Прозвуча като присъда. И ме изпълни със задоволство.

* * *

Вмъкнах се в покоите на Аликс след поредната скована вечеря под едноличното командване — както всеки следобеден чай — на Виктория: тържествено начинание, включващо ястия в кафяви сосове и безобидни разговори, съпроводени от звън на кристални чаши и сребърни вилици.

Сега сестра ми седеше в роба върху леглото и се взираше удивена в пищната сватбена рокля, изложена върху манекен в ъгъла — творение от бяла хонитънска^[1] дантела и сребрист тюл, обвезан с копринени портокалови цветчета. До нея имаше отворено ковчеже с перлени нанизи, диамантена тиара и други накити, предвидени за церемонията по заповед на кралицата.

— Виж! — Тя вдигна инкрустирана със скъпоценни камъни огърлица. — Позна ли я?

Присвих очи.

— Разпятието на Дагмар! — възкликнах смаяна.

— Дубликат — уточни Аликс. — До най-дребната подробност отговаря на оригинала. Подарък от крал Фредерик. Пожела да присъства на церемонията, но Нейно Величество отказа.

Разбира се. Бездетният ни крал и любовницата му — обикновена жена без капчица синя кръв — не бяха добре дошли. Ала дубликатът на накита от тринайсети век, обожаван в Дания, бе прекрасен. Изключителен всъщност и по-ценен от всяко наше притежание досега. Сестра ми щеше да живее сред лукс, макар да рискуваше да зъзне до края на дните си. Виктория, изглежда, не признаваше, че камините имат предназначение, и отваряше широко прозорците, та здравословният британски въздух да не среща никакви препятствия.

— Ужасна вещица е… — Прокарах пръсти по деликатната дантела на сватбената рокля — все едно докосвах небраздени белтъчени целувки. — Всички ги е страх от нея. Чу ли я на вечерята днес? — Изимитирах назидателния тон на Виктория: — Алфред, стига ти толкова вино. Остави и за гостите. Вики, кажи на момчетата да си махнат лактите от масата. Бърти, нужно ли е да говориш за Индия? Храним се. Отложи темата за слонските бивни.

Аликс се намръщи.

— Те са й деца. Така правят майките.

Долових раздразнение в гласа й. Отдадох го на недоволство, задето не наглеждам по-старателно братчето и сестричето ни, както бях обещала — особено след случката, в гостната, когато при поредната гоненица настъпиха любимия шпаньол на Виктория и кучето нададе писклив вой.

— Няма да ти липсва мама — реших да я успокоя. — Кралицата говори досущ като нея, само дето мама е по-красива.

— Недей така — поклати глава Аликс, но по устните й пролази усмивка. — Днес те извика на лична аудиенция. Нечувано! Всички се разшушукаха. После Алфред разговаря с Бърти. Изглеждаше разстроен.

— Как разбра? Той винаги е нацупен. Сигурно страда от лошо храносмилане. Постоянно преяжда.

За мое облекчение Аликс се изкиска.

— Ще стане лоена топка, преди да навърши трийсет. Кралицата за него ли отвори дума?

— Да — изгледах я многозначително. — Алфред бил влюбен в мен. Обмисляла да ни сватоса, но се колебаела дали е уместно. — Замълчах. — Споменавала ли си й за Никса?

— За интереса му към теб ли? Не. Знае само, че съм му отказала. Според нея съм постъпила много разумно. Русия била варварска земя, отразявала се зле на чуждестранните невести.

— Сигурно е имала предвид датските. Иначе Романови са се омъжвали за германки, но не съм чувала някоя да се е споминала от варварството им.

— Навярно се притеснява за теб — предположи Аликс.

— Защо? Не е нейна грижа за кого ще се омъжа. И щом Алфред е бил толкова заинтригуван, да беше го казал — на мен. Майка му ли говори вместо него?

— Съмнявам се да е очаквала той да разкрие интереса си. — Аликс замълча. — Ако се беше съгласила, щеше да останеш тук с мен.

Изненадах се.

— Искаш ли да остана? Разколеба ли се вече?

Едва не добавих, че след запознанството с Виктория съм сериозно разколебана.

— Не. Но помни какво ти казах — слушай сърцето си…

— И използвай разума. Не съм забравила.

Впихме очи една в друга. Крачката разстояние помежду ни изведнъж ми се стори огромна, непреодолима.

— Не знам какво ще правя без теб — най-сетне сведох глава. — Нима да е същото. Никога, нали?

— Да. — Тя пристъпи до мен и обви ръцете ми с длани. — Но ние винаги ще бъдем същите. Мини, обещай ми да не се променяме. Винаги ще останем любящи сестри, каквото и да се случи.

— Спри! Ще ме разплачеш преди сватбата.

— Обещай ми. — Тя притисна по-крепко дланите ми. — Искам да го чуя.

— Да. — Преглътнах буцата в гърлото ми и прошепнах: — Обещавам. Сестри… завинаги.

— Каквото и да се случи. — Аликс се наведе и целуна върховете на пръстите ми; после сложи длан върху бузата ми. — Толкова си силна! По-силна, отколкото предполагаш. Днес каза „не“ на кралица Виктория. Коя друга княгиня би дръзнала да й се опълчи?

Не отвърнах, че тя определено не бе посмяла. Какъв смисъл имаше?

— Не бой се за мен — продължи Аликс. — Ще се чувствам щастлива тук. Бърти е мил човек. Целият живот е пред нас.

Повече уверения не биваше да очаквам. Всичко предстоеше. Какво още да добави? Седна до ковчежето и затвори капака.

— Изпитвам истинско облекчение! — усмихнах се. — Представи си каква врява щеше да се вдигне, ако бе решила да отмениш сватбата.

Аликс застина. После се разкикоти и аз се разсмях с глас.