Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (29)

Двайсет и девета глава

Дъщеря ми Олга влезе в дневната в Гатчина, облечена в омачкано палто и с раздърпано пътно боне, и заяви:

— Изглежда съм сгодена.

Не й обърнах внимание. Бях избягала в Гатчина от тежкото начало на годината и пишех закъснели писма на роднините си. Кралица Виктория бе починала в края на януари и Александра беше превърнала богоявленските празници в безконечна литания от заупокойни служби. Бърти вече бе крал Едуард VII, а сестра ми — негова кралица. Изстрадвах дните в Александровския дворец заедно с внучките си, докато Александра скърбеше. За да я разсея, й предложих да поеме няколко благотворителни организации. Изрази признателност, но бързо пренебрегна задълженията си и директорите продължиха да отправят молбите си към мен. Снаха ми бе твърде заета да страда за баба си и да пази нероденото си дете. Нямаше време за добри дела. В момента първостепенната й задача — според нея, а и според всички нас — бе да осигури престолонаследник на Русия.

И ето я сега моята Олга, поверена на Ксения и Сандро. Бях я настанила в новия им дворец край протока Мойка, защото предпочиташе да посещава пролетните концерти и приеми, без да я надзиравам.

— Прекрасно, скъпа — отвърнах напосоки. — Забавлява ли се?

— Изслушай ме. — Ниската нотка в гласа й ме накара да вдигна глава. — Бях на бал в двореца на Олденбургови. Княгиня Евгения ме покани. Приех по задължение.

— Разбира се. Олденбургови са изтъкнато семейство, а княгиня Евгения Максимилиановна е очарователна. Зарадва ли ти се?

Олга отговори безизразно:

— Извънмерно. Неотдавна синът й Пьотр ни придружи мен и Ксения на балет в Мариинския театър. Нищо особено. На бала обаче княгинята ме заведе в друг салон, където чакаше Пьотр. Предложи ми брак. Смаях се.

Засмях се.

— Шегуваш се! Пьотр е над трийсет, заклет ерген.

И безнадежден комарджия, едва не добавих, довел майка си до пълно отчаяние.

— На трийсет и две. Досега не бил срещал жена, достойна да му стане съпруга. Настояваше да получи отговор. Казах: „Благодаря.“

Разбрах, че говори сериозно. По природа не беше духовита.

— Това ли е?

— Не. В балната зала всички гости ни поздравиха. Ксения остана поразена. — Олга извади писмо от джоба си. — От Пьотр. Твърди, че сме сгодени. Иска да ни разреши да го обявим официално.

Грабнах писмото и го прочетох.

— Пише, че си приела предложението му!

— Казах „благодаря“. Смята ли се за съгласие?

Прочетох писмото още веднъж.

— Той явно го е приел така. — Погледнах пак Олга, увенчана с ужасното боне. „Няма деветнайсет, а прилича на стара мома“, помислих си неволно. Тутакси ме обзе чувство на вина. — Изпитваш ли влечение към него? — попитах рязко.

— Не особено. Но вероятно е по-добра партия от някого, когото не познавам.

Обзеха ме невъзможни за разплитане чувства. Пьотр Олденбург бе сравнително подходящ; родственик на Романови по майчина линия — баба му бе дъщеря на Николай I. Не бих го избрала обаче за нея, макар да си спомнях думите си, изречени пред Таня: „Как ще й намеря съпруг?“.

Навярно чрез гафа на Олга въпросът се бе разрешил от само себе си.

— Обмислих положението — продължи тя. — Не искам да се женя в чужбина. По-добре да живея тук. Това искаш и ти.

— Да — признах. — Предпочитам да останеш в Русия, но очевидно не си влюбена в него.

Сви рамене.

— Не съм очаквала да съм влюбена в съпруга си. Не приличам на Ксения.

Безспорно. Шлифована пианистка, запленена от живописта, досега Олга бе изразявала само едно желание — да открие художествено ателие. Колкото и да се стремях да й насаждам умения, присъщи на велика княгиня, Олга живееше в свой свят, непристъпен за мен. Липсваха й жизнеността и женствеността на Ксения, ала оценявах разсъдливостта й. Бракът беше задължителен, макар, както сама бе отбелязала, любовта да спохождаше малцина.

— Ще пиша на Ники — казах след дълго мълчание. — Ако си напълно сигурна.

— Да. Искам да се оженя възможно най-скоро.

* * *

Ники отговори, че е изненадан, но не би отказал, щом Олга е взела решение. Разпитах я отново, защото необяснимата й припряност ме смущаваше. Не бях успяла да се сближа с най-малката си дъщеря и все пак се боях да не допусне ужасна грешка, за която да се разкайва до края на дните си.

— Нужно ли е да го обсъждаме? — раздразни се тя. — Вече ти обясних. Защо да не е той? Няма постоянно да ми върви по петите, а точно това искам.

Вземеше ли решение, Олга бе упорита като Саша. Нямаше да се отметне. Утеших се, че поне ще остане в Санкт Петербург, където ще мога да я наглеждам. През май 1901 се сгоди официално за Пьотр; след сватбата през август се премести в двореца на Олденбургови на Марсово поле. Миша се натъжи от раздялата — ежедневните срещи с нея щяха да му липсват. От децата ми единствен той не беше женен; предстоеше му грижлив избор на съпруга, достойна за престолонаследник.

След сватбата на Олга заминах за Дания да посетя татко и да се срещна със сестра ми, после се върнах в Русия за раждането на четвъртото дете на Александра.

* * *

Кръстиха я Анастасия — красиво име за красива дъщеря с ангелско лице, меденозлатисти къдри и изумителни виолетово-сини очи като на майка й. Въпреки всичките й недостатъци, не можех да отрека, че Александра ражда съвършени деца. Четирите ми внучки от нея бяха обаятелни и здрави. Този път обаче разочарованието на Александра бе осезаемо. Ники сподели колко плакала и повтаряла отчаяна, че се е провалила. От дън-душа копнеела да даде царевич на Русия.

Почудих се дали е възможно и безопасно. На двайсет и девет Александра наближаваше възрастта, когато плодовитостта намалява. С всяко изтощително раждане излагаше на риск живота си. Здравето й се влошаваше — лумбагото я приковаваше на легло седмици наред; обезформената фигура и измъченото лице помрачаваха красотата й. Да отглежда четири дъщери не е лесно за никоя майка, особено за Александра, ръководеща двореца си с желязна дисциплина, похвална за кален генерал.

Бях си научила урока обаче. Не се намесих — решение, за което скоро щях да се разкайвам.

* * *

През целия празничен сезон в петербургските салони се шушукаше как Нейно Императорско Величество се съветва с окултисти. Целеустремеността на Александра, съчетана с безогледно пренебрегване на последствията, ме безпокоеше открай време. Сега по неволя отклонявах въпроси за доктор Филип и за необяснимото приятелство на снаха ми с Анна Вирубьова. Примирието на Англия с Франция, принудило ни да се включим в съюз срещу Прусия, и японското посегателство срещу владенията ни в Манджурия бяха маловажни теми. Най-обсъжданата си оставаше дали чудатите уклони на царицата ще дадат плод.

— Ще ни направи за смях — споделих с Михен. — След брачното фиаско, сътворено от брат й, би следвало да стъпва по-внимателно.

— Много по-внимателно. Казах ли ти за писмото от Дъки? Не е за вярване! Съпругът й наистина не е подбирал — коняри, готвачи…

Разкривих лице. Вече бях информирана за безсрамията на херцога, брат на Александра.

— Знам. Дъки се е върнала в Сакс-Кобург при майка си. — Впих очи в Михен. — Нали не я насърчаваш?

Михен опипа новата си смарагдова гривна.

— Какво имаш предвид?

— Разбираш отлично. Навремето Дъки искаше да се омъжи за твоя Кирил.

Тя изсумтя.

— Преди години се бяха сближили, вярно. Но след голямата му обиколка тя избра онова изчадие.

— Няма връщане назад. Разведена е. Наясно си, че на членовете на семейството ни е забранено да се женят за разведени. В добавка Дъки и Кирил са братовчеди. Необходимо им е одобрение от Църквата. Само Ники може да го поиска, а той няма да го направи.

— Знам. Посъветвах Кирил да я вземе за любовница, ако още е увлечен по нея. — Ахването ми предизвика смях. — Представяш ли си реакцията на Мама Жигон, макар брат й да е виновен. Моят Кирил поне не ухажва конярчета.

При мисълта за гнева на Александра — одобрила неохотно развода, без изобщо да споменава дела на брат си — у мен не остана никакво съмнение, че антипатията на Михен към снаха ми надвишава моята.

Сезонът приключи с горчива нотка.

Александра оповести, че чака дете. Доктор Боткин я прегледа и не установи бременност. Обляна в сълзи, царицата се усамоти, принуждавайки Ники да се върти безпомощен край нея. Министрите ме заляха с жалби, че синът ми оставя империята на произвола на съдбата.

Впрегнах цялата си воля, за да не препусна към Царское село и да го бомбардирам с упреци срещу нея. Подозренията ми, споделени преди години с Аликс, се оправдаваха. Александра не бе подходяща и възпрепятстваше способностите на Ники да управлява.

* * *

— Сгреших. Пьотр е искал само парите ми и ги харчи безогледно. — Олга прокара длан през косата си; за мое смайване пръстите й смъкнаха цели кичури. — Скоро ще ми е нужна перука. Погледни ме. Ще ме вкара в гроба. Не трябваше да се омъжвам за него.

— Нали си избра съпруг, който да те оставя на мира — отвърнах безпомощно, забелязала сълзите в очите й.

— През първата брачна нощ ли? — извика тя. — И всяка следваща, за да играе комар в клуба си? Има любовници. Повече не искам да живея с него. Не ми казвай да опитам. Нещастна съм. Брачната атмосфера няма да се подобри.

Какво можех да направя? Дъщеря ми напусна съпруга си и се върна вкъщи — непоносим скандал за мен. Миша я взе под крилото си. Развеждаше я из града и я придружаваше на празненствата по случай двувековния юбилей на Санкт Петербург.

Помолих Ники да отбележи събитието с дворцов бал. В чест на приемствеността предложих гостите да се облекат по руска мода от седемнайсети век. Не биваше да загърбваме задълженията си, а семейните ни злополучия изискваха засенчване със зрелище. Щом насрочихме бала, всички прегърнаха идеята ми; правеха тайни проби в шивашките ателиета и същевременно издаваха дребни подробности, та да няма двамина в еднакъв костюм.

Поех грижата да разпратя поканите с императорския герб на триста и деветдесетте гости, понеже Александра даде ясно да се разбере, че предпочита да остане в Царское село. На бала обаче бе длъжна да присъства; появи се със сериозно лице, в старинен сребърен брокат и великолепен смарагдов дубликат на корона от седемнайсети век, изработен от Фаберже. До нея Ники носеше кафтан от златна коприна и ботуши с извити нагоре върхове. В типичния си неподражаем стил Михен сияеше в старинна дворянска премяна, допълнена с кокошник с перлени нанизи. За себе си бях избрала корона от сапфири и диаманти (за задоволство на Михен — по-малка от нейната) и поръбена със самур рокля в бяло и златисто — реликва от съпругата на Петър Велики, извадена от кремълската съкровищница. Княгиня Зинаида Юсупова, облечена в зашеметяваща рокля, обвезана с перли, зарадва всички с изпълнение на солов танц.

Беше прекрасна вечер. Чувството, че съм се върнала във времето, когато бях императрица, продължи и на другия ден. Позирахме за снимки и в изблик на разнеженост Александра предложи да ги публикува за спомен в албум с ограничен тираж. Подписа лично всяко издание и ги разпрати на гостите със собственоръчно написана бележка — рядък жест на зачитане от нейна страна.

На бала Миша запозна Олга със свой другар от полка на Сините кирасири, разквартируван в Гатчина. Не след дълго хората започнаха да виждат офицер Куликовски и Олга да се разхождат из града с карета и да вечерят заедно. Слухът стигна до мен.

— Току-що се раздели със съпруга си и се захласваш по обикновен офицер. Всички говорят. Нямаш ли чувство за благоприличие?

— Членове на семейството му са служили в армията ни поколения наред — отговори дъщеря ми. — Бяха поканени на бала. Едва ли е неприлично да общуваме. И преди да кажеш още нещо, искам развод. Пьотр е длъжен да приеме. Той има какво да крие. Аз — не.

— Очевидно — просъсках. — Но дори Ники да ти позволи, не може да се омъжиш за офицера. Не е благородник. Забрави ли какво стана, когато прачичо ти, великият княз Павел, овдовя и се ожени повторно? Понеже съпругата му е от простолюдието, Ники го лиши от дохода и титлата. Наложи се да замине в чужбина с нея. Децата му останаха при Сергей и Ела. Това ли искаш?

— Освен тайни нямам и деца — тросна се тя.

Продължи да се вижда с Куликовски. Плъзна слух, че има любовник, и аз понесох удара. Не можех да контролирам поведението на дъщеря си и не успявах да измъкна Ники от мрежите на Александра.

В късната есен на 1903 Боткин потвърди, че царицата е бременна. Според доктор Филип детето бе син. Никой, освен Александра и Ники не му повярва. Докато се подготвях за появата на още една внучка, която макар и желана, не би осигурила приемственост на династията, внезапно ни връхлетя война с Япония.

Не бях на себе си. Министър Вите и по-умерените членове на кабинета настояваха Ники да преговаря, за да избегне въоръжена схватка в Манджурия. Дори Бърти му писа. Предупреди го, че е сключил съюз с Япония и избухне ли война, ще се окажем враг на Британия. Ники обаче послуша наглия съвет на чичовците си, че кратка война е точно от каквото се нуждаем за повдигане на патриотичния дух. Щели сме да подплашим малодушните „кучета с жълти кореми“ само с обстрел от войнишки калпаци.

През февруари 1904 Япония нападна изненадващо Порт Артур. Кирил, синът на Михен, бил принуден да си спасява живота със скок в морето. Зле подготвените ни войници подели битка от укрепените хълмове. Японците отвърнали с далекобойна артилерия, предоставена им от Прусия, и унищожили тихоокеанската ни флотилия. Ники застана начело на Балтийската флота, изпратена като подкрепление. Войската трябваше да измине стотици километри по недовършената Транссибирска железница. Изгубихме време при поставянето на временни релси и в резултат претърпяхме немислимо поражение.

Провалът опетни доброто име на сина ми. Престъпната леност, непростим порок на командирите ни, го принуди да наложи наказания и да вземе още по-крути мерки след убийството на един от военните му министри, прострелян в Москва.

Вестта стигна бързо до Санкт Петербург и смрази кръвта ми. Неразкритите убийци бяха разпратили страховито възвание до вестниците. Обявяваха се за членове на революционно движение — социалдемократи, вдъхновени от германския философ Карл Маркс. Както предупреждавах Ники, докато Александра обсебваше вниманието му, нова заплаха бе заела мястото на изкоренените нихилисти. В отговор Ники упълномощи московския губернатор, великия княз Сергей, да издири бунтарите, да нахлуе в укритията им и да арестува тях и поддръжниците им. Последователите им обаче се множаха заради войната с Япония; стотици мъже, мобилизирани против волята им, гинеха на бойните полета из незнайни земи.

Въпреки настойчивите ми подкани, Ники отказа да се върне в Санкт Петербург, за да овладее бурята. В опит да повдигна националния дух организирах Червения кръст да изпрати провизии, медицински сестри и лекари на фронта. Ала битките се водеха далеч и вземаха все повече жертви.

Родилните мъки на Александра започнаха през август. Чаках вест в Петехоф, молейки се този път — безспорно последен за нея — желанието на царицата да се сбъдне. Раждането на царевич, наследник на императора, щеше да ни даде повод за празник и да разсее хората от гибелната война с Япония.

Само след три часа Ники влезе в салона, където седях с Ксения и Олга. Приличаше на изтощена родилка — потната му коса беше залепнала за главата, ръкавите му бяха навити над лактите, жакетът му липсваше.

Изморената му усмивка би осветила цял Санкт Петербург.

— Слава на бога. Имам син!