Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (20)

Двайсета глава

Беше май, студен като февруари. Свирепият вятър ме прорязваше през пластовете хермелин, смразяваше пръстите на краката ми, обути в инкрустирани със скъпоценни камъни пантофки, и превръщаше дъха ми в леден облак.

Цяла Москва чакаше. Хиляди се бяха събрали край пътя от Петровския дворец до червените тухлени стени на Кремъл и куполите на храма „Свети Василий“. В зелена униформа без нашивки Саша яздеше бял жребец — самотна фигура пред хусарите и копиеносците, казаците с астраганови калпаци и конните гвардейци с шлемове, увенчани с двуглави орли. Следваше ги екзотично шествие от представители на азиатските владения.

Десетките московски камбани напразно се опитваха да надпеят громолящите топовни салюти. Каретата от злато и кристал изглеждаше невъзможно далеч, докато вървях към нея. Диадемата ми — царски накит на Романови с воал от копринена дантела, обшит с диаманти и перли — тежеше като камък, мантията от сребърен брокат се диплеше на ледени вълни върху гърба ми.

Ксения вече седеше в каретата, облечена в първата си празнична рокля и накичена с кокошник. Не исках нито тя, нито синовете ми да присъстват на церемонията, след като Саша ме уведоми, че в превключвателите на електрическото осветление — нововъведение в Кремъл, а и в цяла Русия, в чест на коронацията ни — тайната полиция открила взривни устройства. Наложило се да проверят мрежата сантиметър по сантиметър. Следите довели охраната до московска мансарда, пълна с модерни широкополи бомбета, всяко „подплатено“ с нитроглицеринова бомба, с каквато бяха убили Александър. Макар да бяха разкрили заговора, от страх отхвърлях жалните молби на Ксения, докато Саша не ме убеди да отстъпя.

— Тя е голямата ни дъщеря. Иска да бъде до теб в каретата. Разреши й.

С указ бе забранено хвърлянето на шапки край шествието, в случай че някоя от коварните бомби е останала неоткрита. Всички съзаклятници бяха арестувани и все пак се борех с вцепеняващ ужас по целия път с каретата до мястото, където чакаха свещениците, патриархът и Саша. Тълпата крещеше името ми. Виждах само безкрайна зев от отворени усти. Стъклената клопка, впримчила мен и дъщеря ми, щеше да изригне на парчета, ако хвърлят бомба по нас.

След час, равен на година, каретата спря. Улових ръката на Ксения и понечих да изляза. Вратата се отвори и пред мен застана Саша, нарушил протокола, за да ни придружи.

— Маня — приведе се към мен. — Нашите бижута ти отиват. По-бяла си от лебед. Но толкова тъжна. Усмихни се, любов моя. Нека хората видят радост у новата си императрица.

Обърнах се към тълпата. Гръмките възгласи ме застигаха на вълни. Вдигнах длан, търсейки с трескави очи тъмно лице, самотна мрачна фигура, сееща смърт с огън и жулел.

Народът нададе приветствен рев. Ръка за ръка, със Саша поехме към храма „Успение Богородично“ с пет златни купола и сводести фасади, символизиращи Иисус и четиримата евангелисти. С широка усмивка Ксения вървеше до нас — по-късно щеше да влудява братята си с горди описания на тържествения ден.

В църквата ни заляха талази от тамянов дим. Хиляда икони озаряваха иконостаса. Патриархът благослови и подаде на Саша императорската корона, изработена за Екатерина Велика с диамантен кръст, увенчан с грамаден рубин. Миряните коленичиха и Саша си сложи короната. Коленичих до него. Той свали короната и докосна челото ми с нея — жест, символизиращ връзката ни — сетне сложи върху главата ми диадема, върху чийто връх грееше морскосин сапфир. Само веднъж я бях виждала в косите на покойната ми свекърва — на официален дворцов прием — и се изненадах колко ефирно обрамчва челото ми.

В този тържествен момент, пропит от мирис на тамян и от напевни химни, очите ни се срещнаха. Изправихме се на крака, Саша ме прегърна и прошепна:

— Никой мъж не е обичал жена си по-силно от мен, царице моя.

* * *

По традиция празненството за народа се организираше в местността Ходинка край Москва, където коронованият владетели съпругата му раздаваха сувенири — халби и чинии, гравирани с царския герб.

След тридневни изтощителни тържества застанахме на поляната върху дъсчен подиум. Навесът плющеше под напора на бурен вятър, какъвто може да се извие само в Москва. Постарах се да потуша страха си при вида на морето от хора, дошли от близо и далеч да получат даровете ни. Всеки би могъл да скрие бомба — под извезан ръкав или фуста, макар шапките да бяха строго забранени.

Бяхме заобиколени от телохранители; предрешени като търговци охранители сновяха из тълпата. Те обаче ми се струваха по-слаба защита от паянтова ограда от пръти, удържаща две човешки реки — една пред мен, една пред Саша. Шамбелани в противокуршумни елеци раздаваха сувенирите от наше име. И все пак, забила нокти в дланите си, се взирах трескаво във всяко ново семейство, пристъпило да поеме евтина халба или чиния с чисто сантиментална стойност. Саша ме погледна и ми кимна насърчително да се усмихна. По време на цялата церемония той нито веднъж не показа страх — олицетворение на батюшка, богопомазан руски владетел.

Опашките се точеха до безкрай. Бях примряла от изтощение, когато майка и дете застанаха пред мен. Шамбеланът протегна чиния. Майката — със свалена забрадка или в знак на уважение, или заради изискването поданиците ни да се явяват гологлави пред нас — не помръдна, вперила умолителен поглед в мен. Не беше стара, но тъмната й коса бе посребряла, издавайки потеклото й — тежкият селски живот състаряваше преждевременно жените. Бузите й бяха хлътнали от глад и страдание.

Тя поклати глава и отказа да вземе чинията. Изля поток от непонятни думи на руски диалект. Шамбеланът й кресна и бутна чинията в ръцете й. С жаловит поглед жената дръпна увитото в дрипи дете като щит пред себе си.

Вятърът разви шала, покрил сипаничавото лице на детето. Поддадох се на страха и отстъпих назад. Шамбеланът даде знак на телохранителите да изгонят жената, която не откъсваше очи от моите. Мимо волята ми от сухото ми гърло се изтръгна заповед:

— Чакайте.

Пристъпих до ръба на подиума — толкова нисък, че се чувствах съвсем беззащитна.

— Какво казва?

— Нищо, Ваше Величество — отговори нетърпеливо шамбеланът, на крак от часове. — Бръщолеви за някаква благословии.

— Благословия ли? — обърнах се колебливо към Саша.

— Иска да благословиш детето — обясни тихо той. — Мужиците вярват, че в ръцете на царя и царицата се крие целебна сила. Суеверие, Маня. Не е нужно да се съобразяваш.

Обърнах се към жената. Телохранителите стояха от двете й страни, готови да я изтикат назад. Погледнах клетото дете — момче или момиче? — и чух глас да ми нашепва: „Сега си Романова, Приеми ролята си и я изпълни. Няма друг начин да оцелееш.“

Незнайно защо умът ми бе избрал точно този момент, за да съживи думите на свекърва ми, положена отдавна в гроба. Накрая тя бе загърбила дълга си, сломена от скръбта по сина си и от изневярата на съпруга си. Не биваше да позволявам това.

Слязох по страничните стъпала. Телохранителите изпружиха гръб; пренебрегнах мълчаливото предупреждение в погледите им.

Очите на детето бяха огромни, кафяви като на майка му, ала празни, сякаш е изгубило способността да чувства. Протегнах длан изпод надипления си ръкав с пищна бродерия и движена от древен инстинкт, я положих върху челото на детето, шепнейки молитва.

С горещ вопъл жената падна на колене и дръпна детето до себе си.

— Бог да пази Нейно Величество — чух я да казва, и този път успях да разбера думите.

— Не. — Ненадейни сълзи напълниха очите ми. — Бог да пази теб, руско дете.

Протегнах длан и към нея.

Тя се приведе над ръката ми, без да я докосва. Изсъхналите й напукани устни издраскаха кожата ми. Чух я как вдишва дълбоко, сякаш излъчвам свръхестествени сили. Обърнах се към ококорения шамбелан и взех чинията от ръката му. Подадох й я. Тя я притисна до гърдите си с обляно в сълзи лице. После изчезна; изгуби се сред тълпата, струпана пред сергиите с храна.

Върнах се до Саша и той ме посрещна с думите:

— Никога не съм бил по-горд с теб.

Не се чувствах горда. Чувствах се освободена. Вече не се налагаше да треперя при мисълта за нихилистите и как ще ме застигне смърт от унищожителна бомба или друго ужасно насилие. Възможността съществуваше, ала поне днес бях надвила страха. Бях истинска Романова.

Бяхме длъжни да служим на Русия. Зарекох се никога да не го забравям.

* * *

Саша спазваше стриктен режим. Твърдеше, че така има какво да очаква, докато изтърпява безкрайните съвещания с министрите, бори се със сложното управление на Империята и с братята и чичовците си, които нахлуваха в кабинета му да се оплакват за щяло и нещяло. Никой не си тръгваше доволен, защото обикновено им напомняше на висок глас да спазват заповедите му и ги прогонваше.

Започна да пие много. Никога през деня, но често нощем след вечеря се усамотяваше в кабинета си. Влизах на пръсти, преди да си легна, и го сварвах захъркал върху изкорубения диван. На пода обикновено се валяше празна бутилка водка, камериерът му Иван стоеше на пост в ъгъла, а икономът му княз Оболенски кършеше ръце в коридора. Завивах съпруга си с плътно одеяло — в подобно състояние никой не можеше да го събуди — и нахоквах княза, който ме уверяваше, че полага усилия да ограничава Саша. Всякакви усилия бяха безполезни, знаех, и все пак бе важно да изразявам възмущение.

За да облекча товара на Саша, на свой ред установих стриктна рутина. През зимата живеехме в града; посещавах приеми, опери, балети и устройвах балове в Зимния дворец — аз се веселях, той мърмореше. През пролетта се връщахме в Гатчина да се насладим на занимания сред природата. През ранното лято се премествахме в Петерхоф край брега на морето или в Ливадия в Крим, за да избягаме от жегата. Наесен посещавахме Дания, за да се видя със семейството си.

Аликс и Бърти идваха с децата. Саша не криеше облекчението си да се откъсне от Русия. За разлика от великолепието в Империята, в Копенхаген родителите ми ни посрещаха семпло и по домашному както през детските ми години, когато носех ушити вкъщи рокли.

— Най-сетне излязохме от затвора! — прогърмяваше Саша и с широка крачка прекосяваше перона, за да прегърне баща ми и братята ми.

Валдемар не беше женен, но Фредерик имаше жена и деца. Съпругът на малката ми сестра отказваше да напуска дома им в Австрия и рядко виждахме Тира. Вилхелм обаче използваше с радост възможността да отпътува от Гърция с Олга и шестте им деца.

Ние, жените, наглеждахме детския рояк. Във Фреденсборг^[1] се разхождахме край езерото, ловяхме риба, яздехме, плавахме с лодки и вечеряхме на терасата. Саша се чувстваше щастлив. Момчетата кръжаха край него и той охотно им помагаше да сложат примамка на въдиците си или нагазваше до колене в езерото, за да избута заседналите им в тинята лодки. Надвечер обикаляше по пътеките с татко, Бърти и братята ми сред облаци цигарен дим. Момчетата вървяха подире им като разюздани войници.

В Дания Саша омекваше. Кореше по-сдържано Ники, пиеше с мяра и се усмихваше повече с милата усмивка, сбърчваща очите му. Детските лудории го развеселяваха. Момчетата го замеряха с чорапи, пълни с вода, и се разбягваха с писъци, щом се втурнеше след тях. Смехът му се чуваше толкова често, че мама веднъж отбеляза:

— Саша е щастлив император.

— Да, тук — отговорих.

— А щастлива ли е императрицата? — попита Аликс, облегната на шезлонга до мен.

Преди да отворя уста, мама заяви:

— Разбира се! Нали й казах? Всеотдайни ли са двама души, любовта винаги идва.

Имаше любов. Върху изсушените на слънце чаршафи, ухаещи на лавандула, със Саша се отдавахме с възобновен плам на страстта. Засмени като деца и поразчорлени, карахме мама да повдига многозначително вежди, когато закъснявахме за закуската.

Сякаш по силата на магия, в Дания забравяхме Империята. Без товара на дворцовите задължения бяхме просто съпруг и съпруга, баща и майка, любовници.

— Ако можех, бих живял спокойно до края на дните си — въздишаше Саша на тръгване. — Твоите хора знаят как да се радват на простичките житейски удоволствия.

Макар да бе руснак до мозъка на костите си, Дания стопляше душата му.