Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (43)

Четирийсет и трета глава

— Ставай. Бързо.

Непознатият глас преряза неспокойния ми сън. Изправих се с мъка в леглото. Чух мопса ми да лае долу. Таня спореше с някого в коридора. Приглушената светлина, процеждаща се през вратата, разкри едра фигура, застанала на прага. Сочеше ме, а малко по-назад се хилеха други. Мъжът влезе в стаята. Ботушите му отекваха тежко по пода. Другарите му го последваха. Единият носеше мъждива керосинова лампа. Увих се плътно в завивката.

— Ставай — повтори мъжът. Той и побратимите му бяха облечени в безформени палта и войнишки панталони. Разръфани червени ленти опасваха ръкавите им. — Или предпочиташ да те влачим?

Предложението на тартора предизвика дружен смях. Сърцето ми заби лудешки, в гърлото ми се надигна вик.

Болшевики. Тук, до леглото ми.

— Това е вдовстващата императрица — извика Таня откъм коридора. — Не може…

— Императрица ли? — озъби се мъжът. — Не виждам никаква императрица. Виждам старица, разположила се удобно във вила, където има място за десет семейства. В Русия вече нямаме царе. — Смехът му секна. — Внимавайте! Имате си работа със старши комисар Спиро от Севастополския съвет. — Той пристъпи към мен. — Какво сте скрили под дюшека? Ще си останеш ли в леглото, докато го претърсваме, другарко?

— Как смеете! — Вместо да прозвучи властно, гласът ми трепна и той го усети. — Аз съм вдовицата на цар Александър III. Нямате работа тук.

Ръката му опипа пистолета в кобур, провесен през колана му.

— Вдовицата Фьодоровна май си мисли, че е в Зимния дворец. Стариците се объркват. Ще проявим разбиране. — Той посочи паравана в ъгъла. — Чакай там, докато претърсваме. Знаем, че криеш нещо. Писма до приятели и кой знае още какво. Романовска паплач. Ставай! Няма да повтарям.

Таня успя да се отскубне от нечия хватка и влетя в стаята.

— Оставете я на мира, моля ви. Нямаме нищо. Вземете каквото ви харесва и си вървете.

Тръгна към мен, разгърнала шал. Уви раменете ми и понечи да ме изведе в коридора. Отстъпих до паравана и погледнах към комисаря:

— Бъдете внимателни. Не ми е останало много. А малкото, което ми е останало, е безценно за мен.

Той махна рязко. Седмината му другари опустошиха стаята.

Изтръгнаха чекмеджетата на писалището и скрина, смъкнаха чаршафите на пода, разбиха будилника върху нощната масичка, претършуваха всички ковчежета.

Срещнах ужасения поглед на Таня и се усмихнах тънко. Нямаше да намерят нито бижута, нито яйцето „Фаберже“. Отдавна чакахме подобно посещение. С Ксения бяхме заровили диамантите, сапфирите, рубините, перлите и смарагдите в алуминиеви кутии, пълни с какао на прах — вкуснотия от града, донесена от Феликс.

— Нищо — просъска един от грабителите. — Никакви писма. Нищо ценно.

— Знаем, че е писала. Предателят Керенски й е помогнал да изпрати няколко — изръмжа комисарят. — Обличайте се! — заповяда ни. — Действайте бързо и слизайте долу. Ако се размотавате, ще ви завлечем навън по нощници.

Мъжете излязоха с тежка стъпка.

— Божичко! — отроних след безпорядъка, останал след тях. — Не биваше да се доверявам на Феликс, че е безопасно да изпращам писма с посредничеството на Керенски. Разпитвали са го.

— Керенски е паднал — прошепни Таня. Олюлявайки се, тя затършува из разхвърляните дрехи. — Нахлуха с думите, че Ленин е завзел властта. Думата е разпусната. Бог да ни пази, Ваше Величество. Сега ни управляват болшевиките.

Намери рокля и ми помогна да я облека. Прибрах в кок посребрелите си коси. Седемдесетте години ми личаха до последния ден. Дори не държах огледало в стаята; стремглавото състаряване ме отвращаваше. Жизнената вдовица, успяла да спре времето, бе останала в миналото ведно с баловете и приемите.

— Никакво „Ваше Величество“ — предупредих я. — Не изричай титлата ми пред тях. Може да ни застрелят. — Таня ахна и закри уста с длан. Добавих строго: — И не показвай страх. Те са злодеи и простаци. Очакват да ги молим за пощада. Няма да го направим.

* * *

Семейството ми се бе събрало в гостната. Ксения и Олга с бебето на ръце, заобиколени от синовете на Ксения, от Сандро и Куликовски, и двамата придали си спокоен вид въпреки тревогата. Юсупови, слава богу, не бяха останали да нощуват при нас. Измъкнах мопса изпод пианото и седнах до дъщерите си.

Дванайсетина мъже се шляеха из помещението. Опипваха вещите ни, громоляха по клавишите на пианото — моряци в мръсни куртки, въоръжени с пистолети и байонети. Зарекох се да не се страхувам. Да запазя маската на безразличието, каквото и да става.

Влезе комисар Спиро — несъмнено един от десетките дребни чиновници, предали каузата ни, за да яхнат вълната на революцията. Размаха лист хартия и изпъчи гърди, главозамаян от получената власт.

— Който си чуе името, да ми съобщава! — разпореди се той и зачете: — Александър Михайлович. — Сандро кимна. — Ксения Александровна. — Дъщеря ми го изгледа изпод вежди.

Олга бе вписана с фамилията на съпруга й. Когато произнесе моето име, отказах да откликна. Знаеше, че съм тук.

— Всички са налице — докладва на никого. — Добре. По заповед на Севастополския съвет съм упълномощен да преместя лицата Мария Фьодоровна, Ксения Александровна и съпруга й Михайлович, шестимата им синове, както и прислужниците им, в имението в Дюлбар.

— Дюлбар! — Сандро изгуби крехкото си спокойствие, а моите рамене се свлякоха от облекчение, защото очаквах много по-лоша изненада. — Защо? Съвсем наблизо е, а тук ни пази Татарският полк. Няма причина да…

— Вече не. — Спиро изгледа зет ми, сякаш се чудеше дали да се разсмее, или да го удари. — По заповед на другаря Ленин минавате под наш надзор. Татарите са освободени от доброволна служба. Събирайте си багажа. Тръгваме веднага.

— А Олга Куликовска? — попитах със сетни сили.

Спиро се втренчи в списъка.

— Тя и съпругът й са свободни да останат тук или да отидат, където искат. Не са посочени като членове на бившето императорско семейство.

Преди Олга да възрази, я пронизах с поглед. Замълча. Поне един от нас щеше да избегне ареста. Макар грижите за бебето да я ограничаваха, надявах се да ни помогне някак.

— Може ли да вземем храна? — попитах, за да припомня на Олга да скрие кутиите с какао. Веднага осъзнах грешката си.

Спиро присви очи.

— Не. В Дюлбар има достатъчно провизии.

Нямаше. Разбрах тутакси. Щяха да откраднат нашите и да ни оставят на произвола на съдбата. Срещнах погледа му и устните му се разтегнаха във вълча усмивка.

— Смятай се за щастливка, Фьодоровна. Съветът в Ялта иска да разстрелят всички ви като предатели, но докато другарят Ленин не си каже тежката дума, с мен сте в безопасност.

Замръзнахме. Моряците, тъпчещи в джобовете си каквото си харесат, се обърнаха към нас. Забелязах, че сватбеният пръстен на Сандро липсва, явно откраднат от някого. Съдейки по навъсените им лица, не биха се поколебали да насочат пистолетите си към нас.

Ненадейно движение пред вратата накара Ксения да нададе глух вик. Успокоително усмихнат, влезе Феликс. Носеше шапка и дебело палто, допълнени с абсурдни марокански чехли от червена кожа. Маншетите на копринената му пижама надничаха над тях.

Погледна ме. „Пришпорил е автомобила — помислих си, — още щом е разбрал за ареста.“ Несъмнено изпитваше угризения, задето ме бе насърчил да изпратя писмата. Ала не биваше да идва и да оставя Ирина, Бебе и Зинаида сами с шепа прислужници.

— Кой си ти? — пролая Спиро.

— Феликс Юсупов — отговори с обидено изражение той. Забеляза, че комисарят забива нос в листа, и добави: — Не съм в списъка ти? Хубаво. Така и трябва. Неотдавна направих голяма услуга на Майка Русия.

Вкопчих се в мопса и той изскимтя тихо. Княз Юсупов, женен за княгиня Ирина Александровна, член на императорското семейство. Полудял ли беше Феликс?

Спиро килна въпросително глава.

— Убих Распутин — уведоми го Феликс и моряците избухнаха в смях. — Застрелях го с тези две ръце. — Вдигна длани. — Или с тази. С другата го налагах по главата с дръжката на пушката. Дяволът отказваше да умре, докато не го хвърлих в Нева. Във водата обаче потъна като камък.

Моряците изръкопляскаха. Усетил, че изпуска положението, Спиро изкрещя:

— Тишина!

Извади пистолета си от кобура.

— Сега е мой ред да направя голяма услуга на Майка Русия. — Погледна свъсен към Феликс. — Кого предлагаш да застрелям? Вдовицата ли?

Взе ме на мушка. Феликс отговори с удивително спокойствие:

— Първо провери мазетата. Отлично вино, любимото на царя. Да вдигнем наздравица за смъртта на мистика и великата ни революция.

За мое удивление моряците зарязаха всякаква преструвка за войнишка дисциплина. С гръмко „Ура!“ повлякоха Феликс към избата. Спиро ги изпрати със смаяно изражение и натъпка пистолета в кобура.

Феликс наистина бе полудял. Руски княз до мозъка на костите. Спаси ни през онази нощ. Наливаше моряците с най-изтънченото ни вино и им свиреше на китара, докато си продраха гърлата от пиянски песни. Едва след два дни Спиро успя да усмири развилнелите се мъже, които пресушиха всяка бутилка в избата и разнасяха Феликс на раменете си като герой.

Хаосът даде възможност на Ксения и Олга да скрият кутиите какао под паветата в градината. Успяхме да пришием по-дребните бижута в подплатата на палтото на Олга. Когато се сбогувахме просълзени пред портата, полковник Куликовски подкрепяше малката ми дъщеря, притисната под тежестта на останките от богатството ни.

* * *

Дюлбар бе опасан с висока стена, охранявана от съветски моряци с плячкосани германски оръжия под командването на другаря Задорожни. Едър грубиян като Спиро, на когото изпращаше ежеседмични доклади, той изпълняваше грижливо задачата си. За разлика от Спиро обаче ни наблюдаваше с потаен интерес. Стремях се да го отбягвам, когато излизах с кучето, Ксения и големия й син Андрей в попарената от есенната слана градина. След поредната разходка улових отново любопитния поглед на Задорожни и не се стърпях да попитам:

— Толкова странни ли ти се струваме?

Той сведе очи.

— Като малък ви видях веднъж в Москва. Бяхте толкова… грамадна. Приличахте на статуя. Цялата от диаманти и сребро. А вие сте дребничка.

Усмихнах се. Явно бе запазил частица от детското благоговение към мен. Добър знак. Освен в изпълнение на пряка заповед, не би ни сторил зло.

Полковникът на Олга и Феликс ни уредиха ежеседмични срещи. Не с тях — не им позволяваха да идват. Бавачката водеше Бебе — безобидно момиченце според Задорожни. Под лигавничето на правнучката ми Олга прикрепяше писма с карфици. Отговаряхме по същия начин. Петроградски познайник на Феликс му съобщил, че докато сме били в Ай-Тодор изпратили Ники, Александра и петте им деца в далечната провинция Тоболск в Сибир.

За пръв път се предадох. Скръбта и загубите ме повалиха на легло. Разболях се от бронхит. Трескава и раздирана от кашлица, сякаш белите ми дробове напираха да изскочат през гърлото, си мислех, че е по-добре да умра сега, отколкото да дочакам каквото ще последва. Ксения ме наливаше лъжичка по лъжичка с противна билкова отвара, приготвена лично от нея, и се опитваше да ме успокоява:

— Думата е заповядала да ги преместят преди месеци. Заради сигурността им. Били са в Сибир, когато болшевиките са завзели властта. Сега Бялата гвардия се сражава за нас. Ленин няма да стигне до Ники. Зает е да си спасява революцията. Така е по-добре.

— Добре е за Русия да я опустошава гражданска война, а за Ники и семейството му — да изстрадат сибирската зима? — изхриптях. — Не вярвам.

Не умрях, колкото и да ми се искаше. Възстанових се бавно, макар заради кашлицата да се наложи да огранича цигарите. Не се и намираха — и цигари, и прилична храна. Веднъж Ксения ме свари да моля един моряк за цигара. Упрекна ме гневно, че се сближавам с врага.

— Той е момче — отвърнах, плюейки късчета евтин тютюн. — Няма двайсет. Не ни мрази. Революцията за него е детска игра. И другите не ни мразят. Каза ми го.

— Момченцата ще ни застрелят, ако Ленин им заповяда — тросна се тя.

При следващото посещение на правнучката ми, освен писмото на Олга получих пакет турски цигари от Феликс, скрити в бебешката количка.

— Ако ще пушиш, не падай ниско — заяви Ксения.

През пролетта на 1918-а Задорожни ни информира, че Ленин е договорил споразумение с кайзера. Обзе ни страх. Всеки ден очаквахме заповед да ни откарат в Москва — болшевишката столица, където се намираше седалището на ЧК — извънредната комисия за борба с контрареволюцията. Тревожех се най-много за Миша, от когото нямаше никаква вест. Постоянно питах за него — напразно. Накрая в необичаен пристъп на ярост се нахвърлих върху Задорожни:

— Майка съм! За теб това е свобода за народа, но за мен е гибел за децата ми!

Той кимна сериозно.

— Кълна се, не знам нищо за сина ви. Правя всичко възможно. Съветът в Ялта настоява да ви предадем на тях. Отказвам с довода, че съм пряко подчинен на другаря Ленин и Петроградския съвет.

Съветът на Ялта нанесе ответен удар. Дойдоха да ни отведат уж на нашата безопасност, защото оттеглящите се германци бяха наводнили Крим. Задорожни не отключи портите. Подготви оръдията с помощта на Сандро и внуците ми. Лишени от плячката си, войниците от Ялта опустошиха няколко съседни вили, включително Ай-Тодар. Набегът принуди Олга и съпруга й да потърсят убежище в имението на Юсупови, където Феликс плащаше с бижута на татарите да охраняват семейството му. В района настъпи хаос. Очаквахме всеки момент да ни арестуват и разстрелят. Задорожни реши да се оттегли, за да избегне сблъсък с германците. Отказахме да ни отведе и той предостави оръдията на Сандро.

На сбогуване се приведе да ми целуне ръка. Галантният жест пробуди мимолетен спомен за някогашното ми величие.

— Бог да ви пази — прошепна той. — Изпълних дълга си да ви защитя.

Изпратих го с просълзени очи. Усетих още по-остро липсата на Задорожни и грубоватите му другари, докато гадаехме каква участ ще ни отредят германците. Дали кайзерът, тласнал Европа в бездната на разрухата, ще ни освободи, или ще ни плени?

Нощем не можех да мигна. Държах нож под възглавницата си и кръстосвах из стаята.

Дойде германски фелдмаршал с отряд войници и обяви, че ни вземат под закрила. Не пожелах да го приема. Сандро изигра ролята на посредник. Отхвърлих предложението на кайзера да ни предостави убежище в Германия.

— Защо? — Сандро разпери ръце. — Няма никаква надежда да върнат трона на Ники. Не може да останем тук и да се уповаваме на белогвардейците. Всичко свърши.

— Ние сме Романови, императорската династия — отвърнах. — Предложението е на думи. Ленин е сключил мирен договор с кайзера. Мислиш ли, че спасението ни е било сред условията в него? Изведат ли ни оттук, ще предизвикаме болшевишката ярост към другите от семейството.

Олга използва германското присъствие, за да се присъедини към нас с полковника и бебето си. Не след дълго се преместихме в Харакс^[1], недалеч от пристанището в Ялта. Имението в английски стил с изглед към Черно море и терасирана градина с гирлянди от орлови нокти, принадлежеше на братовчеда на Саша, великия княз Георгий Михайлович, пленник на ЧК. Напомняше ми „Вийоре“. Чувствах се по-спокойна тук въпреки оскъдицата и новините, които с нищо не разсейваха страховете ми.

В Крим прииждаха аристократи, последвали оттеглящите се германци. Към нас се присъедини изтощеният и обезверен Николаша, командвал армията ни в началото на войната. Крил се месеци наред; обикалял от място на място, за да не го открият. Опасяваше се, че германците ще го арестуват заради участието му във войната, и Феликс и Сандро ни осигуриха татарски телохранители. Раздадохме още бижута, ала не нашите. Олга донесе кутиите с какао от Ай-Тодор; скрихме ги под дъсчения под в имението. По мое настояване ги пазехме, за да откупим роднините си. Феликс се разплащаше с накитите на Зинаида. Повечето й скъпоценности бяха останали в двореца. Някой ден навярно щеше да си ги върне. Ние обаче нямаше на какво друго да разчитаме.

Всеки беглец разказваше тъжна история на тегоби и ужас. Неколцина донесоха тревожни новини. Феликс, който приютяваше всички, ми съобщи, че Миша наистина е арестуван. Успял да осигури укритие на Наталия и сина си, но попаднал в лапите на ЧК. Изпратили го заедно със секретаря му в уралския град Перм, близо до границата със Сибир. Ела, сестрата на Александра, великият княз Сергей Михайлович, пръв братовчед на Саша, княз Владимир, син на девера ми Павел от втория му брак, и тримата синове на великия княз Константин, племенници на Олга, съпругата на покойния ми брат Вилхелм, били заточени в Алапаевск, Източен Урал. Никой не знаел нищо за тях.

Най-страховита бе вестта, че без никаква причина са отвели Ники и семейството му от Тоболск. Носели се слухове — според мен невероятни — че са спасени от германците. Имаше по-достоверна и ужасяваща версия. Ленин заповядал да доведат Ники в Москва и да го изправят на съд. Фанатичният Уралски съвет обаче похитил сина ми и Александра.

— Държат ги в къщата на един търговец в Екатеринбург — докладва Феликс.

— Не е сигурно — възразих. — Никой не ги е виждал.

— Да, но този слух е най-разпространен.

— Говорят, че сме убити. Ала сме тук. Живи.

Феликс потърси спасение в черния хумор.

— Така да се каже.

— Дишаме, нали? Те също. Ще се молим за тях.

Молех се. Всеки час, всеки ден. По време на тъжния Великден и всяка нощ на колене в стаята ми. С всяка капчица сила, запазена у мен. Молех се както никога досега. Крепеше ме единствено вярата, която мислех за изгубена, а Ники твърдеше, че Александра притежава в излишък.

Молех се за чудо.