Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (13)

Тринайсета глава

Владимир се върна от обиколката на Европа, където бе ощастливил безчет собственици на хазартни заведения, хотелиери, актриси и съответния им антураж.

Дойде да ме посети в Аничковския дворец. Саша бе излязъл на разходка с Чара и ловния си териер Моска. Докато пиехме чай, Владимир ми показа новите си копчета за ръкавели от смарагд и оникс. Подбелих очи и се наканих да го скастря заради неспособността му поне за малко да забрави суетата.

— Намерих си жена — обяви внезапно той.

— Така ли?

След всички слухове за приключенията му в добавка към гнева на императора при вида на сметките, дошли от Стария континент, бях решила, че търсенето на съпруга е изхвръкнало от ума му.

— Да — кимна Владимир. — Подхожда ми. Изглежда, аз я устройвам още повече. Беше сгодена, но разтрогна годежа, за да се омъжи за мен.

Предприемчивата благородничка несъмнено бе оценила предимствата му. Безпътен съпруг с царски доход и слабост към балерини и състезателни коне — идеална партия за жени, предпочитащи да разполагат с достатъчно време за собствените си увлечения.

— И коя е щастливата избраница? — поинтересувах се.

Той смукна въздух през зъби.

— Няма да ти хареса.

— Защо? Опасявах се, че както върви, изобщо няма да се ожениш.

— Германка е. — Ръката ми замръзна върху самовара. Преди да отворя уста, великият княз продължи припряно: — Херцогиня Мария Мекленбург-Шверин, дъщеря на великия херцог Фридрих II. В жилите на баща й тече славянска кръв. Прабаба му е дъщеря на цар Павел I. Семейството на бъдещата ми съпруга обаче е в приятелски отношения с канцлера Бисмарк и новия кайзер.

Облегнах се назад, без да му допълня чашата с чай. Наблюдавах го с мълчаливо неодобрение, докато най-сетне той не издържа и промърмори:

— Всички ми натякваха да си намеря жена. Аз ли съм виновен къде се е родила?

— Няма да те съдя. Доверявам се на преценката ти.

Тонът ми обаче казваше точно обратното и той пусна в ход най-жаловития си глас, напълно безполезен в случая:

— Мини, не са много принцесите, изгарящи от желание да дойдат тук като теб и да приемат начина ни на живот. Представям си колко лош вкус е оставило в устата ти поражението на Франция от Германия, но недей да ми се мръщиш. Получих достатъчна доза от баща ми.

— Лошият вкус в устата ми няма никакво значение — посочих. — Негово Величество възразява ли?

— На теория не. На практика… — Владимир заопипва копчетата за ръкавели. — Тя няма да приеме православната вяра. Вслушвала се единствено в Бог, а Бог искал да остане лутеранка.

— Типично по германски! Всевишният я осведомява лично какви са желанията му.

— Ще я посрещнеш ли любезно? Ти си царевната. Разчитам на теб.

— Ако дойде. Приемането на православието винаги е било задължително за невестите на Романови.

— О, ще дойде — увери ме Владимир. — Мария си мисли, че знае какво иска Бог, но ако й застане на пътя, ще Го заобиколи.

— Очарователна жена изглежда — проточих сухо. — Очаквам с нетърпение да се запозная с нея.

* * *

Мария Мекленбург-Шверин отказа да се отрече от лутеранството, но подложен на натиск от бащата на своенравната херцогиня, а и от желание синът му най-после да се установи, Александър отстъпи. За пръв път от сто и петдесет години велик княз от семейство Романови щеше да вземе съпруга, отказала да приеме вярата му.

Саша кипеше от гняв. И той като Бърти бе възприел антипруската нагласа на семейството ми. Не пропусках да я изразявам многословно, особено след жестоката обсада на Париж през катастрофалната война, лишила Наполеон III от империята му, а мен — от надеждата да си възвърнем изгубените датски херцогства от Прусия. Сега Саша изля ожесточението си върху Владимир; наказа го с презрително мълчание в Зимния дворец, а пред императора заяви, че бракът на брат му е „извращение“. Наложи се да му напомня как понякога се налага да преглътнем каквото не можем да сдъвчем.

— Владимир ще преглъща доста — отсече той. — Германската крава ще го води за носа и ще похарчи и последната му рубла.

— Вероятно, но е редно да свикнем с мисълта, че ще бъде велика княгиня.

Мария прие името Павловна, за да изтъкне Романовата си кръв, и пристигна през 1874 да преобърне живота ни.

* * *

Не исках да я харесам.

След загубата на датските херцогства омразата към Германия се бе пропила в душата ми. Сватбените дарове задълбочиха негодуванието ми — императорът подари на новата си снаха стокаратов смарагд, принадлежал на Екатерина Велика, а Владимир я накичи с петкаратов рубин и великолепни смарагдови обеци и огърлица, съперничещи на моите. Наблюдавах как нагиздена като императрица, великата княгиня Павловна крачи към олтара в Казанския храм и мълком злорадствах, че всички бижута в съкровищницата на Романови не са способни да прикрият ъгловатото й германско лице с масивна челюст. Все пак забелязах с неохота изразителните й кафяви очи и достолепното излъчване въпреки твърде закръглената фигура.

Дали я харесвам, или не всъщност нямаше значение, защото императорът ми даде ясно да разбера, че очаква от мен да се сприятеля с нея — и не само.

— Вироглава е — предупреди ме. — Поиска Владимир и го получи. Чудно ми е какво ще прави с него, но не желая да става за посмешище. Постарай се да й обясниш какво се очаква от нея. Вулгарността ме отвращава.

И така, щом младоженците се върнаха от медения месец в чужбина, потеглих към двореца на Владимир край реката в съседство със Зимния дворец — най-пищната част на града. Във фоайето ме посрещна какофония от работнически гласове; високи скелета опасваха стените, подовете бяха покрити с брезент.

Тя се спусна по главното стълбище, облечена в зелена копринена рокля; кестенявата й коса — по-светла и с по-ситни къдрици от моята, бе прихваната хлабаво с гребенчета, инкрустирани с диаманти. След парфюмирана прегръдка и млясване по двете бузи тя ме заведе в гостната на горния етаж, където порцелановият й сервиз за чай, измайсторен в Лимож, вече бе подреден, а дебелата позлатена врата с две крила заглушаваше донякъде шума.

— Обновление — осведоми ме ненужно великата княгиня на френски със силен акцент. Като типична германка не си бе направила труда да усвои произношението; по-късно установих, че това допълва очарованието й. — Замъкът отчаяно се нуждае от женска ръка. Нови мебели, подове, тапицерии. Владимир не се е задържал тук. И, разбира се, цари пълен безпорядък.

— Разбирам.

Бях решила да говоря възможно най-малко. Да й дам думата, за да се разкрие. Облегната в бежово канапе срещу мен, тя отпрати прислужницата веднага щом момичето сервира чая. После впери в мен проницателен, почти нашественически поглед.

— Разкажи ми всичко — настоя. — Искам да се сближим. Да станем приятелки.

— Ще отнеме много време — отговорих. — Не е ли по-добре да ми кажеш как намираш Русия? Помня, че отначало всичко ми изглеждаше странно.

— Така ли? — Мария отпи от чая и се пресегна към сребърно ковчеже, инкрустирано със ситни перли. Отвори го и извади тънка черна цигара. Запали я с кибрит и издуха дима, свила кокетно устни. — На мен Русия не ми се струва никак странна.

Изгледах я с интерес.

— О! Искаш ли цигара? — Подаде ми кутийката. Не пушех, но жестът й съдържаше предизвикателство. Взех цигара, запалих я и веднага се разкашлях от лютивия дим. Очите ми се насълзиха. Оставих цигарата в кристалния пепелник върху масичката. — Обожавам цигара към чая — измърка тя, извила елегантно китка. — На мода е в Париж и Берлин. Всички принцеси пушат.

Нарочно спомена Берлин. Насилих се да взема цигарата и да дръпна. Задавих се от кашлица. Тя се надигна, стресната, но успях да изрека:

— Не съм свикнала с толкова силен тютюн.

— Руски е — осведоми ме с мил гласец. — Какво пушиш ти? — Сетне се усмихна. — Не си пушила досега, но ще се научиш. Възхищавам се на жените, които не се оставят да ги надвият.

— Не знаех, че е състезание.

Въпреки намерението да остана равнодушна, започвах да я харесвам. Великата княгиня не отговаряше на представите ми. Не долавях тевтонска агресия, само ясно чувство коя е. Доста впечатляващо за жена едва на двайсет.

— Винаги е състезание между жени, омъжени за братя — подчерта. — Надявам се да надскочим очевидното и да станем дружелюбни съпернички.

— Съпернички?

— Да! Възнамерявам да съм първа дама в тукашното общество. — Приведе се към мен. — Нямаш представа колко скучно живеех, преди да срещна Владимир. Той ме спаси от безкрайното покорство и отегчение.

За първото се съмнявах. Не ми изглеждаше способна да проявява покорство.

— Владимир безспорно е безценна находка — съгласих се.

Явно долови иронията, защото се засмя — звучен смях без нито капка фалш.

— Находка! И още как. Знам, че е развратник. Не можеш да ме шокираш. Балерини, коне, комар — каза ми всичко. Настоях. Задължително е да си сигурен в банката, преди да откриеш сметка.

— Водил е колоритен живот. Доста работа ще ти отвори, опасявам се.

— Не. На него ще му се отвори доста работа. Бях пределно ясна какво очаквам. Надявам се да изпълни договорката. Ако си мисли, че ще го търпя да затъва в дългове, лъже се.

— А балерините?

Сви рамене.

— Няма нужда да опитомяваш звяр, достатъчно е да го дресираш.

Разкикотих се. Не успях да се сдържа.

— Ще дресираш Владимир. Наистина си безстрашна!

— Та от какво да се страхувам? — Тя изгаси цигарата в пепелника, където моята изтляваше и се превръщаше в тръбичка от пепел. — Той ми е съпруг. Стига да спазва няколко прости правила, свободен е да прави каквото иска. Провали ли се, ще си намеря любовник. Няма да съм първата съпруга, знаеш.

Не се отвратих от скандалните й думи. Говореше толкова прямо, сякаш изреждаше условия на сделка. Все пак по лицето ми изглежда се изписа удивление, защото тя посочи сребърната кутийка.

— Запали си нова. След време, става приятно. — Послушах я и пак се разкашлях, ала с решимост да усвоя порока. Тя попита с мил глас: — Шокирах ли те?

— Ни най-малко. Това ли очакваше?

— Надявах се. — Отново сви рамене. — Неуспехът ми е добър знак за нас, Мини. — Взе чайника и ми допълни чашата. — Наричай ме Михен.

* * *

Изпълни заканата. През празничния сезон вратите на недообновения й дворец бяха широко разтворени за благородниците. Веднага разбрах, че макар в Двора да заемам неоспоримо първостепенно положение в качеството си на царевна, а и при постоянното отсъствие на императрицата, Михен наистина възнамеряваше да завладее Санкт Петербург.

Раздразнен, защото тази вечер го бях принудила да ме придружи в златистозелената си униформа на Преображенския полк, Саша огледа набързо неузнаваемото фоайе и промърмори:

— Позлатата от Зимния дворец ли е смъкнала?

— Доста фрапиращо е — съгласих се.

Така се и чувствах сред разноцветния мрамор и рояците златни херувимчета.

Саша буквално проскърца със зъби, когато Владимир и Михен дойдоха да ни поздравят. Пренебрегвайки смръщения му поглед, великата херцогиня му се усмихна безгрижно. В контраст с дискретната ми рокля от бяла коприна, допълнена с огърлица от перли и диаманти, домакинята блестеше в лъскаво червено творение по последна мода; закръглените й бели рамене бяха напудрени обилно и за изумление на Саша — голи; ръцете й в дълги атлазени ръкавици бяха отрупани с гривни; не бе пропуснала да сложи и ослепителните смарагдови накити. Ефектът наистина бе вулгарен, както се опасяваше императорът, но тя изглежда изобщо не се интересуваше какво ще си помисли съпругът ми или който и да било. Остави Саша да изпепелява с очи брат си, хвана ме под ръка и ме поведе с кръшна стъпка из претъпкания си салон.

Цяла вечер се лееха шампанско, коняк и вино. Прислужници в ливреи с цвят на черница, украсени с херцогския герб на Михен, разнасяха черен хайвер, пушена сьомга и вносен пастет върху златни подноси. Саша не криеше отвращението си, но Владимир изглеждаше доволен и спокоен, колкото и невъзможно да ми се виждаше — кръжеше около съпругата си като звезда в орбитата й и с ерудицията си съвсем непринудено внасяше изтънченост в атмосферата.

— Не разбирам какво намира у нея — тросна се Саша часове след като се бяхме прибрали. — Тя е парвеню. Дворецът им е грозотия, а бюфетът — ужасно прахосничество. Ще го разори преди първата им годишнина.

— Брат ти е знаел за кого се жени. Не го е заблуждавала.

Към Михен изпитвах и възхищение, и завист. Лично бе поставила основите, върху които ще се гради бракът й — не се вторачваше във флиртовете му, но някак си успяваше да впрегне Владимир в хомота на волята си. И главното — съпругът й я допълваше, обичаше общественото внимание и му се нравеше да му се възхищават. Внезапното ми възмущение от неприязънта на Саша към всякакви увеселения, от навика му да се разхожда из дома ни в износени дрехи ме подтикна да му отвърна с остър тон.

Веднъж ме хвана да пуша тайно в дневната след разгорещена свада. Влетя през вратата и ме стресна. Смутена, скрих цигарата зад гърба си.

— Зад теб се вие дим. Внимавай да не пламнеш — предупреди ме.

Михен беше права — свикнах да пуша, но се ограничавах с четири цигари дневно, никога на обществено място. Не исках друг, освен Саша да разбира, макар понякога Ники да сбръчкваше нос, когато го целувах за лека нощ.

— Миришеш на цигари, мамо.

Влиянието на Михен се просмукваше в мен като отрова. Имах неприятното усещане, че ме подлага на изпит, преценява ме при всяко гостуване в двореца ни, сякаш определя дали имаме право да заемаме отреденото ни положение. Никога не изрече осъдителна дума, ала започнах да си купувам нови рокли, след като открих, че модели на Фелис, младия парижкия съперник на Уърт, отсъстват в гардероба й, защото предпочита утвърденото име. Тя се възхити на японските ми паравани, дори ме попита откъде съм ги купила. Моите обаче красяха дневната ми — пред очите на всички — а нейните намериха място в покоите й като фон на пищния й, облицован с коприна будоар.

Не бях сигурна дали сме дружелюбни съперници и дали изобщо сме дружелюбни. Съмнявах се да я интересува. Най-смущаващото бе, че аз се интересувам, макар да е ненужно.

Някой ден щях да бъда императрица на Русия. И тя го знаеше отлично.