Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (11)

Единайсета глава

Вилхелм, Бърти и Аликс пристигнаха в края на май 1867-а, през белите нощи, когато слънцето не залязваше изцяло и Санкт Петербург се къпеше в искряща светлина. След няколко тържествени вечери отпътувахме към Петерхоф, където Аликс и аз най-сетне намерихме време да седнем на терасата с изглед към Балтийско море и да поговорим надълго и широко.

— Не се ли тревожиш, че Бърти забърква скандали? — попитах. За изненада на всички Саша хареса Бърти от пръв поглед и охотно му предложи да го разведе из града заедно с брат ми и винаги готовия за развлечения Владимир. Международните вестници описваха на първа страница пиянските им подвизи в небезизвестната Новая деревня — островът сред Нева, където мандолините, циганите и водката бяха винаги в изобилие.

Аликс сви невъзмутимо рамене.

— Нима е по-зле, отколкото в Лондон? Не мисля.

— В Лондон танцува ли по кръчмарски маси, облича ли се като хусар, преяжда ли с пирожки от уличните сергии? — повдигнах вежди. — Виктория едва ли би одобрила.

— Да, няма да й хареса. — Аликс не ме погледна. — Аз обаче предпочитам това пред другите му лудории.

Изненадана, понечих да я разпитам подробно, но тя отклони очи към Бърти, който крачеше из градината с Вилхелм и Саша. Моят съпруг също ми създаваше главоболия с решимостта си да залее уелския принц с прословутото руско гостоприемство.

— Защо питаш? — Аликс се обърна към мен. — Притесняваш ли се за Саша?

На свой ред извърнах глава.

— Той е престолонаследник. Следят и разгласяват всяка негова стъпка. Журналистите и обществото тук са безмилостни.

— Журналистите и обществото са безмилостни навсякъде. Не се безпокой за него обаче. Сърцето му принадлежи единствено на теб. Не съм виждал мъж, по-влюбен в съпругата си.

Замълчах.

— Наистина ли мислиш така?

Тя се усмихна.

— Ах, Мини. Сляпа си както винаги. Обръщай по-малко внимание на думите и си отваряй очите повече. Той те обожава. Всъщност — сниши глас — съм изненадана, че още не си му родила дете. Има ли нещо смущаващо, освен безпочвените ти подозрения?

— Не — отвърнах по-рязко, отколкото възнамерявах. — Не съм заченала, но опитваме…

— Е, това е най-важното — подсмихна се многозначително Аликс.

Отдръпнах се с престорено възмущение, после и двете избухнахме в смях. Императорът и императрицата, седнали наблизо, се обърнаха към нас.

— Нейно Величество е отслабнала много — отбеляза сестра ми. — И тази кашлица… Надявам се да не е нещо сериозно.

Не погледнах към императрицата, която се бе върнала в двореца с призрачен вид.

— Лекарите смятат, че е туберкулоза — обясних шепнешком.

— О, не… Горката жена — натъжи се Аликс. — Ужасна, нелечима болест! Императорът сигурно не е на себе си след толкова години брак.

Исках да й доверя какво съм открила за Александър, но си задържах езика зад зъбите. Долавях нещо различно у сестра ми — сдържаност, ненасочена към мен, и все пак неотменна като вечно спуснат пред лицето воал. Намекът й за поведението на Бърти в Лондон ме накара да се усъмня доколко е тактично да обсъждам слабостта на императора. Не бях тъй сляпа, та да не схвана подтекста, че Бърти навярно се е отклонил от брачното ложе.

Реших да сменя темата.

— Крайно време е да сватосаме Вилхелм. Оставим ли го, ще скитосва из града и няма да си намери невеста. Как ти се струва дъщерята на императора? Да, Мария е на тринайсет, а той — на двайсет и една. Възможно е да се сгодят с условие да я изчака да навърши подходяща възраст.

— Тя не му обръща никакво внимание — поклати глава Аликс. — Освен когато я разхожда с Олга с лодка из езерото. Бедният Вилхелм. Раменете сигурно го болят ужасно от толкова гребане. — Замълча. — Според мен брат ни харесва Олга. Тя на колко е?

— Скоро ще стане на шестнайсет. Наистина ли мислиш…?

Аликс се засмя.

— Както казах, Мини, сляпа си както винаги. Вилхелм не откъсва очи от Олга, а и тя е подходяща кандидатка. Дъщеря на брата на императора, православна християнка.

— Да, но… — Замислих се. — Редно е да се допитаме до баща й, великия княз Константин, и до императора, разбира се. Не знам дали ще одобрят.

— Е, все пак първо ще попитаме Вилхелм — прецени Аликс.

Не вярвах Вилхелм да прояви интерес. Дъщерята на Константин изглеждаше плаха и не особено красива, макар да имаше прекрасните очи на Романови. Първородно дете — най-голямата от общо шест палавници — бе живяла под похлупак както всички момичета от нейния обществен кръг. На мен ми се струваше по-незряла от Мария. Вилхелм обаче призна, че е увлечен по Олга, а великият княз Константин откликна с въодушевление и без никакви опасения. Донякъде объркан от избора на Вилхелм, Александър не възрази, стига момичето да е съгласно. Двете с Аликс решихме да поговорим с Олга. Тя се изчерви и промърмори, че за нея предложението е голяма чест. Усъмних се дали изобщо разбира какво представлява бракът. Ала Вилхелм бе на седмото небе и със сестра ми се заехме да подготвим сватбеното тържество. През октомври същата година организирахме великолепно празненство в Зимния дворец. Преди да се върне в Гърция, Вилхелм заведе младоженката в Дания, за да я запознае с родителите ни.

След пет месеца, прекарани със сестра ми, плаках на раздяла. Докато я притисках в обятията си на пристана, тя ми шепнеше:

— Обичай Саша, Мини. Не е изтънчен като Никса, но сърцето му е твое и само твое. Какво повече може да искаш от живота?

Не знаех кога ще я видя отново, ала се вслушах в съвета й. Пропъдих притесненията за съпружеската преданост на Саша и се посветих на учене под напътствията на Победоносцев, на обществени занимания и на домакинството ни.

Когато сняг затрупа Санкт Петербург и в храмовете подеха коледни песнопения, разбрах, че съм бременна.

* * *

В една ранна майска утрин — шестият ден от месеца — се събудих преди зазоряване, превита от внезапна болка. Опипах бедрата си — бяха целите мокри. Дъхът ми секна от следващ пристъп на болка. Изчаках да отмине и трескаво раздрусах звънчето върху нощната ми масичка.

С накривени нощни шапки, Таня и Софи влязоха сънливи в покоите ми. Двете спяха в съседната стая. В средата на април бяхме дошли в Александровския дворец, за да се подготвя за раждането — отлагах до последния момент преместването; не исках да изоставя дома си, за да скучая в провинциалното имение. Постоянно повтарях, че съм бременна, не саката. Само настойчивите молби на императрицата да родя детето си в Царское село ме убедиха най-сетне да се настаня в пищните покои с изглед към градините, отредени за затворничеството ми.

— Саша… Доведете го — изрекох на пресекулки.

Всички предсказваха по формата на корема ми, че нося момче, но за мен нямаше значение. Син или дъщеря, щях да обичам еднакво детето. Саша обаче влетя с гръм и трясък в покоите ми, където стенех от болка, Софи попиваше потното ми чело, а акушерката ме ръчкаше между бедрата, и веднага се разкрещя напосоки:

— Веднага изпратете вест в Зимния дворец! Съпругата ми ражда син. Кажете им да побързат.

Между спазмите, изсмукващи въздуха от белите ми дробове, успях да простена:

— Защо… да бързат? Ще родя и без…

Пребледнял като платно, Саша се обърна към Таня:

— Не я оставяй нито за момент сама! — Втурна се навън с думите: — Майка ми и баща ми ще присъстват на раждането.

Чух го да раздава гръмки заповеди и разкривих лице:

— Да чакам ли, докато пристигнат?

Таня кимна.

— Протоколът го изисква, Ваше Височество.

Поставяйки ме в неловко положение, след два часа императорът и императрицата дойдоха да бдят в покоите ми заедно със Саша. На десетия час, изтощена до краен предел, усетих как внезапно се освобождавам от детето. Някой сряза пъпната връв, плесник отекна върху влажни хълбоци и се раздаде тъничък, възмутен вой. Строполих се замаяна върху подгизналите възглавници и чух гласа на Саша:

— Син!

Императрицата промълви скръбно:

— Роден в деня на свети Йов. Ще се молим Бог да не подлага вярата му на изпитание с толкова злощастия.

Прииска ми се да отвърна, че Бог вече е подложил майка му на достатъчно тежки родилни мъки. Бях изтощена обаче, а и пожалих болната императрица — туберкулозата й вече не бе тайна в семейството.

— Нека да го видя — прошепнах.

Таня остави бебето, увито в бяла кърпа, върху гръдта ми. Пръстенцата му се впиха в кожата ми и ме обзе чувство, неизпитвано никога досега.

Детето ми. Моят син. Най-сетне бе дошъл на белия свят.

— Ще го кръстим Николай като дядо ми — реши Саша. Замълча и се втренчи в мен. По време на раждането сновеше из стаята, свел глава. Сега за пръв път ме погледна истински. — Маня?

Просълзена, насочих очи от него към Александър.

— Щастливо име за цар — усмихна ми се той и прегърна през рамо съпругата си.

— Добре — прошепнах. — Ще го кръстим Николай.

* * *

Изглеждаше ми съвършен — със сиво-сините очи на Саша, копринени туфички тъмна коса като моята (по-късно щеше да изсветлее) и телце със сладостен дъх на сметана. С удивление разбрах, че съм длъжна да назнача дойка. Исках да го кърмя сама и при всяка възможност се промъквах до люлката, отпращах дойката и му давах да суче от болезнените ми гърди. Имах много мляко и бременността ми бе преминала спокойно въпреки всевъзможните предпазни мерки, вземани от страх да не ме повали треска или друга болест, гибелна за младите майки. Суеверната забележка на императрицата при раждането му обаче ме обезпокои; не споделях мистичните й уклони, ала вярвах, че като кърмя сина си, осигурявам и на двама ни незрима закрила.

За кръщенето облякох Ники — така го наричахме всички — в собственоръчно извезана рокличка от памук и дантела с името и рождения му ден, избродирани върху нагръдника. Императорът му подари традиционния златен кръст на Романови и издаде тържествен указ: триста топовни салюта от крепостта и безплатно шампанско навсякъде — от дворците и благородническите имения до крайбрежните гостилници.

Саша се пъчеше гордо. Насаме обаче ме попита:

— Не е ли прекалено дребничък? Мама посочи, че Владимир и аз сме се родили два пъти по-едри.

— Всяко бебе е различно. Аз съм дребна, но жилава и силна. Не го ли носих с лекота девет месеца? Като порасне, ще стане руска мечка като теб.

Саша кимна колебливо.

— Не бива да го глезим обаче. Като малък спях на нар и се къпех със студена вода. Никакъв лукс, та да си придавам важности. Баща ми, знаеш, живее в спартански порядък.

Обходи с очи дневната ни, пълна с цветя в саксии, японски паравани и джунджурии по мой вкус, купени от местните пазари; масичките бяха отрупани със снимки в рамка, стените — покрити с картини. Красивите дреболии придаваха уют на дома ми, особено през зимата.

— Той е бебе — напомних му. — Скоро няма да спи в легло, камо ли на нар.

Саша се изкиска.

— Моята лястовица е станала лъвица. Горко на дръзналия да посегне на рожбата й.

По-истинни думи рядко са били изричани. Бях решена лично да отглеждам сина си по примера на моето детство — без наемни помощници да го държат далеч от мен. Използвах грижите за него като основание да не посещавам лекциите на Победоносцев, съсредоточил и бездруго усилията си върху съпруга ми. Въпреки първоначалната неохота Саша учеше усърдно и дори не спомена отсъствието ми. Освободена от тягостните следобедни уроци, използвах времето да наваксвам с кореспонденцията, докато Ники спи. С мама си пишехме ежеседмично. Мама ме съветваше как да отбия бебето, как да го храня и да го обличам — предупреди ме да не го пристягам с повои, за да не възпирам естествения му растеж. С цената на постоянна битка с дойката постигах своето. Майчинството се оказа всепоглъщащ дар и задължение, което изпълнявах с удоволствие. Често-често грабвах Ники, увит като вързопче, качвах го в каретата и го водех при умилените му лели и чичовци. Обичах и разходките с бебешката количка из Лятната градина в компанията на императора, макар сега да настоявах да ни придружават телохранители.

Увлечена в грижи за Ники, дори не помислях за още деца. Още щом се възстанових от раждането обаче, Саша се върна в леглото ми.

По това време любовта, която Аликс ме бе посъветвала да отгледам, започна да разцъфва. Въпреки разногласията как да го възпитаваме, синът ни сближи. Вече приемах с цяло сърце проявите на привързаност на съпруга ми; очаквах с нетърпение нежните ласки на грамадните му ръце. Не познавах друг любовник, ала не можех да си представя мъж, по-внимателен и чувствителен. Докато стенех от наслада, Саша обичаше да ми шепне:

— Когато на жената й е приятно, ражда синове.

— Що за глупост — отговарях, но го придърпвах по-дълбоко в себе си.

Скоро забременях отново. Преди Ники да навърши година, родих втори син. Кръстихме го Александър — на дядо му, императора. И той бе красиво бебе, по-едро за радост на гордия му баща.

— Сега е време за сестри — констатира той, люлеейки малкия Александър в ръце. — Момчетата имат нужда от сестри.

Подбелих очи.

— Рано е. Майките се нуждаят от почивка.

— Ще заключиш ли вратата на покоите си, жено? — изсумтя Саша.

— Ако се налага — отсякох.

Той знаеше, че няма да го направя. Наблюдавах усмихната как целува пухкавите бузки на Александър и опитите на бебето да се вкопчи в мустаците му.

— Силничък е — отбеляза Саша. — Истински Романов. Ще го науча да отстрелва глигани.

Навярно бе естествено да се гордее повече с по-жизненото на вид доказателство за мъжествеността му. На мен обаче ми изглеждаше неразбираемо. Макар и по-дребен, Ники също бе здрав и добре сложен.

През 1870-а, малко преди първия рожден ден на втория ни син, планирахме да заминем за Дания. Саша проявяваше искрен интерес да види страната ми, а аз бях нетърпелива да му я покажа. Александър обаче се разболя от треска. Паникьосан, Саша извести веднага двореца. Лекарят на императора се яви незабавно. На излизане от детската стая ни съобщи тъжно:

— Боя се, че е менингит, Ваши Височества.

Нададох пронизителен вик, Саша сведе безпомощно глава.

— На единайсет месеца е! Не е падал от кон!

Сломена от споменаването на същата болест, убила Никса, почти не чух сериозното обяснение на доктора, че заболяват не само пострадалите от нараняване. Изтръгнах се от ръцете на Саша, влетях в детската стая и не позволих на никого да доближи детето ми.

Седях до люлката му и бършех мокрото му чело от ужасната пот. Александър ту се гърчеше и стенеше, ту стихваше. Отново и отново виждах Никса в крайморската вила, излинялото лице и умоляващия му поглед. Усещах как целият ми свят рухва. Отведнъж всичко в мен и всичко край мен почерня. Не разбрах, че си е отишъл, докато Саша не влезе в стаята. Докосна рамото ми с разтреперана длан и прошепна:

— Маня, любима. Ела… Ники се нуждае от теб.

За да го опазим от болестта, бяхме изпратили първородния ни син с дойката в Таврическия дворец. Впих очи в съпруга си:

— Не им позволявай да ми го вземат.

Саша ме вдигна от табуретката до люлката и ме изведе от стаята. Понечих да се обърна, но той ме улови по-крепко.

— Не поглеждай назад.

Покрусена, не успях да присъствам на погребението. Саша видя как го полагат в храма „Св. св. Петър и Павел“. От отшелническата си обител в Крим, където водеше своята битка със смъртта, императрицата ми изпрати съболезнователно писмо, напомняйки ми, че понякога Бог ни взема най-обичното.

Смачках листа и с вик го запратих настрани. Същата вечер Саша ме намери, свита на пода. Таня и Софи му обясниха как съм ги прогонила с крясъци. Наистина бяха опитали да ме успокоят. В онзи ужасен момент обаче си представях как прекрасното ми детенце лежи студено и неподвижно в белия саркофаг и исках единствено да умра.

— Маня. — Саша ме взе в обятията си. — Недей да се измъчваш. Бог ни обича. Иначе не би призовал при себе си момченцето ни.

— Бог ми го отне, както ми отне Никса — изхлипах. — Бог не ме обича.

Той обви лицето ми с длани.

— Не говори така. Бог те обича повече от другите, щом е поискал от теб подобна жертва. — От тихия му упрек се разтреперих като лист. — И аз скърбя за сина ни — продължи Саша, — но ти, ти си моят живот. Без теб светът не значи нищо за мен.

Внезапни сълзи напълниха очите му. Никога не го бях виждала да плаче.

— Знам, че никога няма да заменя Никса… — прошепна.

Тогава разбрах. В някой незабелязан или непризнат момент, го бях обикнала — с непоклатимото му присъствие и неловката уязвимост, с предаността му към мен, макар да не му бе нужна, защото и той като братята си можеше да има други жени. И все пак през цялото време нито веднъж не ме бе обвинил за пламъка на скръбта по Никса, тлеещ дълбоко в душата ми и оголен от смъртта на сина ни.

Вместо това ми бе дал сърцето си, голямото си сърце на бик с всичката несигурност в него.

— Саша… — промълвих.

Лицето му се вкамени, сякаш се готви за удар.

— Няма значение дали ме обичаш. Ники и аз… и двамата се нуждаем от теб.

— Обичам те. — Гласът ми секна. — Обичам те, съпруже мой.

Той издиша бавно, все едно е носил възел у себе си, и ме притисна към гърдите си.

— Ще имаме още деца. Обещавам ти, Маня. Още много. Ще напълним къщата до покрива със смеха им, та някой ден да не си спомняш изгубеното ни момче с такава скръб.

Нежните му думи разкъсаха сърцето ми.

— Заведи ме вкъщи — отроних.

— Вкъщи сме, любима. Русия е нашият дом.

— Искам да отида в Дания. В моята страна. При моите родители.

Прегърна ме още по-крепко.

— Ще отидем. Ще поискам разрешение от татко.

В онзи момент, докато се притискахме един към друг като оцелели след природно бедствие, му дадох себе си изцяло. През следващите седмици, докато се подготвяхме за пътуването, полагах усилия да се владея заради него и заради Ники — объркан от тъгата ми и твърде малък да разбере загубата, която несъмнено бе почувствал при вида на празната люлка на Александър.

Трябваше да бъда силна, защото както аз бях техният живот, така те двамата бяха моят.