Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (36)

Трийсет и шеста глава

Със Саша посещавахме често Царската ловна хижа в Спала, Полша. Всяка вечер гостите се дивяха на убитите животни, проснати върху земята. Ловците посочваха гордо плячката си; погнусени от миризмата, дамите закриваха нос с парфюмирани кърпички.

Пътувах цяла седмица. Слязох от каретата и едва раздвижих натъртеното си от друсането по черните пътища тяло. Хванах Олга под ръка и закуцуках към облицованата с дърво и камък хижа.

В салона, украсен с рога и еленови глави, гостите пиеха аперитиви и обсъждаха сутрешната хайка, сякаш всичко е наред. Изненадани от появата ми, до един се струпаха около мен да ми поднесат съболезнования за смъртта на брат ми. Опитах се да отблъсна по-бързо нападението им, за да разбера къде е синът ми, царят.

Най-сетне, точно когато обмислях да пресуша чаша коняк и да грабна ловна пушка, новата придворна дама на Александра — Анна Демидова, слезе по стълбището и с писклив глас оповести:

— Покоите ви са подготвени, Ваше Величество. Техни Императорски Величества ви чакат. — Махна на Олга, изгубена сред купчината ни пътнически сандъци в преддверието. — Оставете багажа. Лакеят ще качи куфарите.

Намръщих й се. Да не би да си представяше, че ще ги мъкнем сами по стълбите? Демидова обаче приличаше на другата Анна — приятелката на снаха ми, запознала я с Распутин. Не бих я отличила със забележителни умствени способности. Едра и русокоса — типична дъщеря на преуспял търговец — бе завоювала благоволението на господарката си с раболепна преданост. Александра предпочиташе хрисими прислужници и Демидова отговаряше напълно на изискванията й.

Щом се изкачихме до стълбищната площадка и разговорът на гостите долу заглъхна, попитах рязко:

— Какво става? Синът ми изпрати телеграма. Пише, че детето…

Олга ме стисна за лакътя и ме поведе напред. В далечния край на коридора Ники стоеше до отворена врата. Вдигна показалец пред устните си.

— Остани тук — заръчах на Олга.

От гняв едва не издадох тайната. Хората долу, всеобщото оживление преди следобедния отстрел, ме бяха подвели, че са ме извикали тук под мним предлог.

— Знам — прошепна ми Олга; застинах. — Алики ми съобщи. Знам за Алексей.

Не събрах сили дори да я погледна.

— Казах и на Ксения. Върви!

Коридорът се стелеше до безкрай пред мен. Отблизо видях, че Ники е заприличал на призрак с хлътнали бузи и очи в тъмни кухини.

— Не вдигай шум — предупреди ме. — Най-сетне заспа. Дадохме му опиум, но ефектът отминава бързо. Болката е…

Отстъпи, за да вляза в стаята.

Деревенко стоеше в ъгъла. Александра седеше на табуретка до тясното легло. Спала не предлагаше разкош, с какъвто бяхме свикнали. Отскоро имаше електричество, но мъждивото осветление не прикриваше суровата обстановка, предназначена да създаде представа как ние, тънещите в лукс, можем да живеем като обикновени хора. Снаха ми не се обърна към мен. Нямаше нужда. Несъмнено и тя приличаше на призрак, защото Алексей изглеждаше безжизнен — излинял и блед, с кожа, замрежена от сини вени — слабите вени, неговият ад. Левият му крак бе вдигнат върху купчина възглавници; нощната му риза, запретната над кръста, оголваше непоносима гледка — чудовищно подути слабини, наподобяващи юмрук, забит във възпалена плът.

Спеше неспокойно. Издаваше жални стенания; крайниците му бяха оросени от пот. Александра свали кърпата от челото му, за да я изстиска. Очаквах в легена да паднат капки кръв.

— Няма да умре — чух я да казва. — Не може, не може…

Залитнах назад; напрелият вик издра гърлото ми. Гостите долу затрополиха тежко — икономът ги извеждаше навън за предвидения лов. След Ливадия момичетата се бяха върнали в Царское село, понеже ловът не бе подходящо занимание за тях. Всичко друго протичаше по график. Никой от ведрата дружинка, предвкусваща касапницата, нямаше представа какво се случва над главата му.

— Как? — попитах, когато Ники ме въведе в стаята ми в отсрещния край на коридора.

— В гребна лодка в Ливадия. Удари си крака в едно весло — обясни ми той с безчувствен тон; способността на сина ми да изразява емоции бе изцедена докрай. — Боткин го прегледа и препоръча две седмици да остане на легло. Синината избледня. Съсипа го бездействието. Молеше ни да излезе навън, защото сме на екскурзия. Уверяваше ни, че е добре и нищо не го боли. Повтаряше го непрекъснато. — Ники бръкна в джоба си и извади табакерата. — Аз съм виновен. Настоях да не си променяме плановете. Алексей толкова се радваше да е тук, не предполагах… — Замълча. Сълзи напълниха очите му. — Боткин ни предупреди, че съществува риск да развие перитонит. Посъветва ме да подготвя народа с официална прокламация. Според него Алексей няма да се пребори с възпалението.

— Не може ли да го оперира?

Тутакси осъзнах каква глупост съм изрекла. Операцията щеше да предизвика силен кръвоизлив и да погуби внука ми.

— Можем само да се молим.

— Ще се моля. По-късно.

Свалих си шапката и я хвърлих върху леглото. Олга стоеше до съседното. Помагаше на Демидова да разопакова багажа ни. И двете се преструваха, че не чуват нито дума.

— Първо ще заместя Александра. Откога бди над него?

— Двайсет и един дни.

— Милостиви боже! Крайно време е да си почине. Да се нахрани на спокойствие. Имате гости. Какво ще си помислят?

— Всеки ден разглеждам улова и вечерям с тях. Вчера излязох на лов, но днес се оправдах с неразположение. Не знаят. Алики не се е появявала, ала никой не се интересува къде е.

Разбира се. Знаеха, че императрицата отбягва обществото. Не биха се усъмнили, дори да не я видят нито веднъж, преди да си отидат.

— Ще я отменя, макар и само за час-два — кимнах и тръгнах към вратата.

— Тя чака — каза тихо Ники.

Срещнах погледа му.

— Кого, свещеника ли? За последното причастие?

— Послание от Сибир. Вярва, че приятелят ни ще изпрати вест.

— Как? По пощенски гълъб? На километри сме от най-близката телеграфна станция.

— Щял да разбере. Да усети. Узна за Столипин. Сънувал го как пътува с карета към операта в Киев. Събудил се с вик, че смъртта преследва министъра. — Ники въздъхна. — Предсказанието се сбъдна.

Не знаех какво да отговоря. В стаята на Алексей сложих длан върху рамото на Александра.

— Нека остана при него. Обещавам да те извикам, щом отвори очи.

За моя изненада тя не се поколеба. Изправи се тромаво на крака и очите й — мътносини и празни — се впиха в моите.

— Няма да умре — прошепна. — Знам, че няма да умре.

Внукът ми се събуди с писъци. С пламнало чело повтаряше „да го заровят под небето“. Трагичната истина вече не можеше да се скрие. Ники отпрати гостите. Тръгнаха си с ловните трофеи, овързани върху покривите на каретите, и с новината за трескавото бълнуване на царевича.

Ники заповяда да подготвят бюлетин. След изблика Алексей потъна в дълбока тишина. Александра притисна ухо към тясната му гръд.

— Диша. Извикайте приятеля ни! Той знае как да го спаси.

Ники я прегърна нежно.

— Умолявам те, извикай го! — налагаше го с юмруци по гърдите. Боткин приготви макова настойка за пациента. Александра се хвърли към него, изби чашата от ръката му и разплиска течността по стената.

— Не докосвай сина ми!

Олга се разплака и излезе от стаята. Внукът ми навярно дишаше, но когато докоснах китката му с върховете на пръстите си, кожата му се бе вледенила — смъртта вече завладяваше безпомощното му тяло. Ники отведе Александра в покоите им. Седнах до леглото на Алексей.

Под безизразния поглед на Деревенко сведох глава и се помолих.

Не молех за чудо. Не умолявах Бог да го пощади. Молех се да го вземе бързо, да го освободи от непоносимия товар. Молех се да сложи край на страданията му, да изпрати ангели, които да го понесат върху крилете си.

— Сега — прошепнах. — Отнеси го сега. Не го измъчвай. Той е невинно дете.

Часове по-късно, докато бършех упоритата пот от челото му, от дъното на коридора долетя вик. Стори ми се изпълнен с отчаяние. Подскочих и от уплаха притиснах кърпата в гърдите си и върху роклята ми остана мокро петно.

Деревенко пристъпи към мен, протегнал ръка да поеме кърпата.

— Ваше Величество, ще се грижа за него, ако се налага да излезете.

Поколебах се. Да проверя ли какво става? Ами ако Алексей…?

Олга се появи запъхтяна пред прага.

— Получихме телеграма. Чак от Варшава. Ела бързо.

Зае поста ми до леглото. Тръгнах към покоите на Ники и Александра. В притихналата хижа чувах вятъра да шуми сред листата на дърветата отвън. В преддверието, озарено от кандила, мъждукащи пред иконите, Демидова стоеше на колене, свела глава над сплетените си длани. Заобиколих я и видях Александра, коленичила до Ники.

Александра се прекръсти, изправи се и без да ме погледне, тръгна към стаята на Алексей.

— Отец Григорий пише, че болестта не е смъртоносна. Не бива да страдаме за Алексей — прошепна Ники.

* * *

Александра залости вратата. Оттук нататък само тя и Ники, Деревенко и Боткин щяха да бдят над сина им. Демидова и икономката ни приготвиха вечеря. С Олга седнахме сами до дългата дървена маса. Трополенето на супените лъжици раздираше слуха ми.

— Защо не ми каза, че знаеш за Алексей? — попитах рязко.

Тя вдигна глава.

— Ти също не ми съобщи.

— Ники ме закле да не казвам на никого. Спомена, че си разбрала от Александра. Как?

— Знаеше за доклада на Столипин. Извика ме да обясни, че отец Григорий е Божи човек. Помагал на Алексей и я утешавал.

— Представям си каква утеха й предлага. Както и цял Санкт Петербург. Ако изобщо е имало съмнения, вече сме наясно. Прогони ни заради една телеграма от Сибир. Внукът ми ще умре, без да се сбогувам с него.

— Няма да умре — възрази Олга. — Отец Григорий пише, че ще оздравее. Алики му вярва и вдъхва вяра на Алексей. Вярата е могъща сила, мамо. Кога я изгуби?

— Не съм я изгубила. — Погледнах към Демидова, която стоеше до бюфета. Забелязах как ножът в ръката й застива над печеното месо в подноса и отблъснах стола назад. — Непростимо е дъщеря ми да ме назидава. Излизам на разходка. Имам нужда от чист въздух.

— Смрачава се. Не бива да излизаш сама — предупреди ме Олга.

— Защо? Всички животни околовръст са избити.

Грабнах наметката и измарширувах навън.

Забулени в мъгла, стоборите се стапяха в нощта. Боровете зад хижата се полюшваха и шушненето на игличките се сливаше с ромола на реката. По-нататък гората се сгъстяваше — диво място, казваха, където скитат вълци. Не бях виждала вълк в Спала — нито жив, нито отстрелян. Сложих си качулката и закрачих по главната алея.

Погледнах към небето, където шепа звезди проблясваха из здрачното небе. Поех си дълбоко дъх в опит да извикам чувството на умиротворение, което някога ми вдъхваше хижата въпреки предназначението си. Заради Саша се бях научила да харесвам лова. Така и не преодолях обаче онзи момент на разкаяние, когато елен или сърна, изтощени от бяг, застиват, разтреперани в очакване на гибелния куршум. Животните нямат чувства, повтаряше Саша и все пак обожаваше кучетата си. Случеше ли се да им се скара, те се снишаваха и извинително припълзяваха до него с прибрани уши. Знаеха какво е болка, страх, привързаност. Защо горските зверове да не изпитват същото?

В момента сякаш бях по-объркана от тях. Не знаех какво чувствам. Бях покрусена от страданията на Алексей, но разумът ме съветваше да се примиря. Болестта щеше да отнесе внука ми. Никой на този свят, дори Распутин с приписваните му сили, не може да излекува умиращо дете от такова разстояние. Телеграмата целеше единствено да даде утеха. Трябваше да се подготвя за смъртта.

Чух стъпки зад мен и се напрегнах. Обърнах се едва когато Ники проговори:

— Мамо, не бива да излизаш сама.

Свалих качулката и погледнах през рамо. В гаснещата светлина синът ми изглеждаше нарисуван с въглен.

— Свърши ли се? — промълвих.

— Изтощен е. — Проблесна пламъче; Ники запали цигара. „Пуши много — помислих си разсеяно. — Сигурно му вреди.“ — Температурата обаче спадна. Боткин е изумен. Алексей заспа без опиум. Алики настоя да не даваме никакви лекарства.

Знаех, че понякога в сетните часове настъпва прояснение. Помнех как в Ливадия Саша заповяда да отворим прозорците, за да влезе морският въздух. Ала всички край постелята му долавяха приближаващия край.

— Треската отмина ли? — попитах.

Ники се взря в дърветата на хоризонта.

— Подутината спада. Не сме сигурни, но има признаци на подобрение. Чудо.

— От една телеграма?

Обърна се към мен. Не успях да разгадая изражението му.

— Ти все още не вярваш?

— Току-що изслушах упреците на Олга. Няма причина да вярвам.

Цигарата изпращя тихо и просия в тъмнината. Лъхна ме мирис на тютюн.

— Алики има достатъчно вяра за всички ни. — Тръгна към хижата. — Не се застоявай тук. Лампите пред входа не работят. Досега трябваше да са светнали, а не са. Не искам да се изгубиш.

Отдалечи се. Отново ме обгърна тишина. Нощта разбулваше загадъчния си свят.

Алики има достатъчно вяра.

Оцелееше ли синът й, вярата й щеше да се превърне в непревземаема крепост. Никога нямаше да изгуби пътя, а аз щях да продължавам да се питам дали не съм свърнала в грешна посока.