Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Romanov Empress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2025)
Корекция и форматиране
bambo (2025)

Издание:

Автор: Кристофър Гортнър

Заглавие: Императрица Мария Фьодоровна

Преводач: Емилия Ничева-Карастойчева

Година на превод: 2019 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Година на издаване: 2019 (не е указана)

Тип: роман (не е указан)

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 04.12.2019 г.

Редактор: Ганка Петкова

Художник: Владимир Маковски; Портрет на императрица Мария Фьодоровна, 1885

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 978-954-357-439-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/21698

История

  1. — Добавяне

Послеслов

През май 1919-а Мини пристига в Англия с Ксения и синовете й. Срещата със сестра й Аликс навярно е била сърцераздирателна, ала пред света, разклатен от Първата световна война и падането на Руската империя, тя показва свойственото й непоклатимо самообладание. Една от най-богатите жени в света заживява в бедност, зависима от благотворителна пенсия, отпусната от английското кралско семейство.

Посещават я мнозина, включително великият княз Дмитрий Павлович, участник в убийството на Распутин. Назначаването му на военна служба в Персия го спасява от болшевиките. Всички съобщават, че е великодушна както винаги въпреки неблагоприятните обстоятелства.

До края на дните си помага неуморно на руските емигранти. Разпитва всеки гост за семейството си. Пред обществото нито веднъж не пропуска да изрази вярата си, че са оцелели, макар да се трупат все повече доказателства за смъртта им. Наред с избитите хиляди едри земевладелци и аристократи, от петдесет и тримата Романови в Русия, когато Николай II абдикира, осемнайсет са убити, а трийсет и пет успяват да избягат. През юли 1918-а са убити четиринайсет Романови, включително Миша и секретарят му, разстреляни в гората край Перм, и царят и семейството му, екзекутирани в дома на търговеца Ипатиев в Екатеринбург.

Миша е първият Романов, погубен от болшевиките; тленните останки на сина на Мини и на предания му английски секретар, Браян Джонсън, не са открити. Съпругата на Миша, Наталия, изпраща тайно в Копенхаген сина им Георгий. Тя остава в Русия и пише петиция след петиция до болшевишките комисари, включително на Ленин, настоявайки да узнае съдбата на Миша. Арестуват я, но успява да избяга от затвора. През 1919-та оттеглящите се германци, убедени, че Миша е жив и подготвя контрареволюция, помагат на Наталия и на дъщеря й от първия й брак да избягат в Англия. Георгий отива при тях. За да издържа семейството си, Наталия използва чуждестранните банкови сметки на Миша и разпродава бижутата си. Противоречиви слухове за Миша се разнасят чак до 1924-та, когато Наталия официално го обявява за мъртъв, за да наследи английското му имение, оценено на 95 паунда. После се премества във Франция, където животът е по-евтин. През 1931-ва Георгий умира при автомобилна катастрофа. Смъртта му и мизерията съсипват Наталия. Умира през 1952-ра и е погребана в парижкото гробище „Паси“ до сина си, граф Брасов — последният наследник по мъжка линия на цар Александър III.

Снимките на окървавеното мазе в дома на Ипатиев са разпространени още през 1923-та, но няма доказателства Мини да ги е виждала. Заслужава да се отбележи фактът, че Радост, преданият шпаньол на Алексей, се спасява. Намират го месеци по-късно, примрял от глад, да скита край изоставената къща. Един от бившите стражи го разпознава и се смилява над кучето. Предава го на полковник от Британския експедиционен корпус при оттеглянето на Бялата гвардия от Урал. Радост живее, обграден от топли грижи, и умира в Сефтън Лоун, Уиндзор. В мемоарите си полковникът пише, че Радост така и не възвърнал ведрия си дух.

Мини вероятно е научила за оцеляването му. Често повтаряла: „Никой не е видял Ники да умира.“ Уликите обаче са безспорни. Какво е признавала пред себе си е въпрос на догадки. При цялата й осведоменост, изглежда съмнително да е вярвала в собствените си думи. Предвид претенциите на Кирил към трона, навярно не е признавала смъртта на синовете си, та в случай на чудо да запази короната за династията.

Оказва обаче финансова подкрепа на Николай Соколов, следовател от Бялата гвардия, който посещава Екатеринбург осем месеца след изчезването на царя и семейството му. Първият, събирал улики от мястото на цареубийството и от изоставената мина, заключава, че никой от императорското семейство не е оцелял в Къщата със специално предназначение. Соколов отнася грижливо подготвената си документация във Франция. През 1993-та съветските власти използват архивите му при официалното разследване на събитията от 17 юли 1918 година. Преди смъртта си Соколов изпраща доклад на вдовстващата императрица. Мини никога не го среща лично и не се знае дали е чела доклада. Книгата му „Убийството на царското семейство“ е публикувана след смъртта му през 1925 година.

Домът на Ипатиев, клон на Уралския революционен музей от 1927-а, е съборен през 1977-а. След разпадането на Съветския съюз на мястото е построена църква.

Изчезването на Николай, Александра и петте им деца, както и на четирима техни приближени, включително доктор Евгений Боткин и камериерката на Александра — Ана Демидова, подхранва въображението на мнозина самозванци. Най-известна е Ана Андерсон, представила се през 1922-ра за великата княгиня Анастасия, за да наследи легендарното богатство на Романови. Андерсон не се отказва от твърдението чак до смъртта си през 1984-та. Измамата е доказана чрез ДНК-анализ след ексхумация на императорското семейство.

През 1979-а любители археолози изкопават тайно скупчените скелети на Николай, Александра, дъщерите им Олга, Татяна и Анастасия, Боткин, Демидова, семейния иконом и готвач, погребани под черен път близо до Екатеринбург. Костите, надупчени от куршуми и байонети, са обезцветени от сярна киселина, използвана от екзекуторите при неуспешен опит да унищожат тленните останки. Оставени са в импровизирания им гроб до 1991-ва.

Чрез ДНК-анализ е установено сходство между тленните останки на Александра и проба, предоставена от принц Филип, херцог на Единбург, неин сродник по майчина линия. Чрез сравняване на митохондриална ДНК от брата на Николай, Георгий, както и от баща му и дядо му, е разпознато тялото на царя. Руският върховен съд обявява Николай II и семейството му за жертви на политическо преследване. Канонизирани като мъченици, последният цар, царицата и трите велики княгини са погребани в храма „Св. св. Петър и Павел“. През 2007-а в плитка яма недалеч от първоначалния изкоп са открити останки от телата на царевича Алексей и сестра му, великата княгиня Мария. През 2015-а нов ДНК анализ потвърждава с 99-процентова точност, че откритите кости са на царя и семейството му. Руската православна църква отказва да приеме резултатите. Изискала е тленните останки на Алексей, Мария, Николай и Александра да бъдат извадени от криптата за допълнителен анализ. Не се знае кога семейството, погубено при ужасяващи обстоятелства, ще се събере отново.

През 1920-а Мини се премества в Дания и се установява във вила „Вийоре“. Превръща се в сърцето на емигрантската общност и нерядко причинява главоболия на племенника си, крал Кристиан X, защото въпреки недоимъка остава разточителна и предизвикателна. През 1925-а умира сестра й Аликс. През октомври 1928-а Мини умира във „Вийоре“ на осемдесетгодишна възраст, надживяла четири от шестте си деца. Погребана е в Роскилдската катедрала. През 2006-а, сто и петдесет години след пристигането й на руска земя, Мини се връща за вечен покой в храма „Св. св. Петър и Павел“ до най-обичните си хора.

Великата княгиня Мария Павловна, наричана Михен, е последната Романова, избягала от Русия. Остава в Кавказ с двамата си най-малки синове до края на 1918-а. Настъплението на болшевиките я принуждава да избяга в Анапа на северния бряг на Черно море. През 1920-а разбира, че Бялата гвардия губи гражданската война, и най-сетне се съгласява да напусне Русия. Великата княгиня, синът й Андрей, любовницата му — балерината Малката К. — и невръстния им син се качват на кораб и отплават към Венеция. Великата княгиня Олга я среща случайно на пристанището в Новоросийск и описва несломимия й дух: „Дори генералите ликуваха, ако намерят каруца, но леля Михен пристигна с личния си влак. Разнебитен, но неин. За пръв път в живота си я целунах с радост“. Михен умира през септември 1920-а на шейсет и шест години.

Семеен приятел от Британските тайни служби изнася бижутата й от дворцовата съкровищница. Преди смъртта си Михен ги раздава на децата си, които продават най-ценните. Кралица Мери, съпругата на Джордж V, купува тиарата й с диаманти и перли. Накитът остава в кралската сбирка; носи го и Елизабет II. Богатата наследница Барбара Хътън купува от „Ван Клееф и Арпалс“ безценните смарагди на великата княгиня и превръща огърлицата в тиара. По-късно актрисата Елизабет Тейлър поръчва да шлифоват наново смарагдите и да й изработят огърлица и обеци. След смъртта й бижутерът Булгари, продал й смарагдите, ги придобива на търг за разпродажба на бижутата й.

Въпреки премахването на монархията в Русия най-големият син на Михен, великият княз Кирил Владимирович, се обявявал за император в заточение. Мини и оцелелите й сродници оспорват претенциите му. Кирил умира във Франция през 1938-а. Внучката му, великата княгиня Мария Владимировна, също се обявява за наследница на руския трон.

Голямата дъщеря на Мини — Ксения — се установява в Англия, а съпругът й Сандро живее в Париж до смъртта си през 1933-та. Ксения живее в оскъдица и е принудена да търпи машинациите на Ана Андерсон до 1928-а, десетгодишнината от изчезването на Николай. След официалното оповестяване на смъртта на царя и семейството му оспорваното богатство на Романови, което така и не се появява на бял свят, е наследено от Ксения. След смъртта на Мини тя продава „Вийоре“ и осребрява бижутата на вдовстващата императрица. През 1937-а заживява в имението Уилдърнес Хаус в Хемптън Корт, където умира на шейсет и пет години. Най-малкият й син, княз Василий, последното от седемте й деца, умира през 1989-а.

Дъщерята на Ксения Ирина води колоритен живота със съпруга си Феликс Юсупов. Двамата продават картините на Рембранд и обикалят из Италия. После подкупват с диаманти служител в емиграционните служби, за да влязат във Франция. През 1920-а основават модната къща „Ирфе“, просъществувала съвсем кратко. Филантропията и разточителството изчерпват богатството им. През 1932-ра Феликс печели дело срещу ЕмДжиЕм за вулгарен филм, озаглавен „Распутин и императрицата“. Пише мемоари, за да осребри съмнителната си слава на убиец на Распутин. Има връзки с мъже, но бракът му с Ирина трае над петдесет години. Умира през 1967-а, три години по-късно покрусената Ирина го последва в отвъдното. Погребани са в „руското“ гробище „Сен-Женевиев-де-Боа“ в Париж.

Княгиня Зинаида отглежда внучката си Бебе в Рим. След смъртта на съпруга си се мести в Париж при Феликс и Ирина. Умира през 1939-а. Не успява да си върне остатъка от великолепната сбирка бижута. През 1925-а болшевиките ги намират и продават. За да издържа семейството си, Зинаида продава най-ценните си бижута, които Феликс изнася от съкровищницата на двореца им. Бебе, княгиня Ирина Юсупова, се омъжва за руски граф и ражда дъщеря. Умира през 1983-та, погребана е до роднините си.

Малката дъщеря на Мини, Олга, ражда в Кавказ втори син, Юрий. През ноември 1919-а бяга в Новоросийск със семейството си. Изпратена в бежански лагер в Истанбул и евакуирана в Белград, през 1920-а тя пристига със семейството си в Дания, където по неволя става секретарка на Мини. Майка и дъщеря живеят в постоянен сблъсък. Вдовстващата императрица лишава съпруга на Олга от всякакви представителни дейности.

През 1925-а Олга среща Ана Андерсон в Берлин. Не подкрепя твърденията на Андерсон, която не говори руски и английски — езици, които Анастасия е владеела отлично. По онова време най-малката дъщеря на царя би трябвало да е на двайсет и четири, а Андерсон изглежда по-стара и с различни черти. Доловила психичната нестабилност на самозванката, Олга изразява съчувствие, но публично отрича жената да е нейна племенница. Според нея „престъпни лица я поощряват да играе ролята, за да сложат ръка върху несъществуващото ни богатство“.

С дяла си от майчиното имение Олга купува селско стопанство край Копенхаген, където семейството се радва на идиличен живот. Продължава да рисува. Нейни картини с руски и датски пейзажи се продават на търгове из Европа. Дарява част от средствата на руски благотворителни организации.

През Втората световна война двамата й синове служат в датската армия и за кратко са взети в плен. Към края на войната съветската войска окупира Източна Дания. Обвиняват я в шпионаж срещу тях. За да се спаси от Сталиновия режим, Олга емигрира в Канада през 1948-а и заживява със семейството си във ферма в област Холтън, Онтарио.

През l952-pa Олга и съпругът й продават фермата и се преместват в малка къща в предградие на Торонто. Символ на Романови, великата княгиня се среща с височайши особи, включително кралица Елизабет II и принц Филип. Заради влошеното здраве на съпруга си Олга е принудена да продаде бижутата си, за да осигури лечение. Смъртта му през 1958-а изостря собствените й здравословни проблеми. До края на живота си великата княгиня Олга живее с приятели емигранти в апартамент над козметичен салон. Умира през 1960-а на седемдесет и осем години. Погребана е до съпруга си в Йоркското гробище в Торонто. В нейна чест синът й Тихон учредява Руска спомоществователна програма и организира изложби с нейни творби. Картините й са част от сбирките на кралица Елизабет II и норвежкото кралско семейство. Белерупският музей в Дания притежава близо сто нейни картини. Синът й Юрий умира през 1964-та. Тихон умира през 1993-та.

Днес по света живеят над сто наследници на Романови.

Край