Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (25)

Двайсет и пета глава

Черен креп, поръсен със сняг, покриваше всички улични лампи, карети и навеси. Нева замръзна, но хората не издигнаха ледени хълмове и не извадиха шейните. Потънала в скръб, Русия замря в траур за своя Цар мужик.

Усамотих се в Аничковския дворец с малките ми деца и Ники. Понеже не бяха женени, Алики бе отседнала при Сергей и Ела. Присъства обаче на церемониалната клетва за вярност, когато обявиха Ники за цар Николай II. Объркан и потиснат, синът ми бездействаше. Бърти, пристигнал твърде късно с Аликс, сплоти великите князе да организират погребалната процесия до императорския кораб и армейския ескорт за сетното пътуване на Саша.

Аликс не се отделяше от мен. Даде ми последния подарък от Саша — рубинена гривна за двайсет и осмата ни годишнина, закръглена седмица след смъртта му. Поверил й гривната в писмо, оставено за Бърти. Разплаках се при вида на кутийката „Фаберже“. Обвинявах се, задето не съм забелязала колко е болен, и се разкайвах за всеки момент на съмнение в обичта му. Лъжица по лъжица сестра ми ме хранеше с бульон и ме къпеше. Обличаше ме в черни вдовишки одежди, а вечер ме събличаше след църковните служби и ритуалните целувки по студеното му чело в параклиса на Зимния дворец. Прегръщаше ме, когато се молех да умра, защото не мога да живея без него.

— Имаш семейство — напомняше ми. — Децата се нуждаят от теб. Ники трябва да се ожени и да го короноват. Няма да се справи без твоите съвети. Така е устроен светът, колкото и жесток и несправедлив да ни изглежда.

Вдъхваше ми сили, както предвиди Саша, макар по онова време да не го усещах.

След последната служба молебените продължаваха да отекват в ушите ми, а мирисът на тамян лепнеше по кожата ми. Наблюдавах как го полагат в крепостния храм. Видях как спускат в земята ковчега, покрит с императорската мантия, и мраморният саркофаг пада завинаги над него.

Не можех да повярвам, че го няма.

Не позволих да докоснат нищо в дома ни. Пазех кабинета му, както го бе оставил; старите обувки си стояха в долапа, избелелите от слънцето шапки — по закачалките, очуканите бастуни — където ги е захвърлил. Любимото му ловно куче Спарта ме следваше навсякъде и виеше следобед, когато Саша не се появяваше за обичайната им разходка. Всичко бе замряло в очакване той да се върне, да изтупа ботушите си от снега и да замърмори, че кабинетът му се състои от идиоти и страхливци.

Понякога чувах гласа му. Запалвах цигара в дневната, без да си правя труда да открехна прозореца, и през димната пелена долитаха думите му:

— Много пушиш, Маня.

Скачах на крака, препъвах се в черните поли, размотавах диплите и изтичвах да отворя вратата. В коридора сварвах само Таня и Софи — денонощни стражи, угрижени, че гладувам и че ще подпаля къщата с поредната неизгасена цигара.

Сетне ме завладя вцепенение — по-милостиво от хищническите нокти на скръбта. Като не чувствах нищо, поне съумявах да съществувам. Аликс и Бърти останаха при мен. Въпреки настъпилата зима се помайваха и височайшите особи, и членовете на кралски семейства, дошли в Русия да почетат паметта на покойния владетел. Знаех защо не си тръгват. По мое настояване възрастните ми родители не дойдоха на погребението; татко страдаше от тежък артрит и пътуването щеше да го натовари. Отговориха ми, че се надяват да присъстват на сватбата на Ники — думите ме прерязаха с невидим нож, припомняйки ми защо всички отлагат заминаването. Макар да ненавиждах съжалителните погледи и съчувствения шепот зад гърба ми — клетата Мини — предстоящото ми се струваше по-непоносимо.

За да се разсея, седнах с Олга да пиша благодарствени картички на лавината от опечалени, поднасящи съболезнования. Олга обичаше баща си повече от всеки друг в семейството с изключение на Миша, но беше на дванайсет и след първоначалните неудържими изблици вече си бе изплакала очите.

Сега се намръщи при вида на купчината листове с царския герб.

— Наистина ли трябва да отговаряме? Толкова много картички! Кои са тези хора?

— Достатъчно мили и вежливи да ни пишат. И, да, трябва. Добрите обноски го изискват.

— Писали са на теб. — Стисна челюсти тя и мимиката — стряскащо наподобяваща възмутеното лице на Саша — ме прониза в сърцето. — Не ги е грижа за мен.

— Грижа ги е за всички нас. — Долових раздразнението в гласа му. Олга никога не спираше да изпитва търпението ми, ала този път приех предизвикателството като знак, че животът продължава. — Пиши! После ще подпиша картичките.

Когато приключи, по дланите, роклята и върха на чипото й носле имаше петна от мастило. С усмивка навлажних пръст и го изтрих. Неочакваният майчински жест я потресе. Тръсна глава и попита рязко:

— Кога ще се ожени Ники?

— Определено не преди да изтекат траурните дни. Защо се интересуваш?

— Не знам — отговори тя, твърде бързо. Знаех, че придружава Ники при ежедневните му посещения в двореца на Сергей, затова задържах погледа й. — Сега той е цар — добави дъщеря ми. — Така казва Алики. Не било редно да не са женени.

— По-редно ли е според нея да вдигнат сватба, след като току-що положиха баща му в гроба? — троснах се аз.

Олга, която не се страхуваше от изблиците ми, отвърна:

— Казвам ти какво чух. Ти ме попита.

Прииска ми се да не бях.

— Отиди да си измиеш ръцете и лицето.

Тя отърча навън. Седнах до писалището пред купчината картички и пликове. Тревога, тъмна и плътна като буреносен облак, се спусна върху мен.

Синът ми щеше да се ожени за нея. А аз бях длъжна да се преструвам, че се радвам.

* * *

Сватбата се състоя на 26 ноември — четирийсет и седмия ми рожден ден. В Русия не празнуваха рождените, а именните дни, затова никой не забеляза нищо нередно. За мен обаче самото събитие бе изцяло нередно, независимо на коя дата се пада. Чичовците, великите князе и министрите притискаха Ники да се ожени и той капитулира. Поне така ми обясни, когато дойде да поиска разрешение. Кимах с разбиране, повтаряйки си, че каквито и да са чувствата ми към младоженката, синът ми е взел решение, а от мен се изисква да го приема. Навярно прекалявах с майчинската закрила. Време бе Алики да докаже способностите си да поеме ранга и задълженията ми.

Със същото отстъпчиво изражение я придружих до Зимния дворец за церемониалното обличане на сватбените одежди. Личеше си колко е напрегната. Изглеждаше красива, ала бледнееше като платно. С профил, сякаш издялан от слонова кост, ми довери без подкана, че я измъчва безсъние.

— Промяната в климата — обясних. — Дългите нощи. Свиква се постепенно.

— Сигурно — въздъхна тя и се взря към двореца през стъклото на каретата. — Знам, че и на теб ти е ужасно трудно сега, тъй скоро след… — Погледна към мен. — От все сърце ми се иска да не беше така. Обичам Ники, но не съм очаквала това. Съчувствам ти дълбоко, почитаема майко.

За пръв път използваше нежно обръщение. За пръв път показваше чувство. Трогна ме, разкривайки слабостта си. Напомни ми несгодите на моя брак със Саша, колко странни и сложни ми се струваха руските обичаи, как ме объркваха безкрайните отговорности и стотиците хора, на които бях длъжна да угодя. Но аз бях царевна. Преди да ме коронясат, разполагах с дълги години да се науча какво се изисква от мен. Алики нямаше време. Съвсем неподготвена се хвърляше в неведом живот. В този момент бе искрена с мен. Наистина не беше си пожелавала точно това.

Пресегнах се и улових ръката й. Стиснах я леко и все пак през ръкавиците усетих колко са студени пръстите й.

— Трябва ти кожена подплата.

Погледна ме недоумяващо.

— За ръкавиците — уточних. — Тънката кожа е подходяща за пролетта. Без дебела подплата обаче ръцете измръзват през януари. Зимата тук хапе.

Тя почти се усмихна.

— Сигурно ти изглеждам крайно неопитна.

Потупах я по дланта.

— На твоята възраст всеки е неопитен.

Не говорихме повече, но на влизане в двореца тя стискаше ръката ми като дете, което се страхува да не се изгуби.

* * *

Сватбата не беше пищна. Нямаше как да бъде при тези обстоятелства, Ала Алики, с навита на масури коса, носеше сребриста рокля, смазваща пелерина и булчинска диадема. Качи се грациозно върху подиума в параклиса. След като положиха брачния обет, тя и Ники се обърнаха към мен. Целунах ги с обляно в сълзи лице.

— Не плачи, мамо — прошепна Ники не от смущение, а защото долови, че скръбта заплашва да ме обсеби.

Спомените за сватбения ми ден, стегнали ме в железен обръч тук, в параклиса, ме стъписаха с прозрението, че никога вече няма да бъда съпруга и императрица.

Сега новопокръстената Александра Фьодоровна бе съпруга и царица.

Младоженците излязоха, приветствани от гръмки тромпети. Последвах ги с Алекс и Бърти. Децата ми вървяха зад мен. Бях принудена да се предам. Каквото някога бе мое, сега бе нейно. Имаше ранга и сина ми. Дворцовата традиция даваше предимство на вдовстващата императрица и все пак Алики бе първата жена в империята. Не биваше да се меся. Трябваше да жертвам гордостта си в името на Русия.

Ала да се зарека да загърбя миналото и наистина да го направя, не се оказа лесно.

* * *

Гостите се разотидоха, преди снегът да ги затрупа. Аликс ме накара да обещая да проявявам търпение към снаха си.

— Току-що е пристигнала в Русия, не забравяй. Бъди й като майка.

Не исках да се разделяме, но двамата с Бърти се бяха застояли твърде дълго, устоявайки на все по-раздразнителните подкани на Виктория да се прибират. Кралицата ми изпрати съболезнователно писмо и книга с поеми на Тенисън; смяташе се за майстор в изкуството на траура и думите й бяха искрени, отправени към сроден дух. Отговорих й с признателност.

Понеже Зимният дворец пустееше от години, царските покои се нуждаеха от обновление. Кабинетът настоя Ники да живее там в името на приемствеността; докато подготвят дома им, след петдневния меден месец в Царское село Ники и Александра се преместиха при мен. Настаних ги в малкия ергенски апартамент на Ники точно под моите покои.

Ксения и Сандро също дойдоха в Аничковския дворец. Освен Георгий, всичките ми деца бяха отново под един покрив и уютната любяща атмосфера прогони призраците на миналото. Всяка сутрин Ники закусваше с мен, после отивахме в кабинета ми и там му предавах знанията си. Денят на коронацията още не бе уточнен; дотогава синът ми трябваше да усвои сложната материя на царстването.

— Конституция — посъветвах го. — Дядо ти ми каза, че това е единственият начин да се защити династията ни и Русия да навлезе в съвременната епоха. Направи го за народа ни. Време е да се откажем от едноличната власт и да позволим на Думата да направлява държавата.

— Татко не би позволил — възрази Ники; беше отслабнал, напрегнатите месеци бяха изострили чертите на ъгловатото му лице. — Самодържавие, национализъм и православие. Чичовците ми смятат, че е добре да се придържам към мотото му.

— Обстановката е различна.

Макар да подкрепях Саша, след смъртта му някогашното ми доверие в политиката на свекъра ми се възвръщаше. Бях преживяла достатъчно хаос, за да осъзная, че готови или не, е невъзможно да продължаваме по стария път. Русия се нуждаеше от коренна промяна. Колкото и да обичах сина си, той не приличаше на баща си. Липсваше му силната воля на Саша; бе отстоявал твърдо единствено решението си да се ожени за Александра.

— Не можеш да управляваш като баща си. Станахме свидетели на убийството на дядо ти. Саша взе мерки да изкорени движението на нихилистите. Те вече не са заплаха и твоят режим е нов. Тръгни напред с плана на дядо ти да свика народно събрание. Чичовците ти ще възразят, ала не ги ли усмириш отсега, ще те прегазят.

— Ще помисля — обеща той.

Не каза нито дума повече по темата. Една сутрин не дойде на закуска. Чаках ли, чаках. Ксения, бременна с първото си дете, страдаше от сутрешно гадене и ме наблюдаваше от отсрещния край на масата как почуквам с вилица по чинията. Ники така и не дойде; не изпрати и бележка, обясняваща отсъствието му.

Отблъснах стола назад.

— Къде ли се е дянал?

— Мамо — обади се Ксения, — брат ми и Алики вероятно имат нужда от усамотение.

— Усамотение ли? — Изгледах я изумена. — Осем и половина е. Трябва да прегледаме докладите на кабинета, да пишем писма, да отидем в Зимния дворец, за да огледаме жилището им. Императорът не разполага с лично време.

Слязох долу. Вратата бе отворена. В тесния апартамент Ники бе оборудвал кабинет в преддверието, за да приема министрите, без да обхождат всички стаи. Чух гласовете на Ники и Александра. Спореха в кабинета. Не биваше да подслушвам, но се спотаих зад вратата.

— Ще тръгвам — каза Ники. — Пропуснах закуската. Мама ще се притесни.

— Нека чака. Постоянно си на нейно разположение — възнегодува Александра. — Преглежда докладите и кореспонденцията ти. Налага мнението си за всичко. Не ни позволява да се преместим в Зимния дворец, принуждава ни да се свиваме тук. В Царское село се чувствахме по-удобно, но тя ни извика само след пет дни.

— Огънчице — наричаше я така, макар да не виждах нищо слънчево у нея. — Мама скърби за татко. Има нужда от нас.

— Има нужда от теб. Да изпълняваш заповедите й, и то незабавно. За да поканя някого, съм длъжна да искам разрешение да ползвам дневната й. Прислужниците й са навсякъде, пъхат си носа в личния ни живот. Нужно ни е собствено пространство, семеен дом.

Застинала зад вратата, чувах истинския характер на привидно сдържаната и свенлива млада жена. Бях права от самото начало; Михен — също. Александра знаеше към какво се стреми. Дали Ники е знаел отрано колко е неотстъпчива и властна, както звучеше сега?

Морната му въздишка сякаш ми отговори утвърдително. Явно не водеха за пръв път този разговор.

— Зимният дворец още не е ремонтиран. Мама ни мисли само доброто. Не знам как да управлявам и…

— Тя ще управлява вместо теб. Ще бъде вдовстваща императрица, цар и царица, ако й позволиш.

Ники замълча.

— Внушава ти да упълномощиш Дума, макар това да подкопава самата същност на короната ти — продължи тя. — А на прощалния банкет в чест на Аликс и Бърти те хвана под ръка и влезе първа в залата. Остави ме да вървя отзад като прислужница…

— Такива са правилата тук — прекъсна я той. — На вдовстващата императрица, знаеш, се полага челно място в дворцовата йерархия.

— Не е нужно да спазва правилата! Сега аз съм императрица. Ако наистина ни желае доброто, несъмнено осъзнава, че дава пример, като не разрешава да вляза първа със съпруга си, царя. Няма да позволя да ме пренебрегват!

Чух достатъчно. Бутнах вратата и влязох. Ники се извърна рязко. Лицето му тутакси пребледня. Александра прояви възхитително самообладание и не показа никаква изненада. Сякаш през цялото време бе долавяла присъствието ми.

Погледът ми се насочи към германските придворни дами, седнали на лично място в кабинета. Време бе да ги отпратя и да ги заместя с рускини, та да се научи, че да ме упреква пред прислугата е не само неразумно, но и признак на изключително лош вкус.

Подсладих гласа си:

— Не дойде да закусиш, Ники. Очакваме неотложни доклади от кабинета. Получи ли ги?

Синът ми се устреми към писалището и затършува. Търсеше папката.

Александра срещна погледа ми с ледено спокойствие.

— Прости ни, почитаема майко. Чувствах се зле. Помолих Ники да закуси с мен.

Върху масата наистина имаше поднос с чинии и чаени чаши. Явно бе заповядала на прислужниците ми да им сервират тук. Отбелязах си мислено да говоря с Оболенски, който и след смъртта на Саша оглавяваше домакинството ми. В моя дворец командвах аз.

— Винаги си добра дошла на трапезата ми — рекох й. — Вече се чувстваш по-добре, надявам се. Прибързано ли е да отдам неразположението на радостно събитие?

Устните й се свиха. Не би го показала, ала знаеше, че съм подслушала разговора й в забележката влагам преднамерена злост.

— Месец след сватбата? — напомни ми кротко. — Прибързано е, вярно. Но, да, чувствам се по-добре. Благодаря.

Взе си гергефа и вдяна иглата. Ники размаха нервно папката.

— Намерих я!

— Чудесно. Когато си готов, ела да поговорим горе. — Озарих Александра с още една театрална усмивка. — Надявам се да се възстановиш напълно, скъпа…

Излязох с вирната глава.

Тирадата й безспорно не бе свършила, но не желаех да я слушам.