Кристофър Гортнър
Императрица Мария Фьодоровна (40)

Четирийсета глава

Затворих Аничковския дворец. Оставих неколцина прислужници да го поддържат и се върнах в Киев. Олга имаше нужда от мен, а аз — от занимание, запълващо времето ни. Вечер столицата продължаваше да се радва на концерти, театри, приеми и танци, сякаш войната е дребно неудобство, ала нямах сърце за веселба. С кратка бележка уведомих Михен за отпътуването си. Не исках да призная, че синът ми вече не ми се доверява и не желае съветите ми.

В Киев се заех с болничното отделение и с бежанския лагер. От двореца бях донесла одеяла, дрехи и провизии от първа необходимост. Михен ми изпрати писмо. Ходовете на Ники да разпусне Думата и да поеме командването на армията най-сетне бяха разтърсили висшето общество и го бяха изтръгнали от егоцентричното неведение.

„Жигон е еднолична владетелка. Високопоставен член на Думата говорил цяла сесия срещу нея и Р. Обвинил ги за злополучията ни. Ела излязла от манастира, за да се опита да я вразуми. Ж. й показала вратата. Не дава и дума да се издума против Р.“

Изгорих писмото. Бяхме безпомощни, щом сестрата на Александра, истинска Божия невеста, не бе успяла да я убеди да отпрати Распутин.

Войната продължаваше в кошмарното си русло. Поглъщаше живот и рушеше света. През ноември 1916 навърших шейсет и девет години. През същия месец отбелязах петдесет години от пристигането в Русия. Не бях в настроение да празнувам юбилей, но по настояване на Ники семейството се събра в Киев. Синът ми дойде с Алексей и ми връчи почетен медал с инкрустирани диаманти, очертаващи петдесетица. Михен ми подари ценна икона, подписана от всички велики князе и княгини. Заедно посетихме концерт, а по време на официалния обяд през следващия ден Ники, макар и видимо угрижен, отдели внимание на всички гости. Сред тях бе и Миша. Бях щастлива да видя двамата ми синове, без Александра да помрачава радостта. Ведрият дух обаче бързо се изпари. Миша помоли Ники да го прехвърли на административен пост в Могильов. След храбра служба на фронта бе заболял от дифтерит; страдаше и от язва, усложнена от лошата храна във войнишкия лагер. Разквартируван в Киев с Императорските въздушни сили, зет ми Сандро подкрепи молбата на Миша.

За мое удивление Ники се смръщи. Знаех, че Александра не е простила на Миша нито неравностойния брак, нито близостта до трона; за нея той винаги щеше да остане заплаха. Отчаяното изражение на Миша обаче при обичайния уклончив отговор на брат чу „По-късно ще обмисля прехвърляне“ ме покруси. Отдавна престанала да си държи езика зад зъбите, Михен избухна.

— Нима ще жертваш брат си, за да угодиш на една безразсъдна жена, която си избрал за съпруга?

Ники я изпепели с поглед, но се въздържа от открит сблъсък.

Преди да си тръгне, го помолих за сетен път.

— Премести Миша в Могильов. Оттам ще те подкрепя по-добре, защото здравето му е разклатено. И повери командването отново на Николаша. Направи го в името на Русия.

— Не мога — отсече той и поведе Алексей към вагона.

В последния момент внукът ми дотича да ме прегърне. На дванайсет растеше висок и слабичък като баща си. Кракът го болеше и често носеше противната скоба, ала не й позволяваше да го сломи.

— Не се безпокой, бабо — прошепна ми той. — Ще помоля татко да прехвърли чичо Миша.

Не постигна нищо, но навярно в пристъп на разкаяние Ники неочаквано одобри развода на Олга. Официално го нарекоха „анулиране“, защото дъщеря ми заяви, че бракът й не е консумиран.

Най-после свободна, тя се венча за полковника на скромна церемония в Киев. Дълго се двоумих дали да присъствам. Опасявах се да не изтълкуват появата ми като показна подкрепа за поредния неравностоен брак, сключен от мое дете. Миша дойде от лагера да придружи Олга до олтара.

— Как е възможно да се колебаеш? — учуди се. — Тя ти е дъщеря. Ще присъстваш, разбира се.

Съгласих се при условие церемонията да не се разгласява шумно. Тревогите ми бяха напразни. Войната бушуваше със страховита сила и малцина обърнаха внимание на новия брак на Олга.

Снегът бе по-милостив в Киев, студът — не. По Коледа запасите ни от гориво за печките бяха почти изчерпани. В лечебницата разчитахме на пушещи керосинови лампи и мангали с въглища. Войниците продължаваха да умират в ръцете ни. Олга се принуди да използва чаршафите си за бинтове.

— Да се върнем в Гатчина — предложих й. — Имението е по-добре оборудвано. Поне няма да замръзнем.

Тя свали изцапаната си с кръв касинка.

— Водим война — заяви въпреки изтощението. — Пациентите ми няма да издържат пътя. Медицинските сестри са под мое наблюдение. Замини сама, ако искаш.

Осъзнах колко съм подценявала силата на духа й. Не бих я оставила, затова се разпоредих да доставят провизии от двореца ми. Заживях в частния си влак, защото се отопляваше по-лесно. На моята възраст усещах зъбите на студа повече от всякога. При вида на връстниците ми Таня и Софи, увити в шалове и пъхнали ръце в обемисти маншони, се засмях:

— Приличаме на просякини. Кой би помислил, че ще стигнем дотук?

Смехът прикриваше болката и унижението ми. Аз, повелителката на най-разкошния царски двор в Европа, бях принудена да спя в купе. Колкото и да се стремях да помагам, мъртва не бих била полезна на никого. Телеграфирах на прислужниците ми в Аничковския дворец, че възнамерявам скоро да пристигна, после уведомих и Михен.

Получих отговор точно преди да отпътувам. Настояваше да не тръгвам. Положението в Петроград се влошавало. Липсата на хляб предизвикала масови метежи; фабричните работници стачкували отново; всеки ден по площадите имало демонстрации и се произнасяли гневни речи, изобличаващи войната и императрицата. Принудени от нея, половината министри на Ники подали оставка. По препоръка на Распутин запълнила свободните места с лакеи, задължени на мистика, които й казвали само каквото иска да чуе. Бях поразена как въпреки нескритата обществена омраза снаха ми продължава да смята, че заради така наречения си приятел има право да сее подобен хаос.

Все пак не очаквах вестта. В първия ден на 1917-а зет ми Сандро пристигна без предупреждение в Мариинския дворец, където закусвах с Олга.

— Распутин — съобщи без предисловия. — Мъртъв е.

Вперихме погледи в него. Тишината се проточи, докато успях да прошепна:

— Как…?

Сандро се обърна към Олга. Тя не помръдна. Неохотата му да разкрие фактите пред нея ме накара да се подготвя за грозни подробности.

— Феликс и синът на Павел, Дмитрий, са го убили — рече най-сетне Сандро.

— Какво? — с Олга възкликнахме в един глас.

— Феликс твърди, че лично е замислил плана. Включил Дмитрий и човека от Думата, който се произнесъл срещу Распутин. Подмамили мистика в двореца на Юсупови. Ирина и Феликс уж се нуждаели от духовен съвет. Поднесли му сладкиши с цианид.

— Отровили са го? — Отвращението в гласа ми накара Сандро да отстъпи крачка назад.

— Отровата не стигнала. — Всяка изречена дума очевидно го затрудняваше. — След часове още не бил умрял. Феликс взел пистолета на Дмитрий и прострелял „госта“ с няколко куршума. После го хвърлили в Нева. Забелязали са ги. Александра заповядала да проведат разследване. Намерили свидетели. Открили тялото в реката. Мистикът имал вода в дробовете. Бил се удавил. Когато са го изтърколили под леда, е бил жив въпреки отровата и куршумите. Представяте ли си?

— Не мога.

Представях си обаче скръбта в Царское село и воплите на Александра, жадуваща мъст. Спомних си единствената среща с него в преддверието на Александровския дворец, проницателните очи и упрека: „Матушка, защо се страхуваш от мен?“. Стиснах ръкохватките на стола.

— Бог да ни е на помощ! Сега сме в още по-голяма беда. — Погледнах Олга. — Тя ще поиска главите им.

— Вече е факт. — Гласът на Сандро притегли очите ми отново към него. — Заповядала е да ги арестуват и застрелят. Съучастникът им от Думата е избягал от града, Феликс се е укрил в имението си в Курск. Горкият Дмитрий обаче е изпратен на Персийския фронт.

— Да не споменаваме горката Зинаида — вметна Олга. Забележката й прозвуча безизразно, сякаш смъртта на Распутин е дреболия. — Сигурно не е на себе си. — Изправи се, сгъна салфетката си и я остави върху масата. — Отивам на работа.

— Не! — възпрях я остро. — Семейната криза изисква вниманието ни.

Погледна ме сериозно.

— Това не ме засяга, мамо. Съчувствам на Дмитрий, но Феликс? Възползва се от един архаичен закон, че единственият син в семейството е освободен от военна служба, макар единствени синове без богатство да отиват в окопите. Най-сетне е благоволил да даде някакъв принос.

— Как е възможно…? — От удивление думите ми убягваха. — Леля си на Ирина, Феликс е неин съпруг. Имат дъщеричка. Ако Александра…

— Няма да й позволим — намеси се Сандро. — Говорих с Михен, Кирил и други сродници. Ще напишем писмо до Ники с молба за снизхождение. Ники ще удовлетвори молбата ни. Не може да вдига ръка срещу своите по време на война.

— Подпиши писмото — заръча ми Олга. — Не одобрявам, че са убили мистика, но са ни направили услуга.

Излезе без нито дума повече. Обърнах се към Сандро.

— Не очакваме да подпишеш — поклати глава той. — Знаем, че заради Ники не бива да показваш снизхождение към извършителите.

Срещнах сините му очи. Познавах от дете този привлекателен, но изтощен от войната мъж — най-добрият приятел на Ники, когото Ксения бе обикнала от все сърце. Бях му разгневена, задето има любовница и причинява болка на дъщеря ми. Сега обаче той стоеше пред мен в униформа, очевидно разтърсен от случилото се, ала намерил решение и готов да изпълни семейния си дълг. Не ми оставаше друго, освен да кимна.

— Ще подпиша — прошепнах. — Заради Феликс и Ирина. Заради Дмитрий и Ела, която го отгледа. Но това е ужасно. Никому не съм пожелавала подобна съдба, дори на Распутин.

Сандро сведе очи и не каза нищо повече.

* * *

Отпътува с мен към имението на Юсупови в Курск, южно от Москва — дълги часове с влак, които не разведриха настроението ми. Зинаида наистина не бе на себе си. Цял живот избягвала злите езици, сега се бе озовала в окото на бурята. Феликс обаче, макар и видимо притеснен, отговаряше предизвикателно на въпросите ми.

— Беше дявол. Напаст за Русия. Някой трябваше да се намеси. Просто дръзнах да направя необходимото. — Той погледна към майка си, занемяла от отчаяние. — Ако се налага, с Ирина ще заминем в чужбина. Богатството ми е недосегаемо.

— Защо замеси Дмитрий? — Гневният ми глас го накара да побледнее още повече. — Изпратиха го на военна служба в Персия, една от най-негостоприемните земи на света. Той е Романов. Натоварен е с по-тежка отговорност от теб. — За да ме разбере съвсем ясно, добавих: — Законът е неумолим. Провежда се съдебен процес и убийството се наказва със смърт.

— Не! — извика Ирина — Говори с Ники! Кажи му…

— Подписахме петицията — смекчих тона. Ирина не биваше да губи самообладание; истерията не би помогнала на никого. — Никой не иска Феликс и Дмитрий да пострадат.

Сандро кимна сериозно.

— Лично ще връча писмото на Ники. Ще го умолявам на колене.

— Дотогава Феликс ще се сниши! — Измерих го с унищожителен поглед. Знаех, че е действал импулсивно, като дете, което не мисли за последствията. — Никакви гръмки изявления, че ни е освободил от тиранията на мистика. Заради Дмитрий Ники би се въздържал от публичен процес, но…

— Тя търси отмъщение. — Феликс сведе глава. — Не исках да причинявам неприятности.

При други обстоятелства щях да се разсмея от изумление. Говореше, сякаш е нямал представа, че убивайки мистика, ще си навлече гнева й. Гледах как изтънчените му пръсти галят ръката на внучката ми. Недоумявах как е възможно да е отнел живота на Распутин. Откъде е намерил смелост?

— Разговорът приключи — отсякох. — Стой тук и не прави нищо. Сандро ще се погрижи за всичко.

* * *

Върнах се в Киев при Олга. За пръв път оцених сдържаността й. Не ме попита за Феликс и аз си замълчах. Мистикът, надвиснал като тъмен облак над живота ни, вече не съществуваше. Сянката му обаче оставаше. Писах на Ники. Обясних, че съм подписала семейната петиция. Помолих го да прояви милост, защото нанасяйки удар по едного от нас, ще нанесе удар по всички ни. Не одобрявах деянието, ала не можех да позволя да арестуват и разстрелят великия княз Дмитрий и съпруга на внучката ми.

Сандро се върна изтощен от Царское село. Грохна върху най-близкия стол срещу мен и поклати глава.

— Не? — извиках паникьосана. — Ще ги съди ли?

— Няма да има процес. Дмитрий обаче ще остане в Персия, а Феликс е наказан със заточение. Не бива да стъпва в Петроград. — Сандро запали цигара. — Три дни убеждавах Ники. Държеше се толкова… особено. Никога не съм го виждал такъв. Понеже всички сме подписали писмото, щял да се въздържи от по-сурови мерки. Под ужасно напрежение е. Имам чувството, че страда от нервен срив. Александра го крепи с билкови отвари, но изглежда съсипан.

— Болен ли е? — Дръпнах яката, внезапно прерязала гърлото ми.

Не исках да доближавам Царское село, докато тя скърби по мистика. Ако Ники се е поболял обаче…

— Измъчва се, предполагам. — След кратко колебание Сандро добави: — Припомних му, че носи отговорност за случилото се, понеже й позволи да поощрява мистика. Посъветвах го да я изпрати в Ливадия, да я лиши от влияние и да свика Думата. Отказа.

— Тя беше ли там?

Възхищавах се колко твърдо се застъпва за Феликс и Дмитрий, ала не си представях да отправи подобно предложение в присъствието на Александра.

— Не, но има шпиони навсякъде из двореца. Има нова телефонна линия в покоите й. Слуша всички разговори на Ники. Отнела му е личното пространство.

Потреперих.

— Каза ли ти нещо?

— Нито дума. На другата сутрин обаче Ники отказа да ме приеме. Оставиха ме да стоя на тръни в двореца. Поговорих с Алексей и момичетата. Разстроени са, естествено. Атмосферата е… нажежена. Настроенията й ги държат в постоянно напрежение. — Най-сетне той ме погледна в очите. — Погребала Распутин в дворцовата градина. Алексей ми каза, че той и сестрите му всеки ден се молели на гроба, все едно онзи идиот е светец. Александра е луда. Няма друго обяснение. Изпраща децата си в студа да се кланят на мъртвия мистик. Докато си тръгнах, Ники не излезе от кабинета си. Не се сбогувахме. Изпрати ме само Алексей. Горкото момче… Постоянно ме питаше защо са убили приятеля му. Какво да му обясня?

— Бог да се смили над него!

Разплаках се. Сандро ме потупа неловко по рамото. Съумях да преглътна тъгата и гнева, че Александра е потопила внуците и сина ми в подобна трагедия.

Той промърмори:

— Бог да се смили над всички ни. Ако Ники не се съвземе и не хване здраво юздите на властта, докато все още е възможно, ще изгубим не само войната.